Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (2)

Втора глава

ДАТА: СРЯДА, 14 ОКТОМВРИ, 11:16:09

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: чатлас

Джек Крейн превключи скоростите от трета на втора и усети как големите гуми се впиха в заледената настилка. Блейзърът спря да поднася. Погледна в лявото огледало, за да се увери, че ремаркето още е отзад. Там беше.

Започна да си подсвирква някаква мелодия от петдесетте. Опита се да си спомни името й, но не успя. Може би „Разходката на слончето“?

Снегът заваля още по-силно. Големите мокри снежинки вече покриваха предния капак на колата. Върху стъклото те се стопяваха почти веднага от топлината вътре. Чистачките ритмично поскърцваха. Въпреки опасния преход Крейн беше в отлично настроение.

Блейзърът модел от седемдесет и трета година изглеждаше като току-що изваден от някоя автомобилна морга. Червената боя бледнееше до ръждивооранжево, но това не беше чак толкова лошо. Така поне прогнилите места по страничната броня и калниците не биеха на очи. Предният капак леко хлътваше от дясната си страна. Интериорът също беше в плачевно състояние. Седалките скърцаха, а от дупките на протритата тапицерия се подаваха парчета дунапрен. Беше купил джипа само за сто и петдесет долара без втора скорост и с повреден двигател.

И бездруго имаше нужда само от каросерията. Монтира я върху шасито на тежко катастрофирал GMC-Джими, модел 1993 година. Шасито, двигателят и това, което беше останало от скоростната кутия, му струваха почти четири хиляди долара. Но сега под капака на тази развалина се криеше петлитров осемцилиндров V-образен двигател в перфектно състояние. Радиото и отоплението също бяха на ниво. В момента слушаше някакво денвърско предаване и песента на Мери Карпентър безуспешно се опитваше да заглуши собствената му версия на „Слончето“ на Дейв Кортес.

Времето не го притесняваше ни най-малко. Истинската зима беше още далеч и снегът сигурно нямаше да се задържи дълго. Но дори и ако закъсаше някъде по пътя, щеше да се оправи. Като всеки добър колорадец, запознат с живота в планината, той носеше пакет с всичко необходимо за оцеляване при такива условия. Имаше одеяла, кибрит, електрическо фенерче, батерии, няколко консерви с храна и вода. Плюс продукти за още няколко седмици.

Всъщност Крейн не беше истински колорадец, но познаваше няколко такива. След два-три месеца, когато местните свикнаха с неговото присъствие, те го научиха как да се справя с трудностите.

Пътят, който следваше, се отклоняваше на около миля от Шосе 128 — връзката между високопланинското градче Карибу и Нидърленд. Нидърленд пък се намираше на петнадесет мили над каньона Боулдър, Колорадо.

Откакто бяха прокарали това отклонение сред гората, настилката не беше изравнявана, освен може би на едно-две места. Пътят следваше безумните извивки на терена — спускаше се през тесни каньони и пресъхнали дерета, после отново се изкачваше по самия ръб на стръмните скали. От лявата му страна наклонът достигаше пет-шест метра, от другата се издигаха тридесетметрови канари. Ако колата пропаднеше вляво, едва ли щеше да успее да я върне обратно на пътя, въпреки че на предната броня имаше лебедка. Наоколо растяха големи борове и смърчове. Гъстите им клони драскаха по покрива на автомобила. От време на време от дърветата падаха преспи сняг.

Мина покрай почти незабележимата отбивка към хижата на най-близкия си съсед — един мъж от Чикаго на име Марк. Марк идваше в планината само за няколко седмици през лятото.

Оставаше му още около половин миля.

Когато наближи до скалата, която той сам наричаше Каменния зъб, намали скоростта още повече. Това беше голям гранитен къс, покрит с тъмнозелен мъх и белезникави птичи изпражнения. Тук настилката ставаше особено хлъзгава. Пътят вървеше десетина метра покрай скалата, после рязко завиваше надясно. Крейн внимателно завъртя волана. Въпреки че караше само с пет мили в час, гумите забуксуваха върху мократа повърхност. Не сваляше поглед от огледалото вдясно. Ремаркето мина само на сантиметър от издадения напред връх.

Нататък наклонът ставаше равномерен. Покритият с чакъл и твърда планинска земя път пълзеше като змия по ръба на каньона още около четвърт миля. Стръмните склонове от дясната му страна бяха гъсто обрасли с борове. Тук-таме растяха и трепетлики, останали почти голи по това време на годината. Няколкото обагрени в златисто и оранжево листа се въртяха в лудешки танц заедно със снежинките. Намираше се на 2500 метра надморска височина. Първите два месеца дробовете му се адаптираха към разредения въздух и сега всичко беше наред.

На върха на билото — там, където планинските върхове се губеха в сняг и мъгла — пътят внезапно свършваше. Надолу продължаваше само стръмна, обрасла с бурени и храсталаци пустош.

Той завъртя волана рязко наляво, превключи отново на първа и внимателно премина през тесния каменен мост, който следваше извивката на една цепнатина в склона на планината. Стотина метра по-надолу навлезе в малък каньон насред гората. Мястото имаше мрачен и негостоприемен вид. През зимата слънцето успяваше да промуши лъчите си през клоните на дърветата само за около три часа на ден.

Хижата се гушеше в основата на билото. Беше построена от големи сиви тухли, облицована отпред с дебели загладени греди. Стръмният покрив, покрит с тъмнокафяви керемиди, се спускаше и над малката дървена площадка до по-близката стена. От късия комин към небето се виеше тънка струйка бял дим — единственият знак за топлина и уют наоколо. Хижата беше около двеста квадратни метра общо, с тесен, почти неизползваем таван. За някои хора тя би била идеалното място, където да прекарат няколко седмици в годината. Човекът, който я беше построил, починал малко след това. Хижата се предлагаше на пазара за недвижими имоти цели три години, преди Крейн да наброи шест хиляди долара за нея и прилежащите й тридесет и пет акра земя. Малко посреднически фирми биха се наели с продажбата на такива имоти. Рискът от пожар беше прекалено голям.

Отначало Крейн реши, че парите си струват дори и само заради тоалетната, кладенеца, електричеството и телефона. Кабелите бяха прекарани, вързани за дънерите на дърветата. Телефонният пост обаче се разделяше между четири домакинства и не му вършеше особена работа.

След няколко незначителни подобрения, хижата се превърна в удобно за живеене местенце и Крейн започна да я харесва. В покрития навес отдясно имаше достатъчно място за блейзъра и ремаркето. Разчистеното пространство отпред беше доста неудобно за маневриране. Той направи широк десен завой, така че носът на джипа опря в дънера на вековния бор, който растеше в основата на склона. Включи на задна и след няколко опита успя да вкара колата под навеса.

Изключи двигателя и се пресегна назад за кожената си шуба. Седалките бяха свалени и върху тях плътно един до друг стояха кашоните с храна. Крейн слизаше за провизии само веднъж месечно.

Той беше едър, сто и двадесет килограмов мъж, висок метър и деветдесет. Трябваше доста да се измъчи, преди да успее да навлече шубата си в тясното пространство. Закопча ципа догоре и нахлузи вълнената си шапка над ушите.

Тъмночервената му коса беше дълга и рошава. Обикновено се подстригваше сам. И бездруго нямаше желание да се харесва на някого. В момента изобщо не се интересуваше от тези неща. Навън сигурно беше двадесет градуса под нулата и леденият вятър режеше като с нож. Сложи си подплатените с кожа ръкавици и отвори вратата.

Студът веднага го ужили. Не след дълго дъхът му щеше да образува ледени кристалчета в брадата. И тя, както и косата, беше дълга и безформена. Занемареният му вид държеше хората настрана и те гледаха на него като на ексцентричен тип от планината, който не дава пет пари за нищо.

И това си беше самата истина. Когато ходеше в Нидърленд или по време на редките си пътувания до магазините в Боулдър, фигурата, видът и сдържаното му поведение отблъскваха опитите за сближаване на местните жители и туристите. Животът го беше научил да се пази от излишни познанства. Той хлопна вратата зад гърба си и нагази в петнадесетсантиметровия сняг, който стигаше точно до ръба на непромокаемите му ботуши. Ремаркето беше дълго около пет метра, с ниски канати, тежко натоварено с дърва за огрев. Развърза няколкото въжета, които придържаха камарата и започна методично да разтоварва. Подреждаше цепениците върху почти изчерпаната вече купчина до навеса.

Хората от планинската служба никак не обичаха да виждат дървата складирани в близост до постройките. При евентуален горски пожар това увеличаваше риска и те да бъдат обхванати от пламъците. Крейн упорито пренебрегваше съветите им. И бездруго наоколо гората беше толкова гъста, че хижата му не би имала никакъв шанс. А и нямаше желание да гази петдесет метра през снега, за да си донесе дървата за огъня.

След малко плувна в пот и брадата му натежа от натрупания скреж. Въпреки това работеше с удоволствие.

Жилището му може и да беше примитивно, но тук се чувстваше сто пъти по-добре, отколкото във федералния изправителен затвор в Ломпок, Калифорния. Бе лежал там два пъти, и двата пъти не му хареса. Нямаше да се върне.

За нищо на света!

ДАТА: СРЯДА, 14 ОКТОМВРИ, 16:27:42

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Луан Ръсел сравни впечатленията си с тези на Мартин и Грей и набързо нахвърли основните моменти в доклада си. Малко след това специалният военен „Боинг“-137 се приземи на летището в базата „Ендрюс“. Все още беше твърде рано да се правят каквито и да било заключения. В записките само се даваше отчет за напрегнатата им работа от вчерашния следобед до тази сутрин. Налагаше се да представи нещо на шефа си, за да може той да докладва в Белия дом.

Грей беше прекарал цялата нощ с хората от компютърния център на банката. Заедно преровиха цялата документация за софтуера, хардуерните и защитните системи. Ръсел и Мартин прегледаха договорите на служителите и разпитаха всички, които имаха някакво отношение към електронните комуникации на банката.

Тя беше сигурна, че Мартин не се е занимавал с такава рутинна работа от години. В крайна сметка той заемаше поста заместник оперативен директор в Централното разузнавателно управление и присъствието му в Кловис беше резултат от някаква странна прищявка на президента. Човек с неговия ранг имаше пълното право да претендира за водещото място в групата. Той обаче с нищо не показа, че нейното лидерство му е неприятно. Може би, защото ЦРУ изобщо нямаше право да се намесва в проблеми от вътрешен характер. Тя остана приятно изненадана от начина, по който Мартин се справи със задачата. Водеше разпитите по изключителен начин. Умееше да предразполага хората, без обаче да се отклонява от целта на въпросите. В своята част от доклада само той беше изказал мнението, че нито един от служителите не е замесен в саботажа. В интерес на истината нито тя, нито Грей бяха заподозрели някой от разпитаните. Компютрите на банката проработиха малко преди тримата да излетят от базата „Кенън“ и да оставят случая в ръцете на агентите от Албъкърк. Част от данните бяха изтрити — напълно достатъчно, за да започне федерално разследване. Президентът Белц ги уверяваше, че след четиридесет и осем часа информацията ще бъде напълно възстановена. Мълвата за проблемите на банката се разпространяваше с мълниеносна бързина и телефоните му вече прегряваха от обажданията на разтревожени вложители.

Когато самолетът кацна, Грей попита:

— Мислиш ли, че скоро ще има съвещание, Луан?

Нейтън Грей беше президент на „Компсистемс“, Атланта. Тя знаеше много добре, че той е ангажиран човек. И все пак на няколко пъти в миналото беше намирал време да й помогне при разрешаването на по-заплетените случаи. Грей познаваше компютрите и софтуерните системи по-добре от всеки друг.

— Предполагам, че президентът доста ще се разтревожи от случилото се, Нат. Но не мога да знам колко бързо ще се развият нещата. Защо питаш?

— Налага ми се да замина за Европа за два-три дни. Имам уговорено участие в една среща.

— Заминавай спокойно. Ако нещо се случи, ще намеря начин да те открия.

— Много добре.

— Имаш ли някакви предположения, Нат? Нещо, което не си споменал в доклада?

— Не, Луан, първо искам да обмисля проблема на спокойствие.

Поставиха стълбата на мястото й и стюардът отвори вратата. Тримата станаха и събраха ръчния си багаж. След убийствената жега в Ню Мексико и приятната топлина в самолета нощта във Вашингтон им се стори студена и влажна. Есента се беше проточила по-дълго от обикновено и Луан вече очакваше приближаването на зимата. Според прогнозите на изток от Монтана, Уайоминг и Колорадо имаше снежни бури.

Грей им пожела лека нощ и се отправи към стоянката на такситата.

Мартин обаче тръгна редом с нея и каза:

— Храната в самолета не беше кой знае какво. Не искаш ли да отидем да вечеряме някъде?

Тя забави крачките си, после спря и се замисли. Огледа внимателно лицето му. Изглежда, реакцията й го развесели. Не беше особено притеснен. Луан реши да пренебрегне упоритите слухове, които се носеха из града по негов адрес. Вашингтон гъмжеше от клюки, някои от които дори бяха верни.

— Добре. Къде?

— Обичаш ли китайска кухня? Какво ще кажеш за „Каулун“?

— Колата ми е наблизо. Ще се видим направо там.

Мартин отвори вратата на буика и й помогна да се качи. После се отправи към корвета си по-надолу в редицата. Тази марка пасваше идеално и на характера му, и на хорските приказки. Той потегли пръв по „Сютланд Паркуей“, мина под тунела и продължи по „Ейч Стрийт“. Явно дамите не бяха с предимство в мъжкия свят на автомобилите. Местата за паркиране, които успяха да открият, бяха на една пресечка едно от друго. Ръсел едва успя да провре своя „Регал“ в тясното пространство. Мартин вече вървеше по тротоара към нея.

— Не те ли е страх да се движиш из града по тъмно? — попита той.

— Въоръжена съм.

— Останалите също.

Настаниха ги на малка маса, върху която в червена стъклена купа трепкаше запалена свещичка. Поръчаха си хар гау и печено свинско с грейпфрут.

Тя сърбаше мълчаливо билковия си чай и го изучаваше.

— Справи се отлично със задачата — похвали я той.

— Какво имаш предвид? — Тя разкопча късото сако на костюма си. Отдолу носеше дантелена бяла блуза. Веднага съжали за постъпката си. Ами ако Питър Мартин я изтълкуваше погрешно?

— Вярно е, че никой от нас не очакваше да открие престъпниците направо в Кловис, Ню Мексико. Но ти започна разследването и събитията се развиха доста бързо. Беше ми много приятно да работим заедно. Не се бях занимавал с такива неща от години.

Значи беше преценила правилно.

— И къде са престъпниците според теб? — попита тя.

— Откъде да знам. Даже не съм видял оригиналния текст на съобщението. Но щом е компютърно, географски ограничения не съществуват. Може да е изпратено откъде ли не, по всяка вероятност зад граница. Предполагам, че това е причината президентът толкова да настоява и за моето присъствие. Какво ще кажеш за японците?

— Възможно е. Играта едва сега започва. Все още не знаем какви са правилата. Когато компютрите отново проработиха, страшно се изненадах. Вече бях започнала да си мисля, че всичко е загубено.

— Да, Белц направо се прероди — засмя се Питър. — Виждала ли си някога такова ангелско изражение? И то на лицето на републиканец?

— Но какво означава всичко това?

— Да пукна, ако знам. Отначало си помислих, че е някакъв майтап. Компютърните маниаци направо умират да се бъзикат с хората.

— Не е майтап — каза тя. — Никак не ми е смешно.

— Какво е станало с оптимизма ти?

— Два месеца след като започнах работа, той хвана идеализма ми за ръка и заедно изчезнаха. Не съм ги виждала от години.

— Значи си циник?

— А нима ти не си? — попита Луан.

Мартин сви рамене.

— Защо му трябва на някой да се занимава с онази мизерна банка на края на света?

— Мислиш ли, че е мъж?

— Мъж, жена, няма значение.

— За мен това си беше чиста демонстрация на сила — каза тя. — И правилата никак не ми харесват. Не искам да играя по тях.

— Правила? Какви правила?

— Натрапникът ни показа, че може да мине през една съвършена система за сигурност и да прави каквото си иска.

— И къде тук е правилото?

— Ако не му играем по свирката, той разрушава базата данни.

— В такъв случай съм съгласен с теб. Нямам никакво желание да участвам в неговите… или нейните игрички.

— И двамата нямаме друг избор.

— Знам. Вчера направо ми дожаля за Белц. Трябва да ти призная, че рядко изпитвам съчувствие към губещите.

Тя му повярва.

— Най-лошото в случая беше, че ние предварително знаехме какво ще се случи. Значи пристигат някакви бюрократи от Вашингтон, въртят се из банката му няколко минути и целият му свят се разпада.

— Да, сигурно още не може да си обясни какво точно стана. Вероятно си мисли, че ние имаме пръст в тая работа.

Разговорът секна, когато им донесоха кифличките с плънка от скариди. Едва когато приключиха и с основното ястие, сервитьорът разчисти масата и им сервира чашките коняк, Луан каза:

— Май имах нужда от това.

— Тогава защо се поколеба, когато те поканих?

— Ще си говорим направо, нали? — попита тя и го погледна право в умните сини очи. Помисли си, че те сигурно изглеждат съвсем различно пред огъня в някоя камина… или дулото на пистолет. — Добре. В града се разправят разни работи за теб…

— Не искаш да те виждат в компанията на шпионин?

— Не ме разбра. Носи ти се славата на голям женкар.

Той се ухили:

— Напълно неоснователно, уверявам те.

— Така ли? Жените от Министерството на правосъдието предлагат да завържат краката им, когато ти си в сградата.

Питър се засмя:

— Слухове, разпространявани от двете ми злобни бивши съпруги.

— Колко бивши? — Не трябваше да го пита. В крайна сметка това не й влизаше в работата. Не искаше да разваля чисто служебните им отношения. И все пак в него имаше нещо…

— С Мери-Ан бяхме женени четиринадесет години. Дороти се задържа само шест месеца. Явно най-после се убеди, че не разполагам с милиони. Сега се опитва да се докопа до малкото, което имам. Подала е искане до съда за процент от всичките ми доходи. По-точно би било да се каже, че съм доста наивен, когато става дума за жени. — Но точността и клюките са взаимно изключващи се понятия.

— Май си доста скромен?

Той се ухили в отговор и попита:

— Ами ти?

— Аз ли? Родена съм в северната част на Мейн, близо до Канада. Учих в местния университет, после завърших право в Харвард и започнах работа във ФБР. Така и не разбрах кога започнах да се интересувам от компютри и получих ръководното място в отдела по компютърни престъпления. Закономерен прогрес за една отдала се на кариерата си жена.

— Нищо не каза за мъжете в живота ти?

— За мен не се носят слухове. Предпочитам това да си остане така.

ДАТА: СРЯДА, 14 ОКТОМВРИ, 22:21:23

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(*

ПРОТОКОЛ ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ФАЙЛОВЕ

MDB.DEPTST.GOV

Влизане в системата?

ACLPM

Парола?

PRMPT9CL8

Добре дошли в главната база данни на Държавния департамент на Съединените щати.

Моля, изберете си от менюто.

DIR^[1]

Съдържанието на директорията запълни екрана. Ето, това е.

Секретен файл. Парола?

D78LMP

Имате право на достъп.

ЗАРЕДИ CARP2

Спокойно, спокойно. Програмата е дълга…

Трансферът на файла е потвърден. Име на файла: carp2.

Скрит файл.

EXIT^[2]