Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (8)

Осма глава

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 08:55:52

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Генерал Виталий Жувармов по принцип беше студен и самоуверен човек. Пет минути след началото на съвещанието той вече се чувстваше особено некомфортно. Питър Мартин предполагаше колко му е трудно да превъзмогне основните принципи, насаждани в съзнанието му в продължение на цели тридесет години. Жувармов беше научен да мрази мъжете в тази стая. Променените обстоятелства едва ли се отразяваха на отношението му. Няколко години Мартин беше правил всичко възможно, за да го извади от черупката му, но и сега го познаваше толкова малко, колкото и в самото начало.

Жувармов сигурно изпълняваше директната заповед на своя президент, но изглеждаше крайно недоволен от инструкциите. Той не беше от хората, които биха си признали, че имат нужда от помощ, още повече от страна на Америка или Израел. Питър напълно влизаше в положението му. Той самият не бе особено щастлив и със сигурност не му беше приятно да моли за сътрудничество агенти от другата страна на Атлантическия океан.

Бяха се събрали в една приятна вила с големи прозорци, които гледаха към отскоро занемарена градина. Настъпващата есен вече беше попарила цветята. Някой трябва да ги подреже, помисли си Мартин. Спомни си как майка му всяка есен с часове оправяше градината си. Вилата се намираше в Челси и принадлежеше на една от британските разузнавателни служби. В камината горяха дъбови цепеници и хвърляха весели червени и сини отблясъци наоколо. На полицата плътно един до друг бяха наредени томове с кожена подвързия. Мъжете се бяха разположили точно срещу камината върху износените кожени столове с високи облегалки. Лицата на всички бяха мрачни.

Пръв взе думата Андре Голоаз. Започна на английски, защото този език се говореше от всички присъстващи.

— Господа, предлагам първо да изберем един от нас за председател на събранието.

— Добра идея — съгласи се Хенри Содъби, техният домакин.

— Ние, разбира се, разполагаме с дневния ред, съгласуван от нашите лидери. Методологиите обаче са толкова различни, че предполагат безкрайни и безсмислени спорове. Ще се наложи някой да преодолее миналата ни… завист и разбираемите ни интереси, за да има срещата някакъв смисъл. Едва ли имаме друг избор; всеки от нас е дошъл след пряко разпореждане от страна на правителството си.

Содъби също не се чувстваше добре. Непрекъснато опъваше с показалец прекалено стегнатата си яка. Мартин разбра, че той е дребен чиновник, избран да присъства, защото никой от шефовете му няма понятие от компютри. Но вероятно той беше единственият в тази стая, който познава работата на тези мистични машини. Мартин знаеше само това, което му бяха казали Ръсел и Веласкес.

Той беше сигурен, че останалите гледат на задачата си със същите резерви като него самия. Французин, британец, руснак, израелец и американец не можеха да си имат пълно доверие. Френското, британското разузнаване, Мосад и ЦРУ често бяха работили заедно, за да се противопоставят на бившия Комитет за държавна сигурност, или КГБ. Но дори и тези приятелски настроени една към друга служби не горяха от желание да споделят трудно събираната информация. Беше повече от абсурдно една операция, проведена в такава атмосфера на недоверие, да постигне някакви положителни резултати.

Мартин позна в израелеца Давид Вайзнер младия мъж, който се опита да говори с него миналата нощ в бара на „Шератон“. Той обаче с нищо не показа, че го познава. Беше седнал в самия край на тъмнозеления диван и любопитно оглеждаше останалите. Ако имаше някакво отношение към темата, явно предпочиташе засега да го задържи за себе си. По всяка вероятност се чувстваше като тийнейджър, принуден да се примирява със слабостите на възрастните.

Мартин внимателно започна:

— Бих искал да кажа нещо, ако не възразявате.

— Моля! — подкани го Голоаз.

Мартин махна с ръка към обзаведения с тъмно дърво и кожа кабинет, в който се бяха разположили.

— И петимата сме принудени да споделяме британското гостоприемство само защото големите шефове са се договорили по червените си телефони. Както се изрази Хенри преди малко, едва ли имаме някакъв избор. Трябва да намерим начин да се сработим. Това беше споменато най-изрично в указанията.

Мартин отпи глътка кафе от изящната чашка от китайски порцелан и продължи:

— Времето, с което разполагаме, никак не е много. Целта на операцията е изключително важна. Някои от нас са работили заедно в миналото. Познавам Виталий и Андре. Уверявам ви, че не съм натоварен с изпълнението на друга, задача. Просто искам отговора на този проклет проблем. Готов съм, ако се наложи, да ви запозная със съдържанието на особено секретни документи. Имам разрешение от страна на своето правителство да споделя с вас всичко, което може да ни бъде от полза. С изключение, разбира се, на шифрованите файлове. В името на успешната ни съвместна работа предлагам генерал Жувармов за ръководител на малката ни група.

Да сложим вълка начело на стадото и да видим дали ще ни попречи взаимно да си прегризем гърлата.

Жувармов се обади:

— Доколкото знам, на Запад председателят трябва да бъде неутрална фигура и да играе ролята на арбитър между различните мнения в групата. У нас, в Русия, този пост често има малко по-друго значение.

Мартин знаеше — въплъщение на абсолютната власт.

— Приемам отговорността — продължи генералът. — Ще се опитам да не забравям западната дефиниция.

— Някой има ли нещо против? — попита Мартин.

Останалите само поклатиха глави.

— Слушаме те, Виталий.

— Откъде ще започнем? — попита Давид Вайзнер.

Дебеловратият генерал седеше почти на ръба на стола, скръстил ръце върху стомаха си. Не беше изправен, но и не смееше да се отпусне. Руснакът явно още се чувстваше леко напрегнат, но се опитваше да не прави такова впечатление на останалите. Неподвижните му зеници издаваха, че той никога няма да преодолее недоверието, което изпитва към мъжете в тази стая.

— Нека всеки от нас последователно запознае колегите с инцидентите в страната си. Моля ви да бъдете кратки — каза Жувармов.

— Питър, имаш ли нещо против да ни запознаеш с проблемите в Америка?

Питър извади списъка, който беше използвала Ръсел по време на съвещанието, и започна. Останалите продължиха. Навсякъде беше едно и също. Голяма част от инцидентите вече му бяха известни от докладите на шефовете на отдели в Управлението, но реши да не споделя този факт с колегите си.

— Смея да предположа — започна Жувармов, когато всички приключиха с докладите си, — че поради обстановката в страните и изискванията на правителствата ние самите сме изключително загрижени за политическите последствия и тяхното влияние върху отбраната. Но след като се запознах със специфичните проблеми, не мога да не забележа огромния социален и икономически ефект на инцидентите.

— Абсолютно вярно! — обади се Содъби. — Правителството на нейно величество е притиснато от представители на големия бизнес. Банкерите и адвокатите предлагат какво ли не, за да се запази старото положение на нещата. Предполагам, че с всеки изминал ден те виждат как печалбите им изтичат в канала.

— Добро сравнение, Хенри — каза Голоаз. — Някой наясно ли е със случилото се в Червения кръст?

След отрицателния отговор Голоаз продължи:

— В централата в Женева се е получило съобщение, в което се твърдяло, че настоящата дейност на Международния червен кръст не отговаря на идеите на организацията. Ето защо всички фондове били прехвърлени в страните от Третия свят, без значение дали са в криза или не. Цитирани са няколко племенни общности в Кения. Подпомагането на икономически развити страни, пострадали от наводнения или земетресения, според нашественика трябва да се поема от засегнатите правителства, а не да се покрива със средства на Червения кръст.

— Този човек иска да прекрои света според собствения си идеализъм — обади се Мартин.

— Трябва обаче да се съгласите, че разполага с най-подходящото средство — подчерта Вайзнер.

— Струва ми се, че идеята е плод на болно съзнание — каза французинът.

Жувармов ги прекъсна:

— Струва ми се, че от всички ни Хенри е най-запознат с технологиите. Хенри, ще бъдеш ли така добър да ни запознаеш накратко с проблемите?

Содъби отдавна очакваше този въпрос.

— С удоволствие, генерале.

Той скочи, угаси повечето от светлините и включи проектора. Мартин усети как му прилошава само при вида на дългата редица компютърни символи, които се появиха върху екрана в ъгъла на кабинета.

Самотната лампа върху масичката в другия ъгъл изобщо не смущаваше Хенри Содъби. Той размахваше показалката си от слонова кост и неумолимо им разкриваше чудесата на компютърното програмиране, минавайки последователно по редовете на екрана. Облечен беше в ослепително бяла риза и безупречно ушит бежов костюм. Продължи лекцията си повече от час, като почукваше от време на време с показалката върху различните групи цифри.

— Ред 260075 казва на компютъра да отпечата на екрана: „Въведете сумата, която ще бъде преведена!“ Програмата е била въведена точно на този етап. Нарушителят е използвал свой собствен команден ред, вероятно 260076, така че ако въведената сума надвишава…

Мартин стана и отиде да напълни чашата си с кафе.

Върна се и застана зад Жувармов.

Голоаз се наведе и потупа генерала по ръката. Жувармов се сепна, сякаш беше полузадрямал. Андре му прошепна:

— Не научи ли вече достатъчно за компютрите, Виталий?

Той изненадващо се ухили:

— Аз самият се превърнах в компютър.

— Може би ще успеем да убедим Хенри, че вече сме наясно със същността на програмирането.

— Нима?

— Разбира се, че не, приятелю. Обаче си губим времето, разглеждайки проблема само от техническата му страна.

Жувармов потисна усмивката си, кимна и се обърна към проектора.

— Извинявай, Хенри, мисля, че всички вече получихме необходимата основа, за да продължим. Имате ли някакви въпроси?

Мартин затвори очи.

Въпроси нямаше. Давид Вайзнер стана и запали осветлението. Хенри спря апарата. Изглеждаше малко разочарован. Той очевидно беше планирал още поне три часа за семинара си.

Генералът примига срещу ярката светлина и се обърна към Андре:

— Какво мисли SDECE?

— Сигурно е много важно да знаем какво точно се е случило с тези компютри. Аз обаче трябва да си призная, че мозъкът ми веднага блокира, когато стане въпрос за нещо по-голямо от джобен калкулатор. — Той ги дари с една от най-очарователните си усмивки и продължи: — Винаги съм смятал, че тези чудовища от пластмаса и метал са работа на дявола. И като се има предвид абсолютната ми техническа непросветеност, реших да заложа на друга карта и да потърся конкретната личност. За мен така е по-лесно. Достатъчно е да дам необходимите нареждания и хората ми сами се оправят с компютрите.

Мартин попита:

— На какъв профил се спряхте, Андре?

— Като начало ще се опитаме да издирим всички криминално проявени пацифисти. Те поне фигурират в картотеките ни. Вашето Федерално бюро за разследване сигурно ще се опита да направи същото. След управлението на Никсън поне не можете да се оплачете от липса на досиета.

Мартин се ухили.

— Предполагам, че голяма част от тях вече са закрити. Но на теб изобщо не ти трябва компютър, Андре. Мога да се обзаложа, че целият списък вече е в главата ти.

Голоаз прие комплимента с кимване на глава и продължи:

— Вярно е, но знанията ми са доста ограничени. Разполагам само с френски и няколко европейски имена. А инстинктът ми подсказва, че нашият човек не е французин.

— Защо търсиш пацифисти?

— За себе си почти съм изградил образа на нарушителя. В момента той се опитва да демонстрира сила. Съвсем скоро обаче ще се представи като идеалист с мечтата за съвършен и мирен свят. Вземете например случилото се в Червения кръст или знакът, с който се подписва — намръщено лице.

— Намръщено лице ли? — попита Вайзнер.

— Съобщенията бяха подписани именно така. Някой явно е недоволен от съществуващия световен ред.

Питър направи кратко резюме на профила, който развиваше Ръсел.

— Ще я уведомя и за твоята гледна точка.

— Добре, но те предупреждавам, че се осланям единствено на инстинкта си.

— Що за мнение е това? Защо да не е замесен французин? — попита Вайзнер.

Той беше най-небрежно облечен от всички. Носеше маркови дънки и лъскава копринена риза, наполовина разкопчана. Върху голите му почернели от слънцето гърди висеше голяма златна древна монета, закачена на дебела верижка. Ако Мартин не го беше видял в официален костюм предната вечер, щеше да си помисли, че хлапето изобщо не знае как да се облича.

— Французинът е по-емоционален, по-прям. Той по-скоро би взривил банка, за да защити каузата си. Спомнете си за противниците на аборти, които убиват лекарите специалисти. Действията му невинаги са логични. Не, мисля, че трябва да търсим по-хладен ум, склонен към рационални действия. Някой, който не търси известност. Именно този факт прави работата ни толкова трудна.

— Съгласен съм — каза Мартин. — Ще проверя какво могат да направят нашите служби. Има ли още нещо, Андре?

— Ако на този етап разполагам с имената на заподозрените, бих отделил тези с компютърни познания. Естествено, в случая те не са задължителни. Специалистите може и да са били наети. Да се надяваме, еднократно. — Андре млъкна, погледна всички последователно и продължи: — И сега стигнахме до най-важното. От опит знам, че ако ми се предостави възможност да проуча досиетата на заподозрени по даден случай лица, в крайна сметка интуитивно отделям това на извършителя.

— Да, но сега става въпрос за огромен брой досиета, Андре — каза Мартин.

— Това е без значение. Може да са хиляда или петдесет хиляди. Само че имената ми трябват. Затова предлагам всеки да определи списъка за собствената си страна. Накрая ще обобщим резултатите и ще съставим една интернационална група, която вероятно ще включва и търсения от нас човек.

— Само че ние представляваме само пет нации — отбеляза Жувармов.

— Е, да. Но всички разполагаме с досиета и на чужди граждани. Нима не събираме информация за терористичните групировки? Има ли разузнавателна служба, която не съхранява данни за ООП, Червената бригада или японските анархисти? Сигурен съм, че никой не би изпуснал възможността да натъпче джобовете си с бележки за участниците в различни протести. — Андре говореше на всички, но гледаше към Жувармов.

Шефът на руското разузнаване започна с нежелание:

— Като говорим за националност, сигурен съм, че не е замесен и руснак. Извън разузнавателните служби и новоизлюпените бизнесмени използването на компютри е твърде ограничено. Обикновените граждани нямат възможност да работят с тях. Така че нашият човек не е руснак, вероятно не е и французин. Колкото до досиетата, нямам представа дали разполагаме с информация за чужди граждани. Ще направя запитване.

Мартин беше сигурен, че никой от мъжете в стаята не повярва на руския министър. Едва ли Русия можеше да се оплаче от оскъдни данни, освен ако не са ги унищожили при разпадането на КГБ. По-важното беше Жувармов да не откаже да сътрудничи.

— Предполагам — намеси се Хенри Содъби, — че заедно ще успеем да съберем доста имена. Ако искаме да работим с тях ефективно, ще трябва да разчитаме на компютър.

— И да оставим воинът от киберпространството да стигне до тях? — попита Вайзнер.

— Разбира се, че не. С позволението на нашето външно министерство вече съм осигурил самостоятелна система. Ще се радвам да се заема с администрацията на комитета.

Жувармов ги огледа един по един. Явно никой не беше против. Той каза:

— Добре, Хенри. Трябва да се съставят две неща — каталог на инцидентите и списък на всички заподозрени.

— Никакъв проблем, генерале.

— Чудесно. Имам доверие в способностите ти.

— Предполагам — каза Питър, — че ще трябва да изпращаме информацията с куриер, а не по Интернет.

— Да, така е по-сигурно. Върху дискета или лента, ако е възможно. Така ще мога да прегледам магнитните носители за вируси, преди да ги заредя в системата.

— Несъответстващите формати ще представляват ли някакъв проблем? — попита Вайзнер.

— Мога да се справя с всичко, което ми изпратите — увери го Содъби.

— Задачата никак не е лесна — каза Жувармов. — Особено от езикова гледна точка. Ще ви бъде ли възможно да изпратите екип от чиновници и преводачи в помощ на Хенри?

Всички се съгласиха.

— Колко време ще отнеме? — попита Мартин.

— Трудно е да се каже, но с цялата тази помощ едва ли ще продължи дълго. Можем да се срещнем отново след около седмица, може би десет дни.

— Много добре — съгласи се Жувармов. — Има ли още нещо, господа?

Мартин отчаяно се молеше никой да не задава допълнителни въпроси. Копнееше да се върне в хотела и да научи повече за модните специалисти.

Явно всички споделяха настроението му, защото никой не се обади.

Когато излязоха от вилата и тръгнаха към колите, които вече ги чакаха, Давид Вайзнер тръгна редом с Мартин.

— Извинете ме, господин Мартин…

— Питър.

— Питър. Съжалявам, ако снощи съм ви притеснил. Предполагам, че съм малко емоционален. Все пак не вярвам срещата ви да е била професионална.

— Просто не исках прикритието ми да отиде по дяволите. За какво трябваше да говорим?

— Ако имаш малко свободно време, ще се радвам да обсъдим някои алтернативи.

— Алтернативи?

— На работата ни тук.

— Не те разбирам, Давид.

— Компютърният гений, който обърна света надолу с главата, разполага с невероятно мощно оръжие.

— И какво от това?

— Ами ако това оръжие попадне в други ръце?

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 09:41:20

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: чатлас

Централната улица в Боулдър бързо се пълнеше с жени и мъже, чиито половинки вече бяха заели местата си зад бюрата в лабораториите на „Ай Би Ем“, „Сторидж Тек“, „Бол Аероспейс“ или университета в Колорадо. Те работеха, за да спечелят пари, които малко по-късно щяха да се превърнат в потребителски разходи за този социален сегмент.

Кейси Конрад… По дяволите! Отново мислеше за себе си като за Конрад! Та той изобщо не се интересуваше от икономическия цикъл. Не беше от хората, които биха обикаляли магазините в търсене на последния модел дънки или машина за еспресо. Е, може би проявяваше известна суетност по отношение на хардуера, но то си беше напълно разбираемо. Тази индустрия се развиваше с шеметна бързина. Първата фаза беше продължила тридесет години, втората — само десет. Третото поколение схеми бяха заменени с четвърто след още пет години. Не беше далеч времето, когато хората, които сериозно се занимаваха с компютри, щяха да подменят оборудването си няколко пъти годишно.

Конрад не обичаше да зяпа по витрините. Той мина по дългия коридор, без даже да погледне малките котенца или зимните модни аксесоари. Зави наляво по главната пряка. Когато пазаруваше, той никога не се отклоняваше от набелязаното. Днес трябваше да свърши две неща. Може би и трето. За последното още се колебаеше.

Кабелът и свързващите елементи за триметровата секция на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн, които вятърът беше повредил, вече бяха купени от „Макгъкинс“ — магазин от известната верига за хардуерни продукти.

Той мина по алеята и се отправи директно към магазина „Уолдънбукс“. Влезе вътре и без да се оглежда, отиде до щанда и попита за последната книга на Хауърд Рейнголд. Продавачът хвърли един поглед на брадясалото му, съсредоточено лице и веднага каза:

— Сега ще я донеса.

Рейнголд беше журналист, който работеше за „Уел“ в Сосалито. Той неуморно бдеше за правителствени и търговски намеси в мрежата и беше отявлен защитник на виртуалното общество. Конрад с интерес следеше работата му.

Той плати за книгата в брой, тръгна към хранителния сектор и си купи чаша кафе. Хората се блъскаха край него и засилваха клаустрофобията му. Вече отдавна беше разбрал, че не е социално същество. Не искаше да бъде една от многото човекомравки. Предпочиташе да ги наблюдава отстрани. И сега гледаше щастливите им лица, когато носеха найлоновите си чанти с надписи „Гап“, „Сиърс“ или „Кинис“.

Откъде идват всички тези хора? Наистина ли има нужда от тях?

Той се настани на една от малките масички и се опита да помисли за бъдещето си, докато отпиваше от кафето си. Перспективите изобщо не му харесваха.

Като Джак Крейн той вече беше успял да получи известна стабилност. Не му се ходеше никъде, камо ли пък в затвора. Животът му беше еднообразен, но за това пък предвидим. Тъкмо започваше да се забавлява и не искаше усложнения.

Мислех, че може и да ти хареса.

И точно сега изскочи оная кучка Ръсел и започна да го предизвиква.

Няма нужда да доказвам способностите си на някого.

По дяволите, нима не им беше показвал многократно на какво е способен?! Имаше време, когато държеше останалите да се възхищават на начина му на действие. Не и сега.

Единствено неговото мнение беше от значение. Останалите не го интересуваха.

Нали така?

Допи кафето си, хвърли чашката в кошчето за боклук и тръгна към изхода. Когато видя телефона, краката му омекнаха. Веднага се разколеба. Погледна към телефона.

Тръгна към вратата.

Погледна към телефона.

Обърна се, измъкна малък бележник от джоба на шубата си и вдигна слушалката. Намери един телефонен номер и номера на кредитната карта на Макс Едълман, който имаше сметка в Канзас Сити, Мисури.

Набра цифрите и пъхна няколко монети в процепа.

— Добър ден. Тук е Джим. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да си открия сметка при вас.

— Много добре. Кажете номера на кредитната си карта? Конрад използва личността и номера на картата на Едълман, както и допълнителния телефонен номер, открит специално за случаи като този. Мъжът в Купъртино, Калифорния, прилежно ги записа и попита:

— Как да се обръщаме към вас?

— Ренегата.

Пауза.

— Знаете ли, че името е използвано?

— Знам.

— Нали не сте…

— Записахте ли всичко, което ви трябва?

— Да, шефе.

Той затвори. Чувстваше се някак особено.

Не беше планирал това обаждане.

Не съвсем.

Наистина ли не беше?

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 11:10:37

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

— По дяволите!

Ръсел тръшна слушалката.

Монтгомъри стоеше до вратата и чакаше да приключи разговора.

— Какво има пак?

— Обади се шефът. Някой е прецакал входните вериги на „Саутуестърн Бел“ в Арканзас.

— Много ли е зле?

— Всеки разговор от администрацията и кабинета на губернатора се насочва директно към службата за семейно планиране, хуманитарните служби, специалните горещи телефонни линии за самоубийства и други социални организации.

— Някой е решил, че в Арканзас трябва да обръщат повече внимание на нуждите на хората.

— Да, Дарел. Проблемът обаче е, че не е бил нашият човек. Монтгомъри влезе в кабинета.

— Имитатор?

— Точно така.

— Е, рано или късно щеше да се случи.

— Ако продължава, ще ни провали разследването — възмути се тя. Щяха да преследват толкова фалшиви следи, че накрая истинската можеше да се изгуби.

— Как разбрахте, че не е бил той?

— Инженерите от „Бел“ са наблюдавали системите непрекъснато. Явно случилото се преди два дни им е дало добър урок. Така са успели да забележат натрапника. Проследили са телефонния номер, от който се е обадил. Полицията го е хванала на местопрестъплението. Бил е само на тринадесет години.

— По дяволите!

— Хлапето е убедено, че действията му са в полза на социалната справедливост. Претендира, че не е извършено никакво престъпление.

— Може би, ако живееше в Литва.

Тълкуването на подобни случаи наистина можеше да се окаже проблем. Мрежата не признаваше национални граници. Голяма част от страните изобщо не разполагаха със закони, предвиждащи наказания за престъпления като намесата в компютрите на телефонна компания например. Дори някои от световните суперсили отказваха да признаят, че техни граждани се занимават с пиратски записи на защитен софтуер, както и други литературни и художествени произведения. А ако съществуваха подходящи закони, правителството на Съединените щати едва ли можеше да преследва чужди граждани извън собствената си територия. Опитите да се охранява мрежата можеха да се сравнят с усилията на петгодишно дете да хване двестакилограмово прасе.

— Ако има господ — каза агент Монтгомъри, — ще ни даде закони, които биха позволили да осъдим родителите. В крайна сметка именно те носят отговорността за деянията на детето си.

— Двамата с теб няма да го доживеем, Дарел.

Малкият Джими е толкова умен! Страшно се гордеем с него! Луан беше чела докладите. Малкият Джими беше пораснал, без даже да подозира, че е възможно да се живее и без компютри. Киберпространството беше неговият истински дом, което обаче не можеше да се каже за родителите му. Те бяха твърде объркани и изобщо не разбираха какво точно се случва, когато Джими седи пред клавиатурата до четири-пет часа сутринта. По-лошо, те не искаха и да разберат.

— Тази седмица ме научи никога нищо да не планирам.

— Добра идея. Как върви работата? — Ръсел кимна към залата.

— Горе-долу. Още сме в процес на опознаване.

Тя и Веласкес бяха решили да обединят силите си за решаване на проблема. Отначало идеята не се прие от преките им шефове. После се намесиха Белият дом и директорът на Централното разузнаване и нещата се оправиха. Ръсел беше изпратила половината от хората си в Агенцията за национална сигурност. Оттам пък бяха дошли около двадесет от учените на Рик. Към тях се бяха присъединили и няколко души от научния отдел на ЦРУ Пентагонът твърдо стоеше зад гърба на административния директор, който пък имаше влияние върху самия президент. В министерството на отбраната твърдо бяха решили да се оправят сами. Не можеха да позволят на никого да се рови в супертайните им.

Което си беше направо смешно. Един полковник на своя глава беше подшушнал този факт на директора на Централното разузнаване. Полковникът сигурно никога нямаше да види генералски звезди на пагоните си.

— Получи ли списъка? — попита тя.

— Само част от него.

Монтгомъри отиде до бюрото и й подаде листа, после се настани на един от столовете.

Ръсел го прегледа набързо.

— Включени ли са и хората от Мийд?

— Да. Преди четиридесет минути говорих с Рик. Съгласен е.

Бяха решили да съставят петнадесет екипа от по трима души. Агент от отряда по компютърни престъпления с изследователски познания и влияние върху изпълнителните органи, компютърен специалист от Агенцията за национална сигурност, запознат с методите на декодиране, и представител на ЦРУ Екипите трябваше да започнат работа в петнадесет от най-важните управлявани от компютри центрове — Федералния резерв, Суперкомпютърния център в Сан Диего, „Пасифик Бел“, информационния център в Белия дом, системата за резервации на „Юнайтид Еърлайнс“ и прочие.

Целта беше да се открие евентуалното нашествие навреме, без натрапникът да може да ги забележи.

— Надявам се все пак да постигнем нещо — каза тя.

— Идеята ти никак не е лоша, Луан. Ако се бяхме опитали да наблюдаваме системите оттук, едва ли щяхме да успеем. Мисля, че той ни наблюдава, когато се включим в мрежата.

— Мислиш ли, че имаме някакъв избор, Дарел? Чака ни цял куп рутинна работа.

— Ще се справим. Защо не поискаш хора от другите отдели?

— Ще го направя. — Тя записа идеята в бележника си.

Телефонът иззвъня.

Тя вдигна слушалката.

— Ръсел.

— Крейг Мофит, специален агент в Сиатъл. Заместник-директорът ми каза да ви се обадя.

— Не искам да слушам още лоши новини, Крейг.

— Електрическата мрежа на „Пасифик Нортуест“ току-що беше изключена.

— О, по дяволите! Много ли е зле?

— Намирам се в центъра на Сиатъл и гледам навън през прозореца. Тук е малко след седем сутринта, има и мъгла. Обаче не виждам никаква светлинка. Светофарите също не работят.

— Колко голям е засегнатият район? Имате ли информация?

— Според първоначалните доклади Монтана и Айдахо са в същото положение. Може би и северната част на Невада. Електрическите компании правят каквото могат, но са сигурни, че проблемът е в компютрите.

— И още как.

— Много е страшно — каза Мофит. — Животът на хората е в опасност.

— Знам.

— Тогава направете нещо — каза Мофит и затвори.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 11:23:16

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Автобусът докара Тим и Ърлийн вкъщи много преди времето за обяд. Децата бяха развълнувани, защото днес училището беше приключило по-рано.

— Няма осветление, мамо! Нищо не свети! Госпожица Дикерсън не можа да включи прожекционния апарат.

Шарлийн Ингерсол вече беше разбрала. Ранчото се намираше на шестнадесет мили от Тедфорд, Небраска, и също беше без електричество. Хладилникът не работеше, въпреки че това едва ли имаше някакво значение. Беше преместила млякото, сладоледа и месото на задните стълби, където температурата по обяд беше двадесет и три градуса под нулата и северният вятър навяваше снега срещу стената на къщата.

Готварската печка беше електрическа, така че вечерята щеше да бъде студена, освен ако Майк не запали грила навън. Той работеше на газ.

Това, което истински я тревожеше, беше отоплението. Парното също работеше на газ и се захранваше от големия резервоар до хамбара. Тя провери. Котелът си беше наред, но помпата не помръдваше.

А в къщата започваше да става студено.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 13:52:21

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

— Обсъждали сме тези неща многократно, господин председател.

— Не и пред тази комисия, доктор Веласкес — каза председателят на бюджетната комисия. — Ако се съди по случилото се, време е да се заемем сериозно с проблема. И то бързо.

Рикардо Веласкес вече не помнеше колко пъти беше говорил пред най-различни държавни комисии за компютрите и нуждата от сигурност на системите. Фактът, че влиятелната бюджетна комисия беше решила да се заеме със случая, означаваше, че засегнатите избиратели бяха попритиснали представителите в Конгреса. Конгломератите притежаваха милиарди долари и заплашваха да бойкотират избирателната кампания, ако някой не защити търговските им интереси в мрежата и телефонните системи.

Веласкес беше повикан пред комисията съвсем изненадващо едва в девет и половина сутринта. Може би същото се отнасяше и за представителите на ЦРУ Пентагона и министерството на финансите, които седяха зад него от дясната му страна.

Отляво бяха представителите на другия фронт. Веласкес позна Джо Вилапанда от комитета за защита на данъкоплатците, създаден от Ралф Нейдър и познат повече като ТАП^[1]. Имаше също хора от фондацията за електронни граници и от организации, които бяха готови да се противопоставят при най-малкия намек за контрол на мрежата. Никой от тях вероятно не беше поканен или призован като Веласкес, но те разполагаха с източници на информация почти навсякъде. Всеки път, когато думата Интернет беше дори и прошепната на Капитолийския хълм, те сякаш се материализираха от нищото.

Преди години имаше една предприемчива конгресна комисия, чиято избирателна кампания се финансираше от „Уест Пъблишинг“. Издателството се занимаваше с юридическа литература и вероятно по негово настояване комисията успя да вмъкне един мъничък текст в невинния на пръв поглед законопроект за съкращаване на администрацията. Текстът предлагаше приватизирането на някои правителствени бази данни. По-точно правителството трябваше да ги продаде на „Уест Пъблишинг“, а то от своя страна щеше да предостави информацията на заинтересовани клиенти срещу заплащане. Законопроектът получи одобрението на представителите и беше прехвърлен в комисията в Сената, която подготви гласуването му само след рекордните четири дни. Непрекъснато бяха изтъквани положителните му страни, а именно премахването на някои съществуващи бариери и ускоряването процеса на правораздаване. Никой не си направи труда да забележи, че законопроектът е в противоречие със закона за свободата на информацията и че въпросните бази данни се изграждат с парите на данъкоплатците. Хората не искаха да плащат два или три пъти за информация, която правителството събираше с техните пари и която по право вече им принадлежеше.

Измамата обаче не убягна от острия поглед на комитета за защита на данъкоплатците и на служителите във вашингтонския филиал на американската библиотекарска асоциация. Чрез мрежата, използвайки всички Интернет-организации те незабавно алармираха обществеността. Сенатската комисия беше залята от протестите на една изключително влиятелна група — избирателите. Спорната част от законопроекта веднага беше премахната.

И деветимата членове на бюджетната комисия, седнали пред Веласкес, бяха наясно, че разширяването на Интернет създаваше едно изключително мощно лоби. Дори не беше задължително неговите членове да живеят близо до Вашингтон. Те не се страхуваха да се изправят и срещу най-силните поддръжници на всяка индустрия или професионална група.

Рик знаеше, че предложенията на Агенцията за национална сигурност много пъти бяха променяни и отхвърляни заради хора като Джо Вилапанда.

Ето защо той започна предпазливо:

— Комисията, разбира се, си дава сметка за огромните размери на мрежата и за пробивите в системите за сигурност през последната седмица?

— И още как! — отговори председателят. — Едва ли има телевизионно предаване или вестник, които непрекъснато да не напомнят случилото се, и то с най-болезнени подробности. Въпросът е какво правите вие?

— Господин председател, Агенцията за национална сигурност работи в тясно взаимодействие с ФБР и тайните служби за по-бързото разкриване на човека или хората, отговорни за случилото се. Според мен вече е постигнат известен успех. Няма да споменавам подробности, защото заседанието е открито и съществува риск да се попречи на разследването. Ние…

— А министерството на отбраната? — прекъсна го един от по-младите членове.

— Министерството провежда собствено разследване — отговори Веласкес. — Сигурен съм, че генерал Ногорд сам ще ви обясни причините по-късно.

Девет чифта очи пронизаха седналия зад Веласкес генерал. Истинско възмездие!

Ако не искат да се включат в отбора, опитай се да ги прецакаш!

— Добре, доктор Веласкес. Днес сме се събрали, защото искаме да създадем подходящо законодателство и да се предпазим от подобен хаос занапред. Държим да чуем и вашето мнение по въпроса.

— Да, господине. Като начало искам само да отбележа, че Интернет, както обикновено я наричат, не се контролира нито от правителството, нито от някоя подправителствена агенция. Няма дори наблюдатели като комисията за ценните книжа на стоковия пазар. Несъмнено съществуват редица предимства — каза той, за да угоди на Вилапанда и да го привлече на своя страна. — Свободната обмяна на информация и идеи допринасят за изграждането на едно по-образовано и социално насочено общество.

Но на тази отворена политика винаги противостои малка група, която по различни причини се опитва да вреди на останалите. Най-често под формата на някаква измама — с цел извличане на печалба или чист вандализъм. Именно тази група подтиква Агенцията за национална сигурност и други организации към създаването на някаква форма на задължителен контрол.

— Можете ли да ни кажете дали някой от скорошните инциденти е довел до финансови загуби?

— Доколкото знам, не, господине. Поне мога да твърдя със сигурност, че извършителят не се е облагодетелствал материално. Засегнатите учреждения, естествено, са понесли известни загуби. Възстановяването на щетите ще отнеме време и човешки труд. Разходите ще се поемат от правителството на Съединените щати. Всички агенции, с които сме свързани, работят извънредно. Мобилизирани са служители от други, по-маловажни проекти.

— Благодаря.

— Ако можехме по някакъв начин да съберем всички комуникационни и информационни трансфери на Интернет, които пресичат границите на Съединените щати, в своеобразни контролни пунктове, проблемът щеше да се реши от само себе си. Това, разбира се, не е възможно. Такава е красотата и слабостта на мрежата. Тя наистина е световен феномен и не може да се подчинява на закони, създадени само от американското законодателство. От тази гледна точка осигуряването на контрол и безопасност може да се осъществи единствено на международно ниво.

Тъй като киберпространството е свободна зона и вероятно ще остане такава още дълго време, сигурността се превръща в основен проблем.

Веласкес млъкна и отпи глътка вода. Хората зад гърба му се раздвижиха неспокойно.

— При тези условия една защитена комуникационна мрежа би била истински рай както за търговските организации, така и за обикновените граждани. Съществуват няколко подобни системи, но всички имат недостатъци от друг род. Компютърният отряд за извънредни престъпления (козип) е правителствена организация, която се опитва да осигурява поне минимална сигурност в Интернет. Те могат да ви представят списък на рисковите пунктове.

Днес сме се събрали тук, защото обществеността силно е разтревожена от инцидента миналата седмица. Хората от отряда за извънредни компютърни престъпления обаче могат да ви кажат, че подобни пробиви не са рядкост в Интернет. Много от жертвите от гиганти като „Локхийд-Мартин“ и „Ем Си Ай Комюникейшънс“ до обикновени граждани така и не разбират за проникването в системите им. Това се случва непрекъснато. С разрастването на мрежите компютърните престъпления също прогресивно се увеличават. Отрядът по принцип не обича да дава гласност на видовете и детайлите на криминалните пробиви.

Председателят вдигна ръка и го прекъсна:

— Тези пробиви са дело на така наречените компютърни гении, нали така?

— Не е задължително, господине. Необходима е само паролата. Ако хакерът успее да се добере само до една, тя ще му осигури достъп до системи, откъдето ще си копира още. Всяко нормално десетгодишно дете може да го направи.

Веласкес не беше женен и нямаше деца, но реши, че примерът е подходящ.

— Моят син вероятно вече го е правил — съгласи се конгресменът.

— Докато не създадем безопасна система, която задоволява нуждите на всички организации, ползващи услугите на Интернет, аз ще поддържам позицията на Агенцията за национална сигурност. Знам, че господин Вилапанда няма да е съгласен с мен. В тази ситуация ние сме изправени пред един вид компютърно изнудване. Първо, мрежата не се контролира по никакъв начин. Второ, това едва ли ще се случи скоро. Трето, всеобхватната система за сигурност е само сън. При това положение не мога да не поддържам мнението на агенцията.

Наистина решението идва доста късно и няма да спре напълно компютърните престъпления. И все пак Съединените щати могат да приемат предложението всички комуникационни уреди — от телефона до модема, — използвани от местни фирми и от такива, които провеждат търговска дейност на наша територия, да бъдат оборудвани със суперчипа или някаква негова версия. Така ще успеем поне да ограничим престъпленията. Достатъчна гаранция за защита на личността ще бъде изискването на съдебно решение за подслушване с чипа.

— Обяснете по-подробно! — помоли председателят.

— С одобрението на съда Агенцията за национална сигурност може да получи личните кодове, пазени от финансовото министерство и Министерството на правосъдието. С тяхна помощ можем да проследим компютъра, използван от хакера.

— Добре, докторе. Ако тази система беше въведена, сега престъпникът щеше ли да бъде заловен?

— Да, ако е на територията на Съединените щати. В противен случай зависи от комуникационната система, която е използвал. Може тя да не е оборудвана с чипа.

— Но все пак е някакво начало.

— Точно така.

Веласкес отговаряше на въпросите им в продължение на още двадесет минути. Накрая го освободиха. Той събра документите, които беше донесъл, натъпка ги в дипломатическото си куфарче и отстъпи мястото си на генерала. Човекът никак не изглеждаше доволен.

Когато излизаше от стаята, Вилапанда го потупа по ръката. Веласкес спря и се наведе.

— Можем пак да спрем тези глупости, Рик.

— Сигурно. Въпросът е дали искате?

— Положението не е розово, съгласен съм.

— Съвсем скоро, Джо, ти и аз ще трябва да намерим някакъв компромис.

— Членовете ни ще ме екзекутират. Ще остана без работа.

— Виждаш ли онези деветимата, седнали на гравираното бюро? Те също могат да останат без работа. Кой ще се натиска, повече да запази мястото си, как мислиш? Просто нямаш шанс.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 20:12:51

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: уестин

Уестин прекара един приятен следобед. Беше си пуснал дебатите в американската Камара на представителите. Гледаше заседанието, което „Си-Спан“^[2] беше избрала да предава. От време на време проверяваше на монитора си и записите от обсъждането в Сената.

Джером беше защитник на демократичните средства за решаване на проблемите, но пръв щеше да се съгласи, че извънредните ситуации оправдават всякакви методи. Незабавният отговор на възникналата криза всъщност можеше да отнеме месеци. Натискът върху американските политици ги беше накарал както никога да се интересуват повече от намирането на изход от ситуацията, а не от набирането на актив пред телевизионните камери.

Джорджия влезе в кабинета му с две чаши ликьор.

— Наближава осем и половина — каза тя.

— Значи е време да започваме. Какво си донесла?

— „Айриш Мист“.

— Чудесно! — Той вдигна едната чаша. Джорджия придърпа стола си по-близо. — Добре, скъпа. Имаш честта.

Тя се усмихна и се настани удобно пред стъкления плот на бюрото. Сложи клавиатурата пред себе и натисна няколко клавиша.

Плъзгащите се записи от заседанието на американския Сенат изчезнаха от екрана на компютъра. На тяхно място се появи надписът:

ГЛОУБНЕТ

ДИАЛОГОВ КОМУНИКАЦИОНЕН РЕЖИМ

 

Въведете адресите:

Тя написа:

montana@compsys.globenet.com

samson@tai.globenet.eg

laugh@bcomp.globenet.uk

yosh@anc.globenet.jp

После натисна клавиша за изпращане и изчака десетина секунди. Индикаторът на менюто в горния край на екрана започна да мига. Цифрите се сменяха, докато и четирите връзки не бяха направени.

ДЖОРДЖИЯ: Тук са Джорджия и Джером. Има ли някой на линия?

НАТ: Включвам се от Ню Йорк.

ДАРЛА: Черният континент е достойно представен.

МЕОШИ: Уморен съм.

ДЖИЙН: Съдбата никога не е с мен.

— Попитай Нат какво прави в Ню Йорк! — каза Уестин на Джорджия.

ДЖОРДЖИЯ: Нат, защо си в Ню Йорк?

НАТ: „Чейс Манхатън“ ме помолиха да им помогна с програмите за електронен трансфер.

Тейлър погледна Джером. Той я помоли:

— Бъди така добра да разбереш дали ще се прибере в Атланта за началото!

ДЖОРДЖИЯ: Нат, утре в девет сутринта имаме важна работа!

НАТ: Не съм забравил.

ДЖОРДЖИЯ: Хардуер и софтуер?

МЕОШИ: Номер едно!

ДАРЛА: Готови за старта!

ДЖИЙН: Без грешка!

НАТ: Готови сме!

ДЖОРДЖИЯ: Сигурност?

НАТ: Не мисля, че изобщо знаят за нашето съществуване. Разполагаме с връзка с Интернет от три месеца, но още никой не е опитал да ни потърси.

ДАРЛА: Заех една външна система. Дори и аз, вашият най-добър специалист, не успях да припаря вътре.

ДЖОРДЖИЯ: За кое ниво говориш?

ДАРЛА: За най-външната защита. Непробиваема е!

ДЖИЙН: Накарах Дарла да опита с „Компком“. Пълен провал!

ДАРЛА: Ха-ха! Много ти благодаря!

МЕОШИ: Аз съм първият ни клиент. Открих банкова сметка на свое име и направих няколко опита от апартамента си. Не бях допуснат на забранените места, каквото и да правех.

ДЖОРДЖИЯ: Много добре, Меоши. Значи вече имаме приходи.

МЕОШИ: Грешка. Те са за Азиатската комуникационна корпорация.

ДЖОРДЖИЯ: Извинявай.

Джером с умиление гледаше редовете на екрана. Всички бяха страхотни!

— Какво става с рекламните кампании, Джорджия?

ДЖОРДЖИЯ: Рекламите ви готови ли са?

НАТ: Масова атака. Утре сутринта имам по една страница във всички големи всекидневници. В бизнес-раздела. В основните пазарни сегменти пускаме петнадесетсекундни телевизионни клипове. Струваше ми цяло състояние. Освен това точно в девет големите бюлетини и информационни групи ще получат рекламно съобщение. Имаме и готова страница за Уърлд Уайд Уеб.

— Може ли да я покаже?

ДЖОРДЖИЯ: Имаш ли някое копие подръка, Нат?

НАТ: Изчакай секунда. Трябва да отида до бюрото.

Няколко секунди след обещаната на екрана се появи голямата жълта пеперуда, символ на Глоубнет.

После очертанията й се размиха и излезе следното съобщение:

„Компсистемс“

Атланта, Джорджия

 

Имате ли някакви проблеми с комуникациите?

„Компсистемс“ може да ги реши.

Гарантирана безопасност за вашата лична служебна кореспонденция!

Графичен интерфейс!

Опростен режим и най-важното: месечните и почасови такси са чувствително по-ниски от тези, които плащате сега.

Това също е гарантирано!

 

НАТ: Просто е. Само основното.

— Харесва ми! — каза Джером.

ДЖОРДЖИЯ: Впечатлени сме.

Останалите също представиха мострите на рекламните си съобщения. Меоши и Дарла трябваше да им помогнат с превода. Промоциите на Йошима щяха да се състоят в Япония, Корея, Китай, Филипините и в цяла Индонезия и Югоизточна Азия. Дарла също беше затрупала с работа рекламната си агенция в Кайро. Бяха създадени варианти на дузина различни племенни африкански езици, както и версии на арабски и еврейски за кампанията в Средния изток. Джорджия отговаряше за разпространението в Европа и беше подготвила реклами за Гърция, Италия и Австрия.

Когато приключиха, Джером дръпна клавиатурата пред себе си и написа:

ДЖЕРОМ: Продължавайте в същия дух, направете света по-добър и ще спечелите много пари! Видът на валутата е без значение.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 18:23:44

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Във Феникс, Аризона, седемнадесетте членове на Централното аризонско компютърно общество (ЦАКО) седяха край дългата маса в малката заседателна зала в мотела „Сендс“. Повечето довършваха топлите сандвичи с говеждо, останалите вече се потяха над черешовия пай.

Дик Маури, тазгодишният президент, каза:

— Аз мисля, че е много опасно, по дяволите!

Боб Флейк отговори:

— Не мислеше така, преди да говориш с жена си, а, Дик?

— Добре де! Това не ви влиза в работата.

— Колко пъти си бил във файловете на пътната полиция? — попита Флейк.

Маури смутено го погледна.

— Май не е само веднъж, а?

— Не съм променял нищо.

— Още ли няма нито едно нарушение в досието ти?

Маури не отговори.

— И сега някой просто е влязъл в твоите файлове, изтрил е цялата информация за спестяванията ти и ти няма да направиш нищо?!

Тази сутрин Маури се беше събудил рано. Всеки понеделник, преди да отиде на работа в завода за рециклиране на отпадъци в Солт Ривър, той включваше компютъра и отваряше счетоводната си програма. В понеделник въвеждаше всички чекове, написани през уикенда.

— Цели седем години си водя счетоводство. Нищичко не е останало! Цялата информация за данъците!

Едва ли сумата е била голяма, помисли си Флейк.

— Какво искаш да направим сега, Дик? — попита секретарката Мерилу.

— Трябва да свалим този нахалник от мрежата!

— Само ми кажи кой е и веднага ще напиша писмо до… кого?

— Полицията във Феникс едва ли ще го пипне — каза Флейк.

— Глупости! Това не е малка работа. Федералните ще го поемат — настоя Маури.

Флейк го посъветва:

— По-добре напиши писмо до своя конгресмен.

Съветът не беше лош, но Флейк и за секунда не повярва, че ще помогне.

ДАТА: ВТОРНИК, 20 ОКТОМВРИ, 04:17:36

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

име на файла?

DIR

201.1 персонал, администрация

201.2 персонал, професионалисти

201.3 персонал, досиета

201.4 персонал, договори

201.5 персонал, агенти (строго секретно)

201.6 персонал, агенти (поверително, код десет, само за четене)

ОТВОРИ 201.6

парола?

JUNKET79NAT4

име на файла?

МАРТИН, ПИТЪР

Ето го. След кратък преглед на информацията става ясно защо досието е погребано именно тук с най-висок гриф на секретност. Нима мястото на един обикновен оперативен заместник-директор не е при администрацията? Нека да го копираме на флопито в устройство A и да го сложим под друга графа — убиец.