Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (12)

Дванадесета глава

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 25 ОКТОМВРИ, 08:21:14

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

— Оплакванията стават все по-настойчиви — каза президентът.

Да, но чии, зачуди се Жувармов? От почти всеки сектор на икономиката постъпваха толкова много жалби, че им беше трудно да ги обработват. Беше сигурен обаче, че президентът има предвид банкерите и новоизлюпените капиталисти с техните наскоро закупени компютърни системи. Вероятно западните компании и консултанти, които наводняваха Русия и се опитваха да я издърпат до технологичното ниво на настоящото столетие, също бяха изпращали ултиматуми до администрацията. Той можеше да назове поне пет чужди фирми, които бяха пострадали от пробива в базите данни.

— Не мога да контролирам оплакванията — отговори генералът. С носталгия си спомни за времената, когато това беше част от задълженията му. — Правителството също е под обсада. Едва ли в момента е особено разумно да се тревожим за някаква си банка.

— Какво ще правим тогава?

— Имаше строго секретен файл с досиетата на дисиденти, събирани от КГБ още преди…

— Имаше?

— Беше унищожен. Данните са объркани до неузнаваемост.

— Може би така е по-добре.

— Останали са ни само писмените доклади, а те не са подновявани от 1988 година насам. В разузнаването ни има огромни пропуски, и то само защото се предоверихме на компютъризираната информационна система.

Президентът обаче явно беше на различно мнение и не се притесняваше особено от пробивите в компютрите.

— Защо тогава се ровите из старите папки?

Жувармов отговори:

— Мислех си, че част от тях могат да бъдат предоставени на международната база данни.

— Как върви работата?

— Изпратих им екип от преводачи и компютърни специалисти за първия етап от създаването й. Хенри Содъби ще предостави част от хората си на наше разположение.

— Разбирам. Нуждаем ли се от тази помощ?

— Те разполагат с нов, по-ефективен скенер. Всъщност с няколко. Те ще улеснят работата по прехвърлянето на досиетата върху електронни носители.

Президентът не откъсваше очи от него.

— Не ви е приятно да споделяте проблемите с чужденците. Нали, генерале?

— Разбира се, господин президент.

— Нашата република има толкова много затруднения, че поредното ще остане почти незабелязано. Кажете ми, вашите досиета могат ли да ни доведат до човека, който причини тези световни катаклизми?

— Искрено се съмнявам — отговори Жувармов.

— А имат ли изобщо някаква стойност?

— Сега ли? Вероятно почти никаква. Подозирам, че голяма част от фигуриращите в тях вече са покойници или имигранти. Но в бъдеще, кой знае?

Президентът свали очилата си и разтърка уморено очи. Изглеждаше доста изтощен. Остави очилата и погледна Жувармов. Сега очите му изглеждаха по-големи.

— Най-важното за нас сега е изграждането на положителен имидж, Виталий.

Поредният страничен ефект на капитализма — връзките с обществеността.

Жувармов не отговори.

— Предайте им всички досиета.

— Но, господин президент…

— Нали сам казахте, че са без значение.

— Анализите могат да покажат…

— Че старият режим е бил пълен с изстъпления, Виталий. И двамата го знаем. Така поне ще мога да обясня на онези, които ни притискат, че правим всичко по силите си за залавянето на престъпника и сме предали досиетата си на Запада. Направете го!

Жувармов се уплаши. Много скоро в този свят нямаше да има никакви тайни.

После си напомни, че за човека, който стои зад тези престъпления, тайни отдавна не съществуват.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 25 ОКТОМВРИ, 12:21:55

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Петъчната вечер беше много приятна.

Целият следобед Ръсел търпеливо беше слушала докладите на комбинираните екипи, които наблюдаваха операциите в Сиатъл, Сан Хосе, Феникс, Денвър, Омаха, Чикаго и къде ли още не. Веднага след последния телефонен разговор тя повери работата на дежурния агент и предприе ежедневното си пътуване до Вирджиния.

Апартаментът й миришеше на свежо, мебелите блестяха. Да не повярваш! Изкъпа се набързо, облече дънките и ръчно бродираната блуза, която си беше купила при едно пътуване до Санта Фе. Застана пред огледалото и пооправи деколтето. Май беше прекалено изрязано. Провокативно? О, по дяволите!

Помисли си, че Мартин сигурно не е от хората със строги музикални предпочитания. Зареди уредбата с дисковете на Мантовани, Дийн Мартин, Пати Пейдж, „Милс Брадърс“ и Бет Мидлър, без да определя реда на пускане.

Следващия един час прекара в рязане, кълцане и белене под съпровода на Пейдж и Мидлър. Наля фъстъчено масло във фритюрника и затопли чилито, което беше приготвила преди два месеца. До седем и половина успя да почисти цялата бъркотия след готвенето. Имаше домати, сирене, лук, салата, кълцано телешко, чушки и тортили. Тестото беше готово.

Мартин закъсняваше.

Пристигна в осем без десет и прилежно се извини.

— Шефът не ни пусна навреме. Натискът наистина е огромен.

— Да, директорът ми се обади днес. Защо не свалиш сакото и вратовръзката? Вечерята е неофициална.

Той й подаде стекчето бира, свали палтото и сакото и ги остави на един от столовете.

Луан сложи четири бутилки в хладилника и измъкна две високи чаши от шкафа.

Мартин отвори двете бири и напълни чашите, като внимаваше да няма много пяна. Беше облечен в сиви панталони и синя риза с разкопчана яка. Ръсел за пръв път го виждаше така отпуснат и без вратовръзка. Тъмните косми на гърдите му я влудяваха.

— Харесва ми апартаментът ти, Луан.

— Не прекарвам много време тук. Не съм готвила от няколко седмици.

Той заобиколи плота и седна на един от високите столове.

— Аз пък не съм ял домашно приготвена храна горе-долу от около година.

— Нима не си прикрит чревоугодник? — Тя уви една чушка в тесто и я пусна във фритюрника. Маслото изсъска. Пусна и следващата.

— Аз изобщо не съм прикрит.

— Представях си те в някоя тузарска къща, само кожа и дърво, с невероятна кухня с медни тигани. Нима приготвянето на изтънчени френски ястия не ти е хоби?

Той се засмя.

— Имам обзаведен двустаен в „Уесли Хайтс“, с гледка към „Америкън Юнивърсити“. Откакто Мери-Ан ме изхвърли от къщи, не съм имал време да си купя нови чаршафи и кърпи.

— Охо, истински Джеймс Бонд.

— Не е вярно.

Тя сложи чилито в микровълновата.

— Надявам се, че нямаш язва и обичаш люто. Когато готвя с подправки, не си поплювам.

— Забравяш, че съм работил години наред в страните от Третия свят. Стомахът ми не реагира на никакви провокации. Пък и майка ми винаги ми е казвала да си изяждам каквото имам в чинията.

— Аха, една от онези майки.

— Същата. А твоята?

— Жена на свещеник. Възможно най-типичната.

Тя се облегна на хладилника и отпи от бирата си. Въпреки всичко Питър изглеждаше малко притеснен. Имаше нещо, което не му позволяваше да се отпусне напълно. Вероятно шефът му е поставил някакви срокове.

— И къде живее твоята деспотична майка?

— С големия диктатор във Вермонт.

Двамата продължиха разговора в същия дух. Тя извади чушките от фритюрника и пусна вътре още две. Звънецът на микровълновата я подсети да извади купата с чили. Когато всичко беше готово, подреди две чинии и надвеси соса над тях.

— Имаш последен шанс, Питър.

— Сипвай спокойно.

Тя заля ястията.

Преместиха се на малката маса. Луан сложи чиниите върху дървени подложки. Мартин донесе чашите.

— Изглежда вкусно.

— Видът често лъже — отговори тя.

Той й помогна да се настани, после сам седна и опита.

— Не и в този случай, Луан. Страхотно е.

— Благодаря, господине.

Тя набоде една чушка на вилицата си. Наистина беше вкусно.

По някое време Питър стана и отвори още две бутилки бира. Когато приключиха с вечерята, Мартин настоя да зареди чиниите в машината. Луан занесе чашите в хола и се настани на дивана. Облегна се в ъгъла. Защитна поза? Може би.

Защо? Не беше съвсем сигурна.

Когато приключи с почистването на масата и плота, Питър влезе при нея в хола и седна в другия край на дивана.

— Не беше в реда на нещата ти да чистиш след вечеря.

— Напротив — усмихна се той.

Тя харесваше малките бръчици край очите му. В работата си Луан често се беше сблъсквала с компетентни и сигурни в себе си мъже, но Питър просто излъчваше самоувереност. Така и трябваше да бъде на поста, който заемаше.

Отново започна да вали. Големи снежинки се блъскаха в стъклата. Луан съжали, че няма камина, нещо, пред което да се съблечеш.

— Е — попита той, — какво става с „Редскинс“?

— Изобщо не гледам футбол. В службата често се развиват далеч по-интересни двубои.

— Така е наистина.

Започнаха предпазлив разговор за променящата се политика на правителството и за нещата, които бяха константа в бранша — вечната битка за надмощие и законодателна подкрепа; желанието да се завреш на някое топло местенце в Конгреса. Тя не се движеше в тези среди, но предполагаше, че на него не са му съвсем чужди. Питър стана да напълни чашите, върна се и седна до нея.

Холът на малък апартамент във Вирджиния не беше романтичен колкото морски бряг при пълнолуние, но какво пък. Тя постави ръка на по-близкото му рамо. Струваше й се, че усеща вибрациите на магнитно поле.

И проклетият телефон иззвъня.

Неговият мобифон.

Той стана, измъкна слушалката от джоба на сакото си и дръпна антената.

— Нали ви казах да не ме безпокоите за глупости!

Пауза.

— Така ли? Кой?

Друга, по-дълга пауза.

— О, по дяволите! Добре, дайте ми петнадесет минути. По-добре двадесет, в този сняг…

Мартин пъхна мобифона обратно в джоба си. Луан попита:

— Нужен си в службата?

— Предполагам, че и на теб ти се е случвало.

— Разбира се.

— Съжалявам, че развалих хубавата ни вечер. Налага се да отида в Ленгли и да се обадя по секретния телефон. Между другото, готвиш страхотно.

— Само един от многобройните ми таланти.

Той се поколеба как да приеме забележката й.

— Ако успея да заблудя пазачите си, можем да се видим в неделя към три следобед.

— Добре.

— Ще дойда да те взема.

Тя го изпрати до вратата и му помогна да си облече палтото. Раменете му бяха силни и топли.

Тази нощ дълго не можа да заспи.

В събота прекара целия ден в кабинета си. Нямаше нови инциденти.

В неделя спа до късно — лукс, който не си беше позволявала от много време насам. Измъкна се от леглото в девет и половина. Дълго стоя под горещата вода, изми косата си, оправи си ноктите, обръсна си краката, даже използва овлажнителя за тяло.

Очакваше следобеда с голямо нетърпение. От време на време стомахът й се присвиваше.

Питър се обади към единадесет да потвърди срещата.

— Предупредих ги, че ако се опитат да ме безпокоят след три, ще бъдат екзекутирани.

— Иска ми се и аз да имах такава власт.

— Не обличай кой знае какво. Имам една вила в Мериленд, на брега. Какво ще кажеш да отидем там?

— По дяволите!

— Нещо не е наред ли?

— Знаех си, че някъде все ще има кожа и миризма на пури. Да донеса ли нещо?

— Не, накарах да ми приготвят храна за двама.

Пак власт.

До обяд тя вече беше облечена, а шубата, ботушите и ръкавиците бяха приготвени до вратата. Следващите три часа щяха да се точат изключително бавно.

Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня.

— Извинявай, че те безпокоя в неделя, Луан. Обажда се Майк.

— И бездруго нищо не правех. Какво има?

— Нали помниш оная кола в Тексас? Проследих регистрацията. Колата е собственост на някаква компания в Далас, „Екзотик Ънлимитид“. Внасят разни неща. Или поне така казват.

— Което означава?

— Фирмата е прикритие на ЦРУ.

Тя млъкна. Трябваше й малко време да асимилира информацията.

— Сигурен ли си?

— Наблюдавали сме ги няколко години. Доколкото си спомням, осигуряваха помощ за операциите в Централна Америка.

— А мъжът?

— Агентът ни в Далас успя да изрови името. Джералд Кенеди, вицепрезидентът на „Екзотик“. Работи в Управлението почти двадесет години. Естествено, те не го признават.

— Нали не си ги питал?

— Разбира се, че не. Може би трябваше да кажа, че не биха си го признали даже и ако направим запитване.

— Благодаря ти, Майк. Много ми помогна.

— Така ли?

— Задължена съм ти.

— Няма да го забравя.

Тя бавно остави слушалката на мястото й.

Стомахът вече не я присвиваше.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 25 ОКТОМВРИ, 14:39:19

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Мартин бавно намали и спря корвета на „Маунт Върнън Мемориал“. Обядът им беше на задната седалка в кутии от стиропор. Имаше филе, всъщност полуготово. Бяха го инструктирали: за пет минути в микровълновата фурна на средна температура. Носеше и омари. Тях знаеше как да ги приготви. И вълшебната салата на мама.

Следобедът обещаваше да бъде изключителен.

Не като петъчната вечер. Беше се върнал в Ленгли в отвратително настроение и разговорът му с Исак Липцин не можеше да се отличи с особена продуктивност. По всичко си личеше, че Вайзнер се е обърнал към него, за да попритисне Мартин. А едно телефонно обаждане от шефа на Мосад едва ли можеше да се отклони току-така.

— Здрасти, Исак. Как си?

— Задоволително, Питър. Как вървят работите?

— Както винаги. Какво мога да направя за теб?

— Говорил ли си с моя нетърпелив млад приятел?

— Няколко пъти.

— Харесва ли ти идеята му?

Липцин говореше с пълното съзнание, че секретната телефонна линия не може да му осигури защитата, която би задоволила двете им разузнавателни служби. Питър напълно разбираше неговата резервираност. Напоследък той също нямаше доверие на нищо електронно.

Помълча известно време, после каза само:

— Ами доста е интересна.

— Това ли е всичко? Интересна?

— Исак, не може да не си даваш сметка, че при сега съществуващия хаос нашата първа задача е да хванем копелето и да възстановим реда.

— Разбира се. И аз мисля така. Но човек трябва винаги да мисли и за бъдещето. Възможностите не бива да се изпускат.

— Не виждам как можеш да наричаш случилото се възможност. За мен то е по-скоро поражение.

— Питър, отбраната ни има общи интереси.

— Ами… идеята ви няма да остане без отговор — отстъпи Питър. — Тя вече беше обсъждана на най-високо ниво.

Сигурно ония говеда от Пентагона още се занимават с това, след като директорът ги уведоми за предложението.

— Дискусиите често се проточват със седмици и месеци. Ние трябва да действаме сега.

— Първо ще открием виновника за сегашното положение. Остави плановете за после.

— Късогледството не е предимство, Питър. Приятна вечер.

Липцин сигурно си мислеше, че Съединените щати отдавна вече се занимават с проблема. И са решили да пипнат софтуера само за себе си. Всъщност Питър Мартин изобщо не можеше да допусне съществуването на някакъв друг вариант. Не виждаше смисъл да споделя плячката нито с чужда разузнавателна служба, нито с ония идиоти в Пентагона.

Чудеше се само с кого още са говорили Вайзнер и Липцин. Когато стигнеха по-близо до решението, ще трябваше да държи останалите членове на международната група под око. Може би всички без Андре Голоаз. Човекът наистина не понасяше компютрите.

Паркира пред блока на Ръсел, слезе и заключи колата. Температурата се колебаеше някъде около нулата. Слънцето беше стопило леда по главните улици, но страничните все още бяха покрити със сняг. Спортният автомобил едва ли беше подходящият избор за едно такова пътуване. Последните няколко километра към брега на Чесапийк бяха по несигурен черен път. Ако имаше много сняг, колата трудно щеше да се справи.

За подобни преходи Мартин притежаваше прекрасен джип „Форд Експлорър“, но изобщо не можеше да се докопа до него. Мери-Ан Мур Мартин смяташе за особено важно Джаред да има собствена кола, въпреки че той изобщо не шофираше в Ню Йорк. Така че в крайна сметка джипът прекарваше най-хубавите си години в един гараж, а Мартин трябваше да плаща допълнителни шестстотин долара на месец само за такса.

Питър прескочи локвата киша пред входа, влезе в сградата и позвъни на Луан. Ключалката избръмча почти веднага. Тя дори не попита кой я търси. Щеше да поговори с нея за това.

Хвана асансьора до нейния етаж и почука тихо, но настоятелно. Вратата се отвори.

— Ти, кучи сине!

Зелените очи святкаха гневно. Той с мъка успя да сдържи усмивката си.

— О! Нещо не е наред ли?

— Накарал си да ме следят!

— Ами виж сега…

— Изобщо не ме интересува нито кой си, нито за какъв се мислиш…

— Изслушай ме, Луан. Не знам за…

Изведнъж страхотно му се дощя да я прегърне. Идеята вероятно не беше много добра.

— Аз съм професионалист. Работя за страната си и няма да позволя на някакъв самодоволен скептик да поставя под съмнение мен и моите методи и мотиви. Ясно ли ти е?

— Да, разбира се. Виж, трябва да има просто обяснение за…

— Довиждане.

Тя понечи да затвори, но Мартин не й позволи.

— Хей, в колата има омари!

— Яж си ги сам!

И хлопна вратата под носа му.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 25 ОКТОМВРИ, 17:47:46

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Нейтън Грей се чувстваше ужасно самотен. Стаята му в „Мейфлауър“ го потискаше. Както и повечето места в източната част на Съединените щати. Изтокът имаше по-дълга история и по-голяма доза цивилизация. Тук сградите бяха по-стари, улиците — по-тесни, стаите — по-малки и хоризонтите — по-близки. За човек като него, израсъл сред хиляди километри засята пшеница и разтягащи се във вечността равнини, всичко на изток от Мисисипи действаше клаустрофобично.

Следобед цели три часа говори по телефона с управителните, финансови и оперативни ръководители в Атланта. Доколкото можеше да прецени, те правеха каквото трябва, и то добре. И въпреки всичко клиентите не се редяха на опашка пред вратата им. Отделът по маркетинг го отдаваше на съобщението на ФБР и Агенцията за национална сигурност, което предупреждаваше хората да не се опитват да се отделят от съществуващите системи. Хората му бяха провели стотици телефонни разговори, разпратени бяха около двадесет хиляди брошури без допълнително поръчаните. Интересът беше огромен, но нямаше продажби.

Грей знаеше за предупреждението и пръв щеше да се съгласи, че е напълно логично. Оперативният директор го увери, че до този момент в Глоубнет не са прониквали вируси. Бяха регистрирани 764 опита за нелегално влизане. Повечето от тях вероятно бяха дело на разни аматьорчета от Интернет, нетърпеливи да се заемат с новото предизвикателство. Успяха да разочароват всички.

Грей се надяваше, че ако хората разберат колко сигурна е новата мрежа, веднага щяха да си купят абонамент. Както вървяха нещата, май всяка покупка можеше да бъде от значение. Проучванията им показваха, че около тридесет милиона потребители — частни лица, организации и търговски предприятия в Северноамериканския континент — имат връзка с Интернет. Целта на „Компсистемс“ през първата година — до края на декември — беше да привлече в Глоубнет поне една шеста от тях. От петте милиона клиенти половин милион се полагаше на фирмите.

Приходите само от първоначалната такса трябваше да достигнат 750 милиона долара. Месечните вноски варираха около 38 милиона долара. Това не бяха джобни пари.

Текущите разходи по поддържането на системата — сумите за възнаграждение на персонала, таксите за сателитните канали, базите данни и техническата част — възлизаха на 40 милиона на месец. Това оставяше два милиона долара пасив, ако не се броят парите от първоначалната такса. През втората година клиентите трябваше да достигнат десет милиона и балансът щеше да стане положителен. Предвидената за годината печалба беше седемдесет милиона долара. През третата година, когато „Компсистемс“ вече щеше да притежава по-голям пазарен дял, можеше да си позволи да увеличи цената на месечната услуга с десет процента.

Първоначалните загуби щяха да се покрият от 750-те милиона долара, събрани през първата година, и от печалбата от продажбите и лицензирането на софтуер. Голяма част от тази сума щеше да отиде за покриване на дълговете. Той дължеше двеста милиона долара само на Джером. Половин дузина банки чакаха да им напише чекове за още осемдесет милиона. Трябваше да покрива и разходите по амортизацията и развитието, отрицателния баланс, производството на софтуера, непрекъснато нарастващия персонал по поддържането на разширяващата се система и подготвянето на южноамериканския пазар. Трябваше да плати на Джером и стоте милиона за кодирането с „Пелъс Гард“. Всъщност голяма част от тези пари бяха за Джорджия, тъй като тя беше работила по първоначалния проект — „Касъл Моут“.

И все пак, ако всичко вървеше добре, Нейтън Грей щеше да прибере в джоба си около двеста милиона долара само за първите две години. Без данъците. След пет години щеше да бъде милиардер, а притежаваше само шестдесет процента от компанията. Шефовете на отдели си разделяха останалите четиридесет. По собствените му изчисления Джером щеше да прибере пет милиарда от печалбите на „Датекс“, плюс изплатените дългове на Меоши, Джийн, Дарла и него самия.

Очакванията бяха, че след шест до седем години Интернет ще престане да съществува. Когато там останеха само ограничен брой неподатливи потребители, правителството и големите икономически структури щяха да оттеглят подкрепата си. Глоубнет със своята гарантирана сигурност и ефективен контрол щеше да остане единствената възможност за всеки, който иска място в киберпространството.

И Джером, естествено с подкрепата на Нат, Джийн, Дарла и Меоши, можеше да диктува условията си на правителствата. Глупавите митнически ограничения щяха да отпаднат в името на свободната световна търговия. Хората от Испания до Нова Зеландия щяха да могат да общуват помежду си, да споделят и обменят националните си богатства. Мрежата щеше да се превърне в един огромен магазин. Уърлд Уайд Уеб трябваше или да престане да съществува, или да води преговори за прехвърлянето си в Глоубнет.

А явлението електронни терористи беше обречено на гибел. Една от хубавите малки вторични програми в „Пелъс Гард“ можеше да идентифицира кретените, чието хоби е да тормозят останалите. Програмата щеше да бъде активирана през третата година. Тогава всички, които нарушаваха нормалните правила на етиката, моментално щяха да бъдат лишавани от абонамент. Тогава спокойно можеха да се върнат в Интернет и да изчезнат заедно с нея.

За хакерите също идваха тежки времена. Беше невъзможно да се дешифрират кодовете, а всеки опит щеше да бъде регистриран и нарушителят — временно отстранен. Така че този вид занимания също бяха обречени.

Ако след шест месеца хакерът пожелаеше да се върне, беше добре дошъл. Но вторият опит се наказваше по-сурово.

Грей вече виждаше в мечтите си как с помощта на Глоубнет светът се смалява и хората стават по-близки. Отдавна копнееше това да се случи.

Именно тази мечта беше основният му мотив. Не го беше грижа особено за парите. Всъщност мислеше, че вече си има достатъчно. Не беше от хората със слабост към лукса. Притежаваше един апартамент близо до Лейкуд парк в Атланта и петгодишен „Джип Уегъниър“. Изобщо не можеше да си се представи в лимузина. Беше особено щастлив, че след като спечели първите си половин милион долара, успя да изплати ипотеката на родителите си. Не им каза веднага. Първо изчака да пристигне писмото от банката.

Не че не се тревожеше за изоставането в продажбите. Ужасно му се искаше Глоубнет и Джером да постигнат голям успех. Един милион абонати нямаше да свършат работа. Нито два милиона.

Трябваше да се направи нещо за решаването на световната криза в компютърните системи, и то скоро. Повтаряше си го непрекъснато. Само да можеше да преодолее депресията, която го измъчваше последните няколко дни… По дяволите, трябваше да се вземе в ръце!

Но какво можеше да направи в шест часа следобед, и то в неделя?

Не беше гладен. Напоследък нямаше апетит.

Искаше му се да излезе, но разходката във Вашингтон след залез-слънце не беше особено здравословна.

Крачеше нагоре-надолу из стаята и се опитваше да мисли за скритата директория.

Но изобщо не можеше да се концентрира.

Спря до леглото, вдигна слушалката и позвъни в замъка.

Адам Мур му каза, че Джером и Джорджия още не са се върнали от Париж.

Грей беше сигурен, че ще съкратят пътуването си. През последните няколко години Джером не обичаше да си губи времето със сантименталности.

Обади се в отряда по компютърни престъпления и се представи. Дадоха му домашния телефон на Луан едва когато му позвъниха обратно в хотела, за да се уверят, че наистина е той. Набра цифрите веднага, преди да ги е забравил.

— Какво има? — сопна се тя.

— О, боже! Май не си в много добро настроение.

— Нат?

— Аз съм. Ако моментът не е подходящ…

— Не, не. Откъде имаш домашния ми телефон?

— Не ми беше лесно да го получа. Виж, не се чувствам добре в тази стая. Ако още не си вечеряла, ще излезеш ли да хапнем някъде заедно.

— Нат, това е най-хубавото нещо, което чувам днес. Може би и през цялата седмица.

Той искрено се изненада. Беше очаквал да му сервира някакво алиби.

— Знаеш ли какво? — продължи тя. — Аз ще дойда да те взема от хотела. Ти реши къде ще отидем.

— Дадено.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 25 ОКТОМВРИ, 11:43:37

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Кейси си наля чаша мляко, сложи няколко курабийки с фъстъчено масло в една картонена чиния и ги занесе при компютрите си. Беше пренаредил стаята така, че клавиатурата на новата машина да му е подръка. Така можеше да отбелязва прогреса си.

Седна, качи обутите си в чорапи крака на бюрото и се облегна назад. Започна да дъвче бавно курабийките, докато разучаваше екрана. Върху монитора на свързания с мрежата компютър се виждаше графичният файл X на „Юникс“. Новият показваше списък от адреси, подредени схематично, свързани един с друг, изписани с дребен шрифт, за да се съберат повече на екрана.

Цели дванадесет часа беше преглеждал дискетите, които му даде Ръсел. Получи основна представа за подхода на отдела по компютърни престъпления и реши, че така едва ли ще стигнат донякъде. То беше, като да търсиш игла в купа сено.

Прочете досиетата на всички заподозрени, включително и своето собствено. Не се задълбочи много, за да не губи излишно време. Обаче остана впечатлен от детайлите, които бяха успели да съберат. Имаха дори оценките му от началното училище. Средна работа с изключение на тази по математика. Бяха включени и докладите на психолозите от Ломпок. Конрад нямаше високо мнение за психолозите.

Натрапчиви идеи, обсебващи… Що за глупости!

Имаше общо над 1500 досиета. Той лично познаваше около триста от тези хора, по имена или идентификатори. Част от останалите бяха истинска загадка, но повечето би могъл да идентифицира само по начина им на действие. Беше се натъквал на работата им в мрежата. ФБР със сигурност щеше да удари джакпота, ако го наеме за консултант. Можеше да им достави на табла поне няколко дузини от издирваните нарушители. Но никога нямаше да го направи. Това, което правителството смяташе за престъпление от углавен тип, за него беше ежедневие. От всички заподозрени нямаше нито един достатъчно добър, за да го е извършил.

По-важни от негова гледна точка бяха файловете, документиращи пробивите в различни компютърни системи из цялата страна. Те включваха не само адреса и детайлите на престъплението, а и съответните пароли. Той, разбира се, ги прибави към своята база данни. Защо да се хвърля на вятъра целият труд на Ръсел по съставянето на докладите?

Паролите бяха много важни. Тя беше извършила сериозно нарушение с разкриването им. Когато му каза, че рискува работата си, не го беше излъгала.

От събота следобед насам той се опитваше да възстанови пробивите във всяка от засегнатите системи и компютри. Старателно си записваше адресите и приемниците, през които трябваше да мине, за да се добере, да кажем, до полицията в Литъл Рок. Обикновено те оставаха невидими при работа в мрежата. Потребителят просто въвеждаше крайния адрес и, хоп, вече беше там.

На практика нещата далеч не бяха толкова прости. Когато човек изпращаше съобщение по мрежата, или се включваше в разговор с някоя от новите групи, отделните трансмисии често се насочваха по съвсем различни маршрути. Конрад беше въвел адреса на полицията в Литъл Рок и после специалната програма, която беше написал сам, проследяваше стъпка по стъпка различните етапи. Тя просто идентифицираше адресите по пътя.

За да стигне до Литъл Рок, той първо минаваше през връзката на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн с Ингълуд, после през Купъртино, Калифорния, и влизаше в Интернет през компютъра на „Портъл Ком“. По време на пътуването пакетите се придвижваха през шест различни мрежи. Невинаги беше възможно да се определи къде е географското местоположение на приемника. Имаше един в Чикаго, друг в Омаха и, разбира се, в Литъл Рок. Но ако географията беше неясна, киберпространството се поддаваше на класификация. Адресите, които изпълваха екрана, бяха от рода на: jawbone@barge.org, millhouse@binary.wilcom.com и прочие.

Конрад се занимаваше с това от часове. Беше работил почти цялата нощ и през деня. Успя да влезе в „Саутуестърн Бел“, „Пасифик Бел“, Вашингтонската електрическа компания, Скотланд Ярд и още около двеста различни учреждения.

Търсеше общия модел.

Тъй като не знаеше адреса на изходния компютър, а и още никой не беше написал дигитална проследяваща програма, това беше единственото, което му оставаше.

Все още нищо не му идваше наум.

Нямаше закъде да бърза.

Някой ден щеше да намери отговора.

Например можеше да се окаже, че до всички поразени системи първоначално води определена поредица от адреси. В такъв случай можеше да проследи нещата в обратен ред. А ако много се потруди — да определи и географското местоположение на компютъра.

Идеята сигурно щеше да свърши работа. Или не.

Той дояде курабийките, свали краката си от бюрото и се наведе напред, за да включи комуникационната си програма.

Погледна списъка с адресите на Ръсел и написа:

admin@cia.gov

Това можеше да се окаже доста интересно. Да видим що за хора защитават държавата на международно ниво.

До утре, помисли си той, щеше да приключи с адресите в Съединените щати.

До вторник — с целия свят.