Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (13)

Тринадесета глава

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 09:25:43

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

— Не печеля достатъчно, за да си водя счетоводство — каза Луан на продавача. — Парите идват и си отиват.

— Счетоводната програма върви заедно със системата. Няма да ви струва нищо — отговори той. — Опитайте!

Е, безплатното си е безплатно.

Тя му подаде кредитната си карта и мислено събра длани в молитва. Всичко мина нормално.

Страхотно! Току-що един компютър ми позволи да взема 2800 долара назаем от друг компютър. Какъв свят!

Беше решила да провери дали Конрад не е оставил съобщение на компютъра в кабинета й. Стигна на половината път до река Потомак, когато се сети, че системата в службата й не можеше да се похвали с кой знае каква сигурност. Беше странно човек да не може да се довери на защитата на ФБР, но щом някой можеше да влезе в компютрите им веднъж, нямаше никаква гаранция за безопасността на данните. Съобщенията на Ренегата бяха кодирани с Пи Джи Пи, но това едва ли беше достатъчно.

На вечерята снощи Нейтън Грей беше споменал, че обикновените потребители, главно частни лица, не бяха обект на проблемите, засегнали голяма част от индустрията. Това предполагаше съществуването на няколко възможности: нарушителят възприема себе си като един от тях, тоест е член на виртуалното общество; той се интересува само от по-мащабните търговски и социални организации или просто няма необходимите ресурси, за да тормози всички. Наистина беше доста за някого, или група лица, да следи дейността на петдесет милиона души дори и с помощта на компютър.

Повечето правителства не биха могли да се справят с подобна задача, независимо колко усилия ще им струва.

Ръсел отби в първото разклонение, излезе от магистралата и потърси най-близкия търговски център. Първият, който откри, не предлагаше електроника, но във втория имаше щанд с офис техника. Тя измъкна своята „Мастъркард“, влезе и обясни на продавача какво й е нужно.

Избра си малка система с осем мегабайта памет и 540 мегабайтов хард диск. Купи си CD-ROM и евтин матричен принтер. Успя да устои на примамливите описания на мултимедийната звукова система, но си взе добра комуникационна програма, текстов редактор и електронна таблица. И безплатната счетоводна програма, разбира се. Основният пакет включваше операционна система, „Уиндоус“ — графичен интерфейс и няколко компактдиска, — енциклопедия, игри и още няколко, които не я интересуваха особено. Плюс програмите, осигурени от по-популярните комуникационни мрежи.

Продавачът й помогна да натовари всичко в колата си. Луан се обади в службата, че ще закъснее, и се прибра в апартамента си. Четири пъти се връща до колата, докато пренесе всички кашони в хола си.

В който, разбира се, не беше предвидено място за такава дейност. Тя махна дреболиите от бюрото и намести там компютъра, монитора, клавиатурата и мишката. Включи стабилизатора. Засега нямаше да пуска принтера. Книжките с упътванията, които никога нямаше да прочете, хвърли на шкафа зад един стол.

Включи компютъра и четиридесет минути зарежда новите програми в паметта. После се запозна с различните предложения и накрая се спря на Америка Онлайн. Отиде до малката масичка, вдигна слушалката и набра съответния номер. След десет минути, с още едно не толкова скъпо използване на кредитната карта, вече беше включена в мрежата.

Щракна два пъти с мишката и извика съответната програма за електронна поща. После взе чантата си, намери кутията кибрит и я отвори, за да се увери, че е запомнила адреса правилно.

ДО: renegade@cup.portal.com

ОТ: lurus@aol.com

 

Сигурно си забелязал новия ми адрес. Ще оставя компютъра включен. Надявам се, че сега, след като вече сме партньори, ще ми прехвърлиш своята Пи Джи Пи.

Ако смяташ, че съм прекалено самонадеяна, прав си.

Ръсел изпрати съобщението в този му вид, защото нямаше кодираща програма. Разчиташе, че Конрад ще я снабди с някоя подходяща, както беше направил с компютъра й в службата. Всъщност тя беше сигурна, че той е направил доста модификации в стандартната Пи Джи Пи и сега тя е много по-добра от оригинала.

Изключи монитора, грабна чантата си и изхвръкна навън. Чак на входната врата се сети за всички онези долари, с които трябваше да се раздели преди час. Върна се обратно в апартамента, разрови упътванията и попълни всички регистрационни и гаранционни карти, които успя да намери. Щеше да ги изпрати на път за работа. Можеха да са й от полза, в случай че прекрасните й устройства се окажат негодни още преди края на деня.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 05:22:12

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: уестин

Джером дръпна тежката стъклена врата и влезе в оперативния център. По това време сутринта лампите бяха затъмнени и стаята се осветяваше главно от петте контролни монитора. Пред тях седеше Адам Мур. Всъщност той обожаваше нощните смени.

— Добро утро, Адам.

— Здрасти, Джером.

— Някакви проблеми?

— Дребна работа. Един от компютрите в Кайро беше объркал адреса на няколко пакета за Дарла. Оправихме го почти веднага.

— Отлично. Продажбите?

— Бавно се покачват. Продължаваме да използваме едва два процента от възможностите ни за континента. Новите клиенти още се приспособяват, но доверието им расте с всеки изминал ден.

— Комуникациите?

— Те са най-интензивни между Европа и Азия. След няколко дни слуховете за нас ще се разпространят достатъчно и ще обърнат нещата.

— Да се надяваме, Адам.

Уестин продължи по широкия коридор към предната част на замъка. От дясната му страна зад стъклените прегради бяха главните компютърни системи, поддържани от двама оператори. Отляво се намираха кабинетите на програмистите.

Под вратата на една от стаичките се процеждаше светлина. Никой в „Датекс“ нямаше определено работно място или кабинет. Тази стая обаче се ползваше основно от Джорджия. Стана му интересно кой може да е вътре, отвори и надникна.

— Здрасти, Джером — каза Джорджия.

Той влезе и затвори вратата след себе си.

— Скъпа, знаеш ли колко усилия положих да се измъкна от леглото възможно най-тихо! Облякох се на тъмно, а ти дори не си била там!

— Знам. Хрумна ми една идея и нямах търпение да я изпробвам. Запознай се с хер Коплер.

Уестин мина зад нея и погледна големия, двадесет и пет инчов монитор. Веднага разбра, че тя използваше М-структурата.

Структурата М, или многорежимният гръбнак на Интернет и Глоубнет, вероятно най-пълно олицетворяваше онова, което политиците обикновено наричаха информационна супермагистрала. При работата в мрежите съществуваха три основни режима: диалог само между два компютъра; връзка на едно устройство с две или повече такива и активна комуникация на равноправни начала между няколко компютъра. Многорежимната структура често използваше както аудио, така и видеосигнали.

Проблемът в Интернет беше, че обхватът често не позволяваше пренасянето на дигитално кодирани сигнали. За разлика от текста те се нуждаеха от доста по-голям диапазон. Така разговор между десет души от десет различни страни фактически можеше да претовари мрежата и да предизвика колебания и неточности при пренасянето на информацията. Образът на екрана щеше да бъде некачествен, още повече ако няколко души се опитат да направят това по едно и също време.

Въпреки всичко около 1500 организации в Интернет често използваха тази система. Най-често специалисти контактуваха помежду си за решаването на по-сложни научни проблеми и обменяха наблюдения и изчисления. Подводните кадри, направени от роботи на океанското дъно, и спътниковите снимки от космоса се споделяха от всички.

Структурата в Глоубнет беше далеч по-съвършена от тази на Интернет. Тя позволяваше пренасянето на огромна по обем информация. Техниците на Уестин бяха изпробвали системата с петдесет активни потребители от различни страни. Единственият ограничаващ фактор беше броят на мониторите, които показваха участниците в експеримента.

Джорджия Тейлър беше разделила своя на две части. Отляво имаше някакъв текст. На дясната страна на екрана се виждаше отчаяното лице на въпросния господин. Той беше само по риза, с разхлабена вратовръзка. Черната му коса беше разрошена, под зачервените му очи се виждаха тъмни сенки. Не се беше бръснал от няколко дни.

Джером дръпна един стол и седна до Джорджия, така че да влезе в обсега на видео лещите на монитора.

— Добро утро, господин Уестин. Веднага ви познах.

— Добро утро и на вас, хер Коплер.

Ако знаеше, че Джорджия води разговор с мъж от Германия, нямаше да си позволи онази забележка за леглото. Джером много държеше на имиджа си.

— Признавам си — каза той, — че се намесвам в разговора ви, без да имам и най-малка представа за какво става въпрос.

— Хер Коплер — обясни Джорджия — е директор на компютърните операции в „Даймлер-Бенц“.

— О! Сигурно е голяма отговорност. Никак не ви завиждам, хер Коплер.

— Страхувам се, че положението ми в момента наистина никак не е розово. Моля да ме извините за ужасния вид. Не съм спал от няколко дни.

Уестин се почувства гузен за трите дни, които прекараха с Джорджия в Париж. Беше възстановил силите си напълно.

— Не се притеснявайте. Мога да си представя на какво напрежение сте подложен.

— Положението е по-лошо, отколкото предполагах. Вчера се опитах да изкарам всичките си файлове на принтер. Поне щях да имам копия на хартия, преди да се опитам да се откача от мрежата. Предполагах, че ако паметта на компютрите бъде изтрита, си струва да поемем разходите по ръчното въвеждане на данните в независима система.

— Стана ли?

— Не. Принтерите отказват да изпълнят командата. Така че информацията ми остана на електронни носители и не виждам друга алтернатива, освен да я загубя.

— Възможно е — обади се Джорджия. — Хер Коплер и аз тъкмо обсъждахме провеждането на един малък експеримент.

— Разбирам. И в какво се заключава експериментът? — попита Уестин.

— Докато ни нямаше, Нейтън е оставил съобщение за мен. Открил е съществуването на скрит файл в скрита директория. Току-що се потвърди, че „Даймлер-Бенц“ имат двадесетмегабайтова скрита програма в системите си.

Уестин веднага разбра.

— Нат също ли е опитал да направи нещо?

— Аха. С разрушителен ефект.

Джером примигна.

— Системата е била сравнително малка. На мен обаче ми хрумна нещо друго и искам да го изпробвам, с разрешението на хер Коплер, разбира се.

— Да, вече се споразумяхме.

— Точно така. Джером, ако нещо се обърка, му предложих да поемем половината от разходите по възстановяването на информацията.

Коплер си позволи малка усмивка.

— Сделката напълно ме устройва. Ако изключа системата и изгубя всичко, ще трябва да платим сами всички разходи. И аз ще се простя с работата си. Ако госпожица Тейлър не успее, остава ни само половината сума. Тогава може би няма да ме уволнят.

Уестин усети как нещо го стиска за гърлото. За корпорация с размерите на „Даймлер-Бенц“ сумата нямаше да е по-малка от няколко милиона долара.

Погледна лявата страна на екрана. На пръв поглед реши, че това е хиперкодиращият език, който се използваше в Уърлд Уайд Уеб и приличаше малко на „Уиндоус“.

Джорджия обясни:

— Хер Коплер ми предостави достъп до системите си. Това е файловият оператор.

— Разбирам. Е, аз лично имам доверие на госпожица Тейлър — каза Уестин.

— Това е единственият ми шанс — обади се хер Коплер.

— Има и още нещо, Джером. Всъщност две неща. Първо, хер Коплер не може да види какво точно правя. Така ще защитим правата си, ако успея.

Уестин искрено се възхити на предвидливостта й. Ако наистина беше открила някакъв начин за елиминирането на вируса, можеха да спечелят цяло състояние.

— Второто е част от споразумението ни. Ако успея, „Даймлер-Бенц“ незабавно ще се присъединят към Глоубнет. Ще му заредя кодиращата програма за бъдеща защита на файловете, а той ще ни изплати сума, сто пъти по-голяма от нормалната абонаментна такса.

— Петнадесет хиляди американски долара са напълно приемлива цена — съгласи се Коплер.

— Да започваме ли? — попита Джорджия.

— Ще затворя очи и ще се помоля номерът да мине.

Коплер наистина затвори очи.

На Джером също му се прииска да затвори своите.

Но искаше да види какво става. Джорджия премести стрелката на „файл“, щракна два пъти върху „изтриване“ и изчака появяването на въпроса дали наистина иска да изтрие файла. Тя въведе символа ":-(" и натисна „enter“.

После отговори положително на въпроса на компютъра.

Бяха й дадени различни възможности с няколко клавиша.

Тя избра тази за директория с всички съществуващи в нея файлове и щракна два пъти с мишката.

Следващите три секунди нищо не се случи.

После въпросът изчезна.

И всичко друго си остана на мястото.

— Хер Коплер, бихте ли проверили паметта си и целия обем на диска?

— Толкова бързо?! Нима свършихте? — Коплер отвори очи.

— Надявам се.

Той натисна няколко клавиша и се вцепени.

— Няма го!

— Дайте команда на принтерите.

След няколко секунди той каза:

— Командите се приемат. Принтерът работи! Но това е невероятно!

— Хер Коплер, сега ще ви свържа с Адам Мур и ще го накарам да ви зареди кодиращата програма. Добре дошли в Глоубнет.

— Госпожице Тейлър, вие сте гений. Задължен съм ви до гроб!

— Радвам се, че успях да ви помогна.

Тя позвъни на Мур по интеркома и няколко секунди по-късно Коплер изчезна от екрана.

— Джорджия, това беше удивително! Как се сети?

— Знаеш как става понякога, Джером. Струва ми се, че съм го сънувала. Събудих се посред нощ, замислих се за проблема и така и не успях да заспя отново. Съобщенията за Червения кръст са били подписани със символ на намръщено лице. Както и предупрежденията по Интернет.

— Наистина те обичам, нали знаеш? Не само заради блестящия ти интелект.

Тя се усмихна и го потупа по ръката.

— Още нещо, Джером. Трябва да запазим случилото се в тайна.

— Какво?

— Ще говоря с Нат, Меоши, Дарла и Джийн и ще им дам решението. Ако успеем да привлечем по-големите корпорации в Глоубнет, нещата веднага ще потръгнат.

— Подозирам, че хер Коплер ще се обади на всичките си приятели. Ще ни затрупат със запитвания.

— Ще им кажем, че формулата е ефективна само при определени условия. Нека помислим за бъдещето, Джером.

Уестин се облегна на стола си и се усмихна. Тя наистина беше успяла да го впечатли. Гордееше се, че е негова.

— Оставям всичко на теб, скъпа.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 12:16:22

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Поспа пет часа сутринта и се отправи на петкилометрова разходка. Не искаше да загуби формата си.

Отиде да провери хижата на съседа си, но този път не си взе храна. Стоенето на едно място и курабийките с фъстъчено масло вече бяха оказали влияние на фигурата му.

Видя четири сърни и успя да зърне за миг бягащия рис, изплашен от присъствието му. Пумата беше слизала тук през нощта, ако се съди по оставените следи. Конрад се надяваше, че е успяла да си намери храна.

През последните няколко дни не беше валял сняг. Небето беше оловносиво и температурите си оставаха далеч под нулата. Конрад не намали крачките си, докато успя да се постопли малко от движението. Страните упорито го сърбяха. Не се беше бръснал от завръщането си от Тексас.

На връщане спря на каменния мост и огледа царството си. Гледката го накара да се почувства дребна и незначителна частичка от вселената. Върховете на дърветата край него сякаш опираха в небето. Каменната пропаст на запад го поглъщаше. А великолепната тишина се нарушаваше само от вятъра в клоните на боровете и писъка на ястреба високо в небето.

Обичаше планината.

Конрад беше много щастлив в света на Джак Крейн. Цялото това спокойствие и вратата, която му отваряше мрежата, бяха напълно достатъчни. Джак Крейн нямаше нужда от повече.

Специален агент Ръсел беше променила живота му.

И защо?

За да преследва някакъв вманиачен хакер, който беше надхитрил всичките й специалисти?

Защо той трябваше да се тревожи? Проблемът си беше техен, не негов. Нека си го решават тогава. И бездруго имаха нужда от повече опит.

Застана по средата на моста и ритна с върха на ботуша си преспата сняг отстрани. Вътре имаше малко камъче, което полетя надолу.

Конрад мислено се усмихна. Това ли беше? Страхът от неизвестното? От неуспеха? Нима не можеше да се справи с човека, скрит зад намръщеното лице?

Глупости!

Компютрите нямаха никакви тайни за него. Двете години в Ломпок и двете в планината бяха променили начина му на мислене. Вече не изпитваше необходимост непрекъснато да се доказва. Сам решаваше по кое време на денонощието да спи и какво да прави. За него нямаше правила. Не се съобразяваше с никого и не търсеше одобрение. В мрежата просто спазваше добрия тон. Не беше в негов стил да обижда хората или да ги тормози. Не се бъркаше в живота на другите и очакваше същото и от тях.

Ако поискаше да намери Намръщения, нищо не можеше да го спре. Търсенето още не го беше довело доникъде. Прегледа всички досиета, които му даде Ръсел, включително и малкото доклади от Азия и Европа. Стори му се, че за момент видя някаква закономерност в адресите, които програмата му идентифицира, но веднага му се изплъзна.

Стоп!

Това не го засягаше. Нека Ръсел се погрижи. В крайна сметка заплатата й се осигуряваше от парите на хората — включително и тези от неговите собствени фиктивни данъкоплатци.

Освен това пострадалите напълно си го заслужаваха — задниците от Ку Клукс Клан, банките, скапаните бюрократи. Крайно време беше някой да ги постави на мястото им. Доколкото знаеше, никой от свободната виртуална общност, в която и той членуваше, не беше засегнат.

Отделът по компютърни престъпления щеше да се справи.

Въпреки че той лично беше на друго мнение.

Конрад най-после взе правилното решение. Пресече каменния мост и тръгна по тясната алея към полянката пред хижата. Сякаш беше свалил камък от плещите си. Чувстваше се лек като перце и пълен с енергия. Обиколи два пъти полянката тичешком, като прескачаше бурените и преспите сняг. Движението му се отрази много добре.

Вътре свали палтото, вълнената шапка и ръкавиците и застана за няколко минути пред печката, докато се постопли. После се върна при компютрите.

Седна, включи монитора и изчака спокойно да загрее. Имаше съобщение за Ренегата.

Не беше получавал електронна поща с този идентификатор от дълго време.

Прочете го.

Жалко, госпожо. Наистина сте много настоятелна!

Сети се как двамата седяха на чиниите в съседни кабини в дамската тоалетна на летището в Далас. Приличаше на откъс от глупав детективски роман.

И оня идиот, който я преследваше.

Защо я следяха. Нали беше от добрите? Поне от тяхна гледна точка.

Тя го защити.

Даде му секретни материали.

Това беше една нова Ръсел.

Тя му вярваше.

Отдавна никой вече му нямаше доверие. Родителите му се отказаха от него втория път, когато го хванаха да се рови в компютрите на училището. Беше им обещал, че няма да го прави, а после ги предаде. Не можеше да ги обвинява за решението им.

Не искаше да поема ангажименти.

Поне не сега.

— О, по дяволите!

Конрад дръпна клавиатурата и написа новия адрес. Остави й копие от своята По Джи Пи 100, както сам я нарече след подобренията.

И й изпрати кратко съобщение.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 15:11:53

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Мартин никога не даваше интервюта. Със същия успех това можеше да бъде написано на челото му. До този момент всички репортери наоколо се бяха съобразявали.

С изключение на този. Той седеше във фоайето вече почти цял час. Охраната не го пускаше да мине, но въпреки всичко продължаваше да тормози Норма по телефона през десетина минути.

Тя влезе в кабинета му.

— Току-що се обади пак.

Мартин вдигна глава.

— Много е напорист. Не разбира от дума, а?

— Иска само да ти спомена „Омикрон“.

По дяволите!

— Как му беше името?

— Удроу Гарлиц.

— От „Уошингтън Поуст“?

— Обадих се в редакцията за проверка. Политически репортер.

— Добре, добре. Накарай някой да го доведе.

На лицето й се изписа огромна изненада. По-голяма глупост не беше чувала през живота си.

След десет минути тя бутна Гарлиц в кабинета. Мъжът беше облечен в представителен тъмнокафяв костюм, с бяла риза и вратовръзка. Беше около петдесетгодишен, с многобройни белези по лицето. Мартин беше очаквал някой по-млад.

Махна към стола.

— Интересно защо не съм чувал за вас досега, господин Гарлиц?

— Работя тук едва от няколко месеца. По-голямата част от кариерата ми мина в Орегон. Радвам се, че отделихте време да се срещнете с мен, директоре. Зная, че сте много зает човек.

— Няма да ви дам интервю — отряза го Мартин. — Можем да поговорим, но при едно условие. Не искам да виждам нищо в пресата.

Мъжът не се изненада.

— Очаквах такава реакция.

Той се наведе и му подаде една дебела папка. Мартин хвърли поглед на първата страница и разбра. Това беше копие на секретното му досие.

— Вие сте убили девет души, директоре.

Най-малко. Мартин реши, че няма смисъл да отрича.

— Аз служа на своята страна.

— Сигурно. Както разбирам, били сте награден с почетен кръст и звезда.

Най-високите отличия в ЦРУ Съществуването им никога не беше признавано публично. Едва ли можеше да си позволи да се гордее с тях.

— Освен това сте участвали в някои доста съмнителни разузнавателни операции.

Мартин беше отделил години от живота си за създаването на съвършени разузнавателни мрежи, каквато беше „Омикрон“ в Тайланд. Те предоставяха на Съединените щати изключително ценни сведения.

— Това е вашето мнение. Откъде имате тази информация, господин Гарлиц?

Репортерът въздъхна.

— Иска ми се да ви кажа, че съм стигнал до нея с цената на много труд и блестящо журналистическо разследване. Истината е, че досието просто излезе на компютъра ми.

— Някой друг виждал ли го е?

— Във вестника ли? Не, не мисля. Но може да е изпратено и в други редакции.

— Разбира се, аз знаех, че досието липсва заедно с още няколко други. Информацията е свръхсекретна.

— Естествено в интерес на националната сигурност.

— Точно така. Поне от моята гледна точка.

— Хората няма да го харесат.

— Случва се. През седемдесетте разкритията на комисията Чърч — сенатора Франк Чърч — доведоха до смъртта на няколко добри граждани.

— Знам тази история — каза репортерът. — Това тук е единственото копие, директоре. Изтрих файла в компютъра.

Мартин беше скептично настроен, но оцени жеста.

— Значи няма да има заглавия на първа страница?

— Не ми се вярва. Само не мога да разбера кой има полза от публикуването на досието.

— Аха. И каква е цената?

Гарлиц се усмихна.

— Когато му дойде времето, ще поискам вътрешна информация за Намръщения.

— Намръщения?

— Погледнете заглавията в утрешния брой. Получихме копие от съобщението на Червения кръст и предупреждението, изпратено до вестника. Изглежда, че виновникът за компютърния хаос се подписва със символа на намръщено лице.

При тези обстоятелства Питър едва ли имаше някакъв избор. При това човекът изглеждаше почтен. В крайна сметка можеше да постъпи и по друг начин и да спечели слава.

— Вие може и да сте първият, на когото ще дам интервю, господин Гарлиц.

— Благодаря.

Когато той си тръгна, Мартин изгори папката в кошчето за боклук и се обади на Лем Крайдър в компютърния център.

— Досието ми се намери.

— Много ли е лошо? — попита Крайдър.

Мартин му разказа.

— Възможно е да е изпратено и в други редакции.

— Извадил си голям късмет, Питър. Сега се тревожа повече за останалите.

— Изпрати ли доклада на шефа?

— Да. Даже се срещнах с него. Белият дом вече знае за случилото се. Очевидно другите агенции имат същите проблеми. Отбраната и военното разузнаване със сигурност.

— Свали ли досиетата от мрежата?

— Не смея, Питър. Говорих с шефа и той е на същото мнение.

Червената лампичка на телефона започна да мига.

— Добре. Благодаря ти, Лем.

Той прекъсна връзката и прехвърли разговора.

— Тук е Спенсър, шефе. Готови сме с идентификацията.

— На кого?

— Оня тип от Далас, с когото се е срещнала Ръсел. Джери Кенеди огледа снимките, които му изпратих по факса.

— О! Слушам те.

— Бивш затворник. Кърк Конрад. Лежал е два пъти във федерален затвор за компютърни престъпления.

Мартин си спомни. Ръсел беше споменала веднъж за него, когато обсъждаха профилите.

— ФБР знае за Кенеди. Измъкни го зад граница — нареди той. — И намерете Конрад.

Тръшна слушалката.

Интересна работа. Значи тя хлопна вратата под носа му, а в същото време се среща тайно с компютърен хакер извън закона. Понеделникът му тръгна добре. Настроението му започна да се оправя след проваления неделен следобед. Съсипаните планове и очаквания как щяха да прекарат заедно го тормозеха почти колкото факта, че е успяла да се справи с Кенеди. Чудеше се само откога Бюрото знае за дейността им в Далас и дали това означава, че трябва да закрие търговската компания, която им служеше за параван. Щеше да им излезе доста скъпо.

И всичко заради Ръсел.

Конрад. Нима е случайно, че Ръсел спомена именно него като човека, който вероятно се крие зад… Как го нарече Гарлиц? Намръщения.

Нещо не се връзваше.

Обади се в отряда по компютърни престъпления и потърси Дарел Монтгомъри.

— Монтгомъри. Какво има, директоре?

— Ще провериш ли, ако обичаш, докъде сте стигнали със списъка на заподозрените?

— Работата се забави малко, защото изпратихме екипите по задачи. Чакай, ето го. Намалили сме броя до петстотин и седемдесет. Това означава с около хиляда по-малко.

— Много добре, Дарел. Още ли включвате в профила Конрад?

— Ами… не. Той не показва никакви признаци на живот. Не се е появявал почти две години.

— Така си и мислех.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 16:32:44

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Ейби Фароу беше главен координатор на религиозния канал на Боб Еди Мейсън, който се излъчваше по националната телевизия. През последните десет часа той се занимаваше със съставянето на писмата, които им докарваха огромни приходи от благотворителност. Подобни писма се изпращаха на всеки три месеца.

Всеки път, когато въвеждаше списъка с адресите, Фароу си спомняше ужасните времена, когато плюнчеше пликовете и марките, слагаше печати и лепеше етикети. Беше изключително благодарен на автоматизацията. Сега текстът се съставяше на екрана, компютърът автоматично променяше обръщението персонално според адреса и поставяше подписа на Боб Еди. После писмата минаваха от принтера в машината за сгъване, струята въздух ги вкарваше в пощенския плик, където вече чакаше пликът за даренията с обратен адрес. Друга машина ги залепваше, поставяше марките, стягаше ги с хартиена лента в пакети по сто и ги пускаше в чувала.

Всичко можеше да се свърши само от един човек. Беше фасулска работа. Трябваше само да се провери лепилото, мастилото за печата, да се състави текстът и да се натисне един клавиш.

И хоп! 825 000 писма бяха готови!

Фароу стегна последния чувал, постави го на количката и я пусна по еднометровия наклон от рампата към каросерията на пощенския фургон.

— Това е всичко, Фред.

Шофьорът хвърли чувала вътре и отстъпи назад, докато Фароу издърпа количката обратно горе.

После затвори вратата на фургона и я заключи.

— Добре, Ейби. Ще се видим следващия път.

Когато фургонът замина, Фароу затвори склада и се върна да изключи компютъра. Първо спря конвейера и машината за сгъване. Записа в бележника си сумата от брояча. Изпращането на пратката щеше да им струва почти двеста хиляди долара. Махна касетите на седем от дванадесетте принтера и също ги изключи.

Избърса всички уреди с мек парцал, после смаза лагерите и частите на конвейера. Разгъна найлоновите предпазители и ги постави по местата им. Пренесе останалите кашони с хартия за писма и пощенски пликове и извади метлата и кофата от килера. Старателно измете циментовия под. Под шкафа с принтерите откри няколко листа, паднали от машината за сгъване.

Вдигна ги и се зачете, като доволно се усмихваше. Текстът беше изключителен. Ейби се гордееше със себе си. Имаше дванадесет години практика в бранша и беше сигурен, че писмата ще им докарат не по-малко от седем-осем милиона долара.

Последният параграф привлече вниманието му точно когато се канеше да смачка листовете и да ги хвърли в кофата.

И, приятели, щастлив съм да ви съобщя, че нашата църква, благодарение на вас, верните ни членове, постигна своята цел. Точно така, господа! Боб Еди вече няма нужда от парите ви.

Алилуя!

Ейби Фароу го прочете два пъти. Той не беше писал такова нещо! Това беше някаква ужасна грешка!

Цяла минута стоя напълно неподвижен с глупава физиономия на лицето. Погледна към вратата, където преди малко чакаше пощенският фургон. Погледна към уредите, които току-що прилежно бяха подготвили 825 000 писма.

Провери адреса.

Прочете отново параграфа.

Погледна към вратата.

После хукна към асансьора, който водеше към луксозния апартамент на шефа му. Още преди да стигне дванадесетия етаж, започна да крещи:

— Боб Еди! Боб Еди!

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 23:16:09

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

Влизане в системата?

BKSTRT44

Парола?

КОД ДЖАК ФОКС

Паролата изисква второ ниво на достъп. Парола?

ЧЕЛСИ БИГЪЛ

Външно министерство. Директория?

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

Всички файлове са строго секретни и не могат да бъдат копирани. Име на файла?

ПОКАЖИ СПИСЪКА

На екрана минава безкрайна редица от имена, подредени по дата и азбучен ред.

Ето го. СТОП.

Име на файла?

10/18 Содъби

Писмото излиза на екрана.

Господин Хенри Содъби,

С настоящото сте назначен за временен ръководител на международната група под патронажа на Нейно величество за решаване на компютърната криза. Позволява ви се пълно сътрудничество с представителите на Съединените щати, Франция, Израел и Русия. Упълномощен сте да споделяте с гореспоменатите агенти цялата ни разузнавателна информация с изключение на тази с класификация Ултра. Ако ви бъдат поискани данни с такъв гриф, подписите на външния министър и министър-председателя са задължителни. Имате възможност да закупите оборудване за нуждите на международната група. Разрешение: #62-4571-872. Сметка: 0712-3685-4377-1122-0001. Сума: 12 00 000 британски лири. Целият персонал на военните и граждански служби ще бъде на ваше разположение. Заповед 204–988.

Парола: ABZYCDWX

Боже, винаги правят по някоя грешка!

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 26 ОКТОМВРИ, 19:12:36

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Ръсел влезе в апартамента си и хвърли палтото и чантата на един стол. Отиде до бюрото и включи монитора. Докато загрее, мина през кухнята и си наля чаша сок от кутията в хладилника. Намери едно парче сирене и също го взе. Събу обувките си, ритна ги настрани и се върна при бюрото.

Имаше електронна поща. Премести курсора и щракна с мишката.

да започваме! обади се разговор на телефона

Какво, по дяволите, означава това?

Луан огледа екрана и забеляза картинката на телефон в менюто. Сутринта го нямаше там. Значи Конрад все пак й е записал програмата. Тя щракна два пъти върху символа, отчупи парче от сиренето и го пъхна в устата си.

Написаното на екрана се смени. Имаше няколко възможности: електронна поща, разговор, трансфер на файл и дистанционно влизане. Тя щракна на „разговор“. Екранът се раздели хоризонтално на две. Явно постъпващите съобщения щяха да се изписват в горната половина, а нейните собствени — отдолу. Появи се въпросът:

Адрес?

Renegade@cup.portal.com

Изчака няколко секунди. Нищо. Може би беше излязъл някъде. На среща?

Хапна още малко сирене.

Отново нищо.

Луан приключи със сиренето, върна се в кухнята и сложи замразената пържола в микровълновата фурна. После отиде в банята.

Когато се върна, вечерята още не беше готова, но на горната част на екрана се виждаха няколко букви. Тя седна и дръпна клавиатурата пред себе си.

тук съм

Току-що се прибрах. Разговорът безопасен ли е?

работиш с пи джи пи 100, кодира на двата изхода, никой не може да го прочете

Радвам се, че си решил да ни помогнеш.

изпускам само мачовете по телевизията. „бронкос“ и бездруго ще загубят

Прегледа ли дискетите?

първо, кой беше оня тип на летището?

Не се тревожи за него.

нека не насилваме прекалено нещата, ще си имаме ли доверие, или не?

Информацията е секретна.

огледай се. вече нищо не е секретно

Казва се Кенеди. От ЦРУ.

следеше ли те?

Не знам защо. Ти си чист. Успя да се измъкнеш.

добре, унищожих дискетите, сега не могат да докажат връзка с мен. възстанових пробивите

Защо?

записах маршрута през всички адреси, търся модел

Откри ли нещо?

може би. още не знам. в щатите маршрутът най-често минава през омаха и атланта без определена причина, в европа минава през париж отново без причина, искам повече адреси на пробиви в европа

Утре ще проверя. Имам пълномощия само за вътрешни проблеми.

ясно. в списъка със заподозрени само аз съм достатъчно добър

Значи смяташ, че той не е в списъка?

интуицията ми казва, че го няма. може и да греша

Имаш ли нужда от още нещо?

засега не. прекъсвам

Благодаря.

Микровълновата фурна звънна.

Луан се облегна и продължи да гледа последните няколко реда, останали на екрана. Подходът на Конрад да проследи маршрутите й се стори доста интересен. Не й беше хрумнало да го направи. Не смяташе, че ще даде резултат, но ясно показваше разликите в начина им на мислене. Тя събираше заподозрени, а той — адреси. Може би, ако намери модела, ще успее да го проследи в обратен ред.

Нямаше представа как ще го направи. Неговите съобщения идваха от Калифорния. Възможно беше да знае повече, отколкото искаше да сподели в момента.

Калифорния. Изобщо не можеше да си представи Конрад в Калифорния. Знаеше, че е живял на североизток.

Може би престоят в Ломпок му се е отразил по някакъв начин. Луан изчисти екрана и отиде в кухнята за вечерята си. Скъса найлона, остави подноса върху една чиния и си взе вилица.

Е, не е като да ядеш омари.

Как можа Мартин да се окаже такова копеле! Какво искаше да постигне, като кара хората си да я следят!

И как да му се обади сега за адресите в Европа?!

Кучият му син!

Сънят й предната нощ беше напълно объркан.