Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (14)

Четиринадесета глава

ДАТА: ВТОРНИК, 27 ОКТОМВРИ, 05:19:53

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Докато се свари кафето, Конрад прегледа още веднъж резултатите, които беше получил през нощта. От девет до два сутринта той няколко пъти влиза в определени компютърни системи.

— Държавния департамент, полицията в Литъл Рок, ЦРУ, „Пасифик Бел“, банката „Чейс Манхатън“, Вашингтонската електрическа компания, администрацията в Боневил, „Ю Ес Ей Тудей“ и още около десетина други.

Оставаше вътре в системите броени секунди. Целта му не беше да използва тези организации. Интересуваше се само от начина, по който е достигнал до тях. В маршрутите променяше само изходната позиция. При всяка поредица адреси тръгваше от различно място в Съединените щати — Сиатъл, Чикаго, Бостън, Маями, Далас, Луисвил и Солт Лейк Сити. Просто си „заемаше“ някой компютър, включен, но очевидно свободен. По същия начин беше изпращал първите си съобщения от Купъртино, Калифорния.

Маршрутът, записан от програмата, показваше само, че пътуванията в киберпространството минават откъде ли не. Пакетите се придвижваха по Продиджи, Компюсърв, Америка Онлайн, Делфи, Интернет Ем Си Ай, Нетком, Колорадо Супернет и още дузина други мрежи.

Когато свърши, прекара адресите през специалната програма за анализи, която беше написал. Така не стигна доникъде. Предната вечер беше казал на Ръсел, че Омаха и Атланта се появяват най-често. Днес новите данни показваха, че тези два града наистина доминират. Ако обектите бяха на запад от Мисисипи, повечето от маршрутите минаваха през насочващ компютър в Омаха. На изток от Мисисипи осемдесет и два процента се насочваха през или от Атланта.

Това беше така независимо от изходната точка.

Но нима доказваше нещо?

За да стигнат до „Чейс Манхатън“ от Солт Лейк Сити например, част от пакетите бяха насочвани към компютър, който според него се намираше в Огдън. После минаваха през Денвър, Де Мойн, Детройт и Ню Йорк. Няколко пакета се отклоняваха през Далас, Атланта и Филаделфия. Съобщението се комбинираше в Ню Йорк и продължаваше през домашния компютър на изпълнителния директор на „Чейс“. Така хакерът беше избягнал системата за трансфер на фондове Т-1. Конрад не се изненада. Той често използваше този похват при посещенията си до различни банки.

И за да станат нещата още по-неясни, маршрутът се променяше при всеки повторен опит. Всичко зависеше от натоварването на насочващия компютър. Ако дадена линия беше заета, той просто прехвърляше пакетите другаде.

Кейси искаше да направи карта на последователността на адресите. Страхуваше се, че в крайна сметка тя нямаше да му бъде от голяма полза.

Реши, че ще бъде по-добре да се откъсне от проблема за малко и да остави събраната информация да се подреди в главата му. Пътуването до банката го подсети, че има да върши и своя работа.

Първо отиде до кухнята за чаша кафе, после се върна и свърза с мрежата хард дисково устройство L. В него беше записана програмата за трансфер на фондове на „Датекс“.

Изкара баланса на финансите си на независимата система и провери всичките шестдесет и две банкови сметки. Тази на Джонатан Корд в Пеория беше прекалено набъбнала. Конрад активира „Датекс“. След половин час беше прехвърлил от сметката над седемнадесет хиляди долара. Направи го на части. Отделните суми не надвишаваха две хиляди долара, въпреки че банките обикновено не проверяваха трансфери, по-малки от десет хиляди долара.

Прехвърли парите под формата на дарения в размер хиляда или две хиляди долара на единадесет благотворителни организации. От „Юнайтед Уей“ в Гранд Айлънд, Небраска, до пансиона за жени, жертва на семейно насилие в Индианаполис, и едно училище за цветнокожи в Чикаго. Избираше имената от списъка на Кейси Конрад с одобрени организации, които внасят депозитите си същия ден. Когато счетоводителят получеше писмото от банката и установеше, че балансът е по-висок с хиляда долара, по всяка вероятност щеше да си помисли, че е объркал изчисленията на вноската или общата сума. Щеше да бъде доволен. На грешките за сметка на клиента не се обръщаше толкова внимание, колкото на тези, които ощетяваха банката.

Одобрените агенции на Конрад се подлагаха на дълго и съсредоточено проучване, преди той да се реши да им предостави парите си. Фондовете за тях идваха от лихви по спестяванията, паричния пазар и закрити сметки. Беше сигурен, че има жени и деца, които се нуждаят от тях повече от банките.

Тъй като вече се беше заел с агенциите, реши да провери няколко, които си беше набелязал. След като Арамъни ограби „Юнайтед Уей Америка“, Конрад започна да се интересува от счетоводството на благотворителните фондации. Страшно се вбесяваше от факта, че той самият отиде в затвора за — по негово собствено мнение — няколко закачки; а в същото време имаше хора, които си плетяха кошницата с парите на трепещите се американци години наред, без да ги хванат.

Влезе в системата на горещата линия в Мемфис и изкара счетоводния баланс на екрана.

ОБЩЕСТВЕНА ЛИНИЯ
БАЛАНС ОТ НАЧАЛОТО НА ГОДИНАТА ДО ДНЕШНА ДАТА

РЕД	ПОСТЪПЛЕНИЯ	ОБЩ БЮДЖЕТ	ДО МОМЕНТА	БАЛАНС
010	Федерални	5,600	5,600	0
020	Държавни	15,000	15,000	0
030	Общински	15,750	15,750	0
040	Дарения	62,400	51,722	–10,678
ВСИЧКО РАЗХОДИ:		98,750	88,072	–10,678
100	Персонал	52,500	39,375	13,125
200	Наем	6,000	5,674	326
300	Консумативи	2,500	1,116	1,384
400	Телекомуникации	7,200	5,780	1,420
500	Командировки	5,000	5,971	–971
600	Финансови средства	9,100	10,066	–966
700	Непредвидени разходи	16,450	11,322	5,128
ВСИЧКО:		98,750	79,304	19,446
БАЛАНС:		0	8,768	8,768

Конрад вече се беше научил да чете между редовете на подобни анализи. Първо, предвидените приходи от дарения много изоставаха. Вероятно се дължеше на прекалено оптимистична оценка в началото на годината. Второ, размерът на разходите за персонала предполагаше съществуването на добре заплатен директор, асистент и доброволци за телефоните. Наемът изглеждаше нормален, но само при условие че църквата или общината поемат част от него. Обаче му беше много трудно да си представи, че такава малка организация се нуждае от толкова командировъчни. Похарчените финанси за оборудване също бяха много, освен ако агенцията не е планирала модернизиране на компютрите или телефоните през тази година. Непредвидените разходи обаче според него си бяха личен фонд на директора. Отгоре на всичко това се вършеше пред очите на борда. Темпът, с който се харчеше това перо, май щеше да ги лиши от тринадесетата заплата, освен ако не попълнеха фонда от дарения.

Потърси файловете с командировъчните и откри каквото очакваше — многобройни кратки пътувания до Нашвил, няколко до Ню Орлиънс и едно до Далас. От документацията не можеха да се разберат много подробности, но Конрад реши да не губи време с проверката. За себе си вече беше сигурен — директорът и любовницата му са изкарали няколко незабравими уикенда.

Имаше няколко чека, написани за плащане в брой без никакво обяснение. Никак не се учуди. Не му трябваше да живее в Мемфис, за да разбере, че бордът на директорите харесваше своя изпълнителен директор и вярваше на всяка негова дума.

Организацията получаваше и федерална, и държавна издръжка. Конрад написа кратко съобщение на държавния финансов ревизор в Тенеси.

кога обществената телефонна линия в Мемфис

ще престане да харчи държавни пари за частни

пътувания и луизианска кухня?

След четири или пет седмици щеше да се върне и да провери дали има някакви промени. Ако ревизорът си беше на мястото, събитията щяха да се развият доста бързо.

ДАТА: ВТОРНИК, 27 ОКТОМВРИ, 08:33:16

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Грей беше в хотелската си стая в „Мейфлауър“. Носеше фланелка на „Фелкънс“, избелели дънки и каубойски ботуши, които му бяха служили вярно повече от двадесет години — с доста износена кожа, но наскоро сменени подметки и грижливо лъснати до блясък. В свободното си време обичаше да се облича именно така, а и бездруго не планираше да излиза някъде следващите няколко часа.

Подносът със закуската чакаше на пода до вратата. Грей седеше наведен над преносимия си компютър на бюрото до прозореца и чакаше Бил Фореш да му се обади по телефона.

Непрекъснато обмисляше подробностите около снощния си разговор с Джорджия. Беше му се сторила страшно възбудена, гласът й издаваше колко се вълнува. Това му напомняше за добрите стари времена, когато двамата работеха заедно в „Датекс“-Атланта. Тогава без съмнение всички бяха по-наивни, идеалисти, но безкрайно доволни. Само дето сега тя беше много по-щастлива от него самия.

— Това е страхотна идея, Джорджия. Успя ли?

— „Даймлер“ вече са в Глоубнет и цялата им база данни е защитена. Оттогава не са имали никакви проблеми.

— Супер! Ти си истинско чудо!

— Ами! — не се съгласи тя, но Грей разбра, че е харесала комплимента. — Стана съвсем случайно, Нат.

Тя му разясни политиката на компанията. Гласът й му действаше по някакъв магически начин и той трябваше да полага големи усилия, за да разбере смисъла на думите й.

— Искаш да взимаме пари за услугата? — попита Грей, малко разочарован.

— И още как! Имаме много за наваксване, Нат. Петнадесет хиляди долара са нищо в сравнение с алтернативата. Парите ще ни помогнат да покрием текущите си разходи.

— Добре. Исках само да кажа, че това си е нещо като национално бедствие, Джорджия. Земетресения, урагани, наводнения, нали знаеш? Няма да ни навреди, ако помогнем, щом имаме възможност. Само връзките с обществеността могат да…

— Джером е на различно мнение — прекъсна го тя.

Решаващ фактор, разбира се.

Докато чакаше, Грей превключи на текстообработващата си програма и разгледа копието от съобщението до швейцарския Червен кръст, което му беше изпратила Джорджия. После се върна към управляващата програма.

Фореш се обади.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, Нат.

— Знам, че трябва първо да получиш разрешение, Бил.

— Работата е там, че не сме имали проблеми от почти цяла седмица и ръководството престана да се безпокои за случилото се. Трябваше да им докажа, че скритият файл все още е в системите ни. Президентът на банката се обади на „Даймлер-Бенц“ за потвърждение, после събуди останалите членове на борда да поиска съгласието им. Не искаше сам да поеме отговорността за експеримента. Не мога да го обвинявам.

— И?

— Ще опитаме. По дяволите, става въпрос само за някакви си седем милиона файла, нали така?

— Добре.

Фореш му продиктува нюйоркски телефонен номер и парола.

— Така ще влезеш в Т-1. Можеш да използваш управляващата програма. Кажи ми, че ще стане, Нат.

— Последния път нямаше проблеми. Шансът е петдесет на петдесет.

— Преди две седмици щях да се изсмея на подобно предложение. Днес съотношението ми се вижда съвсем прилично.

Грей беше свързан с Глоубнет. Използва комуникационната програма, за да влезе в Т-1. На екрана веднага се появи приветствието на „Чейс Манхатън“. Използва паролата, която му даде Фореш, прескочи няколко менюта и се спря на управляващата програма.

— Там съм — обясни той на Фореш.

— Ясно. Наблюдаващата програма показва, че в системата има някой. Дерзай!

Грей превключи на текстовия си редактор и копира символа на намръщеното лице. Върна се в управляващата програма, даде команда за изтриване и въведе знака. Без да изпуска от очи мегабайтовете на устройството, натисна клавиша, за да потвърди командата. Получи съответното предупреждение, въведе положителен отговор и щракна върху възможността за изтриване на директория с всички файлове в нея.

Секунда по-късно мегабайтовете на паметта станаха от 2,986,784 на 2,966,930.

— Е, Бил, мисля, че все още имаш всичко, с изключение на скритата програма.

— Чакай малко… Божичко! Как го направи?

— Търговска тайна. Слушай, Бил, колко от вас имат външен достъп до системата?

— Имаш предвид изпълнителните директори и прочие?

— Да.

— Ами сигурно са около двеста души. Аз редовно работя от дома си. Повечето от програмистите също. Шефовете искат непрекъснато да са в течение на пазарните условия и балансите.

— Ако бях на твое място, щях да изолирам външните линии. Поне докато не вкараме „Пелъс Гард“ във всички устройства.

— Мислиш, че Намръщения е получил достъп чрез… Добре, прав си. Ще видя какво мога да направя. Чакай малко. — Фореш викна нещо и след секунда екранът на Грей остана празен.

— Да не би да си прекъснал връзката с комуникационната мрежа?

— Аха. Никакви последствия. Не съм се чувствал толкова добре от абитуриентския бал в гимназията насам.

Грей се засмя.

— Тогава изобщо не можех да танцувам.

— Дикси Монахън чака на линия в Атланта. Той ще ти прехвърли защитния пакет. Изолирай едно от устройствата си за трансфера на програмата.

— Кажи каквато цена искаш, Нат.

— Няма да ти се размине.

Грей беше в отлично настроение. Изпрати кратко съобщение по електронната поща на Джорджия, в което се казваше само: „Ти си същинска сладурана!“ и изключи компютъра си.

Не му се губеше време за преобличане. Грабна износената си синя шуба, изскочи от стаята и се отправи към асансьорите.

ДАТА: ВТОРНИК, 27 ОКТОМВРИ, 09:27:41

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

— Ако направим проучване на общественото мнение — започна Рик Веласкес, — ще открием, че деветдесет процента от американците не дават и пет пари за обърканите телефонни линии и изчезналите бази данни.

— Освен ако не ги засягат лично — съгласи се Луан.

— Точно така. Тръгнем ли да пресмятаме общия брой на гражданите, засегнати по някакъв начин от случилото се, числото едва ли ще надхвърли петдесет хиляди. А това е капка в морето.

Ръсел знаеше, че Рик вероятно е абсолютно прав. На бюрото пред нея беше последният брой на „Вашингтон Пост“. Една от водещите статии се опитваше да направи разбор на пораженията, причинени от човека, когото наричаха Намръщения. Медиите винаги бързаха да лепват разни прозвища на банковите обирджии и серийните убийци, при това далеч не толкова нецензурни като имената, с които обикновено ги наричаха ченгетата. Двамата сега обсъждаха написаното във вестника.

Рик беше поискал позволението да качи краката си на бюрото й. Седеше удобно на един от столовете за посетители и държеше чашата кафе в ръце. Ръсел никога преди това не го беше виждала с очила. Сега кафявите му очи изглеждаха по-големи и далеч по-изразителни.

— Потърпевшите в голямата си част са различни компании и корпорации — продължи тя.

— Да, но точно те звънят непрекъснато в Белия дом и настояват за незабавно решение на проблема.

— Виж, Рик, ако оплакванията идваха от обикновените граждани, Бюрото едва ли щеше да похарчи годишния си бюджет по този случай. По него работят повече хора с допълнително възнаграждение и транспортни разходи, отколкото отделяме за всичките ни останали задачи, взети заедно. А те никак не са малко.

— Навсякъде е едно и също — каза той. — Ако ти кажа с колко сме надхвърлили бюджета до този момент, няма да ми повярваш. Получи ли информация от екипите?

Веласкес имаше свои хора там, но всички доклади се обработваха от Сесили Амброуз в Бюрото.

— Момчетата дебнат неуморно като тигър плячката си. Засега имаме само един улов.

Рик вдигна едната си вежда. За компютърен специалист, чиито играчки са в опасност, той се владееше отлично, помисли си тя.

— Някакво хлапе се е опитало да получи безплатен междущатски телефонен разговор от „Пасифик Бел“.

— Едно от предимствата от залагането на капаните е — започна той, — че ще хванем хора, които не сме успявали да пипнем досега.

Беше напълно прав. И в най-смелите си мечти Ръсел предполагаше, че само десетина процента от всички компютърни престъпления — безобидни или по-сериозни — бяха изобщо регистрирани.

— Ние предполагаме — продължи той, — че някой се е опитал да влезе в системите ни.

— Само се е опитал?

— Търсим скрити файлове, но досега така и не сме открили такива.

— Тогава откъде си толкова сигурен?

— Но да си остане между нас двамата!

— Разбира се. — Тя се облегна с лакти на бюрото.

— Провеждаме един експеримент във виртуалната реалност. Имаме договор с хора от Министерството на отбраната.

Програмите за виртуалната реалност бяха факт едва от няколко години. В най-общи линии потребителят носеше шлем, който го свързваше с компютъра и програмата. Така на малките екрани във вътрешността на шлема той виждаше определена среда и се чувстваше част от нея. Повечето програми бяха създавани за пазара на компютърните игри. Луан беше чела редица научни доклади за случаи, в които виртуалната реалност успешно се използваше за лечението на различни фобии. Например пациенти, които страдаха от непоносимост към височини, без да мърдат от мястото си, се издигаха до петдесетия етаж в остъклен асансьор или вървяха по въжени мостове над дълбоки каньони. След няколко сеанса състоянието им значително се подобряваше.

— Опитай се да си представиш ситуацията — каза Веласкес. — Не мога да ти разкрия всички подробности. Имаш стая с няколко обекта…

— Стига, Рик!

— Добре де. Имаш оръжия, екрани, навигационни уреди. Потребителят може да получи директен образ от космическото пространство, реален или модифициран.

— Изпробвали ли сте го вече?

— Да. Ефектът е като да висиш в околоземна орбита и да наблюдаваш нещата долу. Все едно че си самият Бог.

— Ще ми уредиш ли да опитам някой път?

— Хей, Луан…

— Имам най-високата квалификация!

— Ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам.

Тя поклати глава в знак на съгласие.

— Естествено. Продължавай.

— Та значи, ти си в стаята. На задната стена е системата за сигурност на агенцията. Можеш ли да го видиш?

Тя затвори очи и се опита да си представи зала, пълна с монитори и странни на вид оръжия. И ускорители. Отзад имаше стена.

— Какъв цвят е?

— Кое?

— Стената.

— О! Ами май беше сива.

— Никакво въображение, а?

— Както и да е. Едно от момчетата ни е сложило шлема и е погледнало към стената. Тя започнала да се огъва, сякаш някой отвън искал да премине през нея.

Тя отвори очи.

— Само толкова? И това ли те притеснява?

— Никога не се беше случвало преди.

— О, по дяволите! Какво ще правим оттук нататък, Рик?

— Нямам представа.

— Минавало ли ти е през ума, че нашият човек може да се е позабавлявал достатъчно и да е решил просто да се оттегли? Не сме получавали оплаквания от няколко дни.

— Не бих се обзаложил за това. Той вече ни показа на какво е способен, Луан. Сега ще изчака да види какво можем ние. Следващият му ход ще е унищожителен. Спомни си само за пораженията, когато Грей се опита да направи нещо за „Бетър Бизнес Бюро“ в Тампа.

Тя вдигна глава и с периферното си зрение видя някой да влиза в залата.

— Говорим за вълка…

Веласкес свали краката си от бюрото и се обърна към стъклената врата точно когато Нат влезе.

Той хвърли шубата си на един от шкафовете в кабинета.

— Хей, каубой — поздрави Рик. — Най-после те виждам в истинската ти светлина.

Грей се ухили:

— Извинете ме за прекъсването. Излязох от хотела бързо, нямах време да се обадя.

— Изобщо не ни притесняваш — успокои го Ръсел. — Случило ли се е нещо? Изглеждаш много доволен.

— Успяхме!

— Сядай на стола и разказвай.

— Ще ми трябва компютър.

Луан и Рик го последваха в залата. Ботушите го правеха да изглежда малко по-висок.

Сесили беше на телефона и записваше данните от докладите на екипите. Четиримата агенти в другия край на залата обработваха досиетата на заподозрените. Бяха успели да намалят броя им до петстотин.

— Решението откри Джорджия Тейлър — обясни Нат.

— Коя е тя?

— Преди време работехме заедно в „Датекс“. Сега е главен асистент на Джером Уестин.

— Добре. Продължавай.

Грей седна пред терминала и им разказа за символа на намръщеното лице и успешното унищожаване на програмата — фантом в системите на „Даймлер-Бенц“ и „Чейс Манхатън“.

— Има и още нещо. Не трябваше да разкривам тайната на никого.

— Защо? — учуди се Ръсел.

— Вече е патентована. — Той им обясни за таксата, която „Компсистемс“ и другите компании на Глоубнет щяха да прибират за изчистването на системите.

— Как може да сте толкова себични и алчни?!

— Права си.

Веласкес прояви повече разбиране.

— Виж, Луан, ако аз имах собствена фирма и знаех решението, със сигурност щях да искам повече. Засегнатите компании са заплашени от загуби в размер на милиони долари.

— Както и да е. Казал съм го само на вас и ще ви бъда много благодарен, ако не го споделяте с никого. Поне засега.

Луан си помисли, че ще трябва да съобщи на Ренегата за този напредък. Тя все още не беше говорила нито с комитета, нито с Монтгомъри или Веласкес за съвместната си работа с Конрад. Много късно осъзна каква грешка е направила, като се е обърнала към него. Не очакваше някой да я разбере. Хаосът в обществото и натискът отгоре я бяха накарали да предаде на човек, съден за компютърни престъпления, вътрешна информация на Бюрото, без да споменаваме хилядите тайни адреси и пароли. Когато каза на Конрад, че рискува работата си заради срещата си с него, смяташе, че преувеличава. Тогава не мислеше толкова за паролите. Обаче ако сега Конрад внезапно изчезнеше и започнеше да тормози големите корпорации, с нея беше свършено.

Донякъде Питър Мартин също имаше вина за това. Ако той не се беше оказал такъв задник, като накара да я проследят, тя може би щеше да се реши да сподели с останалите за срещата с Конрад. Обаче щом ЦРУ поставя професионалните й качества под въпрос, тя със сигурност нямаше да им достави удоволствието да я хванат в нарушение.

Обаче ужасно съжаляваше, че позволи на гнева си да надделее. Никак не й се искаше да изпусне шанса тя и Питър да станат повече от приятели. Рано или късно трябваше да му се извини. Вече му беше изпратила съобщение, в което го молеше за списъка с европейските адреси за Конрад. Може би това щеше да стопи леда между двамата.

— Коя система искате да изчистя? — попита Грей. — Само като демонстрация.

— Ами — засмя се Рик — ти нали вече изчисти „Бетър Бизнес Бюро“?

— Боже, съжалявам за това — каза Грей. — Какво откри Дарел?

— Хард дискът е непокътнат. Няма механични повреди. Само дето си изтрил цялата постоянна памет на компютъра — отговори Луан.

— И унищожих вашия монитор.

— Ще си купим друг, Нат.

— „Чейс Манхатън“ имат доста голяма система — каза Веласкес. — Искаш ли да опиташ с някоя от телефонните компании?

— Добре, обаче трябва да бъдем в състояние веднага след това да ги изолираме от телекомуникациите.

— Какво ще кажеш отделът по компютърни престъпления да се присъедини към Глоубнет? — попита Ръсел.

— Нямам нищо против. Поне ще бъдете на сигурно място.

— Първо ще ми трябва разрешението на шефовете. Но временно можем да се откачим от мрежата. Действай!

Тя застана зад него и впери поглед в монитора. Рик застана от другата му страна. Приближи се и Сесили Амброуз.

Грей повика управляващата програма и даде команда за изтриване. Въведе ":-(" за име на файла.

Натисна enter, потвърди командата и я допълни за цялата директория.

В продължение на две секунди не се случи нищо.

После мониторът присветна, екранът побеля и угасна.

— Мамка му! — каза Грей.

ДАТА: ВТОРНИК, 27 ОКТОМВРИ, 14:12:03

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Когато Мартин отби от булевард „Джордж Вашингтон Мемориал“ в Рослин, корветът поднесе по почернелия от автомобилните газове лед. До обяд температурите бяха над нулата и снегът по улиците и магистралите се беше стопил. После времето отново се смрачи, водата замръзна и покри асфалта с тънък хлъзгав слой.

Водите на река Потомак изглеждаха по-сиви и от асфалта.

Той пресече булевард „Къстис Мемориал“, зави по Деветнадесета улица и спря пред бара две пресечки по-надолу. Заведението носеше обикновеното име „При Мак“ и беше любимо място за срещи на хората от тайните служби и военното разузнаване. Паркингът беше претъпкан. Успя да намери място чак в самия му край.

Барът също беше пълен. Вътре цареше тайнствен полумрак. Носеше се тежката миризма на бира и дървени стърготини. Масите бяха направени от различни по големина парчета дъска, загладени само отгоре. Стените, които едва се различаваха през гъстия пласт дим, бяха облицовани с орехови плоскости. Цялото място приличаше повече на тъмна пещера, отколкото на бар.

Най-после успя да види вдигнатата ръка в другия край на заведението и се отправи натам.

— Сядай, Питър. Какво ще пиеш?

— Уиски.

Адмиралът кимна към сервитьора и той мълчаливо се отдалечи.

Адмирал Никълъс Уендоувър не носеше униформата си. По всичко си личеше, че не е в особено добро настроение. Широкото му лице, белязано от годините, прекарани под слънцето и вятъра на световните океани, беше мрачно и навъсено. Вината за това вероятно трябваше да се търси в подчинените му от разузнавателното управление към министерството на отбраната.

Мартин мълчаливо го оглежда и каза:

— Обзалагам се, че не си спал спокойно, Ник.

— Изобщо не съм спал. За какво искаше да говориш с мен?

— Ти как мислиш?

— Ясно. Извън моите правомощия е. Заповед отгоре.

— Стига, Ник. Това не е среща между представители на различни агенции. Исках да поговорим като стари приятели. Нали още сме такива?

Уендоувър изкриви лицето си в измъчена полуусмивка. Изчака сервитьорът да остави чашите и да се отдалечи достатъчно и каза:

— Всички там са изплашени до смърт.

„Там“ беше Пентагонът.

— Сигурно е така.

— Не мисля, че която и да е служба работи макар и с един компонент, който да не е свързан по някакъв начин с компютрите. Всички, от началника на личния състав надолу, направо са полудели. Можеш ли да си представиш в каква ситуация се намира в момента страната ни, Питър.

Мартин отпи от уискито.

— Знам. Същото е и в Ленгли.

— Много ли е зле?

— Досието ми е в ръцете на „Уошингтън Поуст“.

— Без майтап!

— Шегата би била доста неуместна. Според мен едва ли ще се решат да го използват, но човек никога не знае.

Уендоувър се умълча. Вероятно се опитваше да си спомни какво може да има в неговото собствено досие и да прецени евентуалните последствия.

— Този… Намръщения — започна той, — е използвал сателитните канали и сега има абсолютна власт над флотата.

— Не може да бъде!

— Питър, самолетоносачите отказват да изстрелват ракети!

— Президентът знае ли?

— Естествено. Министерството на отбраната е в паника. Помисли само какво може да стане, ако тази информация излезе на бял свят.

— Има ли още?

— Системите за въздушен контрол и приземяване. Ами ако те откажат по средата на някоя буря? Самолетите ще започнат да падат като камъни.

— Искаш да кажеш, че Съединените щати са лишени от всякаква отбранителна възможност?

— Не съвсем. В момента апаратурата работи безотказно. Но всички мислят само за едно — вероятността системите да рухнат точно когато имаме най-голяма нужда от тях. И изстреляната ракета се насочи към самолетоносача.

— Другите държави са в същото положение, Ник.

— Кои по-точно?

— Не мога да ти кажа със стопроцентова сигурност. Виталий Жувармов е прекалено изнервен. Подозирам, че руснаците имат същите проблеми. — Той се сети за обаждането на Липцин. — Включи в сметката и Израел.

— Дори и така да е — каза Уендоувър. — Най-страшното сега е, че по-малко развити армии без връзка с комуникационните канали в момента имат пълно надмощие. Не можем да им позволим да го разберат, нали, Питър?

— Хей, Ник, аз съм на твоя страна, не забравяй! Предполагам, знаеш за скрития файл, или програма, или каквото там е?

— Обадиха ни се от Агенцията за национална сигурност. Открихме го. Отбраната има много различни системи. Ще отнеме време, докато успеем да проверим всичките. Обаче не ми се вярва да е пропусната някоя. Файлът е навсякъде.

— Опитахте ли да го изтриете?

Уендоувър се намръщи.

— Някакъв кретен от техническия отдел решил да вземе инициативата в свои ръце. Изгубихме страшно много данни за оръжия, които още са в процес на разработване.

— Положението никак не е розово, Ник.

— На мен ли го казваш? Как мислиш, лесно ли е да се примириш с факта, че някакъв кучи син държи под свой контрол най-добрата армия в света? Как върви разследването?

Мартин го запозна с работата на международната група.

— Току-що изпратих поредната пратка документи за Лондон. Честно казано, не знам дали това ще помогне. Досега вече трябваше да сме се срещнали пак. Очевидно Содъби има някакви затруднения с довеждането на базите данни до състояние, когато филтрирането ще може да започне. Доколкото знам, ФБР също не е постигнало някакъв напредък.

Двамата едновременно се заеха с питиетата си.

Питър се огледа наоколо. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. Навсякъде в бара явно се водеха подобни разговори. Хората бяха навели глави по двама или по трима и оживено обсъждаха нещо между глътките уиски. Всички тук бяха свързани с разузнаването по един или друг начин.

После внимателно засегна темата.

— Носят се слухове, че отбраната иска системата само за себе си.

— Каква система?

— Софтуерът на Намръщения.

— Виж ти!

Уендоувър нямаше да му каже нищо повече, но Питър разбра.

— Питър, нима смяташ, че някой вече е на път да го хване?

— Доколкото знам, не. Утре ще питам където трябва. Ще те държа в течение.

— Можем да обединим усилията си за решаване на проблема — предложи Уендоувър.

— Шефовете казват, че първо трябва да елиминираме престъпника.

— Знам каква е политиката. Обаче руснаците и китайците ще си съдерат задника, за да се докопат до програмата преди нас. Не искам да прекарам останалата част от живота си в постоянен стрес.

— Правим каквото можем. — Мартин беше изпратил до всеки един от шефовете на отдели нареждане по факса да усилят наблюдението на всички приятелски и неприятелски разузнавателни служби. Ако някой откриеше Намръщения преди тях, те щяха да са следващите. Още не беше направил уточнения колко далеч могат да стигнат съответните агенти, за да вземат софтуера. След този разговор обаче твърдо реши да поиска от директора разрешение за сваляне на ограниченията. Ако в играта се намесеха Русия или, да кажем, Ирак, нямаше да мине без военен конфликт.

ДАТА: ВТОРНИК, 27 ОКТОМВРИ, 16:11:44

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Конрад спря за малко и капна няколко капки в зачервените си очи. Клепачите му горяха. Мониторът вече прегряваше. Никога не беше работил толкова дълго без прекъсване.

Използваше програмата за автоматично търсене. За целта беше заредил в едно от хард дисковите устройства списъка на базите данни. Когато прибавяше нещо към каталога, включващ между другото какви ли не енциклопедии и цялата библиотека на Конгреса, програмата автоматично преглеждаше новата информация.

Беше лесно. Комуникационната програма му отваряше прозорец с дата и номер. Това улесняваше търсенето. Записваше на съответния ред за информация исканата дума, натискаше клавиша за изпращане и… готово.

Програмата първо проверяваше адресите на всички бази данни, после преглеждаше цялото киберпространство. Ако откриеше нова информация, я прибавяше към предварителния списък.

Сложното беше правилното задаване на командата. Ако въведеше нещо отвлечено, като например „Гражданска война“, щеше да бъде затрупан от входящи данни. От всичко, написано някога за Гражданската война в Америка до известните факти за подобни войни по целия свят.

Конрад беше поискал „Пробивите в сигурността на Интернет от 10/1“. След около четири минути в паметта на компютъра се изсипаха 7964 доклада за такива случаи заедно с адресите. Плюс коментарите от бюлетините и по-любопитните подробности. Имаше и списък на 227 бази данни, при които опитите не бяха успели. В голямата си част това бяха засекретени системи или просто такива с ограничено право на достъп. Конрад влезе в по-интересните от тях, за да потърси повече информация. Прегледа и архивите на компютърния отдел за извънредни престъпления, но не откри нищо по-актуално. Вероятно държаха данните от скорошните разследвания на автономно устройство.

Все пак попадна на нещо. С изненада установи, че може да влиза в системите на ФБР и ЦРУ без никакъв проблем. Тоест програмата за пробиването на кодовете изобщо не му беше необходима. Цялата им защитна схема беше отишла по дяволите, а те явно изобщо си нямаха понятие. Бяха се примирили с факта, че са уязвими от страна на Намръщения, но не допускаха атака и от другаде. След като така и така вече беше там, Конрад си записа всички досиета на служителите в двете разузнавателни служби с по-висока квалификация.

В крайна сметка човек никога не знае какво може да стане утре. Някой ден досиетата можеха да му свършат добра работа.

ЦРУ и ФБР също нямаха важна информация на разположение. Всички вече използваха автономни устройства.

Агенцията за национална сигурност обаче си оставаше все така недосегаема. Някой ден щеше да изпробва уменията си срещу тях. Но не сега, реши той. Не и докато работи с Ръсел.

Вече имаше няколко файла с последните данни от пробивите, адресите на компютрите в Омаха и Атланта, постиженията на няколко компании за подобряване на сигурността и детайлите за произшествието в суперкомпютърния център в Сан Диего преди години. Естествено, си записа най-важната част за свое ползване.

Беше преглеждал упорито обема събрана информация, като изтриваше ненужните подробности, за да получи възможно най-удобна за ползване база данни.

Оставаше му още почти толкова. Основният проблем при съвременния начин на боравене с компютрите беше времето. Човек получаваше невероятно количество данни, за обработката на които нямаха да му стигнат няколко живота.

Взе шубата си и излезе навън. Вече беше почти тъмно. Тъй като беше разположена на източния склон на планината, хижата оставаше в сянката й още в два часа следобед. В четири настъпваше полумракът.

Обиколи полянката няколко пъти. Земята още беше покрита с няколко сантиметра сняг. При всяка следваща обиколка Конрад внимателно стъпваше в следите, оставени от ботушите му при предната. Не му се искаше да разваля бялата девственост на пейзажа. Чистият въздух сякаш проясни главата му.

Но от какво? Беше обхванат от ловна треска. Понякога му се струваше, че жертвата е съвсем наблизо, друг път почти губеше надежда.

Все още му се струваше странно, че в голяма част от случаите проверките показаха маршрути през Омаха и Атланта. Проблемът обаче беше, че тестовете така или иначе започваха с неговия адрес. Намръщения спокойно можеше и да е в Мексико Сити, а трансмисиите му да заобикалят Небраска и Джорджия.

Конрад се качи на верандата и влезе обратно в хижата. След разходката вътре му се стори горещо и задушно. Свали шубата си, реши да отложи вечерята за по-късно и се върна при компютъра.

Оставаше му още много за четене.

ДАТА: ВТОРНИК, 27 ОКТОМВРИ, 20:09:51

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Когато телефонът иззвъня, Луан се беше изтегнала във ваната и се наслаждаваше на горещата сапунена вода. Избърса ръката си в хавлията и вдигна слушалката от пода.

— Луан, тук е Дарел.

— Още ли си в службата?

— Ами да, върнах се да довърша нещо. Слушай, май вече имаме нещо.

Тя веднага излезе от унеса си.

— Какво имаш предвид?

— Нали помниш, че изпратихме екип в „Локхийд-Мартин“ в Колорадо? Преди малко се обадиха, че са станали свидетели на пробив в системите.

— Разказвай!

— Случило се е преди около петнадесет минути. Джъд се обади да ни уведоми.

— И?

— Наблюдавали са работата на главната административна система. След пет часа са проверявали всички потребителски идентификатори. Появил се е нов потребител, който използвал една от старите пароли.

— Сменили са паролите?

— Да, но без да анулират старите. Непознатият е поискал достъп направо до секретните файлове, свързани с космическите програми.

— Джъд опитал ли се е да го спре?

— Естествено. Вкарал е във файловете нов защитен екран и е объркал натрапника за момент. После мониторът му е изгорял.

— Разполагаме ли с нещо?

— Опитахме се да проследим линията, но успяхме да получим само кода на района. 402.

— Отлична работа, Дарел! Все пак е някакво начало.

— Искрено се надявам, Луан.

След разговора тя излезе от ваната, изтри се набързо и се уви в хавлията. Отиде в хола и седна зад бюрото. Компютърът и мониторът бяха включени, в случай че Конрад реши да се свърже с нея. Екранът беше празен.

Тя написа адреса му и почака.

тук съм. нещо важно?

Така мисля. Преди двадесет минути някой се е опитал да влезе в системите на „Локхийд-Мартин“, Колорадо. Мониторът е изгорял като онзи в кабинета ми, но имаме района — 402.

по дяволите, това е в Омаха

Можеш ли да го проследиш?

вероятно не. ще поставя собствено наблюдение

трябва да свършваме

Само секунда. Има ли някакъв напредък?

изпрати ми адресите от европа. между другото, знаеш ли, че ФБР и ЦРУ са без всякаква защита? програмите за сигурност са унищожени

Нямах представа. Ще проверя. Скоро ще имаш онези адреси.

чао :-)

Луан наведе глава и замислено огледа символа накрая. Конрад й се усмихваше, значи имаше надежда.

Върна се в банята и вдигна телефона. Досега непрекъснато беше отлагала разговора с Мартин за онези адреси. Не искаше тя да го търси първа.

Но въпросът касаеше националната сигурност. Това беше по-важно.

После се сети, че не знае домашния му телефон.

Обади се на Монтгомъри.

— Дарел, преди малко се свързах с един човек, който твърдеше, че защитната програма на Бюрото е унищожена и всеки може да проникне в системите ни.

— По дяволите! Веднага ще предупредя хората от компютърния център!

— Добре.

Ръсел затвори, преди той да се е сетил да я попита откъде има такава информация.

Цели пет минути обикаля нервно из стаята.

Реши да отиде да си измие зъбите.

Погледна телефона.

— О, по дяволите!

Дежурният офицер в Ленгли каза, че ще предаде на Мартин да й се обади.

Минаха двадесет минути.

— Здрасти, Луан. Какво има?

— Трябва да поговорим, Питър.

— И аз мисля така. Искаш ли да дойда при теб?

— От апартамента си ли звъниш?

— Да, не е далече.

— Много добре. И бездруго ми останаха още две бутилки „Карта Бланка“. Но първо се обади на хората си и им кажи, че защитната програма на ЦРУ вече не съществува.

— Какво?

— При нас е същото.

— Добре. Ще се видим след малко.

Луан върна телефона на масичката и се зачуди какво да облече.

Навреме се сети да изключи компютъра.

Щеше да е голям майтап Ренегата да я потърси, докато Питър е при нея.

Не за друго. Просто й се струваше, че Конрад няма да одобри посещението му.

ДАТА: СРЯДА, 28 ОКТОМВРИ, 07:47:54

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Хенри Содъби беше обезопасил един голям склад в Челси. Цялото компютърно оборудване беше преместено там. До една от стените, облицована с талашитени плоскости, имаше около четиридесет походни легла за онези, които искаха да подремнат няколко часа. Отсреща бяха подредени няколко сгъваеми маси, два хладилника и четири микровълнови фурни за желаещите да се подкрепят.

Содъби не беше предполагал, че операцията ще се разгърне в такива мащаби. Но сега към неговия екип се бяха присъединили още двадесет и пет специалисти от Москва, Йерусалим, Париж и Вашингтон.

Въпреки сериозните и разнообразни проблеми, които срещнаха при координирането на данните, нещата вече започваха да се изглаждат. Край дългите маси с компютърните терминали седяха мъже и жени от пет различни нации, носеха папки и дискети, спореха помежду си, уточняваха преводите и въобще, кипеше усилена работа.

Хенри се обръсна, облече чиста риза и вратовръзка и излезе от банята тъкмо навреме, за да чуе силното и настоятелно почукване на вратата.

Зачуди се кой ли може да е по това време. Целта на задачата и правомощията им не бяха широко разгласявани. Вероятно беше някой от външното министерство. Или куриер, който носи поредния куп сведения.

Базата данни се разширяваше с бързи темпове. Разполагаха с дванадесет хиляди имена с досиета, простиращи се на, от една до над двадесет страници. Нямаше търпение въвеждането да приключи и да започнат филтрирането и обработката на данните.

Махна дебелото резе и внимателно отвори вратата.

Вън чакаха двама мъже. Лицето на единия му се стори някак познато.

— Да?

— Господин Содъби, аз съм Нелсън Харкорт.

От външното министерство.

— Да, вече сме се виждали някъде.

— А това е инспектор Чайлдрес от Скотланд Ярд.

— Добро утро, инспекторе. Какво мога да направя за вас?

— Да ме придружите, господин Содъби. Вие сте арестуван.