Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (19)

Деветнадесета глава

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 10:16:13

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Конрад се наспа, направи обичайната си сутрешна разходка и едва тогава се върна при компютрите си. Прехвърли програмата „Сейтън“ от автономната система на тази, свързана с мрежата с помощта на лентов носител. Все още не беше готов да рискува ценния си софтуер с директно свързване. Ако Намръщения го открие по някакъв начин, със сигурност ще получи като подарък копие от любимия му вирус.

Тъкмо се задълбочи в работата, когато в хижата проехтя ужасен звук.

Никога преди не го беше чувал и отначало направо се вцепени. После бавно осъзна, че някой чука на входната врата.

Конрад уплашено се измъкна в банята и тихо затвори панела към скритата стая. Бръмченето на четирите компютъра сега му се струваше отвратително шумно. Притвори вратата и влезе в хола.

Лъчите на слънцето се отразяваха в снега на полянката. Ярката светлина болезнено се блъсна в очите му. На тази височина атмосферата беше разредена и слънцето грееше особено силно. През прозореца се виждаше само дясната ръка на някой, който търпеливо чакаше на верандата. Отпред нямаше паркирана кола.

Никога не му се беше случвало подобно нещо. От две години насам никой не го беше посещавал.

ЦРУ? Ръсел се свърза с него предната нощ. ЦРУ вървеше по петите му, но поне Юпитер вече знаеше какво става.

Беше ли сресал косата си? Смутено прокара пръстите си през нея. Брадата му изглеждаше ужасно, изобщо не я беше подстригвал.

Той отвори вратата и застана лице в лице с натрапника.

Мъжът беше среден на ръст, добре сложен, въпреки че беше трудно да се прецени през дебелата шуба. Изглеждаше му някак познат.

— Господин Крейн? Аз съм Марк Себастиан. Запознахме се миналото лято.

А, да. Съседът от Чикаго.

— Влизай, Марк.

— Не искам да досаждам…

— Ще ти налея чаша кафе.

Себастиан влезе и свали шубата си.

— Хей! Добре си се наредил. Надявам се някой ден и моята хижа да стане толкова уютна.

— Сядай.

Конрад не знаеше какво друго да каже. Никога не беше поддържал връзка със съседите си. Преди да дойде тук, беше живял в апартамент. В Колорадо хората долу в града бяха общителни и се държаха приятелски, но само защото бяха прекалено зависими от парите на туристите. А тук съседите бяха на мили разстояние един от друг.

— Ще остана само три дни. Тази сутрин спрях пред хижата, забелязах стъпки и ги проследих дотук.

— От време на време минавам оттам да проверя дали всичко е наред.

Марк Себастиан се усмихна.

— Много благодаря. Непредвидени срещи?

— Нищо на два крака. Според мен миещите мечки са се опитали да влязат няколко пъти.

— Тия проклетници правят много бели. Не мога да разбера защо хората ги намират за мили животинки.

— Предполагам, защото не им ровят в боклука непрекъснато — предпазливо отговори Кейси.

— Как върви книгата? — полюбопитства Себастиан. Очите му се стрелнаха към лавиците на библиотеката.

Конрад почти беше забравил предишния им разговор. Значи пишеше книга. За какво? Не можеше да се сети за нищо на света.

— Бавно. Проучванията отнемат страшно много време. Двамата разговаряха близо четиридесет минути. Конрад напълни чашите още веднъж. Чувстваше се неловко, но не можеше просто да изгони човека навън. Себастиан беше доста общителен, работеше в рекламния бизнес в Чикаго. А Конрад отчаяно се опитваше отново да влезе в кожата на Джак Крейн.

— По дяволите, Джак. Няма да те задържам повече. Исках само да ти благодаря за хижата.

— Дребна работа, Марк. И бездруго често се разхождам натам.

Себастиан взе шубата си и се сбогува. Конрад с удоволствие го изпрати.

Господи! Тук взе да става прекалено пренаселено! Скоро щеше да се наложи да си инсталира алармена система.

Себастиан беше първият човек, който влезе в дома му. Само мисълта за това го накара да потрепери. Усещането за сигурност и уют изведнъж се беше изпарило.

Изчака Себастиан да изчезне от погледа му и се върна при компютрите.

Веднага забеляза, че има електронна поща за „чатлас“. Прочете съобщението.

от: jupiter@iphildept.umd.edu

съобщение: <6748667>.OG9

835211@catlas@csn.org>

тема: благодаря

до: чък <catlas@csn.org>

дата: неделя 1 ноември 1:47:02 ЕОТ

 

Чък,

Получих съобщението ти. Много ти благодаря.

Трудно ми е да го кажа, но Дорис сигурно е на по-добро място. Стандартните пожелания! Да не забравя, оценявам снощната ти намеса.

Обаждай се.

Джъстин

По дяволите!

Джъстин се беше досетил. От четири години Кейси не се беше свързвал с него като Ренегата. Вероятно, когато мъжът от ЦРУ го е накарал да изпрати съобщение с този идентификатор и Ръсел е реагирала така бързо, той е съобразил какво става. Ренегата нямаше откъде да знае за смъртта на Дорис. Освен ако не е говорил с него под друго име. Джъстин трябваше само да се сети на кого беше казал за смъртта на жена си.

Сега сигурно си мислеше, че Конрад е в програмата за защита на свидетелите или нещо такова. Хубаво е човек да има приятели като него.

Обаче с всеки изминал ден анонимността му отиваше по дяволите. Започнаха да му идват гости, Юпитер го разконспирира и — за бога! — работеше за проклетото ФБР!

Единственото, което искаше, беше само да си играе с компютрите, да подготвя малки изненади на разни хора, да обира скапаните банки и да прехвърля парите им там, където има по-голяма нужда от тях.

А сега едва ли не работеше в полза на обществото.

Ужас!

Кейси се върна на „Сейтън“.

Програмата беше създадена от Дан Фармър, вече бивш служител на „Силикън Графикс“. Използвана за анализ на компютри и мрежи, „Сейтън“ посочваше слабите места в защитните им системи. Фармър и „Силикън Графикс“ обаче имаха различни идеи за нейното разпространение. Фармър искаше програмата да се пусне безплатно в мрежата, „Силикън Графикс“ предпочитаха да напълнят джобовете си. Фармър загуби.

Кейси беше уважил желанието му и получи копието си безплатно направо от „Силикън Графикс“. Успя да открие пролука в сигурността им, и то без помощта на „Сейтън“.

Когато програмата се появи за пръв път на пазара, предизвика истински фурор. Задачата й беше да помогне на търговските предприятия да подобрят сигурността си, но веднага възникнаха опасения, че хакерите могат да я използват за собствените си цели. В крайна сметка станаха и двете неща. Защитните системи видимо се подобриха, а част от хакерите някак все успяваха да се промъкнат вътре, и то не без помощта на „Сейтън“.

Конрад, както и много от неговите събратя, обичаше да събира разни програми. Имаше хора, които купуваха за библиотеката си само книги с кожена подвързия. Не беше задължително човек да чете всичко. В хард дисковете му се пазеха програми, които дори не беше погледнал. Притежаваше файловете на Шимомура и прегледа голяма част от тях, за да добие представа за начина му на мислене. Същото се отнасяше и за „Сейтън“. Никога досега не я беше използвал.

Реши, че за „Сейтън“ няма по-голямо предизвикателство от защитната система на Агенцията за национална сигурност. Вече беше копирал схемата при предишното си посещение.

Случваха се и такива неща.

Искаше само да поупражни ума си.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 15:22:41

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Луан седеше в служебната си кола в забранената за паркиране зона пред „Дж. Едгар Хувър“. На седалката до нея имаше преносим компютър, свързан с клетъчния й телефон. Локалната ниша тип PCI^[1] позволяваше включване на модема към различни периферни устройства.

Пред главния вход на сградата спря такси и от него слезе Рик Веласкес. Луан изчака да плати на шофьора и натисна клаксона.

Рик погледна към колата, позна я и смени посоката.

Когато отвори вратата, тя каза:

— Благодаря, че дойде, Рик. Не исках да те откъсвам от семейството ти в неделя.

— Семейството ми е по-възрастно от мен. — Той се усмихна и седна до нея.

— Какво означава това?

— Аз не съм женен, Луан. Родителите ми живеят в Сан Хуан, Порто Рико, където съм роден.

— Винаги съм мислила за теб като за солиден семеен мъж.

— Обикновено оставям такова впечатление у хората — обясни той. — Не е нарочно.

— Е, все пак ти благодаря.

— Ако ти кажа, че имам папагал, ще се почувстваш ли по-добре?

Тя се усмихна.

— Как се казва?

— Крал Едуард Седми. Наричам го просто Седем.

— Така…

— Ще ми кажеш ли защо съм тук?

— Ами има няколко причини. Първата ще ти я демонстрирам. Тя вдигна компютъра, сложи го на коленете си и се обърна така, че Рик да вижда екрана. Комуникационната програма вече беше стартирана, но се наложи допълнително да въведе телефонния номер.

— Знам го, естествено.

— Не се и съмнявам.

После написа: „xpacta91“.

— По дяволите! — каза Рик.

На всяко следващо ниво Луан последователно въвеждаше паролите, които й беше дал Конрад.

Когато излезе менюто с набора от възможни операции, тя спря.

— Имам достъп до най-секретните ви файлове, Рик.

— Знам. Как го направи?

Луан излезе от системите на Агенцията за национална сигурност.

— Аз не съм компютърен специалист, Рик. Разследвам престъпления.

— Направо ме съсипа! Но това е невъзможно!

Тя обърна екрана, написа адреса на Конрад и изчака осъществяването на връзката. После изтри адреса и показа отговора на Веласкес.

тук съм. работя по проклетата ти задача какво искаш?

Да говориш с един човек.

по дяволите! нали се бяхме разбрали?!

Няма адреса. Изтрих идентификатора ти.

кой е той?

Рик Веласкес от Агенцията за национална сигурност. Споменавала съм ти го вече.

за пробива, нали?

Обясни му ти.

не е оставил скрита програма, може и да не е намръщения, някой е бил там и е изкарал паролите, изтрих ги, но той сигурно е копирал защитната програма, напишете си нова. изпробвах „сейтън“ срещу вас и открих две слаби места: защитната програма и приликата с телечипа. технологията е безнадеждно остаряла

Рик се пресегна и взе компютъра от Луан.

Ти беше ли вътре?

аха не съм пипал нищо. харесват ми видеообразите от сателитите, гватемала ви притеснява, а?

Аз съм по друга част. Някой друг влизал ли е?

трудно е да се каже. двама със сигурност, трябва да се тревожите за другия

Ако променим паролите и схемата на защитната програма, ще можеш ли да влезеш пак?

за около две минути, вече знам принципа на системите ви

Луан си взе обратно компютъра.

Благодаря. :-)

:-)

— По дяволите, Луан! Кой е този тип?

— Моето тайно оръжие.

Рик разбра и престана да задава въпроси.

Каза само:

— Според него не е бил Намръщения.

— Във всеки случай няма скрита програма.

— Лоша работа. Мога ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Той изключи модема и се обади в службата си. Нареди незабавна промяна на паролите и събиране на екипа.

После обясни:

— Това е само временна мярка. Трябва да подсилим стените, преди да получим двадесет мегабайта от онова нещо.

— Ще те закарам дотам, но първо искам да ми направиш мажа услуга.

— Слушам.

— Да присъстваш на един разговор.

— Не си падам по такива неща, Луан.

— Моля те.

Тя погледна часовника си и подкара колата. После разказа на Веласкес за Ренегата, за Далас и за доктор Джъстин Уилкинс. Изведнъж почувства нужда да сподели грижите си с някого. Рик изглеждаше най-подходящ за целта.

— Боже! Сигурна ли си, че Мартин стои зад всичко това?

— Напълно. Само не разбирам какви са мотивите му.

— Добре де, защо просто не кажеш на шефа си?

— Una problema^[2]. Работя с Ренегата само на базата на доверието помежду ни. Престъпих границата, Рик. Дадох му секретна информация. Ако шефът разбере, веднага ще изхвърча от мястото си.

— Мислиш ли, че човекът си струва?

— Той те предупреди за състоянието ви, Рик.

— Така е. Какво ще правим сега?

— Ще се срещнем с Питър. Поканих го да пийнем по нещо. Не знае, че ще присъстваш.

— Може да се е настроил за друго.

— Съмнявам се. Не и след последния доклад на агента му.

— Защо съм ти аз?

— Искам да присъстваш. Не е нужно да казваш нищо.

— Според теб нормално ли е правителствени агенции да воюват помежду си?

— Разбира се. А според теб?

Той се усмихна. Беше забравил, че й разказа за малката си тайна разходка в Пентагона.

Тя паркира колата зад ъгъла до джаз клуба „Топ О’Фулъри“. Заключи компютъра в багажника. Двамата се върнаха по тротоара до клуба и се качиха на втория етаж. Програмата в неделя започваше по-рано, така че мястото беше претъпкано. Настаниха ги на една маса в дъното, далеч от сцената. И бездруго целта на посещението им съвсем не беше джазът. Тя си поръча водка, а Рик — уиски.

Веласкес се заслуша в музиката и каза:

— Жалко, че Мартин ще идва. Следобедът можеше и да е приятен.

— Няма да остане дълго.

Рик се усмихна.

— Аз също. Почти забравих колко работа ме чака.

— Скоро ще пипнем копелето и целият ни кошмар ще свърши.

— Дано да си права. Значи скоро…

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 16:07:23

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Вътре цареше полумрак и Питър остана до вратата, докато очите му се приспособят.

Беше прекалено шумно. На сцената се кършеше някакъв дебелак и надуваше саксофон.

Не си представяше така мястото на срещата си с Луан Ръсел. Беше сигурен, че тя търси конфронтация и затова е избрала този претъпкан и шумен бар.

Оказа се, че доста я е подценил. Моравата подутина на челото на Спенсър беше поредното доказателство. Норман беше опитен агент с дългогодишен стаж в Управлението и не можеше да преглътне толкова лесно подобно унижение. Отгоре на всичко Мартин едва не го уволни. Толкова се вбеси от доклада му, че го изхвърли от кабинета си, преди да го е застрелял.

В дъното се изправи някаква фигура и му махна. Мартин с мъка си проправи път през навалицата.

По дяволите! Веласкес беше с нея!

Интересно дали предварително беше планирала присъствието на трети човек. Сигурно.

— Сядай, Питър. Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря. Здрасти, Рик.

— Здравей.

— Предполагам, че вече знаеш за снощния инцидент — започна тя.

— Норман си иска обратно портфейла и пистолета.

— Конфискувани са. Ето ти заповедта.

Тя му подаде официалния формуляр. Съдържанието на портфейла беше подробно описано — 604 долара в банкноти, четири кредитни карти, удостоверение от ЦРУ Седемдесет и шест цента в дребни монети.

— Защо?

— Като доказателство, разбира се. Заедно с фалшифицираната карта на ФБР със снимката на Норман Спенсър. Срамота, Питър!

Мартин можеше да й каже доста неща по този въпрос, но не и пред Веласкес. Пък и не разполагаше с абсолютно никакви улики. Ами ако Рик е в комбина с нея? И с Конрад?

— Луан, мисля, че…

— Изобщо не ми пука какво мислиш. Образовай се малко.

Тя подхвърли някакъв лист на масата. Питър го взе, но беше прекалено тъмно, за да прочете нещо.

— Това е копие от свидетелските показания, които ще бъдат предадени на съдебните власти — поясни му тя. — В прокуратурата са сигурни, че федералният съдия ще разпореди да бъдат издадени заповеди за задържане на Джералд Кенеди, Норман Спенсър и Питър Мартин.

Кучка! Нямаше да й мигне окото.

Но сега все още бяха в процес на преговори. Ако той отстъпеше достатъчно, тя нямаше да предприеме нищо.

— Как мога да го откупя?

— Не можеш. Норман Спенсър ще обеднее с шестстотин и четири долара.

— Нямаш нищо срещу Кенеди.

— Освен няколко благонадеждни свидетели.

С това не можеше да докаже нищо, но вестниците щяха веднага да лапнат историята и тя го знаеше. Удроу Гарлиц щеше да направи бляскава кариера.

— И какво общо имам аз?

— Не ме карай да ти обяснявам.

— Не мисля…

— Казах ти, че не ме е грижа какво мислиш. Ето.

Тя му подаде една дебела папка. Той я прелисти под оскъдната светлина. Досието му! Погледна последните страници. Нередактираният вариант. Значи тя вече знаеше.

— Откъде имаш това?

— Въпросът е на кого ще го дам.

Господи, нима можеше да се играе без никакви козове!

— Какво искаш от мен, Луан?

— Само да си вършиш работата.

— Тоест?

— Да стоиш далеч от мен! Хората ти пречат на федерално разследване. Това обвинение също е включено в доклада.

— Значи смяташ да ме държиш в шах?

— Можеш да заложиш живота си. Или поне кариерата.

Битката свърши. Можеше вече да се заеме с раните си.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 21:12:02

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Резерватът за фазани на „Кинг’с Роуд“, любимо място за лов на Чарлз II, сега предлагаше отлична френска кухня. Голоаз с удоволствие се лиши от храната, която предлагаше Содъби в ъгъла на отвратителния си склад. Може би си внушаваше, но там всичко имаше вкус на пластмаса.

Той беше сигурен, че Марго също не би се отказала от една прилична вечеря, но срещата насаме с темпераментния млад израелец Давид Вайзнер не търпеше отлагане.

Докато се хранеха, Андре категорично отказа да обсъждат компютрите и всичко свързано с тях. Едва когато в чинията му останаха само костите на фазана и им сервираха ароматно кафе с чашка превъзходен коняк, той се отпусна.

Вайзнер вдигна чашката към носа си, после отпи малка глътка и въздъхна:

— Отличен е, Андре.

— Бях сигурен, че тук ще ти хареса.

— Предполагам, че няма да развалиш удоволствието от хубавата вечеря с лоши новини.

— Днес следобед ми се обади Жан Дювалие. Говорил е с някои хора, които са проявили известен интерес.

— Това означава ли, че ще се обсъди на най-високо ниво?

— Така предполагам.

— Сделката е сключена?

— Да, може да се каже.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 22:21:54

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: уестин

Джером седеше зад бюрото си, погълнат от разработването на новия си проект. Беше прекарал над него целия ден, дори се отказа от обичайната си разходка. Към шест часа Джорджия му донесе сандвич със салам и чаша мляко и го остави. Тя също беше заета със своите планове.

Щеше да нарече тази програма „Гавърнмънт Исеншъл“ или нещо подобно. Беше огромна по мащаби. Когато дойдеше време да се пишат кодовете, щеше да се наложи да поиска програмисти от Дарла, Нат, Джийн и Меоши. Но дори и с тяхната помощ първата проверка в реални условия щеше да е възможна най-малко след година.

Основната идея беше проста и поради това съвършена. Една база данни за цялото правителство. Но не каква да е. Тя трябваше да контролира разходите за покупка и подмяна на инвентара. Човек можеше да определи финансовите ограничения на дадено министерство за една година напред, като раздели бюджета на нива при разходи над петстотин долара. Ако някой отдел си поръчаше нови джипове, без покупката да е предварително предвидена, системата просто щеше да откаже да приведе парите. Или обратно — можеше автоматично да я извърши при фиксиране в бюджета.

Никакви обстоятелства и опити да се заобиколи законът не минаваха.

Всички отдели щяха да бъдат включени в една база данни. Така Конгресът и данъкоплатците получаваха реална представа за правителствените разходи. Кои функции се изпълняват с предимство? Как и за какво се харчат парите?

Освен това програмата чувствително щеше да намали бюрокрацията. Джером предвиждаше икономии от порядъка на петдесет милиарда долара годишно само от съкращаването на административния персонал и дублиращите отдели.

Спокойно можеше да им поиска петдесет милиона за програмата си и всички щяха да бъдат доволни. Особено данъкоплатците.

Удивително, помисли си той. Отново се чувстваше щастлив. Можеше да демонстрира на целия свят силата на ума си и да я превърне в пари. Ще започне с пилотна серия. Например за областния правителствен отдел в Тексас. Съвсем безплатно, само за да им покаже колко е съвършена. По същия начин беше пробил на пазара с програмите за банките.

Всичко беше въпрос на контрол. Човек трябва да се научи да контролира живота си, чувствата си и ако е възможно, средата си. Той непрекъснато се удивляваше на несъвършенствата в някои големи корпорации и правителството. Те функционираха като олицетворение на некадърността. Цялата им дейност беше белязана с непрекъснати грешки при взимането на решения.

Примерът с Интернет беше особено показателен. В името на децентрализацията и егоистичните цели на прекалено много организации бяха позволили на мрежата да се разрасне без никакъв контрол. Донякъде намеренията им бяха благородни, но сега никой не можеше да се справи с престъпността. Сигурността не беше взета предвид още от самото й създаване. Глоубнет коренно се различаваше от всички съществуващи мрежи.

Напоследък беше позабравил невероятното усещане да държиш козовете в ръцете си. Както когато влезе в системите на Агенцията за национална сигурност. Или съзнанието, че повечето банкови учреждения в света разчитат на неговите счетоводни и трансферни програми.

А сега щеше да контролира и правителствата не само по отношение на разходите. Програмата можеше да влияе върху покупките. Беше напълно възможно. Можеше да му отнеме десет, дори петнадесет години, но скоро всички щяха да живеят според неговите представи.

Беше сигурен, че ще успее.

Достатъчен беше един малък капан там, където никой няма да се сети да погледне.

ДАТА: ПОНЕДЕЛНИК, 2 НОЕМВРИ, 04:10:43

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

Движението в Глоубнет не представлява никакъв проблем. Преградите са за глупаците. А сега пак в Интернет.

ADMIN@CCS.FBI.GOV

Отдел за компютърни престъпления

Федерално бюро за разследване

1) Информация за отдела

2) Връзка с определен служител

3) Доклад за престъпление

4) Административна база данни

5) Специални проекти

6) Изход от системата

 

4

Административната база данни изисква парола

 

F11 активира програмата „Спектър“.

 

Имате достъп. База данни?

ТЕКУЩИ РАЗСЛЕДВАНИЯ

Много файлове. Интересно, че въпреки кризата отделът продължава работата си. Банка, обрана с помощта на компютър. Нарушение на държавен служител. Намеса на борсата — горкия Фарън Елбърт. Жалко, че номерът не мина. Нищо ново за Намръщения. Информацията сигурно беше на автономно устройство. Би било добре да се разбере какво точно стана в „Локхийд-Мартин“ Досие на Нейтън Грей? Но защо? Нищо особено. Миналото му. Има Бронзова звезда? Сигурно е убивал малки дечица, за да си я заслужи. Ето и потребителския му код.

Exit.

 

MONTANA@COMPSYS.GLOBENET.COM

Какви ги върши Нейтън Грей? Системата за сигурност, F11, вътре. Комуникационните му файлове? Не. Файловете на персонала? Отново нищо. Но защо ФБР го разследва? Нали работи за тях.

ADMIN@COMPSYS.GLOBENET.COM

Как е маркетингът? Абонаментите се покачват. Ами кореспонденцията? Много имена. Не, и това не е. Комуникационните системи? Всичките са заети, голямо търсене. Голяма част от съобщенията са кодирани. Има и четими, главно в Глоубмарт. Въртят се големи пари…

Алармата. Визуално и аудио.

Има хакер е административния сектор на Глоубнет.

Минава първата преграда, значи е абонат. Но какво търси тук?

DIR

Излиза списъкът на директориите. Добре. А сега защитата. Телефонно преследване. Бавно, бавно. Хайде де! Още малко. Готово! Район с код 303, телефон 72…

По дяволите! Изчезна.

АБОНАМЕНТ

Файловете се сортират според кода и първите две цифри. Районът е някъде в средата на Колорадо. Обаче местните явно са фенове на Глоубнет. Повечето са в… Ингълуд. Единадесет. Имената и адресите се копират в специален файл. Ако този тип смята да създава проблеми на мрежата, трябва да се обезвреди незабавно.

Но защо ще иска да влиза в „Компсистемс“? Може да е от ФБР. Какво си направил, Грей?

Може би ще е най-добре да се пообъркат малко файловете на Глоубнет, за да се успокоят търсачите на предизвикателства.

Не! Бизнесът си е бизнес! Усещането за сигурност е в основата.

Добре тогава.

Exit.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 23:46:27

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

В кабинета още се носеше силна миризма на череши от ароматизирания тютюн, въпреки че Грей беше угасил лулата си преди половин час.

Опитваше се да състави списък с предстоящите задачи за служителите си, когато усети, че компютърът реагира малко по-бавно от обикновено. Разликата беше от порядъка на части от секундата. Някой друг дори не би забелязал.

Сякаш паметта му беше заета с изпълнението на някаква програма.

Нямаше такова нещо. Грей провери.

Тогава трябваше в системата да има още някой!

Което пък беше абсолютно невъзможно. Тя беше защитена от „Пелъс Гард“.

Пусна анализ на паметта, но всичко изглеждаше да е наред. Пък и текстовият редактор отново заработи нормално. Каквато и да беше причината, очевидно вече я нямаше.

Странно. Имаше някакво странно усещане. Почти полунощ, навън цари абсолютен мрак, силен вятър превива дърветата. Слабата светлина на настолната лампа сякаш още повече подчертаваше сенките. От хола слабо долиташе гласът на Винс Джил.

И все пак сякаш се натрапваше нечие присъствие.

Майчице! Достойно за роман на Стивън Кинг!

Нат стартира комуникационната програма и въведе адреса на „Компсистемс“. Провери системата за сигурност. Алармата се включи. Някой се опитваше да влезе без парола.

Дежурният щеше да се погрижи за него. Веднага разбра, че е абонат. Беше минал първата преграда.

Когато лампичката спря да мига, продължи с проверката.

В момента централната система се използваше от дванадесет души.

Но имаше само единадесет пароли. Всичките му бяха познати — програмисти, ръководители на отдели и финансовият шеф.

Един не беше идентифициран.

Невъзможно.

Прегледа входовете. Имаха петдесет, за да могат да посрещнат нарасналото търсене. Част от връзките бяха телефонни. Накани се да нареди проследяване на всички, когато една внезапно прекъсна.

Погледна пак хората в системата.

Натрапникът беше изчезнал.

Грей се облегна назад, качи босите си крака на бюрото и се втренчи в монитора.

Опита се да обмисли случилото се. Приглади мустаците си с палец и показалец.

„Пелъс Гард“ не би трябвало да допусне подобно нещо.

До този момент Глоубнет не беше засегната от проблемите, сполетели другите мрежи.

Изправи се, щракна няколко пъти с мишката и извика управляващата програма. Мегабайтовете не бяха променени. Нямаше скрита програма.

Значи не беше Намръщения.

И все пак някой се разхождаше в системите им с очевидна лекота.

Нат спусна краката си на пода и отвори един от блокираните файлове. До него имаха достъп само той и четирима от ръководителите. Там се съхраняваха конфискуваните при нарушение на договора файлове, в случай че се стигне до съд.

Имаше два доклада за някакви идиоти, оставили неприлични съобщения заедно с копия на самите съобщения. Не бяха кодирани. Прочете ги набързо. Тия май смятаха, че холокостът е само гадна измислица. Единият дори предлагаше черните и евреите да бъдат отстранени от държавна работа.

Порнографските нарушения заемаха повече място, защото включваха дигитално аудио и видео кодиране. Грей хвърли едно око, но не знаеше какъв е ключът и ги остави.

Това поставяше един голям проблем пред него.

Когато хората кодираха информацията си и я изпращаха в Глоубнет, тя по принцип се адресираше за определен кръг получатели, които притежават съответния ключ. При нормални обстоятелства никой друг не можеше да ги разшифрова.

И все пак по време на предаването си тези файлове бяха регистрирани.

Как, за бога, някой е разбрал, че става въпрос за порнография?!

Грей веднага се свърза с дежурния.

Тук е Монтана.

Да, господине?

Обади се на шефовете на отдели и им кажи да дойдат в офиса.

Сега? Наближава полунощ.

Не ме е грижа колко е часът! Действай!