Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Back/Slash, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йорданка Зафирова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилям Лавджой. Натиснете Enter ако смеете…
Първо издание
Превод: Йорданка Зафирова
Корица: „Атика“
Формат: 32/84/108
Печатни коли: 25
Издателство „Атика“ — София, 1999 г.
ISBN: 954-729-040-1
История
- —Добавяне
Шестнадесета глава
ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 29 ОКТОМВРИ, 11:07:22
КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс
Самолетът на Бюрото плавно се приземи на „Даунтаун“. Това малко летище се намираше далеч по-близо до целта им от международното в Канзас Сити.
Бежовият шевролет „Каприс“ вече ги чакаше. Ръсел и Грей се качиха на задната седалка и колата потегли.
Агентът до шофьора се обърна назад и протегна ръка.
— Дик Мелкуайър. Зад волана е Грег Бабкок.
Ръсел представи себе си и Грей.
— Какво знаем за заподозрения? — попита тя.
— Доста. Фарън Джеймс Елбърт, на тридесет и пет години, кафяви очи, кестеняв. Блестящ компютърен специалист. От шест години работи за компанията за автомобилни части „Ел Ти Си“. Няма минали провинения. Неплатена глоба за превишена скорост отпреди две години.
— Къде е сега?
— На работа. Двама от хората ни го наблюдават.
— Получихте ли разрешение за обиск?
Мелкуайър потупа джоба си.
— И още как. При сегашните обстоятелства съдията прояви голямо разбиране.
В седем и двадесет тази сутрин екипът им в Чикаго беше засякъл поредното произшествие. След гафа в „Локхийд-Мартин“ решили да не се опитват да се намесват. Само са наблюдавали как Ф. Дж. Елбърт намалил цената на акциите с по долар и десет цента на парче и направил голяма покупка. Цялата операция му отнела по-малко от две минути.
Но времето било повече от достатъчно за засичане на номера.
— Елбърт е провел един телефонен разговор от работното си място в десет и петнадесет — продължи Мелкуайър. — Обадил се е на брокера си и наредил продажбата на акциите. Проследихме разговора и се свързахме с брокера, за да задържим операцията. С новата цена Елбърт би спечелил две хиляди долара. В противен случай ще загуби около осем хиляди.
— Интересно наистина — каза Грей. — Само че нещо не се връзва.
Мелкуайър, който очевидно нямаше много добро мнение за консултантите, изненадано го погледна.
— Нещо не се връзва?
— Човекът, когото търсим, има достъп до места, откъдето може да измъкне милиони, Дик.
Мелкуайър сви рамене.
С мигаща лампа на покрива шевролетът пресече Мисури и тръгна по „Бродуей“ към Канзас Сити. Почти бяха стигнали центъра на града, когато колата пое на изток по междущатски път 70. След широк завой на юг и после пак на изток шофьорът излезе от магистралата и подкара по „Труман Роуд“.
Отбиха на юг по Монтгол авеню и завиха по Двадесет и първа улица. Няколко пресечки по-надолу Бабкок изключи сирената и паркира до тротоара. Двама агенти в подобна кола спряха от другата страна на улицата и тръгнаха към тях.
Луан отвори вратата и излезе.
— Тука ли е?
— Така твърди телефонната компания. Освен това ни уведомиха, че той разполага с две линии.
Къщата приличаше на бунгало. Вероятно беше строена в началото на шестдесетте. Не можеше да има повече от две спални. Две асфалтирани пътеки водеха от улицата към гаража отзад.
— Не е женен, нали, Дик?
— Доколкото знам, не. Може обаче да има приятелка.
— Веднага ще разберем.
Мелкуайър и Бабкок тръгнаха към вратата с извадени пистолети. Другите двама агенти заобиколиха къщата и завардиха задния вход.
Бабкок натисна звънеца. Не работеше. Почука на бялата рамка на мрежата. Част от боята се олющи.
Никой не отговори.
Мелкуайър дръпна мрежата и опита топката на бравата.
— Заключено е. Да я разбием ли?
— Давай — съгласи се Ръсел.
Той се дръпна назад, вдигна десния си крак и ритна вратата до ключалката. Тя веднага поддаде.
Грей се ухили.
— Значи така се прави, а?
— Само когато имаме заповед за обиск и е спешно.
Агентите от Канзас влязоха първи и бързо обиколиха стаите, като проверяваха гардеробите и зад вратите.
Ръсел и Грей ги последваха.
Отвън къщата не изглеждаше особено добре. Килимите също бяха доста износени, на около десет години, но останалите мебели бяха нови. Изчистени съвременни линии — диван, два стола, уредба, телевизор. Малко аксесоари. Типична ергенска квартира.
— Насам! — извика Бабкок.
Ръсел тръгна по късия коридор към задната спалня. Стаята беше малка. Вътре имаше голямо бяло бюро, шкаф, въртящ се стол и компютър. С много устройства.
Грей мина покрай нея и клекна пред двете големи кутии на пода до бюрото. Прегледа и устройствата на долните лавици на шкафа.
— Прекалено е мощна за домашна система — учуди се той. — Работи с „Пентиум 150“. Има девет или десет гигабайта външна памет.
Той дръпна пластмасовите кутии с дискети и се зачете в ръчно написаните етикети.
— Дик! — обади се Луан. — Проверете къщата!
— Какво търсим?
— Нещо подозрително. Вероятно свързано с компютрите.
— Тук няма нищо интересно — заключи Грей и се изправи. — Освен ако нарочно не е поставил погрешни названия.
— Искаш ли да прегледаш системата?
— Нали за това сме тук?
— Добре. Давай, Нат.
Грей свали сакото си, метна го на облегалката на стола и седна. Поглади мустаците си с палеца и показалеца на лявата ръка и огледа устройствата на бюрото — монитор, клавиатура, мишка и принтер. Наведе се и погледна отдолу. Откри стабилизатор на напрежението с няколко допълнителни изхода и бутон за включване. Компютърът забръмча.
Ръсел застана зад него и впери поглед в монитора.
— Аха!
— Какво има, Нат?
— Използва „Юникс“. Не е много обичайно за работа в домашни условия.
— Още ли мислиш, че не е нашият човек?
— Вече не съм толкова сигурен.
Курсорът бързо се стрелна по екрана. Грей уверено преглеждаше съдържанието. Извика управляващата програма, прелисти файловете, като изваждаше съдържанието им в специален прозорец. Вършеше всичко с по-голяма скорост, отколкото Луан изобщо можеше да си представи. Хвърляше по едно око на текста и програмния език и преминаваше на следващия файл.
— Аматьорски поглед върху софтуера… Всичко в тази директория е свързано със счетоводството… Тук имаме програми, върху които още работи… Кореспонденцията му. Май има приятелка в Корпуса на мира… Погледни това.
Луан съсредоточи вниманието си върху текста.
ISS/94678-1/16/94
Класификация: Код Джаспър/Едно
Име на файла: КУБА ДЕСЕТ
Съдържание: Евентуалната смърт на Фидел Кастро
След смъртта на фидел Кастро се очаква, че кубинските икономически и социални структури ще рухнат за една нощ, най-много четиридесет и осем часа. През това време американските разузнавателни агенции трябва да извлекат полза от състоянието на…
— По дяволите! — извика тя. — Това е строго секретно, Нат. Принадлежи на института за стратегически проучвания.
— Тогава няма да гледам.
— Да не го изгубиш.
Грей затвори файла и продължи търсенето.
Мелкуайър се върна и застана до Ръсел.
— В къщата няма нищо, което може да ни свърши работа.
— Това тук е повече от достатъчно, Дик.
— Тоест?
— Част от архивите на Вашингтон.
— Сега вече повярвахте ли, господин Грей?
— Почти. Ето още един, Луан.
Тя погледна монитора.
— Министерство на отбраната. Свръхсекретно.
— Добре — примири се Грей и затвори файла. — Явно всички в директорията „Изнудване“ са такива. Има още няколко дузини, но ще ги оставя на някого с нужната квалификация.
— Правилно, Нат.
— Продължавам с директорията „Защита“. Първият файл е направо чудовищен по обем… Хайде, покажи се… По дяволите!
— Какво е?
— Кодове.
Имаше десетки файлове.
— Знаеш ли, Луан…
— Досещам се — въздъхна тя.
— Май голяма част от тази информация идва от Шимомура.
— Винаги сме предполагали, че Митник е споделил кодовете. Съзнателно или не, няма значение. Той е съхранявал данни за някои доста интересни места.
Грей спря на екран един от файловете, наведе се и внимателно огледа списъка на програмите.
— Бива си го! — В гласа му се долавяше известна завист. Мелкуайър също се опитваше да го прочете, но Ръсел разбра, че няма да може да хване двата края.
— Дик, обади се на хората си да приберат Елбърт.
Агентът се завъртя на пети и тръгна към телефона в хола.
— Луан — притеснено започна Грей, — ще конфискуваш ли този компютър?
— И още как!
— Значи ще трябва да го изключим от мрежата, за да го вземем с нас?
— Защо? Проблеми ли има?
— Може да се каже. Скрита програма, 19,8 мегабайта.
— Какво ще правим тогава, Нат?
ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 29 ОКТОМВРИ, 14:16:32
КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто
Марго му донесе следобедното кафе. Голоаз отпи малка глътка. Вкусът на добавения коняк едва се долавяше.
— Чудесно е, скъпа.
— Приеми го като знак за моята благодарност, Андре. Толкова рядко те придружавам на служебни пътувания…
— Предполагах, че ще имам нужда от знанията ти. Хареса ли ти да превеждаш за неопитните ми колеги?
Цялата сутрин Марго упорито се беше борила с езиковите различия.
— Справям се — промърмори уморено тя.
— Ела, седни до мен.
Тя се отпусна на стола до масата.
— Освен това исках да видиш при какви условия ми се налага да работя понякога.
— Направо съм изумена.
Складът на Хенри Содъби сякаш беше продукт на сливането на идеите на Марат[1] и Маркиз дьо Сад. Беше пълно с хора, облечени с каквото им падне — от лабораторни престилки до джинсови якета, които говореха на няколко коренно различни езика и неуморно се щураха нагоре-надолу в изпълнението на необясними задачи. Масите се огъваха от тежестта на компютри, монитори и принтери, да не говорим, че Голоаз трудно можеше да каже кое какво е. Подът беше заринат от странни купища хартия и компютърни разпечатки. Край тях се въргаляха картонени чаши за кафе, чинии, празни кутии от безалкохолно и останки от сандвичи и понички. Беше му трудно да разбере дали администраторите и техниците наистина вършеха нещо, или само обикалят напред-назад, за да изглеждат заети.
— Следващия път, когато ми се наложи да замина някъде, не искам да те чувам да се оплакваш, че не те взимам със себе си.
— Но на мен ми харесва тук! — запротестира тя.
Жени!
— Много добре. Тогава да се заемем за работа.
— Какво трябва да правя?
— Аз ще чета, а ти се оправи с тази дяволска машина.
Марго дръпна клавиатурата и мишката пред себе си. Мониторът беше голям, седемнадесетинчов. Техниците му го бяха дали специално, за да не напряга зрението си.
— Откъде да започнем?
— Прегледах криминалните досиета, но те ме отегчиха. Един от онези млади мъже там ми каза, че има нещо като… аа… като филтър. Можеш да извадиш само досиетата на компютърни специалисти, които не са осъждани. Действай!
— Какво трябва да направя, Андре?
— Ако знаех, щях да те изпратя обратно да превеждаш.
Голоаз се зае с кафето си, докато тя опита няколко команди. На екрана се появяваха различни неща, но той не им обръщаше никакво внимание.
Накрая тя извика:
— Готово! Нали това искаше?
В горния десен ъгъл на екрана със сини букви беше написано: „Компютърни компании, главни експерти“.
Бяха подредени по азбучен ред. Първото досие беше на човек на име Аарон, Вернер Л., президент и главен оперативен директор, „Канадиън Рокис Периферъл“.
Включени бяха основните биографични данни и един параграф, посветен на постиженията му. Голоаз предположи, че информацията е взета от някое списание или молба за постъпване на работа. Голоаз го прочете само колкото да свикне с екрана.
— Следващото! — нареди той.
Тя натисна някакъв клавиш и изскочи ново досие. Актън, Силвия Сара.
Четеше раздела за постиженията, когато нечия ръка го потупа по рамото.
Голоаз се обърна.
— Здравей, Андре.
— Давид! Кога пристигна?
Вайзнер дръпна един стол и Голоаз го представи на Марго Деньов.
— Самолетът ми се приземи преди малко. Цяло щастие е, че изобщо успях да дойда. — Израелецът обясни за проблемите с пътуването. — Просто не можеха да ми издадат самолетен билет. Грешка в компютъра, така ми обясниха хората от „Ел Ал“. — Той се засмя.
— Как се измъкна?
— С друга самоличност. Компютърът веднага прие името на Максуел Бекер.
— Значи Намръщения знае, че си член на международната група?
— Така изглежда. Какво стана с Хенри?
— Нямам представа. Френското посолство ще ме уведоми за подробностите веднага щом е възможно. Предполагам, че още е в Скотланд Ярд.
— Да се надяваме, че скоро ще го освободят. Сигурен съм, че някой го е натопил. Нали същото се случи с Питър, а сега и с мен.
— Никак не е забавно.
— Напълно съм съгласен с теб, Андре. О, Марго, защо не отидеш да изпиеш едно кафе с другите. Искам да говоря с шефа ти насаме.
Голоаз очакваше реакцията й. Тя погледна презрително младия нахалник, но стана и тръгна към масата в ъгъла.
— Виж, Андре, мислил ли си за вероятността…
ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 29 ОКТОМВРИ, 13:51:43
КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт
Норм Спенсър влезе в кабинета му, затвори вратата и се тръшна на стола до бюрото.
— Навън Том Креншоу притеснява Норма, Питър. Умира от яд, че ме повика преди него.
— Разговорът ни ще бъде кратък. Къде е Конрад?
— Той не съществува.
— Глупости!
— Поне така изглежда, шефе. Знаеш, че излизаме от правомощията си, като го търсим. Не искам после да си платим за своеволията с лихвите.
— Колко си прав! — каза Питър с надеждата, че Спенсър ще долови сарказма.
— На два пъти ми се наложи да се представям за агент на ФБР…
— Защо?
— Иначе нищо нямаше да ми кажат.
— И какво научи?
— Конрад е излязъл от Ломпок преди две години, качил се е в едно такси и просто е изчезнал. На негово име няма нито адрес, нито телефонен номер или поне шофьорска книжка. В нито един от петдесетте щата. Социалната му осигуровка не е пипана. Няма паспорт, но ако е получил туристическа виза за Мексико, никога няма да разберем. Предполагам, че в затвора е научил някои трикове, сменил си е името и е отпрашил за Перу или Чили.
— Имал ли е спестени пари?
— Да. Изтеглил ги е същия ден, в който е излязъл от затвора.
— На двадесет и втори е бил в Далас. Малко е далечко от Чили.
— Не знам как е стигнал до Далас. Прегледах списъка на пътниците за всеки пристигащ полет на двадесети, двадесет и първи и двадесет и втори. Проверих и излитащите самолети за следващите три дни. Нищо. Не можех просто да започна да разпитвам екипажите, нали?
— Правилно.
Спенсър съучастнически се наведе напред.
— Защо го търсим, шефе? Заради миналото му ли? От това, което прочетох за него, той има нужните качества и спокойно може да е Намръщения.
— Мина ми през ума.
— Защо Ръсел се среща с него? Наясно ли е какво става?
— Нямам представа.
— Може да не се е представил като Конрад. Сигурно я използва за нещо.
— Тя го е тикнала в затвора последния път. Много добре знае кой е.
Спенсър поклати глава. Нищо друго не му идваше наум.
Мартин мълчеше.
Накрая се реши:
— Продължавай да търсиш.
— Къде?
— Опитай в Интернет. Преди време се е подвизавал като Ренегата. Не може да няма някакви приятели. Сигурно още поддържа връзка с някои от тях.
Спенсър стана. Креншоу ядосано нахлу в кабинета.
— Сядай, Том. Трябва да се обадя по телефона.
Набра номера. Отговориха му почти веднага.
— Отдел, по компютърни престъпления. Агент Амброуз.
— Агент Амброуз, тук е Питър Мартин.
— Здравейте, директоре! С какво мога да ви помогна?
— Бих искал да говоря с Луан Ръсел.
— Съжалявам, господине. Тази сутрин тя замина за Канзас Сити.
— О? Добре тогава, ще я потърся по-късно.
Мартин веднага затвори и набра друг номер.
— Стая 406.
— Опитай Канзас Сити. Тя е някъде там.
ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 29 ОКТОМВРИ, 15:06:49
КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана
Грей се умори да наблюдава разпита през специалното стъкло и излезе в коридора. Огледа се и видя телефона до асансьора и стълбите. Тръгна към него. Подът имаше нужда от почистване. ФБР явно спестяваше от парите за поддръжка.
Използва кредитната си карта, за да се обади до Швейцария. Попадна на един от техниците и го помоли да повика Джорджия.
Минаха пет минути, преди да чуе гласа й.
— Здрасти, Нат.
— Намирам се близо до родния ти щат и се сетих за теб.
— Какво правиш в Уичита?
— Всъщност съм в Канзас Сити, Мисури.
— По работа ли?
— Попаднахме на следа.
— Имаш предвид ФБР?
— Да. Пипнаха един, който може и да е Намръщения. Сега е в стаята за разпити, изтръгват му ноктите.
Не правеха нищо такова, естествено. Но Грей искрено се удивляваше на способността на Луан Ръсел коренно да се променя, когато говори със заподозрени. Тя можеше да бъде нечовешки жестока. Именно за това Грей реши да говори с Джорджия Тейлър. Спокойният й характер му липсваше до болка.
— Но това е чудесно! Ако хората престанат да се паникьосват, продажбите ни веднага ще нараснат. Ти как мислиш, той ли е наистина?
— Трудно ми е да преценя, Джорджия. Той отрича всичко.
— Като се има предвид какво е направил, мога да го разбера. Ами софтуера? И него ли намерихте?
— Да, прегледах програмите.
— Така ли? Предполагам, за това си консултант. Научи ли нещо?
— Достатъчно, за да се съмнявам.
— О! И в какво?
— Ами първо на първо не мога да запиша файловете на дискети, нито да ги изкарам на принтера. Не вярвам, че Намръщения би направил такова нещо със собствения си компютър. Второ, в системата имаше скрита програма. Като онези, които откриваме навсякъде. Трудно ми е да си представя, че ще иска да я скрие и от самия себе си.
— Може би иска да унищожи софтуера? Да се защити?
— Възможно е. Не посмяхме да го изключим от мрежата. Според мен обаче това е подарък от Намръщения. Сигурен съм, че програмата, която причини проблемите в световен мащаб, не може да е толкова малка. Двадесет мегабайта не са достатъчни за такова нещо. Трябва да е петдесет, шестдесет пъти по-голяма.
— Вероятно си прав. Има ли друго?
— Няколко файла. Свръхсекретни. И прекалено много информация за кодовете — програми, проучвания, проекти…
— Добри ли са?
— И още как! Не съм специалист в тази област, но се обадих на Веласкес от Агенцията за национална сигурност. Нямаше как да извадя копия от компютъра и се наложи цели два часа да му описвам данните. Според него това е част от работата на Шимомура, но изобщо не е актуализирана. Всичко е прекалено старо, поне отпреди две години.
— Според теб това не е човекът, когото търсим, нали?
— Съмнявам се, Джорджия.
— Ако инцидентите спрат, ще повярваш ли?
— В случая времето не значи нищо. Може да са отложени по дата или час.
— Да, наистина. Разумен довод.
Сега или никога!
— Ужасно ми се иска отново да се заема с истинска работа, Джорджия. Проучване, програмиране… Не съм роден за търговия.
— Глупости! Справяш се отлично!
— Какво ще кажеш да дойдеш в Атланта и да станеш изпълнителен директор на „Компсистемс“? Така ще мога да се върна към компютрите. — Тя никога нямаше да може да заеме директорското място в „Датекс“. Не и докато Джером е там. Може би щеше да поиска да стане президент на „Компсистемс“. Пък и близостта им със сигурност щеше да промени нещата в негова полза.
— Невъзможно е, Нат. Кокалът в „Датекс“-Цюрих никак не е малък.
— В „Компсистемс“ ще получиш по-голям.
— Нейтън! Това просто няма да стане!
Някаква жена подаде главата си от кабинета надолу по коридора, огледа се и му махна.
— Господин Грей! Търсят ви по телефона.
— Помисли си, Джорджия. Моля те!
— Защо не си вземеш една седмица отпуска, Нат? Ще се почувстваш по-добре.
— Помисли си! Трябва да вървя.
Той побърза по коридора, влезе в кабинета и вдигна слушалката.
— Грей.
— Нат, тук е Рик Веласкес.
— Не говорихме ли достатъчно за днес?
— Иска ти се! Сравних онези програми с оригиналите на Шимомура. Няма никаква разлика.
— Интересно.
— Да, наистина — съгласи се Рик. — За две години, ако са използвани изобщо, би трябвало да има доста промени.
— Значи смяташ, че не може да е той?
— Трудно е да се каже. Има и още нещо.
— Слушам те.
— От осем часа тази сутрин никъде по света не е докладвано за нов инцидент.
— Това е чудесно.
— Така е. Не твърдя, че не е имало проблеми. Вече не знам какво да си мисля. Но продължавам да съм скептичен.
— Аз също. Ще отида да говоря с Луан.
Грей се върна в стаичката до тази за разпити. Вътре беше тъмно. Четирима мъже напрегнато следяха развоя на събитията през стъклото. Бойното поле беше ярко осветено.
Мелкуайър играеше доброто ченге. Беше относително спокоен, говореше тихо и от време на време молеше Луан за повече разбиране.
Фарън Джеймс Елбърт никак не изглеждаше добре. След дългите часове тормоз спортната му риза беше подгизнала под мишниците. Светлокестенявата му коса, модно подстригана, падаше на мокри кичури над челото. Очите му приличаха на тъмни сухи кладенци.
— Нещо ново? — попита Грей Бабкок.
— Не. Продължава да настоява, че няма нужда от адвокат. Не е много разумно от негова страна.
Нат познаваше доста хора като него. Блестящи технологични гении, абсолютно лишени от предвидливост, когато става въпрос за социални или юридически проблеми.
Разговорът вътре се чуваше от малкия говорител на стената.
— Казах ви, казах ви, казах ви!
— Кажете ми пак, господин Елбърт! — безмилостно изсъска Ръсел.
Мъжът умолително я погледна. Не можеше да повярва, че нормално човешко същество е способно да го измъчва по такъв начин.
— Промених цената. Само цената. Нищо повече!
— Извършиш сте федерално престъпление, господин Елбърт. Щатските закони не важат. Използвали сте телефонна линия. Прокурорът направо ще ви унищожи. Аз лично ще се погрижа. Задници като вас правят живота ми труден, а аз ще се постарая да си платите!
— Само заради някакви си мизерни две хиляди долара!
— Вашите сметки не ме интересуват. За мен това си е загуба. Голяма загуба. Ще се наложи да се запознаете с едни мили, едри момчета. Знаете къде.
— Не съм го направил! Обвиненията ви са направо смешни.
— Ние не смятаме така, господин Елбърт. Компютърът ви го доказва.
— Нямам представа откъде са се взели онези неща!
— Колко програми сте откраднали?
— Не съм!
— Имате съкратен вариант на „Уърд Пърфект“. Регистрирана ли е на ваше име?
— Заех я от един приятел.
— Как не! Лъжете, господин Елбърт. И искате да ви повярвам, че за останалото казвате истината?!
— Агент Ръсел — обади се Мелкуайър. — Предлагам кратка почивка.
Тя му хвърли поглед, който можеше да убие и динозавър. Грей потрепери. После се завъртя на петите си и излезе от стаята. Беше дяволски добра актриса.
Мелкуайър предложи на Елбърт кока-кола.
Грей смяташе, че представлението е прекалено пресилено и заподозреният ще разбере каква е работата. Но след няколко часа непрекъснат тормоз границите на реалността сигурно започват да се огъват.
Ръсел се приближи до него.
— Ще си помисля, преди отново да те поканя на вечеря — каза й той.
— Да не те е страх от мен, Нат? — Тя уморено се усмихна.
— И още как!
Луан беше капнала. Напрегнатият разпит напълно беше изцедил силите й.
Бабкок й подаде студена кутия „Севънъп“ и двамата с Грей седнаха на столовете отстрани. Той й разказа за последния разговор с Веласкес.
— Значи няма повече инциденти?
— Точно така. От осем сутринта нито един.
Тя погледна към стъклото.
— Накарах хората да проверят кога е отсъствал от работа. Предполагам, че само си губим времето. Може спокойно да е бил навсякъде, когато са ставали инцидентите.
Грей вяло се усмихна.
— Добре, да чуем какво мислиш?
— Това си е твоя работа, Луан. Не съм достатъчно компетентен, за да си позволя да давам мнение.
— Но двамата с Рик продължавате да се съмнявате?
— Така е.
— Аз също. Той се кълне, че не знае нищо за директориите „Изнудване“ и „Защита“. Склонна съм да му повярвам.
— Не твърдя, че изобщо не е виновен — уточни Грей.
— Ще го обвиним за промяната на цените на борсата, но няма да можем да го хванем за пиратски софтуер. Почти съм сигурна, че компютрите му са крадени. Значи ще му лепнем и закупуване на крадена собственост. И нищо повече.
Нат кимна с разбиране.
— И сега какво следва?
— Ще се върна да го поизмъча още половин час. После прокурорът ще му предложи да се признае за виновен по обвиненията, които ти изброих. А преди да хванем самолета, ще ти позволя да ме заведеш на вечеря.
— Аз съм консултант, ти плащаш.
— Не си играй с огъня, Нат! — засмя се тя.
— Вярно, забравих.
ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 29 ОКТОМВРИ, 23:41:12
КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат
Рано тази сутрин Кейси Конрад получи съобщението и телефонния номер от Ръсел. Беше ги изпратила от кабинета си. Конрад предположи, че просто не е имала време или възможност да отиде до другия си компютър, където и да се намираше той. Вероятно в дома й.
Едва сега осъзна, че тя си беше направила труда да се сдобие с нов адрес, и то само за да уважи решението му да стои настрана. Така рискът някой случайно да попадне на адреса му и да започне да го притеснява беше значително по-малък. Мнението му за нея за пореден път се покачи с няколко пункта.
Конрад не разполагаше с адреса в Канзас Сити, но телефонният номер беше повече от достатъчен. Когато включиха компютъра на Елбърт, той веднага се настани в системата.
Мина известно време, докато човекът на клавиатурата свикне с нея. Значи машината беше непозната за оператора. След това обаче скоростта му значително се повиши. Работеше почти без грешки. Конрад винаги с удоволствие наблюдаваше стила на операторите. Този тук плуваше в свои води, дори в среда като „Юникс“. Не му се вярваше да е Ръсел.
Опитваха се да разберат какво има в паметта на компютъра. Отваряха директориите една по една и преглеждаха файловете. Накрая решиха да копират данните, но операционната система отказваше достъп както до дискетите, така и до лентовите носители и принтера. Операторът приложи няколко номера, като заобикаляше управляващата програма на принтера, но без успех.
Човекът наистина беше добър, но не чак толкова. Беше си позволил до такава степен да бъде погълнат от задачата, че изобщо не забелязваше присъствието му.
Конрад изтегли програмата и внимателно я проучи. Не забеляза нищо нередно, нямаше прибавени или променени редове. По всяка вероятност скритият в устройство C вирус засичаше активирането на програмата, проверяваше заредения за печат файл и решаваше дали командата да се изпълни или не. Копирането можеше да се отмени само с няколко цифри за част от секундата.
Замисли се за вирусите. Преди време Ръсел му беше изпратила съобщение за тях. Той започна да ги търси и успя да открие няколко. Досега не се беше занимавал с тях, защото нямаше ясна представа как точно трябва да подходи. Луан Ръсел вече му беше обяснила, че са особено чувствителни.
Някой ден щеше да опита. Не сега.
С огромно удоволствие прегледа директориите „Изнудване“ и „Защита“. Имаше няколко интересни файла, останалите му се виждаха глупави. ИСП например нищо не му говореше. Успя да разбере само, че става въпрос за разработването на сценарий за поведението на правителството, в случай че старият Фидел ритне камбаната. Изглеждаше прекалено лесно. Превземане на радиостанциите, вестниците и източниците на енергия?!
Нима някой плаща на тези извратени идиоти шестцифрени суми за подобни щуротии?
Досиетата бяха друга работа. Зачете се в това на Ръсел. Нейният старец е свещеник? А тя беше решила да стане ченге. Боже, заплатата й беше само шестдесет хиляди годишно! С това образование можеше да си докарва много повече. Защо тогава…
Чудна работа.
Конрад веднага си даде сметка, че парите също не го интересуват. Сигурно просто иска да направи света по-справедлив? Това пък съвсем не можеше да го разбере.
Имаше и няколко анализа на професионалните й качества. Виж ти! Стреляла е по някакъв тип. Не пишеше дали е оживял. Залавянето на Кейси Конрад изобщо не се споменаваше. Не беше получила дори похвала.
Друго досие принадлежеше на някакъв тип от ЦРУ — Питър Мартин. Конрад вече беше срещал това име сред файловете, които си открадна от Управлението. Човекът май беше важен, имаше цял куп отличия, за които Кейси дори не беше чувал. Всичките му анализи бяха с надпис „Строго секретно!“ или „Само за четене!“ Три оплаквания — едно за проявено насилие и две за сексуален тормоз. И трите потулени.
Прочете още няколко досиета, включително и това на директора на централното разузнаване. Зад гърба му стояха най-влиятелните хора в страната.
Излезе от директорията „Изнудване“, извика комуникационната програма и прегледа списъка с автоматичните телефонни кодове. Имаше седем, които започваха с 402. Записа си ги. Беше възможно предаванията да се насочват от Омаха. Номерата бяха само директни, а Конрад обикновено използваше Продиджи за тази цел.
Откри директорията с личните му разработки и погледна няколко от тях. Само след минути вече знаеше, че Ръсел е хванала не когото трябва. Като програмист този беше кръгла нула.
Конрад изключи компютъра и остави експерта на Ръсел сам да стигне до този извод. Излезе на дълга разходка, изяде обяда си и дремна няколко часа.
Късно следобед отново се зае за работа. Продължи с проверката на номерата с код 402 плюс седемте, които си взе от Канзас Сити. Изглеждаха съвсем невинни — два бюлетина, частни адреси и Глоубнет.
Към единадесет спря да похапне. Направи си няколко сандвича със салам и ръжен хляб и си наля чаша студено мляко. Вечеря до прозореца. Навън валеше сняг, но нямаше да натрупа много, може би два-три сантиметра, не повече.
Върна се при компютъра и провери дали устройството в Канзас Сити още е включено в мрежата.
Оказа се прав.
След няколко минути разбра, че никой не работи със системата. Бяха я оставили само за да не изгубят ценните си доказателства.
Нямаше да им е никак лесно да ги представят в съда, помисли си той и се засмя. Щяха да са им нужни десетки мили кабели.
Вече знаеше, че секретните файлове и кодовете не могат да бъдат копирани. Обаче разработките на Шимомура страшно го изкушаваха и се реши да опита. Вече имаше достатъчно пароли от суперкомпютърния център в Сан Диего, но какво пък.
Първо провери размера на файловете в директорията „Защита“ — 1,127 мегабайта. Удивително! Нищо, той имаше много място.
Даде команда за прехвърлянето на цялата директория в собствената му система.
Натисна Enter.
Да!
Стана! Тоест щеше да стане.
Тая скръндза имаше модем само 9600 бода, така че копирането щеше да отнеме известно време. Конрад се върна в кухнята и взе купата сладолед от хладилника. Седна на стола до печката и се опита да си спомни подробностите около един от инцидентите в дискетите на Ръсел. Някакъв консултант на ФБР беше влязъл в засегната система и изтрил всички програми в нея с изключение на скритата. Накрая се опитал да изтрие и нея. Пораженията никак не бяха малки.
Но малко след това същият тип беше изчистил банката „Чейс Манхатън“, като използвал символа на намръщено лице вместо име на файл. Ръсел твърдеше, че този номер вече не минава.
Конрад изми купата и я остави на плота да се изсуши. Случилото се не му излизаше от ума. Оправи си леглото, съблече се и взе един душ. Брадата му растеше бавно. Щеше да мине цяла вечност, преди отново да достигне предишните си размери. Точно сега с нея приличаше на брадясал скитник.
Облече чисти джинси и пуловер и провери компютъра. Трансферът беше приключил.
Седна и последователно изтри всички файлове от машината в Канзас Сити без скритата програма. Изненада се, че изобщо успя да го направи. Доказателствата им могат да вървят по дяволите! Ако можеше да измисли някакъв начин, щеше да прехвърли и скритата програма в някое от изолираните си устройства. И да й направи дисекция, когато реши.
Предполагаше, че е създадена на принципа на приложните програми. Беше истинско чудовище, защото реагираше на най-различни дразнители. Конрад си я представяше като октопод, протегнал пипалата си към операционните, приложни и информационни сектори на заразения компютър. Работеше във всички среди — „Дос“, „Юникс“, вероятно и „Епъл“. Изпълняваше многобройни функции. Регистрираше както посегателствата върху себе си, така и дейността на оператора на системата. Прави това, не прави онова! Не позволявай копиране на файловете в същото устройство. Не се намесвай, ако някой влезе отвън и измъкне каквото си иска. Стой спокойно, ако операторът изтрие другите файлове.
Значи програмистът не е чак толкова добър. Беше направил няколко големи пропуска.
Ами ако има и още?
Когато човек не разполага с графичен интерфейс, където едно щракване с мишката е достатъчно за активирането на дадена програма, той използва оперативни команди. При работа с „ДОС“ след знака на съответното устройство трябва да се изпише пътят до съответния файл.
Консултантът на ФБР веднъж успешно беше изтрил скритата програма, използвайки стандартната команда.
Ами „Юникс“?
Ако не искаш да изтриеш октопода? А само да го разгледаш?
Конрад мина на „Юникс“.
Написа: LS :-(.
Кучият му син!
Образът потрепери за секунда.
Изчисти се.
Конрад знаеше, че вече не е свързан с компютъра в Канзас Сити.
И че по всяка вероятност е съсипал постоянната му памет.
Добре поне, че защитната му програма се оказа на ниво.
Все пак е нещо, нали?