Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (3)

Трета глава

ДАТА: СРЯДА, 14 ОКТОМВРИ, 18:01:30

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: чатлас

Лицевата страна на хижата гледаше на югоизток. Тъй като се отопляваше само с една печка на дърва, пространството вътре не беше разградено. Стаята беше разположена по цялата ширина на сградата — около седем метра и половина. Печката стоеше по средата откъм външната стена. Сводестият таван увеличаваше още повече вътрешния обем. В южната част на източната стена имаше врата и прозорец. Там бяха наредени кръгла дъбова маса и четири стола, издраскани от употреба. Зад масата, заградена само с извит плот, беше кухнята. Печката и хладилникът си бяха тук още когато купи мястото. Към тях Крейн беше добавил само една микровълнова фурна.

Цялата къща имаше два прозореца. Вторият беше на северната стена и гледаше към разчистеното пространство отпред. Вътре имаше още стар, но много удобен диван, две също толкова избелели кресла и няколко лакирани масички от борово дърво. В ъгъла до дивана се намираше телефонът. Той никога не звънеше. Крейн си беше купил скъпа стереоуредба, един висок шкаф, пълен с компактдискове, и още два, претъпкани с книги. Той обичаше да слуша музика и почти непрекъснато четеше.

Стълбата до импровизираната кухня водеше към още недовършения таван. Там имаше само няколко кашона, които не бяха отваряни, откакто преди няколко години ги остави на съхранение в Кънектикът. Вътре имаше вещи, принадлежали на семейството му. Крейн нямаше желание да си припомня миналото.

За да не се катери по стълбата всяка вечер, беше преместил голямото легло долу, до задната стена. Вратата от лявата страна на леглото водеше към тесен, но дълбок килер. Отдясно беше банята, а точно до нея имаше помещение, което отначало явно бяха използвали като склад. То беше широко седем метра, дълго само два, отчасти вкопано в склона на планината с дебели бетонни блокове. Когато Крейн купи хижата, там имаше само няколко изпочупени мебели и електрически бойлер. Мебелите отдавна изгоряха в печката, а вратата към банята беше скрита зад няколко панела. Между два от панелите умело бяха прекарани кожени ремъци, така че ако някой натиснеше силно закачалката за кърпи, към складовото помещение се отваряше тесен проход. Крейн беше построил стена, която разделяше склада на две части — едната широка два, а другата пет метра. Отделно откъм южната страна на хижата беше избил врата, така че в по-малката стаичка се влизаше отвън. Сега там освен бойлера имаше и електрически генератор, захранван от бензинов двигател с мощност десет конски сили.

Високо в склона на планината Крейн беше монтирал антена, която му позволяваше да хваща няколко УКВ радиопредавания от Денвър и четвърти, седми и девети телевизионен канал. На една от кухненските лавици имаше осеминчово телевизорче. Повечето от денвърските радио и телевизионни предаватели бяха разположени на планината Лукаут в Голдън, а това не беше чак толкова далече. Крейн обикновено гледаше само новините, докато вечеряше, седнал на дъбовата маса в кухнята. Забавните предавания толкова го отегчаваха, че отдавна вече не ги следеше. Особено се дразнеше от филмите с надпис: „Направено по истински случай.“ Но не бяха чак толкова истински.

Крейн се имаше за голям кулинар, въпреки че рядко му се случваше да демонстрира уменията си на друг. Доставяше му удоволствие да рискува с нови рецепти. Днес обаче се чувстваше прекалено уморен след дългото пътуване до града и разтоварването на дървата за огрев. Приготви си два препечени хамбургера, натъпка ги с резенчета домати, лук, кашкавал и туршия и извади една бира от хладилника. Седна на масата пред телевизора и ги изяде, докато гледаше местните новини.

Нищо интересно. Няколко престрелки, опит за изнасилване, сигурно петнадесетото поред разследване за нередностите в денвърското международно летище и неувяхващата вяра, че тази година „Бронкс“ сигурно ще спечелят Суперкупата. Светът такъв, какъвто винаги е бил, на път да се превърне в едно голямо сметище.

Когато приключи с вечерята си, Крейн стана, изключи телевизора и изми съдовете и тигана. Развърза връзките на ботушите си, събу ги и ги остави под закачалката в ъгъла на трапезарията.

Дълго гледа през прозореца към „двора“ си. Джипът и ремаркето бяха паркирани на местата си под навеса. Задното стъкло на блейзъра не се виждаше от снега. Вече беше наваляло около двадесет сантиметра и следите от гумите започваха да се губят. Клоните на дърветата се превиваха от тежестта на падналия сняг.

Както си беше по чорапи, отиде до печката и пъхна вътре още две дълги цепеници. Те бяха още мокри от снега и изсъскаха, когато огънят ги облиза. Голямата нощна лампа на масичката в ъгъла светеше и придаваше на стаята неповторим уют. Във въздуха се носеше лекият аромат на борова смола.

Подът беше покрит с големи груби талпи от дъбово дърво. От тях на места стърчаха малки тресчици и Крейн обикновено обуваше дебели вълнени чорапи. Имаше два ръчно тъкани килима. Единият в синьо и бежово седеше под масата, а по-големият в синьо, черно и сиво беше постлан в хола. Гредите на стените бяха абсолютно голи, като се изключи закачалката и една гравюра на Бев Дулитъл, за която се беше изръсил хиляда и двеста долара. Гравюрата представляваше брезова горичка през зимата. Но ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи, че между брезите умело са прикрити няколко индианци върху петнистите си понита.

Крейн обичаше такива неща. Сюжети, различни от това, което се вижда на пръв поглед. Много харесваше и ефективността. Пестеливост на движенията и изразходваната енергия. Да рисуваш брезички и индианци едновременно. Да слезеш до града за дърва, но и да си накупиш продукти, да напълниш резервоара на джипа и тубата с гориво за генератора. Нито секунда пропиляна на вятъра.

Печката също беше икономична. Тя изгаряше дървата бавно. Последните две цепеници щяха да стигнат за цялата нощ. В хижата беше топло и уютно. Крейн съблече пуловера си и остана само по риза. Отвори вратата на килера и метна пуловера в коша с мръсните дрехи. Скоро трябваше да се погрижи за тях. Переше на ръка в кухненския умивалник. Беше си опънал простор между две дървета в края на полянката.

Прането никак не му тежеше. В Ломпок работеше в пералнята. Виж, там определено се справяше доста зле.

Крейн заобиколи леглото, влезе в банята и натисна дървения панел, докато механизмите се освободиха и отвориха процеп към един съвършено различен свят.

Неговият свят.

Стаичката беше само пет на два и нямаше прозорци. Върху стените беше закована поне десетина сантиметра изолация, покрита с бели дъбови плоскости. Така малкото пространство се отваряше и изглеждаше по-светло. На тавана бяха монтирани две лампи. Светлокафявият мокет беше залепен за шперплатовия под. Подовото отопление в основата на двуметровата стена поддържаше температурата на постоянно ниво. Насреща от край до край бяха вградени етажерки. Точно в средата под етажерките имаше направено по поръчка дъбово бюро, върху което седяха два самостоятелни седемнадесетинчови цветни монитора. Имаше също две клавиатури и също толкова входни устройства. От лявата страна на бюрото беше поставена дъбова масичка с малък ксерокс, скенер за трансформиране на текст и графика в дигитални импулси и два лазерни принтера „Самсунг Финали 8000i“. Всеки един от принтерите имаше капацитет осем страници в минута и съвършена точност на изображението.

Отдясно, в специално направен за целта дъбов шкаф, зад трите пирамидално разположени витрини седяха три компютъра „Пентиум“. Всеки имаше 128 мегабайта оперативна памет, 1,6 гигабайта хард диск със 166 MHz процесори и 4 мегабайтови видео платки. И трите компютъра бяха с изходи за който и да е от двата монитора. В случай че му трябваше повече мощност, можеха да се свържат и паралелно. Беше платил за всичко това цели двадесет хиляди долара.

Върху най-високата лавица по цялата дължина на стаята бяха наредени различни консумативи: тонер, касети и хартия за ксерокса и принтерите. Останалите три етажерки бяха претъпкани с книги, учебници и папки със списания и всички данни, които си беше позволил да изкара на принтер. Точно над бюрото беше подредил най-различни периферни устройства: 5,25-инчово флопи (в случай че някога му потрябва), две 3,5-инчови дискови и две 1-гигабайтови лентови устройства, три мултидискови CD-ROM устройства и два 28,8 kbps (килобайта за секунда) факс-модема. Върху една от лавиците имаше десет 4,3 гигабайтови хард диска.

Крейн знаеше, че в тази малка стаичка можеха да се поберат голяма част от информационните данни на Пентагона, стига само да поиска да са му подръка.

В малкия шкаф в ъгъла имаше непрекъсваема захранваща система, снабдена със стабилизатори на напрежението. Тя можеше да работи както на батерии, така и с електрическия генератор. Крейн не можеше да разчита особено на централното електрическо захранване, така че тази система презастраховаше чувствителните му компютри. Високо в планините на Колорадо кабелите често се късаха от тежестта на падналия сняг или прекършените клони на дърветата. Той живееше тук вече двадесет и два месеца и за това време външното електрозахранване беше прекъсвано три пъти, макар и най-много за четири часа.

Единственият въртящ се стол в стаята беше също от дъбово дърво, тапициран с мека сива кожа. Само за него Крейн беше платил 600 долара, но затова пък беше изключително удобен. Така и трябваше да бъде. Крейн прекарваше върху него дълги часове.

Той седна, пресегна се под бюрото и натисна главния бутон, който включваше всички устройства.

Най-хубавото на това, че живееше на 2500 метра надморска височина в заснежените колорадски планини, беше, че никой на света нямаше и най-малката представа къде точно се намира.

Поне в географския смисъл на думата.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 13:41:59

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Въпреки че беше доста глупаво за човек с неговия ранг в професията, Нейтън Грей изпадна едва ли не в детинско въодушевление при вида на френското крайбрежие. Пътуваше първа класа в „Боинг“-747 и току-що беше навлязъл в чуждо въздушно пространство! Той се залепи за стъклото, за да не изпусне нищо от гледката.

— Господин Грей?

Той се обърна и се усмихна на френската стюардеса, която доливаше кафе в чашата му.

Тя също му се усмихна в отговор:

— За пръв път ли пътувате за Европа, господин Грей?

— Не, за втори.

— Ще обиколите ли континента? — Тя явно се опитваше да поддържа разговора.

Грей изобщо не си падаше по флиртовете. Той беше свикнал да приема и нещата, и хората, ръководен от първото си впечатление за тях. Затова сега веднага разбра, че тя просто се опитва да бъде учтива, нищо повече.

— Този път ще разгледам само Швейцария. Ако изобщо ми остане време.

— Сигурна съм, че ще си прекарате чудесно. — Стюардесата се обърна и тръгна по пътеката, размахвайки нечупливата каничка кафе наляво и надясно като шпага. Грей отново се загледа през прозореца.

Той напускаше Съединените щати за трети път, ако се брои и пътуването му до Югоизточна Азия. За неговите четиридесет и пет години не беше успял да отиде дори до Канада или Мексико. Всъщност милиони американци също не бяха напускали страната си, но малкото пътувания се виждаха някак смешни на Грей, като се има предвид, че от двадесет и три години той работеше в международни компании. Петнадесет в „Ай Би Ем“, четири в „Датекс“ и още четири в неговата собствена.

В продължение на цели деветдесет минути той не откъсна поглед от зелените и червеникавокафяви петна, които се сливаха пред очите, му от 9000 метра височина. Накрая самолетът бавно започна да се спуска към Цюрих. Покритите със сняг върхове на Алпите го ужасиха за момент. Развълнува се при мисълта, че най-после се приближава до центъра на международната търговия. На двадесети този месец той наистина щеше да вземе участие в нещо със световно значение. Искаше му се да може да сподели ентусиазма си с някого.

Носът на боинга леко подскочи, когато се приземи на пистата в Клотен. По-нетърпеливите пътници зачакаха реда си на пътеката. Грей остана на мястото си. Едва когато всички слязоха, той се изправи, взе куфарчето и ръчната си чанта, пожела довиждане на вечно усмихнатата френска стюардеса и се отправи към терминала.

Трябваше да го посрещнат на летището. Някой сигурно вече се оглеждаше за висок метър и осемдесет, с кестенява, леко прошарена коса, кафяви очи и големи мустаци бивш каубой от Монтана. Грей беше слаб, с изпито лице и поглед чист като планинска вода. Хората, които не го познаваха, трудно можеха да повярват, че е доктор по програмиране. Но той изобщо не се интересуваше какво мислят (или не мислят) останалите за него.

— Хер Грей? — обади се някой от другата страна на митническата бариера. Грей се обърна. Ниският мургав възрастен мъж с идеално изгладен черен костюм и фуражка гледаше въпросително към него.

— Аз съм.

— Приятно ми е, Франц Мюлер. Последвайте ме, ако обичате. Имате ли друг багаж?

— Само този.

Мъжът взе ръчната му чанта и го поведе към сребрист мерцедес 500SEL. Отвори му задната врата и Грей се настани на удобната седалка. Минаха през целия Цюрих и продължиха на юг. Дългото пътуване не го отегчаваше ни най-малко.

Имената му се струваха ужасно интересни. Може би защото работата му беше тясно свързана с киберпространството, а там зад всяко екзотично име, хрумнало на компютърните маниаци, обикновено се криеше конкретен образ. Преминаха през Вализелен над река Лимат, „Рамищрасе“, „Банхофщрасе“, „Талщрасе“… Искаше му се да слезе от колата и да се разходи. Щом напуснаха града, край пътя се заредиха изумруденозелени полета. От време на време отляво се откриваше изглед към езерото. Грей беше очарован.

След двадесет и две мили Мюлер зави на изток, към езерото. Няколко минути по-късно минаха през масивна порта и продължиха на юг. От двете страни на портата върху каменните колони бяха поставени табели с надпис: „Verboten!“^[1]

Дългата чакълеста алея се виеше през тъмнозелени борови гори и поляни, отрупани с вече поувехнали червени, жълти и сини диви цветя. Лятото беше към своя край. Пътят постепенно се изкачваше над езерото. Замъкът изникна пред тях изведнъж. Той се издигаше самотен на върха на хълма с лице към кристалната повърхност на езерото.

Неизвестно защо Грей реши, че му прилича на средновековна крепост. Не че имаше ров и подвижен мост, както си беше представял. Вярно, че от двете страни на големия западен вход се издигаха две островърхи кули, но само толкова. Десетметрови назъбени стени се виеха около масивната постройка. На места, там, където камъните на зида бяха възстановявани, светлееха петна хоросан.

Колата мина под свода на централния вход и спря в павирания двор. Грей сам си отвори вратата, слезе и любопитно се огледа. Цялата сграда беше опасана с високи корнизи. Край северната стена се виждаха гаражите. Шест от тях бяха построени няколко столетия след основното здание. Етажът над гаражите също беше пригоден за живеене. Вратите на един от тях бяха отворени и вътре се виждаха двама мъже, които усилено лъскаха още един сребрист мерцедес. От южната страна нагоре се виеха солидни каменни стълби. Отпред, с лице към езерото, главната резиденция запълваше почти цялото пространство между стените. Трите етажа бяха изградени от покрити с мъх сиви камъни. Тесните прозорци гледаха надолу, към двора. Най-горният ред беше вграден в стръмния, покрит с плочи покрив. Стената на приземния етаж беше скрита зад каменни арки. В средата, точно срещу него, имаше масивни, резбовани дъбови врати, обковани с боядисано в черно желязо. Зелен бръшлян се виеше по фасадата.

Лявото крило на огромната врата се открехна и в процепа се показа женска фигура.

— Здрасти, Нат!

Джорджия Тейлър изчезна от живота му преди близо две години. Почти беше забравил вече чаровната усмивка и детския израз на лицето й. След всичкото това време обаче спомените за краткия им роман не бяха преставали да го измъчват. Тогава Уестин я командирова в Северна Африка заедно с Дарла Самсън и връзката им приключи от само себе си. Уестин понякога беше ужасно разсеян и рядко се интересуваше от личния живот на подчинените си. В противен случай едва ли щеше да ги раздели толкова нетактично. Така поне си мислеше Грей.

Тя носеше маратонки, светлокафяви дънки и развлечена мъжка риза на сини райета. Не можеше да се каже, че е красива, но имаше нещо в очите и изражението й, на което не можеше да устои. Винаги му беше напомняла за момичетата в гимназията.

Въпреки че ужасно се зарадва на срещата им, изпита странно притеснение и я поздрави доста по-сдържано, отколкото му се искаше:

— Здравей, Джорджия. Не очаквах да те видя тук.

— Заповядай вътре. Сигурно си изморен от пътуването. — Гласът й звучеше по-самоуверено отпреди. Нещо в живота й явно се беше променило.

— Не се чувствам изморен. Полетът беше много приятен. — Грей веднага усети някакво скрито напрежение, но нямаше ни най-малка представа на какво може да се дължи. Със сигурност обаче не беше заради неговото пристигане.

— Това е, защото не пътуваш достатъчно често.

Грей пристъпи към нея. Докато се чудеше какво точно да направи, тя му спести неудобството. Хвана ръката му и топло я стисна. Той потрепери при допира.

— Франц, би ли занесъл багажа на господин Грей в стая 214?

Дългият коридор, в който влязоха, беше единствената част от интериора на сградата, останала непроменена от времето на германските обитатели през петнадесети век. Поставени в позлатени рамки маслени портрети на непознати мъже висяха по облицованите с черешово дърво стени. От двете страни на коридора имаше около десетина врати. Релефният рисуван таван беше опасан с позлатени корнизи. Имаше и две голи златни фигури, които държаха по един факел.

— Бил ли си някога тук? — попита Джорджия. Помогна му да си свали шлифера и го метна на закачалката до вратата.

— Не.

Тя му махна да продължи наляво. Ръката й беше нежна, с дълги, красиви пръсти.

— Апартаментът на Джером заема половината от този етаж. Вдясно са складовете, кухнята и няколко трапезарии. На целия втори етаж са разположени стаите на персонала и местата за почивка. Лабораториите и оперативните зали са на последния етаж.

Тя млъкна и го погледна:

— Много бърборя, нали?

— Да, но ми харесва. Липсваше ми.

Някаква сянка от миналото премина за миг през лицето й.

— Да, добре. Джером те очаква.

Срещата им не протичаше по начина, който Грей толкова пъти си беше представял. Тя тръгна по коридора, без да го поглежда, и той послушно я последва. Спомни си за колито, което имаше като малък. Почувства се глупаво.

Минаха край масивните черни дъбови стълби в средата на залата и продължиха наляво през отворените двойни врати. Краката му потънаха в дебелия светлобежов килим. Стаята, в която влязоха, беше десетина метра широка и около петнадесет дълга. Стените бяха покрити с кафява коприна на тънки сини ивици. Цялата Източна част беше остъклена и гледаше надолу към езерото. Дебелата три метра каменна стена направо биеше на очи. Имаше няколко стола от хром и морскосин плат. Масите пък бяха от хром и стъкло. Край стените лежаха жълти възглавнички. Бяха окачени и няколко абстрактни картини с преобладаващ жълт цвят. На стъклената извита масичка до прозореца седеше Джером Уестин. Пред него имаше компютърен терминал и телефон — единствените аксесоари в стаята, които подсказваха с какво се занимава.

Уестин рязко се изправи и на лицето му грейна ослепителна усмивка.

— Господи, Нат, страшно се радвам, че успя да дойдеш.

Грей се наведе над масата и здраво стисна ръката му.

— Аз също, Джером, аз също.

— Добре, сядай. Джорджия, мислиш ли, че ни е останало малко кафе?

— Ще отида да проверя. — Тя безшумно напусна стаята.

— Къщата ти си я бива, Джером.

Уестин беше поласкан.

— Харесва ли ти, Нат? Ремонтът ми отне близо година, но си струваше. Чакай само да я разгледаш цялата. Ще ти падне шапката!

Грей наистина се радваше на срещата си с Уестин. За последните две години Уестин беше посетил Щатите само няколко пъти. През останалото време двамата бяха контактували главно чрез телефона, телекса или електронната поща.

Джером изглеждаше много добре. Грей знаеше, че наближава шестдесетте, и въпреки това не би му дал повече от четиридесет. Беше слаб, със стегната фигура, без излишни тлъстини. Носеше жълт пуловер и сини панталони. Светлосиньото спортно сако не можеше да скрие широките му, силни рамене. Приятното му лице беше гладко, с нежен загар. Възрастта и грижите не бяха оставили никакви следи по него. В кафявите му очи винаги горяха малки весели пламъчета, сякаш светът около него е безкрайно забавен. Годините бяха успели само да посребрят слепоочията му, нищо повече. Целият му вид сякаш излъчваше жизнерадост и успех. Сигурно затова се появяваше толкова често по страниците на международните бизнес-издания. Журналистите страшно си падаха по лъчезарни, стъпили здраво на земята милиардери.

Като изключим прошарената коса, той изглеждаше абсолютно непроменен от времето, когато се запозна с Грей в бара „Себастиан“ в Боулдър, Колорадо. Тогава Нейтън още работеше в заводите на „Ай Би Ем“ в Лонгмонт. В този петък Джером с мъка си проправи път през тълпата компютърни специалисти и седна до него на бара.

— Вие ли сте Нейтън Грей? — попита той, като едва успяваше да надвика шума наоколо.

Въпросът изненада Грей. Помисли си, че си има работа с някой от сътрудниците на фирмата.

— Пипнахте ме.

— Чакам ви от доста време. Името ми е Джером Уестин. Бих искал да си поговорим.

Нейтън сви рамене и последва Уестин в едно от сепаретата. Седна, стиснал чашата уиски в ръце.

Уестин се ухили:

— Не вярвам да има някой друг Грей с такива мустаци наоколо, но все пак искам да се уверя, че разговарям с този, който ми трябва. Вие сте инженер в „Ай Би Ем“?

— Точно така.

— Работите за фирмата-майка петнадесет дълги, дълги години? Не сте женен и се чувствате ужасно отегчен?

— За последното не съм толкова сигурен — сопна се Грей. Този мъж се опитваше да обиди работодателя му.

— След петнадесет години в „Ай Би Ем“ аз лично вече умирах от скука — поясни Уестин. — Преди това същото стана и в „Ейч Пи“ и „Ен Ар Си“.

Накъде ли биеше?

— Е и?

— Открих собствена компания.

Грей отново сви рамене.

— Как върви?

— Не е лошо. Е, още не мога да се сравнявам с Рос Перо, но не е далеч времето, когато и това ще стане.

Перо беше напуснал „Ай Би Ем“, за да открие „Електронни информационни системи“ в Далас, защото беше решил, че бъдещето е в програмирането и софтуерните пакети, а не в хардуера. Компанията постигна баснословни резултати и му донесе милиарди долари, ако парите са мерило за успех. А те са.

Грей попита:

— За какво искахте да говорим?

Очите на мъжа закачливо проблеснаха:

— За положителни неща.

— Какво означава това?

— Аз ще ви помоля да напуснете работа и да постъпите в моята компания. Вашият отговор трябва да бъде положителен.

Нат си спомни ентусиазма, който се излъчваше от Уестин тогава. Изобщо не се беше променил.

Джорджия се върна със сребърен поднос, върху който имаше порцеланови чашки и инкрустирана сребърна каничка. Наля три кафета и седна. Уестин отпи и се усмихна:

— За отличен инженер по електроника и вицепрезидент на фирмата тя прави хубаво кафе. Не мислиш ли?

Грей не знаеше, че Джером я е назначил за вицепрезидент на „Датекс“-Цюрих.

Той кимна и опита кафето. Беше без кофеин, както и очакваше.

Джером попита:

— Преди да те разведа из къщата, кажи ми накратко как вървят нещата при теб?

— Готови сме повече от всякога. Няма никакви проблеми — самоуверено заяви Грей.

— Ами Глоубнет?

Докато разработваха основните концепции, откриха, че комуникациите придобиват огромно значение в световен мащаб. Софтуерът, или компютърното програмиране на системите за сигурност, все още беше основен приоритет, но мрежата Глоубнет вече погълна двеста и петдесет милиона долара само в Съединените щати.

Мрежата беше работа на Нейтън. Неговата компания „Компсистемс“, подкрепяна и финансирана главно от „Датекс“, се създаде именно с тази цел.

— Миналата седмица проведохме последните тестове — докладва Грей. — Седемте операции бяха изпълнени със стопроцентова точност. Що се отнася до сигурността, наех четирима от най-добрите и ги накарах да дешифрират кодовете. Не успяха.

— Чудесно! Същите резултати бяха получени и на Континента, в Африка, Великобритания и Азия. Ако бяхме в Хюстън, щях да кажа: „Всички системи работят!“

Уестин се завъртя на стола си и погледна през прозореца.

— Виж какво езеро! Толкова е красиво и спокойно! Повърхността му е гладка като стъкло. Невероятно!

— Да, наистина. — Е, не можеше да се сравнява с Монтана, но Грей оценяваше великолепието му.

Уестин се обърна и каза:

— Точно такъв трябва да бъде нашият свят. Спокоен.

Грей погледна към Джорджия. Лъчите на утринното слънце се отразяваха във водите на езерото и пълнеха очите й със светлина.

И с възхищение.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 17:09:12

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

В Москва президентът беше събрал всички министри в кабинета си. Вътре беше прекалено топло. Не достигаше въздух. През прозореца Жувармов видя как уличното осветление край Кремъл се включи. Лампите едва се забелязваха през гъстия сняг, който валеше целия следобед. Отново се заслуша в доклада на секретаря:

— … са напълно прекъснати!

Генерал Виталий Иванович Жувармов оглавяваше руското министерство на сигурността и вътрешните работи — наследника на КГБ. Преди време генералът ръководеше второ главно управление в Комитета за държавна сигурност. В продължение на шест години той беше отговарял за контраразузнаването и сега въпреки безупречната си характеристика непрекъснато трябваше да доказва, че работата му е била в интерес на държавата, а не на въпросната организация. Много хора продължаваха да се съмняват във верността му и да го подозират в някакви скрити лични интереси.

Тъй като проблемът явно засягаше и неговото министерство, той се намеси:

— Обяснете по-подробно, ако обичате.

— Всички средства за комуникация са прекъснати — търпеливо отговори секретарят. — Системите за предаване на информация не функционират. Компютърните трансферни програми са блокирани. Не можем нито да предаваме, нито да получаваме данни по електронната поща.

Жувармов се усмихна:

— Защо не опитате с телефона?

— Опитахме! Също не става!

Генералът погледна първо към президента, после към тъмночервения телефон на бюрото му.

— Моля, генерале, проверете сам — съгласи се президентът.

Жувармов стана от мястото си и отиде до бюрото. Вдигна слушалката и продиктува на дежурния секретар директния номер до Ленгли. По времето, когато работеше в КГБ, беше немислимо да разполага с директна телефонна линия с колегите си в Щатите. Сега това му се струваше съвсем естествено.

— Генерале, връзката не може да се осъществи.

— Дайте ми линия. Ще набера номера сам.

Когато чу сигнала, Жувармов натисна съответните числа.

Сигналът изчезна.

В слушалката цареше абсолютна тишина. Сърцето му се сви.

Той се обърна към мълчаливите мъже, седнали край масата вдясно от бюрото на президента.

— Защо американците биха прекъснали така внезапно връзката си с нас?

Никой от присъстващите не знаеше отговора. Или ако го знаеше, не беше готов да предложи решение на проблема, нито някаква обоснована теория.

Всички гледаха към него с надежда. Силните на деня се бяха уплашили от факта, че американците не искат да разговарят с тях.

Генерал Жувармов се замисли. Той беше едър, космат мъж, с широки рамене и гърди. Черният му костюм беше много зле скроен и не му стоеше добре. За разлика от мъжете в стаята той не признаваше западните дизайнери. Тясната дреха създаваше впечатление, че под нея се крият много излишни тлъстини, но това не беше вярно. Мускулите на ръцете, бедрата и стомаха му бяха по-твърди и от стоманеносивите му очи. Лицето му беше широко, с гъсти черни вежди и синкави от наболата брада страни. Косата му растеше ниско над челото. Жувармов беше политик от старата школа и нямаше вяра на чужденците. Новата линия в Русия много го притесняваше, но би дал и живота си в името на нейния успех.

Той се обърна към президента и каза:

— Вижда ми се невероятно всички форми на комуникация да откажат по едно и също време. Възможностите са две.

— Слушам.

— Първата е американците, незнайно защо, изведнъж да са решили да ни изолират. Може би заради употребата на сила в Азербайджан. Но това е малко вероятно. Диалогът в останалите области не е прекъснат, а американският президент публично заяви, че разговорите между двете държави трябва да продължат. Втората, по-вероятна възможност е саботаж.

— Саботаж в техните системи? — попита секретарят.

— Или в нашите. Голям процент от хората у нас все още не одобряват отношенията ни със Запада.

— Ако проблемът идва от тяхна страна, не можем да направим нищо — каза президентът. — Генерале, погрижете се да проверите дали връзката се разпада на наша територия.

— Разбира се — обеща Жувармов.

Въпреки че не разбираше почти нищо от компютри.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 15 ОКТОМВРИ, 11:21:17

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Работата на заместник-оперативния директор никак не беше лесна. Тя струваше на Питър Мартин хиляди безсънни нощи, две съпруги и вероятно едно дете. Синът му вече беше на осемнадесет и сериозно обмисляше предложението за работа в Анаполис. Безусловното влияние на Мартин седеше в основата на това предложение, но Джаред Мартин се разкъсваше между желанието си да приеме работата и гордостта. Беше наследил от майка си вечното подозрение към него.

Мартин затвори телефона след двадесетминутен дебат със сина си. Опитваше се да го уговори да обядват заедно и да обсъдят проблема. Беше сигурен, че това което иска да направи за него, е правилно, но влиянието на Мери-Ан Мур Мартин се усещаше непрекъснато. Тя се спотайваше в сенките на скъпия си нюйоркски апартамент и следеше всеки негов ход. Това беше доста изморително и за Питър, и за Джаред Мартин. Все едно Том Брокоу, Дан Радър и Питър Дженингс едновременно да ти надничат през рамото, докато се опитваш да начертаеш политическите стратегии за Ирак. Тя никога не беше съгласна с решенията му.

Мартин посегна към бутона на интеркома точно когато вратата на кабинета му се отвори и влезе Норма Уайлд с димяща чаша в едната ръка и стенографски бележник в другата. Енергичната блондинка работеше за него вече пета година и му беше безусловно вярна.

— О, господи!

— Помислих си, че може да имате нужда от още едно кафе. — Тя остави чашата пред него и седна на стола отсреща.

Мартин отпи от силната гъста течност.

— Да, наистина. Какво ми остава за днес, Норма?

Тя остави бележника си на бюрото.

— Направих няколко промени. Имате уговорена среща с директора в два часа. По негово настояване. Заради Кловис, Ню Мексико. Наложи се малко да поразместя останалите ангажименти. Срещата със сенатора Уилямс от надзорния комитет по разузнаването се отлага за четири и половина. Били Мойгън ще бъде тук в пет. Обади се Том Креншоу. Настоява да се види с вас, преди да замине за Атланта.

Креншоу беше негов стар познат, още от времето когато Алън Дълес шпионираше Обединението на североизточните университети. Освен това работеше за Мартин в тайната секция, наречена оперативен директорат — един от общо четирите в ЦРУ Мартин оглавяваше оперативния, а колегите му със същия ранг стояха начело на разузнаването, наука и технологии, и администрацията.

Отношенията им се бяха обтегнали, когато Креншоу предаде приятелите си и получи научна степен на запад от Масачузетс. Самият Мартин, въпреки че беше роден и израсъл във Върмонт, завърши право в Калифорнийския университет. Обществената и политическа реакция след Уотъргейт и последвалата чистка в Управлението отвориха пътя за хора като Мартин. Томас Креншоу веднага го обяви за предател.

— Каза ли какво иска?

— Не, не пожела. Още ми няма доверие.

— Добре, провери дали ще успее да дойде, преди да съм излязъл.

Норма си записа инструкциите, после набързо нахвърли и тези за следващите два дни. Напълни отново чашата му и излезе. Мартин се зае да сложи в ред кореспонденцията, натрупала се по време на двудневното му отсъствие.

Отбелязваше и записваше кратки въпроси в полетата. Кодира телекс до нелегалния агент в Куета, Пакистан, с който искаше повече информация за местното производство на плутоний.

Креншоу пристигна точно когато привършваше втората купчина писма.

— Кафе, Том?

— Мога да мина и без тази гадост, която тук наричате цивилизовано питие.

Креншоу носеше бутиков морскосин вълнен костюм, снежнобяла риза и елегантна вратовръзка на тънки райета. Беше на петдесет и шест и годините му си личаха, но гарвановочерната му коса беше грижливо пригладена назад. Косата подчертаваше тъмните му очи, твърде малки за широкото, отпуснато лице.

— Тогава ще си останем жадни. — Мартин нямаше намерение да изпраща Норма до автомата за безалкохолни напитки само заради Томас Креншоу. — Какъв е проблемът, Том?

— Президентът прекара няколко безсънни нощи заради бъркотията в Средния изток. Медиите непрекъснато се опитват да уронят престижа му. — Креншоу винаги говореше така, сякаш е в директен контакт с нещата. В този случай коментарът му създаваше впечатление за близки отношения с президента. Мартин реши все пак да не рискува.

— Знам.

— Имам идея как да отклоним напрежението.

— Целият съм в слух — подкани го Питър с нежелание. Креншоу имаше нюх за операциите и беше доста добър в занаята, стига някой покрай него от време на време да го връща на земята. Идеите му бяха новаторски и смели и обикновено, поизчистени от това-онова (естествено след бурните му протести), можеха да се приложат на практика. Мартин винаги се беше удивлявал на интересните му хрумвания.

— Нека официално изтеглим хората си оттам. Да вдигнем шум в пресата, че се съобразяваме с вълната от критики и да позволим на движенията за мир да се развиват.

— И да оставим съюзниците си да се оправят, както могат?

— Не, не. Преди да се оттеглим, ще създадем нова организация. Няма значение как ще се казва, да речем Фронт за равенство. Нещо такова.

— И Фронтът за равенство е…?

— В него ще влизат хора от различни националности. Имаме обучени агенти, внедрени къде ли не — виетнамци, тайванци, кубинци, нигерийци, аржентинци и с каквито още там разполагаме. Ще ги оставим да изпълняват мисията вместо нас.

— Но те всички са наясно за кого работят, Том. Представяш ли си какво ще стане, ако заловят един от тях и той изпее: „ЦРУ“?

— Да, но те ще бъдат наново завербувани във Фронта и ще останат с впечатление, че са напуснали Управлението. Ще им предоставим сигурно прикритие и голяма заплата. Така ще си мислят, че работят за Фронта за равенство, без да знаят кой стои зад него.

Мартин се замисли. Идеята никак не беше лоша.

— Не мога да отрека, че има логика в това, което казваш, Том. Като изключим липсата на средства, останалото ми харесва. Продължавай с аргументите.

Креншоу въздъхна дълбоко. Палавата усмивка сигурно трябваше да покаже, че Мартин е изпуснал най-важното.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно средства от частни и обществени сдружения, Питър. Както и да е, най-хубавото в цялата работа е, че ако се случи хеликоптер да бъде взривен или някой остане без крака след акция, медиите няма да притискат нас. На никого не му пука, ако виетнамец или тайванец загуби живота си.

— Прав си, това е още едно предимство. Защо не ми съставиш примерен бюджет и програма?

Така поне щеше да го остави на мира няколко дни.

Мигащата лампичка на телефона привлече вниманието му. Норма го търсеше на вътрешната линия, вместо както обикновено да използва интеркома. Сигурно беше нещо наложително.

Той вдигна слушалката.

— Питър, имаш две спешни обаждания. Луан Ръсел чака на другата линия. Казва, че е много важно. Търси те и секретарят на Държавния департамент. Всички са в паника.