Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (7)

Седма глава

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 07:09:14

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Свръхзвуковият „Конкорд“ леко се отдели от пистата на международното летище „Дълес“ само една минута след посочения в разписанието час. Снежинките се завъртяха за момент пред кръглите прозорци и бързо изчезнаха. Скоро пилотът съобщи, че са стигнали височина десет хиляди метра. Голямото дигитално табло, на което се изписваше скоростта, престана да сменя цифрите така бързо. Мартин вече се беше заровил в купчината документи, които носеше със себе си.

Томас Креншоу беше готов с бюджета за операцията, която сам беше нарекъл „Македония“. Ставаше въпрос за разузнавателния фронт в Средния изток. Редовете и колоните бяха кодирани много внимателно, в противен случай Питър едва ли би си позволил да ги чете в самолета или изобщо да ги вземе със себе си. В интерес на истината, предложените разходи бяха повече от приемливи. Идеята можеше да се окаже по-евтина от всички досегашни предложения. Мартин отдели доста време за проучването на разходите за заплащане, преди да разбере какво всъщност е направил Креншоу. След като прегледа и списъка, всичко му стана ясно. Креншоу беше намалил броя на агентите до минимум. Новата организация щеше да привлече само най-добрите и най-умните. Голяма част от старите им пионки, които не бяха допринесли почти с нищо за развитието на операциите, а продължаваха да ги врънкат за пари, щяха да бъдат зарязани във вакуума след оттеглянето на ЦРУ.

Мнението му за Креншоу неочаквано се подобри. Освен това работата върху нещо различно от онази объркана компютърна история му се отрази много добре. През последните пет дни не беше мислил за нищо друго. Докладът на Креншоу му помогна да слезе на земята и да си спомни, че освен виртуалния свят на Ръсел и Веласкес има и друг — истински.

Той остави бюджета настрана. Още не беше решил дали ще го приеме. После се зае да преглежда купчината писма, които Норма Уайлд му беше приготвила. Започна да ги подписва, като предвидливо закриваше с лявата си ръка адресите. Нямаше намерение да парадира с името на агенцията, в която работи.

Възрастната, но очевидно богата госпожа — ако се съди по кожената яка от норка, която от суета не беше свалила, — седяща до него, крадешком се опитваше да надникне в кореспонденцията му. Мартин не понасяше любопитството.

Норма обикновено му резервираше мястото до прозореца. Той хвърли поглед през пътеката и усилията му бяха възнаградени. Точно насреща седеше момиче като от „Космополитен“, или поне четеше списанието. Беше зашеметяваща брюнетка. Мартин неволно си спомни популярната кънтри песен „Умирам за брюнетки“.

— Обзалагам се — каза той на съседката си, — че ви се иска да погледнете през прозореца.

— Ами аз всъщност…

— Така и аз ще мога да поработя на спокойствие.

Жената не улови сарказма.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна.

Двамата разкопчаха коланите, станаха и размениха местата си. Разстоянието между седалките в конкорда беше прекалено малко и Питър с удоволствие протегна краката си на пътеката.

Движението привлече вниманието на момичето. Мартин улови погледа й и топло й се усмихна.

Тя се усмихна в отговор.

Стюардът се появи тъкмо когато беше успял да се настани удобно на мястото си.

— Ще желаете ли нещо за пиене със закуската, господине? Конкордът поне разполагаше с много добра кухня. Нали все пак нещо трябваше да оправдае високата цена на билетите.

— В Лондон вече е следобед, нали така?

— Да, господине.

— Тогава ми дайте „Блъди Мери“.

Съседката му си поръча сок от грейпфрут.

Момичето крадешком му хвърли един поглед и също поиска „Блъди Мери“.

Когато стюардът се отдалечи, Мартин се наведе през пътеката и протегна ръка.

— Питър Мартин — представи се той.

Тя стисна топло ръката му.

— Кони Андерсън.

— По работа или за удоволствие отивате в Лондон, Кони?

— И двете.

— Аз също.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 11:23:46

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

ОТ :-( НЕДЕЛЯ 18 ОКТОМВРИ 11:23:46

ПОЛУЧЕН: СПРАВОЧЕН ФАЙЛ 47, КОД 1L79324

(<7.23+/DDE-3.8.2>)

18 ОКТ 11:23:46

ОТ :-( <:-(@OPCIT.ORG>

КОД. НА СЪОБЩЕНИЕТО:<4273422>.

1L79324@LOOKUP 47>

ОБЕКТ:

ДО: СПРАВОЧЕН ФАЙЛ 47

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТ 11:23:46

Справочният файл 47 съдържаше над 17 000 адреса. Програмата щеше да набере всеки от тях поотделно и да изпрати съобщение по електронната поща. Освен това тя ще изтрие адреса opcit.org, преди да изпрати съобщението. Адресът, разбира се, беше измислен, но защо трябваше да им се дава надежда, била тя и лъжлива.

ДО ВСИЧКИ!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ОПИТИТЕ ДА ПРЕКЪСНЕТЕ ВРЪЗКАТА СИ С МРЕЖАТА ЩЕ ДОВЕДАТ ДО РАЗРУШАВАНЕ НА ОПЕРАЦИОННИТЕ, ПРИЛОЖНИТЕ ПРОГРАМИ И ИНФОРМАЦИОННИТЕ ФАЙЛОВЕ НА СИСТЕМИТЕ ВИ. ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ СЕ СВЪРЖЕТЕ С УНИВЕРСИТЕТА В ДЖОРДЖТАУН ИЛИ „БЕТЪР БИЗНЕС БЮРО“, ТАМПА, ФЛОРИДА.

:-(

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 09:17:53

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Ръсел искаше да говори с Мартин, но когато се обади в кабинета му, секретарката й каза, че рано сутринта е заминал за Лондон.

Двамата се разхождат в Хайд парк. Вятърът си играе със сухите оранжеви и златисти листа. Ръката й търси сигурност в неговата. Очите му блестят, когато я гледа. Хладният въздух приятно гали зачервените им лица.

Треперят от мисълта за предстоящото. Топлината на огъня в камината, брендито и…

Луан разтърси глава, за да се отърве от тези натрапчиви видения. Вече й беше доста трудно да контролира чувствата си. Умът й работеше като прожекционен апарат на фестивал на чужди филми.

Тя прегледа още веднъж съобщението, което светеше на екрана:

… си отива. Край. Много жалко. Мислех, че ще ти бъде интересно.

Натисна клавиша и го изпрати в киберпространството.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Дарел Монтгомъри. Той току-що беше влязъл в кабинета й.

— Защо си тук днес?

— Само военните почиват в събота и неделя, Луан. Аз не съм военен. — Той се тръшна на стола до бюрото.

— И все пак имаш нужда от няколко часа…

— Ще се наспя по-късно. Какво изпрати по електронната поща?

— Опитвам се да се свържа с Ренегата. Само дето нищо не се получава.

— Той е само един от деветстотинте, които не можем да открием — оплака се Монтгомъри.

— А тези, които намерихме?

— Момчетата в Далас и Лос Анджелис се справят много добре. Досега са разпитали около осемстотин души. Лошото е, че след интервютата с тези умници успяхме да се сдобием с още шестдесет имена.

— Стари познати ли са?

— Може би не всички са имена. Някои са идентификатори. Обаче до един пасват на първоначалния ни профил.

— Докъде стигна отделът по поведенчески профили?

— Снощи говорих с доктор Крол. Още са по средата на анализите. Обещаха да представят пълния профил най-късно във вторник.

— И за да си спасят шибаната репутация, ще ни представят толкова обширен профил, че ще трябва да разширим списъка си с още пет хиляди имена.

— С възрастта ставаш особено цинична.

— Нима възрастта ми си личи?

Той се ухили.

— Не, разбира се.

— Какво измъкнахме от Ким Чу?

— Повече, отколкото очаквахме. Направил си е няколко екскурзии в системите на „Смитсън“ и „Дженерал Илектрик“. Още проверяваме, но явно няма никакви поражения. Било е само въпрос на навик.

— Пусна ли го?

— Да. Сигурен съм, че не е нашият човек. Освен това сега ни е толкова признателен, че няма да ни откаже някоя дребна услуга, ако го помолим.

— Каза ли имена?

— Около четиридесет. Повечето са идентификатори. Само „чатлас“ ни е непознато. Вече го дадох на Джими.

Джими Морган ръководеше набързо събраната група в рамките на отдела. Тя включваше седем агенти, които се занимаваха с издирването на новите имена и идентификатори. Те преглеждаха различните мрежи и бюлетини и ако срещнеха някое от имената на заподозрените, проследяваха съобщенията. Част от тях бяха писани преди няколко години. Агентите четяха всичко и търсеха уличаващи становища и мнения. Все още не бяха открили нищо конкретно, но пазеха информацията за бъдещи разследвания. Можеше да се окаже доста полезна.

— Получаваме много заплашителни съобщения — каза Монтгомъри. — Кресльовците са в стихията си.

Имаше хора, които се занимаваха само с изпращането на жлъчни съобщения по мрежата. Те използваха какви ли не епитети по адрес на хора, чието мнение се различаваше от тяхното. Луан обаче никак не се смущаваше от такива послания.

— Нас ли не харесват, или липсата на напредък в решаването на проблема?

— Осемдесет-деветдесет процента се изказват в полза на нашественика.

— Глупаци! — отговори тя. — Те не виждат реалната заплаха, радват се, че е засегнато правителството.

— Какво друго можем да направим? — попита Монтгомъри.

— Да се молим. Вторият рунд едва ли ще се забави.

— Сигурна ли си, че ще има втори рунд?

— И още как.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 03:21:32

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Сър Харолд Торънс нямаше достатъчно търпение за бюрократичните канали. Затова пък беше влиятелен човек. В петък той беше отишъл направо при министър-председателя, който в резултат на една злощастна сватба преди няколко столетия се оказа негов далечен братовчед.

Министър-председателят увери сър Харолд, че ще отдаде на проблема цялото дължимо внимание и скоро ще му представи решението. Сър Харолд обаче си тръгна неудовлетворен.

Някои неща се нуждаеха от време. Затова, когато представителите на съвета, парламента и разузнаването успяха да се съберат на „Даунинг Стрийт“ 10, вече беше неделя.

Сър Чарлс Дантън, министърът, който отговаряше за разузнавателните операции, изслуша оплакванията от страна на вътрешното и външното министерство. Той прояви толкова търпение и внимание, колкото преди два дни беше проявил и министър-председателят по отношение на сър Харолд. Накрая предложи следното:

— Случилото се не е обикновен шпионаж или разузнавателна операция, насочена срещу сигурността ни. Признавам, че ни хвана напълно неподготвени. От познатите ни организации не дойде никакво предупреждение. Това, от което се нуждаем най-напред, е повече информация. И тъй като пораженията са в международен мащаб, бих препоръчал на външното министерство да назначи комисия по въпроса. Аз, естествено, не се наемам да изказвам предположения само на базата на малкото, което ни е известно до този момент.

Министър-председателят се обърна и каза:

— Вече дадохме съгласието си да изпратим представител на международната среща, която ще се състои тук утре. Ще приемете ли тази чест, сър Джонатан?

Сър Джонатан Уилъби, шефът на външното разузнаване, беше говорил с Чарлс Дантън и предложението всъщност беше негово. Ето защо той веднага се съгласи.

— Да, разбира се. Вече помолих господин Содъби да ме придружи.

Той кимна към Хенри Содъби, който веднага стана и самоуверено се усмихна на министър-председателя.

Уилъби го изчака да седне и продължи:

— Господин Содъби ръководи електронното разузнаване и компютърните операции в нашата служба. Той наистина няма опит като действащ агент, но сър Чарлс преди малко спомена, че проблемът е необичаен и изисква по-различен подход. Господин Содъби има обширни познания в областта на технологиите. Бих го препоръчал за председател на комисията по случая. Не очаквах такова международно сътрудничество, но ние сме длъжни да си свършим работата.

Хенри Содъби беше безличен мъж, висок само метър и шестдесет. Сивият вълнен костюм беше специално съобразен с ниския му ръст — тънките кафяви райета визуално увеличаваха височината му с няколко сантиметра. Оредялата му кестенява коса беше внимателно пригладена, а сутринта маникюристката се беше погрижила и за ръцете му. Той беше изключително суетен по отношение на външността си, но не и на професионалната си компетентност. Хенри беше уверен в уменията и качествата си. Ето защо не изпитваше необходимост да разкрасява тази част от личността си. В резултат на професията си (а може би именно за това я беше избрал) той се чувстваше по-удобно в присъствието на машините, отколкото в компанията на големи групи хора. И особено на такива влиятелни политици.

Содъби не отговори, но мислено си отбеляза две неща: Ако се справи със задачата успешно, титлата му е в кърпа вързана. Тази бленувана награда беше много по-важна за социалното му положение, отколкото едно увеличение на мизерната заплата.

Освен това върху широкото, намръщено лице на сър Хю Мъри се изписа такава кисела гримаса, че решението дойде от само себе си. Като шеф на вътрешната безопасност сър Хю трябваше да се лиши от един изключително апетитен залък.

По всичко си личеше обаче, че тази операция никак нямаше да бъде приятна.

В докладите за проникването в системите оценките варираха от обикновена шега до истинска катастрофа.

Ако не успееше да се справи, кариерата му щеше да е свършена.

Светът на компютрите също.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 03:49:52

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Андре Голоаз беше избран за председател на френския вариант на британската експертна група по най-различни причини. Той беше изключително самодисциплиниран и бе превърнал изучаването на хората в своя професия. Катерил се бе по стълбицата на SDECE — френската разузнавателна служба — цели двадесет и четири години.

Красив, мургав мъж с очарователна усмивка, той предразполагаше събеседниците и ги подтикваше да му разкрият и най-интимните си тайни. Чекмеджетата в главата на Андре бяха претъпкани с какви ли не пикантни истории.

Той с носталгия си спомняше времената, когато съобразителността, логиката и анализът на човешките емоции бяха в основата на професията. Голоаз беше разкрил много престъпления срещу френските военни и политически бастиони, поставяйки се на мястото на престъпника и предугаждайки бъдещите му ходове.

Той ненавиждаше разширяващото се подценяване на човешкия ум и дух за сметка на студената логика на компютъра. Мозъкът, съставен от жици и силикон, беше чужд на обикновените човешки слабости.

Голоаз обясни на шефа си:

— Каквито и средства да са използвани, в основата на всичко стои човек. Само един човек, mon ami^[1]. Той може да е изключително интелигентен, може да е събрал край себе си десетки специалисти и цяла планина от чипове, но си остава човек. А човекът може да бъде намерен. И съден, разбира се.

Жан Дювалие се съгласи с него:

— Точно това се иска от теб, Андре. Намери го. Ще получиш неограничени пълномощия, но разследването трябва да остане в рамките на нашата агенция. Можеш да се консултираш с експерти от полицията.

— Не мога да се ангажирам с определен срок — предупреди Голоаз.

— Това не е проблем. Ще ти помогна. Имаш тридесет дни.

Андре въздъхна. Е, добре, той работеше най-съсредоточено под напрежение.

— Денят на онази смешна среща в Лондон брои ли се?

— Естествено. Президентът вече даде съгласието си за участие, а аз не съм човекът, който може да оспорва решенията му.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 04:18:22

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Министър-председателят на Израел се срещна с Исак Липцин, не особено популярния шеф на Мосад (Централния институт за разузнаване и технологии) и младият му сътрудник Давид Вайзнер.

Младежът много му напомняше за Ари от киноверсията на „Изходът“ на Леон Урис. Той беше слаб, мургав, с къдрава коса, светли очи и прекалено самоуверен.

Министър-председателят изгони неподходящото сравнение от главата си и внимателно започна:

— Първото и по всяка вероятност най-мощното оръжие, с което разполагаме, е икономиката. Технологиите, които поддържаха икономическата ни независимост, бяха парализирани за момент. Сигурен съм, че и двамата си давате сметка до каква степен това застрашава съществуването ни.

Израел почти непрекъснато беше на ръба на заплахата не само от агресивните си съседи, но и от оскъдните запаси енергия, недостатъчния годишен доход и паричен поток. Компютрите регулираха икономическите системи. За това правителството се вцепени, когато научи за инцидента. Цели седем часа страната се люлееше в неизвестността и никой не искаше да го преживее отново.

Липцин беше стар и мъдър евреин с отдавна побеляла коса. Той кротко отговори:

— Всички осъзнаваме опасността, господин премиер.

Вайзнер беше прекалено млад и неопитен. Светлокафявите му очи се разшириха и той не се сдържа:

— Е, ако банките спрат работа поне за един месец, инфлацията чувствително ще намалее.

Министър-председателят не повярва на ушите си. Що за несериозно отношение! Опита се да проумее какво беше накарало Исак да спре избора си на този младок. Ако не вярваше сляпо на неговата преценка, щеше да ликвидира Вайзнер на място.

Нима бъдещето на Цион щеше да зависи от действията на този идиот?

Липцин сякаш прочете мислите му и избута Вайзнер навън.

— Хайде, Давид, ще закъснееш за самолета.

Вайзнер се ухили:

— Не бих го изпуснал за нищо на света.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 18 ОКТОМВРИ, 11:37:30

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Докато пресичаха моста „Куинсбъро“ в Манхатън, Грей продължаваше да мисли за проблема. Преди да хване самолета, се беше обадил в „Датекс“-Атланта. Бившите му колеги казаха, че е засегната цялата страна. Получили са обаждания от „Кемикъл Банк“, „Уелс Фарго“, „Фърст Интърстейт“. Програмата „Датефт“ просто е отказала да работи.

Когато Грей спомена, че е повикан в „Чейс Манхатън“, от „Датекс“ обещаха да му платят като на консултант, ако ги уведоми за разкритията си.

Лимузината пое по „Франклин Рузвелт“ надолу към Долен Манхатън. Шофьорът явно беше забравил, че на покрива няма синя лампа и сирена. Той натискаше педала на газта докрай, минаваше от едната лента в другата, като подканяше по-недосетливите с клаксона. Грей се чудеше кой беше номерът на полицейския код. Може би две?

Шофьорът беше олицетворение на паниката и чувството на безнадеждност, които бяха обхванали финансовия район.

Подминаха отбивките за моста „Бруклин“ с пълна пара и завиха към „Мейдън Лейн“ така, че гумите изсвириха. Грей едва не се просна на седалката. Колите предвидливо се отдръпваха пред сивия линкълн, който накрая зави по „Уилям Стрийт“ и рязко спря. Нат Грей слезе и изчака на тротоара, докато шофьорът измъкне от багажника тежкото му дипломатическо куфарче.

Погледна нагоре. „Чейс“ имаше цели шестдесет и пет етажа, пет от които под земята. Банката заемаше първите тридесет и пет, включително и най-горния. Беше наистина впечатляващо. Нещо повече, нейната история започваше още преди сливането на Националната банка „Чейс“ и компанията „Манхатън“. Нейтън Грей тайничко се гордееше, че е поканен в институция, сред чиито основатели са и имената на Арон Бър и Александър Хамилтън. Истински революционери! А нима това, което се беше случило вчера, не беше революция?

Може би скоро Салмън Чейс — сенатор от Охайо, губернатор, министър на финансите в правителството на Линкълн и съдия във Върховния съд — щеше да стане много популярен. Не само защото банката носеше неговото име. Ликът му беше на банкнотите от десет хиляди долара. Ако банките се откажеха от електронните канали за извършване на сделките си, плащането в брой щеше отново да дойде на мода.

Бил Фореш беше свикал около двадесет банкови чиновници — всичките свързани с информационните операции на банката — в голямата съвещателна зала близо до компютърния център. Фореш беше едър, прям и интелигентен блондин. Ръцете му бяха прекалено големи за клавиатурата и човек би си помислил, че работи доста тромаво. Което, разбира се, изобщо не беше вярно.

Той стана и стисна ръката на Грей.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Нат.

— Ще се радвам да ви помогна, ако мога.

Фореш му представи колегите си и Грей седна.

— Добре. Доколкото разбрах, проблемите са засегнали всички електронни сделки, нали така? — попита той.

Всички поклатиха глава, а вицепрезидентът поясни:

— Не, не всички. Когато не успяхме да осъществим първите няколко сделки, проверих банковите автомати. Там всичко вървеше абсолютно нормално. Хората продължаваха да правят депозити, използваха кредитните си карти, теглеха пари и сметките им автоматично се актуализираха по електронен път. Когато вестниците и сутрешните телевизионни програми гръмнаха за инцидента, обемът на теглените суми се увеличи многократно. Хората бяха изключително внимателни, но продължаваха да използват компютрите. Всички теглеха максимално възможните количества. Искаха да получат парите си, преди корабът да е потънал — обобщи той. — Така че се върнах в кабинета си и проверих по-големите трансфери. Всичко под половин милион минаваше. Останалото не се помръдваше.

Грей сви устни.

— Значи може и да е обикновена грешка в програмата, която отхвърля трансфери над половин милион.

— Въпреки че никога не се бяхме сблъсквали с подобно нещо, това беше първата ни реакция, Нат — отговори Фореш. — Девет от най-добрите ни програмисти не откриха никаква грешка в програмата. Странното е, че същият проблем е засегнал цялата страна. Ако трябва да бъдем точни, и целия свят.

— Целият свят?! — Грей учудено вдигна вежди. — Нямах представа. Хората от „Датекс“ ми казаха само, че подобно нещо се е случило в Тексас и Калифорния. Засегнати ли са други системи освен „Датефт“?

Фореш отговори:

— Да. Малко попрекалихме, когато за всичко обвинихме „Датекс“. Всички са пострадали. Телефонните системи, резервациите на летищата и прочие.

Грей обаче не се съгласи:

— И все пак, ако някой е пробил системите ви, „Датефт“ би трябвало да го отхвърли впоследствие.

— Ами ако е вирус? — попита вицепрезидентът. — Нарочно или не, но може да ни убие.

Вирусите бяха истинско проклятие за компютърните системи, които общуват една с друга. Те бяха самоконтролиращи се програми, анонимно вкарани в софтуера. Обикновено започваха да действат след известно време. Можеха да трият информация, да фабрикуват фалшиви данни, дори напълно да унищожават дадена програма.

— Подобренията, които „Датекс“ инсталира на всички трансферни програми миналия февруари, би трябвало да повишат устойчивостта срещу вируси — припомни Грей.

— И аз си помислих същото. Нат, преди да продължим нататък, искам да те попитам за „Компсистемс“. Секретарката ми те откри именно там.

Грей се усмихна.

— Това е моята нова компания.

— Твоя собствена? Каква е основната дейност?

Нат погледна датата на часовника си и поясни:

— Е, съобщението ще се появи чак вдругиден, но това вече е без значение. Ще открием нова комуникационна мрежа.

— Доколкото те познавам, ще е нещо наистина добро.

— Точно така. Ще покрием Съединените щати, Канада, Мексико и Централна Америка. Напълно сме отделени от съществуващите мрежи и имаме договори за директна връзка с подобни системи в световен мащаб. Търговските й предимства са повишената сигурност и ниската цена.

Фореш махна с ръка към папката с материалите за „Датефт“.

— Сигурност? Нима има някакво значение?

— Проблемът, с който се сблъскваме сега, не може да се случи в Глоубнет. Това е повече от сигурно.

— Трансферите на фондове се извършват само по специализирани линии.

И по-точно тромавите системи, известни като T-1s.

— Глоубнет предлага по-голяма сигурност от специализираните линии, Бил. Нали все пак някой вече проби защитата им.

— Разкажи ми по-подробно.

— Ще ти изпратя информацията допълнително.

— Добре. Сигурен ли си, че искаш да продължим?

— Известно време не съм се занимавал с програмиране. Но ще се опитам да помогна.

— Чудесно! Да се захващаме за работа!

Грей и около половината от мъжете в стаята станаха и се отправиха към компютърния център. Започнаха с проверката на интерфейса. Фореш извади копия от „Датефт“ на „Чейс“. Като изключим някои малки промени за пълно покриване на специфичните операции на банката, тя се използваше в същия вид навсякъде. Всяка от две хиляди и седемдесет и двете тридесетсантиметрови страници бледозелена компютърна хартия съдържаше петдесет и осем реда инструкции. Грей и останалите експерти прегледаха всички трансфери. Около шест часа им донесоха сандвичи с телешко месо и голяма кана кафе.

В осем и половина един от принтерите в залата неочаквано изплю някакво съобщение. Операторът веднага им го донесе.

ДО ВСИЧКИ!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ОПИТИТЕ ДА ПРЕКЪСНЕТЕ ВРЪЗКАТА СИ С МРЕЖАТА ЩЕ ДОВЕДАТ ДО РАЗРУШАВАНЕ НА ОПЕРАЦИИТЕ, ПРИЛОЖНИТЕ ПРОГРАМИ И ИНФОРМАЦИОННИТЕ ФАЙЛОВЕ НА СИСТЕМИТЕ ВИ. ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ СЕ СВЪРЖЕТЕ С УНИВЕРСИТЕТА В ДЖОРДЖТАУН ИЛИ „БЕТЪР БИЗНЕС БЮРО“, ТАМПА, ФЛОРИДА.

:-(

Грей го прочете два пъти и се обърна към Фореш:

— Бил, защо не се обадиш на няколко банки. Да проверим дали са получили същото съобщение.

След десетина минути Фореш потвърди опасенията му.

— Какво е това за Джорджтаун и Тампа?

— От ФБР ми казаха, че са изгубили базите данни, когато са отделили системите си — отговори Грей.

— По дяволите!

— Това може да ни извади от бизнеса — обади се един от програмистите.

— Значи война?! — ядоса се Фореш.

Грей си помисли същото. Само дето не разполагаха с никакво оръжие.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 19 ОКТОМВРИ, 01:15:11

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Барът на „Шератон Парк Тауър“ беше пълен с хора, чийто късмет в казиното не беше проработил тази вечер. Уискито обаче беше изключително. Мартин допиваше вече втората си чаша.

Беше отсядал в „Шератон“ само веднъж. Той лично предпочиташе „Кларидж“ или „Конот“, но новата политика на агенцията изключваше възможността да се порадва на удобствата в тези суперлуксозни хотели. Собствената му банкова сметка също едва ли щеше да успее да покрие разликата. Исканията на Мери-Ан, удвоени с тези на Дороти, стопяваха парите му доста по-бързо, отколкото можеше да ги печели. Не беше сигурен точно с каква сума разполага в момента, но знаеше, че е на косъм от разоряването.

Особено след тези омари в „Уилтънс“, които щяха да блокират неговата „Мастъркард“ за няколко седмици напред. Управлението със сигурност щеше да откаже да възстанови сумата като оправдани разходи.

— Цялата вечер непрекъснато ме разпитваш за живота ми — каза Кони Андерсън. — Кога ще ми разкажеш нещо за себе си?

Тя пиеше мартини с водка, без това да й се отразява ни най-малко. Единственото нещо, от което искрено се изненада, след като слязоха на „Хийтроу“, беше, че и двамата са отседнали в един хотел. Всъщност Мартин взе решението в последната минута. „Шератон Парк Тауър“ изискваше задължителна резервация най-малко две седмици предварително. Или дискретно проучване на документите му. Администраторът веднага предложи свободна стая.

От летището Андерсън беше заминала на следобедната сесия на конгреса си. Мартин успя да свърши всичко преди нейното завръщане.

Сега двамата седяха приведени на малката масичка, избутали свещта встрани. Атмосферата беше особено предразполагаща. Кони имаше искрящи тъмни очи, които поглъщаха алчно пламъка на свещта. Питър хареса резултата.

— Биографията ми ще те отегчи до смърт — настоя той. — Много по-вълнуващо е да слушам за живота ти на търговец на модна конфекция.

— Глупости! — отговори тя. — Струва ми се, че пътуваш доста. Банкер ли си? С какво се занимаваш?

— Внос-износ.

— Законно ли? — ухили се тя.

— Почти винаги.

— Хващам се на бас, че работата ти е свързана с компютри.

— Боже, защо го каза!

— О! Значи съм права.

— Всъщност се занимавам с други неща. Просто напоследък компютрите ми причиняват големи главоболия.

— Да, четох вестниците. Вътрешното ни министерство е имало някакъв проблем, но вече всичко е наред.

— Много си осведомена. Значи си тук, за да купиш дрехи?

— Основно ще гледам. Утре следобед има едно ревю. Не искаш ли да позяпаш малко кльощави жени със странна походка?

— С удоволствие. Но шефовете ми очакват да прекарам деня в компанията на далеч не кльощави господа, дискутирайки вечната тема за печалбата.

— Боже! Финанси!

Мартин отпи от пълната си с кубчета лед чаша.

— Възможно е. Още не знам.

— Каза, че идваш тук по работа и за удоволствие. Кога ще започне удоволствието?

Той улови погледа й и я дари с най-искреното си изражение.

— Може би още тази вечер.

Момичето се усмихна.

Мартин отвърна на усмивката й. С периферното си зрение вече беше фиксирал младия мъж с официален костюм, който влезе в бара откъм казиното. Мъжът застана на входа и огледа хората в бара.

Естествено, той можеше да бъде красив и вероятно богат наследник на някоя кралска фамилия, дошъл просто да разгледа Лондон. Но имаше нещо в стойката му, в линията на брадичката и острия поглед на тъмните очи, които предполагаха връзка с нещо далеч не толкова невинно. Мартин можеше безпогрешно да идентифицира типа.

Твърдо решен да избегне контакта, Питър съсредоточи вниманието си върху Кони Андерсън. Тя продължаваше да си играе с маслината в празната чаша.

Младият мъж го забеляза, усмихна се съучастнически и тръгна право към него.

— Какво ще кажеш да минем на шампанско?

— Обзалагам се, че имаш една бутилка в стаята си.

— Ако не, нали е въпрос на едно обаждане по телефона.

— Тогава да вървим.

Мартин стана и заобиколи масата, за да й помогне със стола. Когато мъжът стигна до масата, тя вече беше станала и държеше чантата си.

— Господин Мартин?

Добре, че поне беше използвал истинското си име пред Андерсън.

— Потърсете ме утре в кабинета — отговори той и тръгна след момичето.

— Боже, как само го отряза — прошепна му тя.

— Сигурно се интересува от компютри.

— Ами ти?

— Аз ли? Със сигурност не и в момента.