Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (11)

Единадесета глава

ДАТА: ПЕТЪК, 23 ОКТОМВРИ, 07:06:47

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Кейл Аймри занесе бекона, яйцата, сиренето и кафето на една от масите и се тръшна на пластмасовия стол. Скъса капачката на чашата кафе и отпи първата глътка, разлиствайки броя на „Ю Ес Тудей“ до подноса.

Тъй като беше брокер, смяташе за задължително първо да прегледа бизнес-страниците. Намери икономическия раздел и прегъна вестника. Прочете началната статия още докато разопаковаше закуската си.

По дяволите!

Остави всичко на масата.

Втурна се към беемвето на паркинга, разрови жабката и измъкна клетъчния телефон. Набра домашния номер на брокера си. Аймри не се занимаваше със собствените си акции. Беше прекалено зает.

— Джеф, веднага щом стигнеш в кабинета си, продай акциите ми на „AT&T“. — Той имаше две хиляди акции в компанията.

— Хей, Кейл, да не си полудял?

— Прави каквото ти казвам, човече!

Прекъсна връзката и се обади на телефона за информация на „AT&T“. Беше се прехвърлил в „Ем Си Ай“ още преди седем месеца, но смяташе, че ако успее бързо да се върне обратно, ще може да се включи в плащанията. Това щеше само да улесни удара, който смяташе да предприеме на борсата.

Още тридесет и пет хиляди американци чакаха като него отварянето на пазара, за да се освободят от акциите си. Почти триста хиляди бяха взели твърдото решение веднага да напуснат „Ем Си Ай“ и „Спринт“.

Повечето от хората, прочели статията за „AT&T“, така и не стигнаха до втората страница, където вестникът беше отпечатал с големи букви:

ОПРОВЕРЖЕНИЕ

Поради повреда в компютърните системи издателите не бяха в състояние да контролират съдържанието на първата страница в икономическия раздел. За да можем да ви представим актуалните новини от света на бизнеса, страницата трябваше да бъде отпечатана. Читателите трябва да знаят, че информацията за „AT&T“ не е потвърдена. Говорителите на компанията отричат всякакви слухове за съществуването на подобна програма.

А тези, които прочетоха опровержението, така и не му повярваха.

ДАТА: ПЕТЪК, 23 ОКТОМВРИ, 09:20:32

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

— Как, по дяволите, е възможно да се случи! — чудеше се Мартин. — Нали казвахте, че вирусът може да разрушава само софтуера — информация или програма.

Двамата с Рик Веласкес бяха в кабинета на Ръсел и слушаха обясненията на Рик за експеримента на Грей и Монтгомъри.

— Аз самият щях да постъпя по същия начин — каза специалистът от Агенцията за национална сигурност. — Но да се върнем към въпроса ти. Нещата стоят горе-долу така: Вътре в компютъра има електронна част, наречена видеокарта. Тя свързва системата с монитора. Сам по себе си мониторът има голям брой характеристики. Две от тях са хоризонталното и вертикално разгръщане, или така наречената честота, да кажем тридесет килохерца хоризонтално сканиране. Тези две характеристики определят диапазона. Един добър монитор може да има диапазон около сто например.

— Правиш всичко възможно, за да се почувствам като пълен глупак, нали? — попита Мартин и се ухили на Ръсел. Тя изглеждаше много добре тази сутрин. В нея сякаш имаше нещо различно, но то все му убягваше.

Луан също му се усмихна.

— Не се разсейвай, Питър. Ще схванеш за какво става въпрос. За да могат всички компоненти на хард диска да работят заедно, съществуват софтуерни програми, наречени видео драйвъри. Те изравняват несъответствията, така че програмата за текстообработка, играта или графичната приложна програма да излизат на монитора правилно. С точните хоризонтални и вертикални честоти. Видео драйвърът не може да увеличава диапазона на монитора, без това да предизвика някакви нарушения. — По време на този монолог Мартин съсредоточено зяпаше Луан и от време на време кимаше с глава на Рик. Тя все още му дължеше обяснение за пътуването си до Далас. Беше пристигнала на „Дълес“ още вчера следобед. — Причината за повредата е — продължи Веласкес, — че те са използвали за защита специално създаден видео драйвър, който умишлено е увеличил диапазона на монитора с цел да го унищожи.

— Значи са можели да причинят и по-големи щети — обясни Луан.

— Точно така. Ако програмата се използва срещу цяла компютърна система, може да я изкара от строя за известно време. Възстановяването може да струва милиони долари.

— За един монитор? — попита Мартин.

— В научните кръгове има монитори от много висока класа, Питър. Те нямат нищо общо с онези за домашна употреба, които струват триста-четиристотин долара. Тук говорим за цени от хиляда и петстотин до четири хиляди долара на монитор.

Питър можеше да си представи реакцията в Конгреса, ако всяко учреждение с правителствен договор предяви искания за възстановяване на подобни щети с парите на данъкоплатците.

— Ами дисковото устройство?

— В Тампа ли?

— Да. Нали Грей каза, че е вън от строя.

— Дарел взе двама техници и замина за Флорида да хвърли едно око — каза Ръсел. — Възможно е да е свързано със софтуера и да е изтрита оперативната програма. Не ми се вярва проблемът да е чисто механичен. Ще разберем повече днес следобед.

— Значи — започна Мартин, — когато са се опитали да открият този… скрит файл, той се е самоунищожил и е взел със себе си толкова, колкото е могъл.

— Може и така да се каже — съгласи се Рик. — Ако в системите имаше и други файлове, по всяка вероятност те също щяха да бъдат изтрити. И все пак сега знаем едно много важно нещо.

— И какво е то?

— Аз също забелязах — каза Луан.

— Давай тогава — подкани я Веласкес.

— Нат е успял да изтрие файловете, без това да предизвика по някакъв начин скритата програма.

— Това е.

— Нима е важно? — попита Питър.

— Да видим какво знаем до този момент — започна Луан. — Първо, най-големият ни проблем е, че има пробиви в сигурността на компютърните системи. Е, такива винаги е имало. Но някой се е научил да го прави с учудваща лекота — даже банковата система Т-1 не му се опъва.

— Чакай малко, Луан!

Тя се усмихна.

— Банковите трансферни системи използват специални линии, не тези на Интернет. Тези тромави системи са наречени Т-1. Натрапникът е успял да се справи и с тяхната защита. Вероятно е използвал компютър, свързан с някоя банка, и оттам е получил достъп навсякъде.

— Добре.

— Второ, щом натрапникът влезе в системата, той прикрепва към нея скрита програма. Тя няма име, нито вероятен адрес. Изпълнява няколко функции. Ако обобщим всичко, което знаем до този момент, можем да кажем, че основната й функция е защитната. След това идва възможността за осъществяване на диалог…

— С какво? Или кого? — попита Мартин.

— С този, който я е инсталирал. Тя му позволява да влиза в системата по всяко време и да я променя. Следва наблюдението. Програмата следи задачите, с които е натоварен съответният компютър, и му позволява да изпълнява само основните команди. При опит да се въведе непозволен режим на работа резултатите са катастрофални. Друга функция е свързана със специфична вторична програма за разрушение. Ако тя е внедрена в телефонните системи, може да обърка насочването на разговорите. В банката блокира трансфера на фондове. Изпълнява се или в момента с активното участие на нарушителя, или в предварително заложено време. Освен това тя не позволява на потребителите да правят каквито и да е промени в системата.

— Като изтрива цялата информация, щом компютърът се откачи от мрежата? — предположи Мартин.

Беше подстригала косата си! Ето какво му беше убягвало досега. Не много. Пак се полюляваше тежко, когато тя разтърсваше глава, пак изглеждаше ужасно женствена.

— Точно така — каза Луан. — Но ние току-що открихме, че е допуснал грешка.

— Не те разбирам — призна си Мартин.

— Изтриването на файловете! — подсети го Рик. — Не е кой знае какво, но нарушителят би трябвало да го предвиди. Това е пропуск от негова страна.

— Значи предполагате, че може и да не е единственият?

— Аха. Ако има още, ние ще ги открием.

— Възхищавам се на самоувереността ти, Рик — каза Мартин.

— Последната функция на скритата програма — продължи Ръсел — е самоунищожението. Ако нищо друго не помогне и някой, тоест ние, се опитаме да го открием, файлът се разрушава. Дизайнерът е напълно защитен.

— Как така?

Отговори му Веласкес:

— Ако си чел „Моби Дик“, знаеш какъв е стилът на Мелвил. Тук се получава същото. Програмистите често проявяват собствен стил, когато пишат програмите си. Понякога не е толкова лесно той да се определи, защото законите на програмния език са строго регламентирани. Възможно е софтуерът да е създаден от група хора, работещи заедно. И все пак, ако успеем да влезем в скрития файл и разберем как са написани кодовете, какъв език е използван, основния формат, същността и философията на дизайна, можем да се насочим в правилната посока.

— Към нарушителя?

— Би било много добро начало за нас, Питър — отговори Луан.

Абсолютно вярно. Можеше да започне, като обясни тайната си мисия.

И да продължи с нова покана за вечеря.

ДАТА: ПЕТЪК, 23 ОКТОМВРИ, 14:53:33

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: :-(

Администрация, „Ем Си Ай“. Влизане в системата?

РЪКОВОДСТВО

Парола?

LNKWRAPTRAP

Достъп до отдел?

ДОКУМЕНТАЦИЯ ЗА АБОНАТИТЕ

Парола?

CK554TPL9

Ниво?

ПЕТО

Функция?

ДОКЛАДИ

Тип?

АНАЛИЗ НА АБОНАМЕНТА

Изчакайте

Брой на настоящите клиенти: 26 984 728

Промяна за 24 часа: 16 821

Супер! През следващите няколко дни цифрата драматично ще набъбва. Електронна поща за управителя.

Ще оставите ли съобщение?

ХА-ХА, ЗАДНИК

ДАТА: ПЕТЪК, 23 ОКТОМВРИ, 11:16:14

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Когато Веласкес излезе, Ръсел каза:

— Съжалявам, че не можахме да вечеряме заедно, Питър. Изглеждаше толкова сърдит, като малко момченце, на което са взели играчката.

— Аз също. Трябва да е било много спешно, а?

— Служебна задача. Знаеш как е.

— Разбира се. Какво ще кажеш за довечера?

— Дадено. Позволи ми да се реванширам, като ти сготвя. Обичаш ли мексиканска кухня?

— Обожавам я — ухили се той. — Аз ще донеса текилата.

— Добре. Нека да е бира „Карта Бланка“.

Сега вече беше доволна от работата си след завръщането от Далас. Радваше се, че е успяла да се срещне с Конрад, и особено се гордееше от начина, по който беше успяла да се справи с оня мъж.

От летището беше отишла направо при фризьора си за нова прическа. После се отби в автомивката и супермаркета. Когато се прибра се зае с прахосмукачката, препарата за почистване на стъкла и мебели. До единадесет беше успяла два пъти да зареди пералнята и веднъж сушилнята. Сложи чисти кърпи в банята и смени чаршафите.

Искаше всичко да свети от чистота. Просто за всеки случай.

— Слушай, какво беше онова за Голоаз?

— Той мисли, че нашата международна база данни би трябвало да включва не само престъпници. Помоли за имената на магьосниците в компютърната индустрия.

Тя помисли малко и се съгласи:

— Може и да е прав, Питър. Работата никак не е малко, но според мен е хубаво да се свърши.

— Нашите служители вече събират информацията.

— Как ще подходите?

— Лем Крайдър ще изготви досиетата на автономен компютър. Изпратили сме хора във всички професионални компютърни и комуникационни асоциации. Първоначалните данни могат да се вземат от разните му там годишници, журнали и прочие. Крайдър ще отсее плявата и ще прехвърли останалото на дискети.

— Не ти ли се струва, че задачата е извън компетенцията на Управлението? Все пак нямате право на дейност на територията на страната?

— Пет пари не давам! — ядоса се той. — Ситуацията е повече от критична. Пък и в крайна сметка досиетата ще се използват зад граница.

— Защо не поискаш сътрудничество с ФБР? Така поне ще си имаш извинение, ако журналистите успеят да надушат нещо.

Усмивката му изчезна за момент.

— Защо ми се струва, че съвместната работа между Управлението и Бюрото отива прекалено далеч?

Луан едва се сдържа да не избухне. Понякога Мартин беше наистина арогантен!

— Питър, аз също се тревожа за станалото. Прав си. Исках да изпратя агентите си при теб, за да получа достъп до информацията. Но ако държиш да не я споделяш с нас, проблемът си е твой.

— Аз…

— А и с твоя ранг едва ли ще искаш да обсъждаш нещата с дребен, служител като мен. По-добре говори с шефа.

— Луан…

— Заета съм. Ще се видим по-късно.

Двамата се гледаха няколко секунди, после той кимна и излезе.

На вратата веднага се появи Сесили Амброуз.

— Имам новини.

— Добри или лоши?

— Не са добри.

— Продължавай.

— Прегледа ли сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“?

— Не.

Агент Амброуз описа статията за „AT&T“ и опровержението на втора страница.

— Обадих се на издателя, отговорен за икономическата информация. Той твърди, че днес имат пълен контрол над ситуацията. Утре проблемът ще излезе на първа страница.

— Провери какво става на борсата!

— Добре. Има и още нещо. От „Ем Си Ай“ се обадиха и докладваха за пробив в управленските файлове. Оставено е съобщение.

— Съобщение?

— За управителя. Цитирам: „Ха-ха, задник.“

— Включи това в досието, Сесили. Ако не е имитатор, имаме късмет. Това е един от редките случаи, когато е показано отношение и емоционалност. — Останалите бяха инцидентът с Швейцарския червен кръст и предупреждението. Поне толкова бяха отбелязани със символа на намръщеното лице.

— Съобщението подписано ли е по някакъв начин?

— Не мисля.

— Значи може и да е имитатор.

— На кого да изпратя копие от доклада?

— На Мартин от Управлението. — Ръсел хвана облегалките на стола си и се изправи. — Ако някой ме търси, ще се върна след около двадесет минути.

Мина през залата и се отправи към асансьорите. След четири минути вече беше в контраразузнавателния отдел.

Специален агент Майкъл Уингстром беше в кабинета си. Луан почука на рамката на вратата и той вдигна глава.

— Хей! Та това е Луан!

— Здрасти, Майк. Ще ми отделиш ли секунда?

— За теб винаги. Влизай.

Тя седна на един от двата свободни стола.

— Имаш ли подръка нещо за писане?

Уингстром взе една химикалка и драсна в полето на бележника си.

— Да, пише.

— Метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице — повтори тя описанието на Конрад. — Наближава петдесетте, около седемдесет и пет килограма. Мисля, че е американец, акцент от средния запад — Индиана, Охайо. Видян за последен път на летището в Далас, облечен в сив костюм и черни ботуши.

— Шпионин ли е? — попита Уингстром, докато записваше подробностите.

— Точно това бих искала да разбера.

— Каква е историята?

— Следеше ме.

— Без майтап?

— Без майтап. Имах среща с информатор. Наложи се да притисна малко мъжа, за да успее моят човек да се измъкне.

Уингстром се ухили.

— Сигурен съм, че оня никога няма да го забрави.

— Той знаеше коя съм. Чакаше ме.

— Добре. На кого се обади, че отиваш в Далас?

— Ами на Монтгомъри. На шефа. На Рик Веласкес от Агенцията за национална сигурност. — Беше ли споменала за Далас на Питър? Не. — Това е.

— Много ли ти трябва отговорът? Тоест сигурно ще се наложи да говоря с Монтгомъри и Веласкес. Обаче съгласи се, че не мога да разпитвам директора.

— Опитай се да избегнеш всякакви разговори, Майк. Виж дали ще можеш да измъкнеш нещо от регистрацията на колата.

— Пълна си с изненади!

— Проследих го до паркинга. Сив олдсмобил седан, нов, тексаска регистрация. — Тя издиктува номера.

— Ще видя какво мога да изровя.

— Моля те.

— Само защото те обичам, нали знаеш?

Вярно беше. Тя го отряза и той се ожени за една адвокатка от Министерството на правосъдието.

— И аз те обичам, Майк.

ДАТА: ПЕТЪК, 23 ОКТОМВРИ, 14:11:08

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Кейси Конрад не се качи на мотрисата. С огромно нежелание смачка шапката си за двеста долара и я хвърли в едно от кошчетата за боклук. Влезе в магазинчето за сувенири и си купи преоценена бейзболна шапка на „Далас Каубойс“.

Обърна сакото си така, че да се вижда тъмнокафявата подплата, преметна го през ръката си и се върна в чакалнята.

Когато минаваше край кафенето, видя Ръсел.

В компанията на мъжа, който я следеше.

Пиеха кафе.

Смееха се.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Никой от двамата не го видя. Стигна до изход 19, седна на един от столовете до стената и зачака. Вече си беше купил билет за Атланта на „Боинг“-737 на „Америкън Еърлайнс“. Предполагаше, че може да възникнат усложнения, и предварително си подготви няколко маршрута за бягство.

Единственото, което му идваше наум, беше, че Ръсел е решила да се подсигури и сама е организирала наблюдението. Нищо друго не се връзваше. Ако някой беше разбрал за срещата им, едва ли щеше да вложи толкова усилия по залавянето му. Полицията да го издирва толкова настоятелно? Как не!

Но нали именно Ръсел му помогна да се измъкне! Значи дори и да е организирала всичко, направи всичко възможно да го оставят на мира.

Предполагаше, че просто трябваше да й се довери. Но и да си държи очите широко отворени.

След четиридесет минути обявиха полета му. Той се качи на боинга и излетя за Атланта.

Цели два часа обикаляше международното летище в Атланта. Искаше да провери дали някой не проявява интерес към скромната му особа. Когато се увери, че не го следят, се почувства много по-добре.

Само дето никак не понасяше компанията на толкова много хора. Те миришеха, бяха груби, говореха прекалено високо. И занимаваха всеки, който им се изпречи на пътя, с жалките си житейски проблеми.

От Атланта се качи на самолета на „Саутуест Еър“ за Албъкърк. Пристигна към пет часа следобед. Винаги беше харесвал местното летище с неговите тухлени, пясъчножълти постройки.

Изчака десетина минути и хвана фирмения микробус на „Хилтън“ до хотела на булевард „Юнивърсити“. Пренебрегна любопитния поглед на администратора, взе си раницата и се качи в стаята. Взе душ и се обръсна. „Пфу, пак старата история с бръсненето.“ После слезе до ресторанта „Каза Чако“ и си поръча телешко и сирене.

Върна се в стаята и си пусна телевизора за компания. Не му обръщаше особено внимание. Започна да го измъчва някакво особено усещане. Не беше докосвал компютър почти цял ден. Ако в момента имаше отворен магазин, веднага щеше да излезе и да си купи някой преносим.

Искаше да провери какво има на дискетите, които му беше дала Ръсел. Отново ги прегледа. Беше ги номерирала. Диск едно, диск две и така нататък. Все едно да получиш коледен подарък и да не можеш да го отвориш. Макар да си даваше сметка, че съдържанието едва ли ще оправдае очакванията му.

Почеркът й му харесваше. Буквите „о“ и „д“ бяха големи и закръглени. Не беше специалист, но реши, че вероятно това би означавало открит и прям характер. Може би всеотдайност?

Кой, по дяволите, знае със сигурност?

Беше доволен, че е в Албъкърк. Далеч от нея.

Все пак разговорът им не му беше неприятен. Помнеше я по-различна по времето, когато го арестува.

Но кой беше оня тип?

Щеше да я попита направо. Да видим как ще се измъкне.

Прекара цял час в премисляне на работата си през следващите няколко дни. Накрая реши, че ще му е нужно допълнително оборудване. Планира всичко до най-големите подробности.

Легна си рано, но не можа да заспи веднага. Имаше нещо в цялата тази история, което дълбоко в себе си намираше за изключително вълнуващо. Тайна среща на непознато летище… Шпиони, които дебнат наоколо… Агенти на ФБР, които му помагат да се измъкне… Цял куп секретна информация на дискети… Като на филм!

Сутринта слезе в ресторанта на хотела и си поръча голяма закуска. Наденички, яйца и палачинки. Когато пътуваше извън дома си, обикновено ядеше много.

Точно в девет влезе в банката. Представи шофьорска и банкова книжка на името на Едуард Мейси Кук и изтегли девет хиляди и петстотин долара в брой. Така избягна излишните усложнения, защото банките бяха задължени да докладват за изтеглени суми над десет хиляди. Натъпка пачките банкноти от по сто и петдесет долара в джобовете си и излезе. Касиерът не го удостои с по-особено внимание.

Върна се в „Хилтън“ и разпредели пачките на различни места. Плати сметката и взе микробуса обратно до летището. Следващият полет беше чак след два часа и половина.

Пътуването мина сравнително гладко, като се изключат последните няколко минути успоредно на планините. Най-после беше в познатата прегръдка на седалката на собствения си автомобил. Двигателят изръмжа без допълнително подканяне. Остави го да позагрее. Междувременно пъхна касетата на Сузи Богъс в касетофона.

От колоните се разнесе „Някой ден скоро“. На излизане плати такса осемнадесет долара за престоя на колата в гаража.

Мина по булевард „Пина“, излезе на междущатски път 70 и пое на запад. Страшно му се искаше да се прибере направо в Боулдър при планините, но отби по магистрала 25 към Денвър и спря в компютърния център.

Отдели необходимата сума в джобовете си, за да не му се налага да рови из пачките в магазина. Не обичаше да се мотае, когато пазарува, затова направо потърси продавача.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Надявам се. Включете терминала си.

Мъжът мина зад щанда и натисна няколко клавиша.

— Явно сте от хората, които знаят какво искат.

— Точно така. Два 1,2 гигабайтови външни хард диска. Марката няма значение. От най-евтините.

— Две? Боже, трябва да имате тонове информация!

— Да. Компютър „Пентиум 200“. Искам 128 мегабайта памет и триметрови кабели.

— Да, господине. Какъв монитор?

— Монитор не ми трябва.

— О! А видеокарта?

— „Трайдънт“. Два мегабайта памет.

— Ясно. Ще си купите ли някакъв софтуер?

— Имам каквото ми е необходимо.

Продавачът успя да сглоби поръчката чак след четиридесет минути. Конрад плати, натовари всичко в количката и го прехвърли в колата си.

Продължи по магистрала 25 на север и излезе на разклонението Денвър-Боулдър-Търнпайк. Щом Боулдър остана зад гърба му и изкачи каньона, почувства приятната близост на дома си. Когато пое по черния път, вече беше тъмно. Намали скоростта и превключи задвижването и на четирите колелета.

Снегът почти се беше стопил. Само в сянката на скалите и дърветата бяха останали големи буци лед. Конрад внимателно ги заобикаляше. Мина по каменния мост и излезе на полянката пред хижата. На светлината на фаровете огледа внимателно постройката. Имаше следи само от посещенията на миещите мечки и сърните. Отдъхна си.

Паркира под навеса, угаси двигателя и пренесе кашоните на верандата. После отключи катинара, светна лампите и ги прехвърли на масата вътре. Накрая се върна в колата за раницата.

Вътре цареше неописуем студ, затова първо се зае с печката. Докато огънят се разгори хубаво, свали сакото си и измъкна една бира от хладилника. След петнадесет минути вече беше разопаковал покупките си. Смачка кашоните, пъхна ги в печката и прехвърли новите компоненти в специалната стая.

Сложи новия компютър на пода до шкафа с останалите три машини. Качи устройствата на полицата при другите, издърпа кабелите отдолу и ги свърза с третия компютър. Следващите три часа прекара в подробен преглед на цялата си информация. Прехвърляше данните на хард дисковите устройства, доколкото позволяваше обемът на паметта им, после ги свързваше с новия компютър. Той нямаше да е включен в мрежата. Вторият монитор и клавиатурата също бяха прикачени към него. Пъхна кабелите във втория модем, записващите устройства и флопитата. Когато свърши, трите компютъра бяха свързани паралелно и притежаваха изключителна мощност. Двата нови хард диска бяха включени в системата. Устройствата съдържаха само програмите, които не му бяха необходими за работа в мрежата. Всичко останало можеше да се рискува.

Ако възникнеха някакви проблеми, поне щеше да запази програмите и данните, които беше събирал години наред. Който и да тормозеше компютърните системи, очевидно изобщо не се интересуваше от „чатлас“. Конрад не срещна проблеми при прехвърлянето на файловете си на автономна машина.

Когато свърши, отиде в кухнята за нова бутилка бира, изу каубойските си ботуши и се върна в стаичката по чорапи. Тръшна се на стола и превключи системата на „Юникс“. Обикновено работеше в режим „Дос“, но сега искаше по-голяма мощност. После зареди файл X, графичния интерфейс на „Юникс“, който му позволяваше да използва мишката.

Щракна върху менюто с игрите, избра си „купа“ и започна да играе карти срещу останалите три компютъра.

Боже, колко е хубаво да се прибереш у дома!