Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (23)

Двадесет и трета глава

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 5 НОЕМВРИ, 01:17:22

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

Онези съобщения… Бяха навсякъде. Някой търсеше Ренегата. Какъв беше обратния адрес? Аха.

LURUS@CCS.FBI.GOV

Познато място. Защитата им не струва нищо. Да проверим електронната поща… внимателно… ето го! А сега на работа.

RENEGADE@CUP.PORTAL.COM

Така. Да му пуснем Carp2! Боже, нищо не става!

Хайде де! Не може да е толкова трудно! Давай!

Ето! На екрана излиза нещо.

майната ти

Добре тогава. F1! Да му покажем кой е по-добрият! Да? Не. По дяволите!

EXIT

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 5 НОЕМВРИ, 03:03:45

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Мартин пристигна на летището „Шарл де Гол“ още в осем часа вечерта, но следващият полет от Париж до Цюрих беше чак в девет сутринта. Реши да не търси хотел. Отби се в ресторанта на летището да хапне. Храната имаше вкус на пластмаса въпреки безкрайните суперлативи за френската кухня.

Купи си „Ню Йорк Таймс“ и прочете всички статии, свързани с трагедиите в Южна Америка, Корея и Сингапур. Смъртните случаи не бяха малко. Едва ли можеха да се нарекат нарочни, но така или иначе бяха свързани по някакъв начин с компютърните инциденти. Най-много жертви бяха взели автомобилните злополуки и крахът на банковите институции. Чартърен „Боинг“-737 се беше опитал да се измъкне от летището в Сеул при гъста мъгла. Няколкото бизнесмени на борда му бяха загинали. Общо кризата беше отнела 532 човешки живота. Ранените наброяваха няколко хиляди, но точната бройка не се знаеше от никого. В Корея радиокомуникациите бяха възстановени. Демилитаризираната зона още се държеше.

Малко след три през нощта пейджърът му избипка. Трябваше да се обади у дома.

Предположи, че „у дома“ означава Ленгли.

Беше Креншоу.

— Станало ли е нещо, Том? — Мартин беше оставил подробни инструкции на заместника си.

— Може да се каже. Първо, забеляза ли модела на атаките?

— Какво имаш предвид?

— Южна Америка. Цял континент. Южна Корея. Държава. Сингапур. Град-държава.

Не, Мартин не беше обърнал внимание.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Какво следва според теб?

— Някой голям град.

— Някакви предположения?

— Не. Но нещо ми подсказва, че ще бъде в Щатите.

— Трябва да го обмисля. Друго?

— Давид Вайзнер е напуснал Тел Авив с тридесет дути от елитните части в два и половина твое време.

— Кучият му син!

— В два и четиридесет от Марсилия са излетели четири хеликоптера с още тридесет души от френската армия. Информаторът ни твърди, че Голоаз е с тях.

— И закъде са се разбързали?

— Помолих Агенцията за национална сигурност да ги проследи. Не знам след колко време ще получа доклада.

— А сети ли се да попиташ…

— Швейцарците ли? Разбира се. Измъкнах няколко души от леглата им. Май не им стана много приятно. Не са в течение. Не са променяли споразуменията си с Франция и Израел и не допускат присъствието на военни части в страната. Нямат уговорени учения. Успях да ги поразмърдам. Мисля, че доста се разтревожиха.

— Значи ще влязат тайно?

— Така изглежда. Вероятно очакват, че ще могат да се измъкнат най-много след час или два.

Мартин се опита да си представи картата на региона.

— А сега ме слушай внимателно, Том. Хеликоптерите няма да могат да направят курс от Марсилия до Цюрих и обратно.

— Знам. Ще трябва да заредят гориво някъде по пътя.

— И да се срещнат с израелците. Четири хеликоптера са прекалено много само за тридесет души. Значи двете групи ще пътуват заедно.

— Прав си. Картата е пред мен. Какво ще кажеш за Лион?

— Възможно е. Заеми се с това, Том. Ще ти се обаждам по телефона възможно най-често. Искам да знам какво става.

— Кога ще напуснеш Париж?

— Чак в девет сутринта. Но ще се опитам да направя нещо.

— Добре. Ще понатисна малко АНС. Искаш ли да говоря с шефа?

— Да. Човек винаги трябва да си пази гърба, нали така? Господи!

— Какво?

— Ще бъде щат.

— Не разбирам.

— Моделът, Том! Няма да е град. Щат!

— Чудесно. Това намалява възможностите до петдесет.

Нещо се въртеше в главата на Питър. Той дръпна слушалката настрана и се замисли.

— Питър? Питър, там ли си?

Как не се сети по-рано!

— Том, веднага се обади на Луан Ръсел от ФБР. Сигурно сега си е у дома. Кажи й за модела и я остави да определи щата. Трябва да ги предупредим!

— Да ги предупредим? Естествено. Но как ще определи щатът?

— Ще бъде този, в който живее информаторът й. Оня тип, който успя да проследи Намръщения. Той ще се опита да го отстрани, като удари целия щат.

— Звучи логично, Питър. Ще й кажа.

— Добре. Ще се чуем по-късно. — Мартин прекъсна връзката. Извади от джоба си миниатюрния си електронен бележник. Още един проклет компютър! Написа само „СО“. Синята Орхидея. На екрана веднага се появи телефонният й номер.

Питър старателно набра цифрите.

Телефонът иззвъня седем пъти, преди да чуе сънения й глас.

— Ало?

— Марго, любов моя.

— Кой е?

— Който те обича.

— Ще затворя!

— Който ти купува коли.

— Питър?

— Значи си спомни.

— Питър, къде си? Какво искаш? Защо се обаждаш?

— Налага се да пуснеш в ход връзките си, и то възможно най-бързо.

— Андре не е тук.

— Не ми трябва Андре. Ти познаваш достатъчно хора.

— Но Андре…

— Хайде още сега да изчистим едно недоразумение, Марго. Наясно съм, че Андре знае за Синята Орхидея.

— Какво?

— Играеш двойна игра, но това не ме притеснява. Щом продължавам да ти купувам нови ситроени…

— Питър, аз… Какво искаш?

— Самолет. Чартърен полет. Ще си платя.

— Остави ми телефона си. Ще видя какво мога да направя.

— Позвъни на пейджъра ми. Намирам се на „Де Гол“.

Мартин затвори телефона и се разходи из чакалнята. Когато минаваше край ресторанта, в който беше вечерял по-рано, усети миризмата на ароматизиран тютюн и надникна вътре.

Охо! Каубоят! Седеше на една от масите пред чаша кафе, пушеше лулата си и четеше нещо.

Какво по-хубаво от това! Голоаз трябваше тепърва да издири точното местоположение на „Датекс“-Цюрих. Мартин също имаше адреса, разбира се, но разполагаше с по-малко време.

Той бързо влезе в ресторанта, отиде до масата и почука с кокалчетата си.

Грей вдигна глава, намръщи се, после се усмихна.

— Здравей, Питър. Каква изненада!

— Закъде пътуваш, Нат?

— За Цюрих. Вчера изпуснах полета си. Следващият е чак в девет сутринта.

— Защо отиваш в Цюрих?

— Ами… по лична работа.

— Хайде стига. Трябва да знам.

— Нещо там не е наред. Искам да… измъкна един приятел, преди да е станало късно.

— Ела с мен. Уредих чартърен полет.

ДАТА: СРЯДА, 4 НОЕМВРИ, 22:22:31

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

— Том Креншоу? Не се познаваме.

Луан се прибра в апартамента си едва преди петнадесет минути. Страхотно изморена. Дори не беше успяла да се съблече. Седеше в хола по сутиен и панталон. Искаше само да вземе душ и да си легне, не да говори с някакъв тип, когото отгоре на всичко не познава.

— Аз съм един от заместниците на Питър Мартин. Току-що говорих с него.

— Къде е той? Опитах се да се свържа…

— В Париж.

По дяволите! Той ще отиде направо в офиса на „Датекс“. И Намръщения ще даде ход на поредната верижна реакция!

— Трябва да говоря с него! — каза тя. — Веднага!

— Може да мине доста време, преди да се обади…

— Предайте му следното съобщение: Ако се опита да…

— АГЕНТ РЪСЕЛ!

Тя млъкна.

— Какво?

— Има някои неща, които не разбирате. Питър е изпълнявал такива задачи и преди. Той знае какво прави. Аз трябва да ви предам съобщение.

— Слушам.

— Първо, от време на време и на мен ми хрумват някои добри идеи. Питър обикновено ги доразработва и накрая влизат в работа.

Какви ги говори?

Той й обясни за модела в атаките на Намръщения. Тя се съгласи. Интересно беше задържането на нивото. Цяла Южна Америка разполагаше със същата по обем и сложност компютърна мрежа като Корея и Сингапур. На пръв поглед ефектът беше по-мащабен, но не изискваше по-високо ниво на намеса.

— Реших, че ще последва удар върху някой град. Питър обаче смята, че ще е цял щат.

— Да, но…

— Той е убеден, че ще бъде щатът на информатора. Склонен съм да се съглася с него. Ако Намръщения реши, че е застрашен по някакъв начин, той ще унищожи електронните и телефонни системи в щата и така ще го свали от Интернет.

— Боже! Звучи логично.

— Не знам доколко ще помогне, ако предупредите властите, но поне можем да опитаме.

— Най-много да мобилизират полицията. Или националната гвардия. Да поддържат реда и контролират движението по пътищата.

— Да, сигурно ще помогне. Само кажете щата.

— Не е ли по-добре да защитим всички?

— Съмнявам се президентът да стигне толкова далеч. Не го познавам много добре.

— Ясно. Ще видя какво може да се направи.

Тя хвърли мобифона на дивана, седна пред компютъра и написа адреса на Кейси.

работя възможно най-бързо

Има нова теория. Открили са модела на атаките.

да, континент, държава, град-държава

Боже! Май само аз не съм го видяла!

предположения за следващата мишена?

Опитваме се. Някои хора мислят, че ще бъде щатът, в който живееш.

Дълга пауза.

идеята не е лоша. ще прекъсне електричеството и телефона

Намръщения знае ли къде живееш?

обади ми се преди три часа и половина

Справи ли се?

още мисля по програмата, не мога да ти дам срок

Какво ще правим?

не се тревожи. осигури ми сателитен канал, ще ми трябва транспондер номер A627E4578B

Защо ли не съм изненадана?! Ще опитам.

побързай :-)

Луан си записа номера, взе мобифона от дивана и тръгна към спалнята. Още беше полуоблечена. Намери си джинсите и набра домашния номер на шефа си. Никога досега не се беше налагало да го безпокои по това време.

Обади се жена му. Луан се представи.

Директорът отговори почти веднага.

— Слушам, агент.

— Сър, налага се да се срещнем. Възникнаха някои усложнения, които изискват одобрение от най-високо ниво. И то бързо.

— Тръгвам веднага.

Тя потърси Монтгомъри. Още не се беше прибрал у дома. Набра номера на мобифона му.

— Връщай се в службата, Дарел. Трябва ни сателитен канал за Конрад. — Тя му обясни от какво точно се нуждае Ренегата и как може да се свърже с него.

ДАТА: СРЯДА, 4 НОЕМВРИ, 23:03:43

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Валеше силен сняг. Конрад се подхлъзна няколко пъти, докато се катереше по склона. Веднъж фенерчето се изплъзна от ръката му и трябваше да се върне назад, за да си го вземе. Джобовете му бяха претъпкани с различни инструменти и от време на време ги опипваше, за да се увери, че не е загубил нещо.

Беше тъмно като в рог. Нищо не се виждаше. Снежинките се блъскаха в лицето му. Виеше му се свят. Понякога дори не можеше да прецени дали се изкачва, или спуска.

Искаше му се да беше получил информацията поне няколко часа по-рано, но оценяваше старанията им да накарат техниците да се размърдат. Знаеше само, че след малко ще бъде на един от сателитите на Агенцията за национална сигурност.

Лъчът на фенерчето неотлъчно следваше кабела. Това беше единственият му ориентир. Стори му се, че вървя два часа, преди да стигне до антената. Всъщност знаеше, че не може да са били повече от двадесет минути.

Зад дърветата под снега имаше стара стълба. Той я измъкна и след няколко минути успя да я изравни върху антената. Чинията беше три метра в диаметър и стълбата му трябваше, за да стигне до централната ос. Извади отвертката и ключа от джоба си. Наложи се да свали ръкавиците и студът веднага скова пръстите му.

Целият трепереше. Минаха цели двадесет минути, преди да успее да махне модула. Прекара кабелите към гърба на чинията и ги пъхна в специалната дупка.

После хвърли стълбата обратно сред дърветата и отдели още десетина минути за дооправяне на кабелите. Когато се увери, че са свързани както трябва, изолира внимателно жиците. С помощта на ключа разхлаби всички болтове, които държаха чинията. Захапа фенерчето в уста и се опита да я завърти в правилната посока с помощта на компаса. Отне му доста време, докато успее.

Затегна болтовете и внимателно я провери пак. Работеше безпогрешно.

Готово.

Докато слезе по склона и се върне в хижата, лицето му беше изтръпнало от студа. Беше съдрал шубата си на някакъв клон. Застана пред печката, докато се постопли.

Отиде при компютрите и изгуби още цял час в доизкусуряване на нещата. Изпрати съобщение на Юпитер само за да провери как действа. Всичко беше наред.

Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн току-що беше модернизирана.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 5 НОЕМВРИ, 07:12:28

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Андре Голоаз смяташе, че вече е прекалено стар за подобни приключения.

Жан Дювалие беше очарован.

— Ето! Ето! С всеки изминал ден вярата ми в теб нараства, Андре. Давам ти тридесет дни, и ти никога не превишаваш срока!

— В момента не разполагаме с никакви доказателства. Този Уестин е само предполагаем заподозрян.

— Ти го хвани, после ще намерим доказателства. Заставаш начело на френската група. Това ще бъде наградата ти.

— Предпочитам да мина без награда — запротестира Андре.

И ето сега беше тук, мръзнеше на изоставената магистрала близо до Безансон на четиридесет километра от швейцарската граница и на около двеста километра от Цюрих. Като за почетен лидер на групата Андре беше прекалено незаинтересован от подробностите на операцията. Беше оставил всичко в ръцете на полковника и сега чакаше на студа, загърнат в старото си палто. Отказа да облече топлата черна униформа на командосите. Той беше следовател, а не войник.

До него отстрани на магистралата стоеше огромният C-130 „Херкулес“, с който пристигнаха Давид и израелците. По-нататък в редица чакаха хеликоптерите. Командващите от двете националности разучаваха картите, преценяваха внимателно всеки ход и пресяваха информацията, събрана от шпионите им. И естествено, се опитваха да свикнат един с друг в името на общата им цел. Според Голоаз не биваше да се стига до ситуацията, когато едната ръка няма да знае какво прави другата. Такова развитие на нещата не беше от полза за никого.

Командосите се бяха събрали близо до хеликоптерите и усърдно почистваха и проверяваха оръжията си. Андре знаеше, че сред тях трябва да има пет или шест първокласни компютърни експерти.

Небето беше оловносиво, всеки момент заплашваше да завали сняг. Но сега нищо не можеше да ги спре.

Вайзнер беше в отлично настроение. Той излезе от самолета и застана до него. Носеше специалната черна униформа. Никой сякаш не си даваше сметка за опасностите и усложненията от такава военна инвазия посред бял ден.

— Това е замък, Андре.

— Не те разбирам, Давид.

— „Датекс“ е разположена в стар замък. Военните още работят по стратегията. Всичко ще мине гладко.

— Аха. Значи ще трябва да превземем някаква крепост? — Голоаз по-скоро очакваше огромен небостъргач от бетон и стъкло.

— Ще бъде истинско предизвикателство. В каменната стена има масивна врата, която може да ни затрудни малко. Дворът е прекалено тесен за хеликоптерите. Покривът е стабилен, но прекалено стръмен. Сигурно ще атакуваме кулите.

— Докато аз се разхождам из парка — каза Голоаз. — Но това е смешно, Давид. Шестдесет въоръжени до зъби мъже срещу само един очилат експерт и неговия компютър.

— Забрави ли какво може този компютър, Андре?

— Не съм. Но не ми се вярва да го е пригодил и за ръкопашен бой.

— Има сензори.

— Сензори?

— Разузнаването доложи, че цялата околност е натъпкана с камери и сензори. Което означава, че той е предвидил и е готов за бъдеща атака.

— Може би този човек все пак знае какво върши, Давид.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 5 НОЕМВРИ, 01:17:11

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

След реконструкцията на антената Конрад прегледа внимателно цялата информация, с която разполагаше за Глоубнет.

Търсеше някаква улика.

Не можеше да няма. Подсъзнателно хората често допускаха грешки. Като оня тип от „Компсистемс“ например, чийто потребителски код беше Монтана. Паролата за достъп беше съставена от разбърканите букви на Билингс, естествено плюс добавени произволни цифри.

Егоистите — а Конрад не си правеше илюзията, че е изключение — ужасно се гордееха с работата си. Дали по-натрапчиво или не, те винаги намираха начин да се рекламират, търсеха признание и слава. В далечното минало, още когато потребителският му идентификатор беше Ренегат, и той се ръководеше от същите мотиви.

Беше сигурен, че рано или късно ще успее да открие слабото място. Погледна часовника на втория монитор. Вероятно нямаше да има достатъчно време да попречи на Намръщения да удари щата.

Няколко часа отдели само за структурата на софтуера на „Компсистемс“, но остана разочарован. Нищо интересно.

После прочете договора и инструкциите за абонатите на Глоубнет.

Два пъти.

Нищо.

Вече имаше представа за програмирането на „Пелъс Гард“ с изключение на блокираните файлове. Прочете съсредоточено всеки ред, сякаш цифрите изведнъж можеха да му подскажат отговора.

Но сгреши.

Върна се в хола. От уредбата гърмеше гласът на Алън Джексън. Конрад застана до печката и се опита да подреди мислите в главата си.

Вече беше прочел абсолютно всичко за новата мрежа.

Или може би не?

Смътно се сети за рекламата в бюлетините преди откриването на Глоубнет.

Не беше ли в Уърлд Уайд Уеб?

Конрад забърза обратно към компютъра и стартира програмата-навигатор.

След няколко минути получи номера на страницата в Уеб. Извика я на екрана. Голямата жълта пеперуда размаха крила и отстъпи място на някакъв тип, който се представи за Нейтън Грей и под ритмичния приглушен музикален съпровод започна да изброява вълшебствата на Глоубнет.

И изчезна.

Конрад го пусна отново. Наведе се близо до монитора и впери поглед в образите.

Изгледа го цялото до края.

И после пак.

И разбра.

Беше толкова просто!

Облегна се назад и шумно въздъхна. Сега щеше да пипне Намръщения на собствената му територия. Щеше…

Светлините в къщата примигнаха и угаснаха.

Алън Джексън млъкна.

Не беше честно!

До 08:01:01 имаше още толкова време!