Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (18)

Осемнадесета глава

ДАТА: СЪБОТА, 31 ОКТОМВРИ, 07:42:56

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Нейтън Грей си беше у дома, ако това изобщо можеше да се нарече дом. Напоследък отсъстваше толкова често, че мястото беше заприличало на поредната хотелска стая.

Въпреки че прекарваше тук малко време, къщата напълно се вместваше в представите му за уют. Беше голяма. Горе имаше две спални и също толкова бани. На долния етаж бяха кухнята, трапезарията, кабинетът и холът. Беше я обзавел сам без претенцията за нещо специално. Големите дивани, столовете и килимите в синьо, тъмнозелено и бежово бяха избрани напосоки от мебелните салони. Все пак навсякъде се усещаше духът на Запада. Маслените платна, акварелите и бронзът му напомняха за родния щат. Беше платил 45 000 долара за бронзовата скулптура на Ремингтън. Вече не си спомняше колко даде за мебелите. В хола от двете страни на камината имаше големи прозорци, които гледаха към оградения с каменна стена заден двор. Сред храстите се виждаше малко езерце, в което плуваха златни рибки.

Беше се прибрал късно вечерта и не успя да отиде до магазина. Стана рано, облече дънките и една тениска и слезе в кухнята, но не намери нищо за ядене. Размрази една кутия портокалов сок в микровълновата фурна и я отвори.

Наля си една голяма чаша и бос тръгна към кабинета. Измъкна преносимия компютър от бюрото и се върна в хола. Седна на единия диван и остави чашата на масата отстрани. Полюбува се няколко минути на стария си „Ремингтън“, после се пресегна за дистанционното и включи уредбата. Избра желаната комбинация между стоте компактдиска и от скритите тонколони се разля мелодичният глас на Сузи Богъс. „Пепеляшка“.

Нямаше Пепеляшки в неговия живот.

Поне не още.

Включи компютъра към телефона. По време на полета си от Вашингтон беше съставил няколко нареждания до секретарката и директорите на отдели. Изпрати ги по електронната поща, за да знаят какво да правят в понеделник, в случай че не му се ходи на работа. Напоследък го беше обхванало някакво странно безразличие и реши, че малка почивка няма да му се отрази зле.

После провери собствената си поща. Имаше петнадесет съобщения и седмичния доклад. Прехвърли набързо писмата и се зае с доклада.

Броят на постъпващите заявления за абонамент беше започнал да се покачва, но изоставаше с тридесет процента от предвиденото. Съотношението между организациите и частните лица още беше отчайващо.

Постъпващите средства далеч не отговаряха на очакванията, но все пак ги имаше. И това беше нещо.

Операциите вървяха гладко. Хардуерът не създаваше никакви проблеми, но софтуерът се нуждаеше от някои малки поправки. Бяха работили доста напрегнато, преди да пуснат програмите в употреба. Проявеното нетърпение и липсата на достатъчно време сега си казваха думата. Грешките трябваше да се оправят бързо, преди да са се отразили на печалбата.

В графата „Административни услуги“ беше отбелязана приятната сума от 67 000 долара. Парите бяха натрупани от половината процент такса, която „Компсистемс“ прибираше от търговците в Глоубмарт. Приходите надвишаваха предвижданията за първата седмица, но това беше добър знак. Значи бизнесът им има доверие и клиентите в крайна сметка ще спечелят.

Като произшествие беше отбелязано отстраняването на шест абоната от мрежата. Двама бяха написали неприлични расистки лозунги в бюлетините, останалите четирима се занимаваха с разпространяването на порнографски материали. Грей подозираше, че голяма част от потребителите не четат договора, когато плащат първоначалната такса, и не си дават сметка за сериозността на предупрежденията. Договорите влизаха в сила три дни след получаването на сумата. Джером много държеше на стриктното спазване на забраните и Грей беше напълно съгласен с него. Не виждаше защо малка част от членовете на Глоубнет трябва да тормози и обижда останалите.

Правилата бяха съобразени с морала, но все пак това беше частен бизнес.

Онези шестимата сигурно са останали като гръмнати, когато са включили компютрите си и са открили, че половината им файлове липсват. Когато някой биваше отстранен, това ставаше сериозно. Беше достатъчна една команда от централния офис в Атланта, и комуникационната програма и защитната „Пелъс Гард“ автоматично се саморазрушаваха. Всички кодирани данни също. След изтичането на шестте месеца, ако обещаеше да бъде послушен, потребителят отново можеше да получи достъп до собствените си файлове.

Членовете, съзнателно или не, се съгласяваха с тази малка подробност, сключвайки договора.

Тия шестимата можеха да се върнат в Интернет и там да си разпространяват мръсотиите. Нат знаеше, че мълвата скоро ще се разнесе и беше сигурен, ще им направи добра реклама. Хората, които не искаха да четат глупости в бюлетините или се страхуваха децата им да не се натъкнат случайно на някой порнофилм, щяха просто да се присъединят към Глоубнет.

Нат остави компютъра на дивана, вдигна чашата и преполови портокаловия сок.

Нещата се развиваха отлично. По-бавно може би, но в правилна посока.

Само дето изобщо не му пукаше.

Предложението, което направи на Джорджия, беше много сериозно. Беше готов да й остави управлението на компанията и да се върне към програмирането. Призванието му беше да преодолява препятствията към един по-достъпен, по-демократичен и безопасен компютърен свят.

Но тя беше по-важна от всичко.

ДАТА: СЪБОТА, 31 ОКТОМВРИ, 11:12:09

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Мартин прекара цялата сутрин в кабинета на директора. Трябваше да докладва за промяната в ситуацията.

— Много интересно, Питър.

— Интересно ли, сър? Според мен е направо катастрофално! Абсолютна безизходица!

— Интересно е, че нито министерството на отбраната, нито началникът на обединените щабове са споделили подробностите със Съвета за национална сигурност.

Съветът за национална сигурност нямаше нищо общо с Агенцията за национална сигурност, въпреки че хората често ги бъркаха.

— Ами ако тайно са уведомили президента — предположи Мартин.

— Възможно е. Веднага ще направя запитване. Независимо дали намеренията им са били добри, обещавам ти, че до пет часа днес шефовете на военновъздушните сили, армията, флота и разузнаването на отбраната ще си подадат оставките.

Или той ще даде своята на президента. Мартин веднага долови нюанса. Директорът отговаряше за цялото разузнаване и никой не можеше да си позволи да го държи настрана по този начин.

Да, Мартин повече никога нямаше да се среща с адмирал Ник Уендоувър като с приятел.

— Как върви работата в Лондон? — попита директорът.

— Проверката е в разгара си. Имената никак не са малко.

— Дръж ме в течение, Питър.

— Разбира се, сър.

Мартин напусна сградата, качи се в колата и пое на запад по Ню Йорк авеню. Мина през тунела и продължи по моста „Теодор Рузвелт“. Чудеше се как би се справил Теди с настоящата криза. И с този невидим враг…

Реши да продължи по „Джордж Вашингтон Мемориал“. По това време нямаше много движение и корветът можеше да покаже на какво е способен. Широките гуми осигуряваха достатъчно стабилност. Мартин настъпи педала и вдигна скоростта до сто и двадесет — истинско предизвикателство за пътната полиция. Снегът вече почти се беше стопил, но тъмносивото небе обещаваше нови валежи съвсем скоро.

Напоследък живееше в непрекъснат страх, въпреки че работата му едва ли беше под въпрос. Беше се погрижил, като изпревари събитията и лично информира шефа си. Уендоувър никога нямаше да му го прости, но това изобщо не го интересуваше.

Имаше си други проблеми. На първо място, естествено, беше Намръщения, но тук разчиташе повече на ФБР, Веласкес и онези идиоти в Лондон. Беше мобилизирал всичките си подчинени в търсенето на подозрителни компютърни специалисти, до момента без определен резултат. Беше се примирил с факта, че решението ще дойде извън рамките на Управлението. Трябваше да бъде готов. И да си присвои поне част от лаврите по залавянето.

Особено се тормозеше от проклетия софтуер. Министерството на отбраната го искаше за себе си. Беше повече от сигурен, че Веласкес ще направи всичко възможно да не го изпусне. Израелците даваха мило и драго за него, ако се съди по поведението на Вайзнер и Липцин. А Вайзнер беше буре с барут. Хлапето нямаше да се спре пред нищо. Трябваше да не изпуска от очи цялата мила компания. Агентът им в Израел вече беше предупреден веднага да докладва за всяко съмнително раздвижване.

И накрая идваше досадната възможност досието му да бъде публикувано в „Ел Ей Таймс“ или „Ю Ес Ей Тудей“. Не всички репортери можеха да се похвалят с отчайващата глупост на наивния Удроу Гарлиц от „Уошингтън Поуст“. Мартин, естествено, знаеше, че досието му в ЦРУ и копието на Гарлиц са предварително редактирани. Директорът никак нямаше да бъде очарован от разгласяването му, но истината беше, че Мартин изобщо не се притесняваше от публикуването на онези убийства. Безпокоеше го единствено фактът, че истинското му досие също може да е някъде там. А там бяха и онези гнусни писма в отговор на жалбите на двете кучки от разузнаването. Ето какво не биваше да достига до „Ню Йорк Таймс“. Веднъж вече беше платил за грешката си. Бракът му с Мери-Ан Мур Мартин се разпадна. Не искаше животът му да се обърква допълнително.

И бездруго си беше достатъчно сложен. Оня задник, Джералд Кенеди, напълно беше провалил шансовете му с апетитната госпожичка Ръсел. И точно когато вече се беше отказал, тя изведнъж направи първата крачка. Акциите му можеха и да се вдигнат.

В Ленгли Мартин паркира на запазеното си място и хвана асансьора до етажа. Норм Спенсър вече го чакаше в коридора пред заключената врата на кабинета.

Когато работеше по задача, Спенсър не признаваше почивните дни.

Мартин извади ключовете си.

— Здрасти, Норм.

Двамата минаха край празното бюро на секретарката. Мартин отиде направо до шкафа и приготви две уискита със сода.

Спенсър пое чашата.

— Благодаря, шефе.

— Имаш ли нещо за мен?

— Абсолютно нищо.

Питър въздъхна:

— Добре, изчезнал е, без да остави следа. Но все пак знаем, че е някъде наблизо, нали така?

— Кенеди е сигурен в идентификацията. Смята, че е имал брада, но я е обръснал. Трябва да е червеникава, като косата му.

— Не можем да приберем всички мъже с рижи бради.

— Не.

— Някакви предложения?

— Може би — каза Спенсър. — Обаче първо искам да си осигуря гърба. Операцията е в границите на Щатите и трябва поне да знам защо рискувам работата си.

Логично, помисли си Мартин. Заобиколи бюрото си и седна. Спенсър се настани на стола за посетители.

— Ти как мислиш, Норм?

Спенсър отпи голяма глътка от чашата си и каза:

— Отначало реших, че проверката е от интимен характер. Малко разузнаване преди решителния ход.

Питър се ухили.

— И да използвам агентите си за това?!

— Ами откъде да знам! После, когато идентифицирахме Конрад, ми хрумна, че срещата им е доста любопитна на фона на компютърните инциденти.

— Продължавай, Норм.

— Доколкото успях да разбера, той е напълно способен да го извърши. Обаче тя няма никакъв мотив.

— Може да иска да разреши случая сама.

— Вярно! Ще получи похвала, бързо повишение… Добро начало за политическа кариера.

— Точно така. Може и да греша, но не искам никакви изненади. Щом се е срещнала с Конрад и продължава да го държи в тайна, значи нещо не е наред.

— Но защо той ще играе ролята на жертвено теле?

— Не е задължително, Норм. Конрад може просто да изчезне. Достатъчно е тя да събере доказателства срещу него, да унищожи софтуера и да каже, че е успял да се изплъзне.

— Ако искаме да я пипнем, първо трябва да хванем него.

— Може и да не е замесена — предпазливо отговори Мартин.

— Но тогава щеше да докладва. И в двата случая ни е нужен Конрад.

— В Интернет е известен като Ренегата. Вече проверих. Името не се използва. Извадих от криминалното му досие имената на пет-шест бивши приятели. Ако още е във връзка с тях, ще ги притисна за новия му идентификатор.

— Действай, Норм. Доведи ми го. Имаме да си говорим за много неща.

Спенсър допи уискито си и стана.

— Ще го намеря, шефе. Останалото е твоя работа.

ДАТА: СЪБОТА, 31 ОКТОМВРИ, 09:21:53

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: уестин

Джером и Джорджия се разхождаха по брега на езерото, загърнати в шубите си. Вятърът свистеше в голите клони на дърветата зад гърба им. Тук-таме езерото беше покрито с лед.

Уестин беше в отлично настроение. Едва сдържаше усмивката на зачервеното си от студа лице.

— Радвам се, че си толкова щастлив, Джером. Ежедневните разходки ти се отразяват много добре.

Той хвана ръката й, пъхна я под мишницата си и я прегърна през кръста.

— Да, наистина, чувствам се превъзходно. Но разходките нямат нищо общо.

— Какво тогава?

Той нямаше намерение да й казва, но изведнъж му се дощя да сподели радостта с някого.

— Предполагам, че си забелязала как напоследък… оръжието ми събираше прахта по рафтовете.

Джорджия внимателно обмисли отговора си. Това беше една от причините да я обича безумно.

— Знам, че продуктивността ти е малко по-ниска от нормалната. Просто не ти остава достатъчно време.

— Е, реших да направя нещо по въпроса и да възвърна вярата в собствените си възможности.

— Страхотна новина, Джером. Какъв е проектът?

— Скоро ще го разработя.

Тя спря и го погледна.

— Май криеш нещо от мен. Продължавай.

— Разбих защитата на Агенцията за национална сигурност.

Лицето и се изкриви.

— Какво?!

— Взривих стените на цитаделата, влязох в светая светих! Победих псевдоекспертите, които определят правилата в киберпространството.

— Господи, Джером! Как го направи?

— Оказа се много лесно.

— Хайде де! — Очите й горяха от възбуда.

— Спомняш ли си оня чип, който агенцията разработи преди време? Проучих въпроса още когато работех върху „Касъл Моут“. Предполагам, че част от идеите са намерили отражение в проекта ми. Снощи ми хрумна, че специалистите на агенцията също са се повлияли от основната схема при изграждането на защитната си система. С други думи, реших да приема „Касъл Моут“ за сходна на тяхната програма. Моята, естествено, е по-добра.

— Разбира се. Иска ми се аз да се бях сетила за това.

Той хвана облечената й в ръкавица ръка и нежно я стисна.

— Възхищавам се на възможностите ти.

— И какво направи после?

— Използвах декодиращия сегмент на „Касъл Моут“, принизих го до техния начин на мислене и го пуснах срещу системата. Получих паролите след по-малко от четиридесет и пет секунди.

— И влезе?

— Да, скъпа.

— Нали не… Искам да кажа…

— Нали не съм повредил нещо? Разбира се, че не. За мен беше просто упражнение на ума. Нищо повече.

— Значи никой няма да разбере, че си ги посетил?

— Ами всъщност не успях да устоя на изкушението. Оставих малък знак, за да не си вирят толкова носа.

Джорджия му се стори някак резервирана. Вероятно ревнуваше. Всички добри програмисти обичаха непрекъснато да се доказват, а той току-що беше превзел най-високия връх.

Двамата тръгнаха обратно към замъка.

— Знаеш ли, мислех си за онази програма. Може чувствително да намали правителствените разходи. Ти как…

ДАТА: СЪБОТА, 31 ОКТОМВРИ, 15:16:23

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

къде беше?

На работа. Напоследък прекарвам почти цялото си свободно време там. Току-що се прибрах.

днес е събота

Е, и? Ако не си забелязал, целият свят е в криза.

нови инциденти?

Не.

значи е оня от канзас сити

Нали ми каза, че не е той.

откри ли нещо за Грей?

Не.

с кой друг работиш?

Дълга пауза. Вече започваше да разбира значението им. Това беше информация, която трудно щеше да изкопчи.

Толкова ли е важно?

още не знам

Ангажиран е целият екип плюс външни подкрепления.

Около седемдесет души.

само шефовете, големите клечки

Има няколко в комитета. Искаш ли имената?

само ако са свързани пряко с проблема

Добре тогава. Дарел Монтгомъри, мой асистент. Питър Мартин от ЦРУ. Той е член на международната група. Рикардо Веласкес от Агенцията за национална сигурност. Нали знаеш за тази агенция?

дали знам? току-що бях там

Какво?! Те твърдят, че са останали незасегнати.

не е вярно, няма скрита програма, но някой е бил там преди мен

Сигурен ли си?

паролите бяха изкарани навсякъде, почистих след него, но може и някой друг вече да ги е копирал

Значи работата е сериозна?

кажи на веласкес „xpacta91“, „72qopezq“, „e4ut6bo“, „fg88xopi“ и „n2ev8ylo“. той ще разбере, по-добре да смени паролите, но няма да спре намръщения

Добре. Нещо ново?

чакам информацията за грей. знаеш ли потребителския му идентификатор?

Монтана.

защо?

Предполагам, защото е оттам.

:-)

:-)

Конрад се протегна. Стана и се върна в хола. Сложи поредното дърво в печката. Включи уредбата и послуша Рик Травино. Застана до прозореца и огледа поляната. Това не беше ли рис?

Не беше сигурен. Между дърветата за миг се мярна кафеникава козина, после изчезна.

Въпреки това той реши, че е било рис. Харесваше мисълта за тези диви, волни приятели.

Не говореха, но поне не му противоречаха.

И все пак Ръсел му харесваше. Беше много умна. Така и трябваше да бъде. Нали именно тя го беше заловила.

Сутринта най-после беше отделил малко време за кореспонденцията на „чатлас“. Обичаше да разменя съобщения с тези хора, но беше особено приятно, че има конкретна представа за „луръс“. Вече започваше да разбира нейните паузи. Тя не искаше да му предостави определена информация, но все пак се предаваше, за да продължат да работят заедно.

Искаше непременно да се свърже с Джъстин — Дорис беше починала. Това го беше натъжило, но Ръсел донякъде оправи настроението му.

Кейси се загледа в сенките на поляната, в неговата планина…

И се почувства самотен.

ДАТА: НЕДЕЛЯ, 1 НОЕМВРИ, 06:10:42

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

В Япония министърът на търговията се свърза по телефона с основните фигури в икономиката на страната и си позволи да изрази известен оптимизъм. Мораториумът върху износа можеше вече да бъде вдигнат. Не, счетоводството още не беше наред, но тъй като инцидентите спряха, нормалната търговска дейност може да бъде възстановена. Но в никакъв случай, посъветва той, не използвайте електронните пътища за финансовите си трансфери.

Използвайте добрата стара хартия! По-безопасно е.

По някаква причина сметките на Либия останаха замразени. Светът наоколо започваше да се раздвижва, а полковникът беше с вързани ръце. И страшно ядосан.

Файловете на музея „Прадо“ се върнаха в системите по някакъв магически начин. Директорът изпадна във възторг, но реши, че няма време за губене.

— Махнете всичко от машината веднага! — изкрещя той.

Опитаха и файловете отново изчезнаха.

В Лондон сър Харолд Торънс пренебрегна уверенията, че програмата за електронен трансфер на фондове отново работи безотказно и нареди парите да се прехвърлят в брой, когато е възможно. Той по принцип презираше машините. Отгоре на всичко му обясниха, че оня цирей още е в паметта на компютъра. Това никак не му харесваше.

Докато то е там, нищо не можеше да е наред. Той очакваше вирусът отново да се активира.

И то всеки момент.

ДАТА: СЪБОТА, 31 ОКТОМВРИ, 19:42:03

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Давид Вайзнер извади пилето от микровълновата фурна, сложи го в пластмасовата чиния и взе вилица. Останалите вече бяха на масата.

Давид седна до Марго. От известно време полагаше големи усилия за подобряване на отношенията им. Знаеше, че тя не го харесва особено.

Хенри Содъби вече привършваше дроба с лук и си наля още чай. Генерал Жувармов не ядеше. Нервен стомах. Андре Голоаз дъвчеше вафли с малини.

— Някой от вас смята ли, че сме постигнали нещо до момента? — попита той. — Защото, ако е така, аз не съм забелязал.

Содъби се намръщи. Британецът беше в отвратително настроение, откакто го пуснаха от Скотланд Ярд. Сигурно смяташе, че репутацията му е опетнена безвъзвратно.

Генералът се обади:

— Изглежда, всички тук са убедени, че руснаците, украинците и грузинците не могат да бъдат отговорни за компютърните инциденти.

— Да не сте разочарован, генерале?

— Е, щеше ми се в страната ми да има поне един компютърен гений.

Той още не можеше да преглътне заповедта да признае пред всички окаяното състояние на файловете си. Половината от досиетата на еврейските дисиденти бяха толкова стари, че хората вече или бяха мъртви, или имигрирали.

— Доколкото знам, нямате данни за дейността на руската мафия — изтъкна Голоаз.

— Не вярвам проблемите да идват оттам — отговори Жувармов. — Не бива да подценяваме криминалния елемент. Ако ги обвиня без доказателства, последиците няма да са от най-приятните.

— Така е — съгласи се французинът. — Мога да разчитам единствено на инстинкта си. За щастие вече отхвърлихме над девет хиляди имена.

— Току-що Питър Мартин ни изпрати още две хиляди досиета — обади се Содъби. — Всичките са на хора от компютърната индустрия.

— Ще трябва да ги прегледаме — зарадва се Андре. — Сигурен съм, че нашият човек е сред тях.

Давид каза:

— Виж, Андре, склонен съм да разбера мнението ти за егото на престъпника. Нима смяташ, че е възможно той да е уважаван член на компютърното общество? Според мен е по-скоро един от онези ексцентрични маниаци, които вече отхвърлихме.

Голоаз се намръщи.

— Може и да имаш право, Давид. Но ако е така, шансовете ни да го пипнем значително намаляват. Все пак четиристотин шестдесетте и пет възможности, които отделихме, са добър старт.

Вайзнер силно се съмняваше, че той, Содъби или Жувармов допринасят кой знае колко за пресяването на файловете. Тримата бяха прочели досиетата, които им връчи Андре, и послушно се съгласиха, че визираните в тях мъже и жени заслужават по-внимателна проверка. Но може би разчитаха прекалено много на преценката на Голоаз. Единственото сигурно нещо в случая беше, че посочените им лица имат дълъг списък лични постижения в областта на програмирането. Те бяха по-добри и от най-добрите, едно ниво пред останалите. Андре се пошегува, че оттук нататък всички те са обречени на скука. И ако бяха изчерпали възможностите в рамките на закона, сигурно се изкушаваха да опитат и някой забранен плод. Но в тази категория влизаше и Бил Гейтс — мултимилиардерът, основател на „Майкрософт“. Давид изобщо не можеше да си го представи скрит нейде в дебрите на киберпространството, заложил капан за случайните пътници.

Голоаз, естествено, не беше единственият им коз. Бяха изпратили по факса или телеграфа доста имена до Интерпол, Скотланд Ярд, Москва, Киев, Вашингтон, Тел Авив и други столици с молба за повече информация. Отговорите продължаваха да пристигат и досиетата или се отхвърляха, или се прибавяха към тези на заподозрените. Отделът по компютърни престъпления към Федералното бюро за разследване също пресяваше файловете и ги държеше в течение на работата си.

— Андре, мислиш ли, че сме постигнали някакъв напредък?

— Разбира се, Давид. Времето напредва.

— Значи вече му се вижда краят?

— Естествено. До седемнадесети ноември всичко ще е приключило.

— Как може да си толкова сигурен?!

— Така нареди шефът ми, Жан Дювалие.

ДАТА: СЪБОТА, 31 ОКТОМВРИ, 17:11:24

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Луан прекара целия следобед в апартамента си, премисляйки многобройните задачи, които чакаха някакво разрешение. Оправи си педикюра, помечта си малко за Мартин и се опита да прочете последните поправки във федералния закон, отнасящи се до компютърните престъпления. Потърси Монтгомъри, но не успя да се свърже с него. Изяде половин кутия кашу, пребори се с желанието да се обади на Мартин и се зачуди как да съобщи на Рик, че системите му са незащитени. Искаше й се да не намесва Конрад.

По някое време й се обади Монтгомъри.

— Защо си ме търсила, Луан?

— Къде беше?

— В Министерството на правосъдието. Правните специалисти ми обясниха, че договорът, който „Компсистемс“ сключва с клиентите си, е произведение на изкуството. Никой не би се наел да го оспорва.

— Дори по отношение на ограничаване свободата на личността?

— Не. Според тях е съставен от каймака на адвокатското съсловие.

— Добре. Откри ли нещо интересно за Грей?

— Също не. Говорих с бившите му съседи, началници, учители, професори и командири. Всеки от тях е опознал различни черти на характера му. Рутинната проверка е направена преди осемнадесет месеца. Въпреки че е доста повърхностна, досега не сме открили нищо в противоречие с първоначалното разследване.

— Командири?!

— Грей е ветеран от Виетнам. Участвал е в някаква срамна акция, за което е получил Бронзова звезда и Пурпурно сърце.

Я виж ти! Герой от войната!

— Добре, Дарел. Благодаря ти.

Луан нервно закрачи напред-назад. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурна какво. Отиде до бюрото и включи монитора да провери за съобщение от Ренегата.

Екранът беше празен.

Дръпна стола и седна пред компютъра. Можеше просто да се поразходи малко из мрежата.

Взе мишката, стартира комуникационния режим и написа адреса на първия бюлетин, за който се сети. В продължение на половин час преглеждаше написаното. И тук основната тема беше Намръщения, но имаше толкова мнения за, колкото и против действията му. В „Блу Брадърс“ попадна на нещо много интересно:

Ренегат, свържи се с Юпитер. Имаш адреса и кода. Чака те награда.

Какво, по дяволите, беше това?!

Луан веднага потърси Ренегата.

какво има?

Кой е Юпитер?

откъде знаеш за юпитер?

Има съобщение в „Блу Брадърс“.

чакай малко

Трябваха му няколко минути да се увери лично.

юпитер е един приятел от мрежата, казва се джъстин. преподава във философския факултет на университета в мериленд. жена му наскоро почина от левкемия, от години не съм се свързвал с него като ренегата, нещо не е наред

Веднага ще проверя. :-)

Луан грабна мобифона си и се обади за допълнителна информация в университета в Мериленд. Докато обличаше джинсите, пуловера и шубата, успя да измъкне цялото му име — доктор Джъстин Уилкинс — и адреса в „Колидж Парк“.

Пое на север по „Джордж Вашингтон“ до „Кепитъл Белтуей“ и зави на изток. Минавайки през Ленгли, се сети за Питър. Сигурно работеше до късно и сега седеше гладен и изморен в кабинета си.

Движението не беше много натоварено. В седем и тридесет и пет стигна до „Колидж Парк“. Измъкна картата от жабката и се лута цели десет минути, преди да открие адреса. Къщата беше малка, разположена сред дъбовете и брястовете на тиха уличка. Външната лампа не светеше, въпреки че вътре имаше някой. Пред гаража беше паркиран сив форд „Торъс“. Луан можеше да се обзаложи на месечната си заплата, че е собственост на правителството.

Отмина колата и спря до тротоара няколко къщи по-надолу. Слезе и се върна назад, стиснала здраво чантата в дясната си ръка.

Започваше да вали сняг.

Дворът беше заграден с ниска бяла ограда. Луан отмина централната алея и заобиколи откъм гаража. Извади бележника си от джоба на шубата и старателно си записа регистрационния номер на форда.

После се качи на верандата и натисна звънеца.

Известно време нямаше никакъв отговор, после зад пердетата на прозореца се мярна някаква сянка. Тя измъкна документите си и ги премести в лявата ръка. Пъхна дясната в чантата и стисна пистолета.

Сигурността на първо място.

Вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж с оредяла бяла коса. Носеше рогови очила с дебели стъкла.

— Да?

— Д-р Уилкинс, аз съм агент Ръсел от ФБР. Може ли да вляза?

Той понечи да поклати глава, но след това нещо се обърка. Отстъпи и й кимна да влезе.

Тя се озова в малка всекидневна, а оттам се влизаше в столова и кухня. Отляво изпод затворената врата на съседната стая струеше светлина. Вероятно това бе кабинетът му.

Луан побърза да влезе и минавайки покрай него, извади браунинга си. Както го държеше с две ръце, се извъртя надясно, после наляво.

Той беше там.

Пъхнал ръка в десния джоб на сакото си.

— Само опитай! — изкрещя тя. — Няма да ми мигне окото!

Мъжът бавно вдигна ръце. Лицето му беше почервеняло. Едва ли причината беше само една, помисли си тя.

— На пода! Веднага!

— Вижте, агент… Нека ви обясня…

— Веднага, по дяволите!

Очите му се стрелнаха към пистолета й. Вероятно се опитваше да прецени възможностите. Свлече се на колене и легна по очи на пода.

Луан насочи браунинга към главата му и се приближи предпазливо.

— Доктор Уилкинс? Бихте ли дошли за малко?

Възрастният мъж се появи на прага. Очите му се разшириха от изненада.

— Не разбирам…

— В десния джоб на сакото му има пистолет. Подайте ми го, ако обичате.

— Но, агент Ръсел, това е ваш колега!

— Мога ли да разчитам на показанията ви, докторе?

— Хей, чакайте малко! — викна мъжът.

— Вземете пистолета, докторе.

Уилкинс бръкна в джоба му и с очевидно отвращение й подаде полуавтоматичен „Берета“. Тя го прибра.

— А сега документите.

— Момент моля! — Мъжът се надигна.

Луан направи две крачки напред и силно го ритна с десния си крак. Тъй като беше обута с маратонки, ударът не можа да го зашемети. Той отново залепи лицето си за пода.

Палецът й започна да пулсира.

Уилкинс откри документите в същия джоб.

Луан набързо ги прегледа. Или бяха истински, или съвършена фалшификация. По-вероятно второто, реши тя.

— Няма начин да не успеем да свалим отпечатъци от това.

— Ръсел, нека се договорим — помоли той.

— А сега бавно, само с едната ръка изпразни всичките си джобове!

Операцията отне известно време. В купчината имаше дребни монети, кибрит, ключове и портфейл. Тя ритна нещата по-надалече и вдигна портмонето.

— Норман Грегъри Спенсър. Може би това е истинското ти име? Нищо, ще свалим отпечатъци и оттук.

Хвърли му ключовете.

— Изчезвай, Норман Грегъри.

Той вдигна глава.

— Какво?

— Чу ме много добре.

— Ами портфейла и…

— Конфискуват се от правителството на Съединените щати. Махай се от очите ми, Норман.

Тя се дръпна настрани и махна на Уилкинс да се отдалечи от вратата. Изчака го да се качи в колата и не откъсна поглед от него, докато светлините не изчезнаха зад завоя.

После пусна пистолета в чантата си и се върна при Уилкинс.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ами той ви е подвел, докторе. Ако искате, можете да се обадите във Вашингтон. Оттам ще потвърдят самоличността ми. Страхувам се, че същото не важи за… — Тя погледна картата в ръката си. — Агент Рос Армънд.

Уилкинс се отпусна в олющения стол, който се залюля от тежестта му.

— Искаше от вас да изпратите едно съобщение, нали?

— Всъщност, да. Как разбрахте?

— Ренегата ви изпраща много поздрави.

Той изненадано я погледна.

— Не съм говорил с Ренегата от… почти четири години. А днес дойде този човек и…

— Разбирам, докторе. Следващия път, когато ви се случи подобно нещо, не отваряйте, преди да проверите името по телефона. Въпреки че, честно казано, не вярвам това да се повтори. Обещавате ли?

— Да, добре.

Тя отвори вратата и се обърна.

— Между другото, съжалявам за съпругата ви.

— Вие… благодаря.

— Ренегата ме помоли да ви предам искрените му съболезнования.

Уилкинс остана като гръмнат.

Ръсел бавно обиколи квартала. Сивата кола не се виждаше никъде. Значи си беше отишъл.

Да докладва за случилото се на Питър Мартин.

Какъв задник!