Уилям Лавджой
Натиснете Enter ако смеете… (10)

Десета глава

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 02:11:45

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Андре Голоаз измъкна плоската бутилка от най-долното чекмедже на бюрото и си наля един пръст коняк във високата чаша с плоско дъно, в която обикновено пиеше чай.

После се настани удобно в старомодния стол с облегалка от дървени дъсчици, който в продължение на двадесет години беше мъкнал със себе си от кабинет в кабинет, и вдигна краката си на бюрото.

Измъкна една пура от сребърната кутийка, която държеше във вътрешния джоб на сакото си, и я запали с клечка кибрит. Отгоре и отстрани върху махагоновата повърхност на бюрото му си личаха следите от хиляди кибритени клечки.

Малкият му кабинет беше потънал в планината досиета. Те го изпълваха целия — по пода, върху бюрото, на масата до стената и върху двата дървени стола. Някои от купчините бяха високи повече от метър и застрашително се поклащаха.

Над три хиляди досиета, и той беше прегледал внимателно всяко едно от тях. Винаги беше предпочитал сигурния допир на хартията между пръстите си. Ровенето из тънките, измачкани страници, прикрепени с кламер към папката, определено му се струваше далеч по-човешко, отколкото натискането на някаква стрелка и четенето върху екрана. Ръчно написаните бележки носеха информация както за обекта, така и за следователя. Той се огледа наоколо и със задоволство си помисли, че лично е прегледал всички папки.

Но все пак се чувстваше неудовлетворен.

Нещо липсваше.

Казаха му, че цялата тази информация е събрана в малката дискета в най-горното чекмедже на бюрото му. Именно тя щеше да пътува за Лондон, не папките.

Голоаз се наслаждаваше на пурата и коняка си.

И се чудеше какво може да липсва.

От една страна, знаеше, че папките и дискетата съдържаха всичко, с което Френското разузнаване разполагаше по въпроса. Малко след десет, тоест преди около четири часа, записаната в компютрите информация беше престанала да съществува. Знаеше, че това не бива да го изненадва. Рано или късно щеше да се случи. Всичките им любими компютри не можаха да се справят с един човек!

Сега съществуваха само той и тези папки срещу неизвестния противник. Беше му се случвало стотици, не, хиляди пъти в миналото.

И все пак инстинктът му подсказваше, че тези три хиляди досиета — на терористи, електронни експерти, анархисти и антивоенни активисти — не бяха достатъчни. Престъпникът не беше сред тях.

Инстинктът никога не го беше лъгал.

Е, почти никога.

Може би щеше да се почувства по-добре, когато се разрови и в досиета, които е събрал Хенри Содъби.

А може би не.

Содъби, Жувармов и Мартин разполагаха със същия тип заподозрени, каквито имаше и той в задимения си кабинет. Те можеха да му предложат само полицейски досиета на осъдени, обвинени или заподозрени в престъпления срещу високотехнологичния им свят.

— Марго!

След няколко минути тя отвори вратата и се опита да изгони с ръка гъстия дим, който се стелеше наоколо. Беше дребничка жена към четиридесетте, но лицето й все още беше гладко като на тийнейджър. Беше негова секретарка от двадесет години, свикнала да работи и нощем, когато шефът й е притеснен от някакъв случай.

— Андре? Вие не сте добре.

— Разбира се, че не съм.

— Защо ми крещите?

Той се усмихна. Беше й обещавал хиляди пъти през годините да не крещи.

— Съжалявам.

— Карате ме да седя часове наред, без да върша нищо, а сега изведнъж се сетихте, че има работа и за мен.

— Знаеш как е. Трябва да изпратиш съобщение — нека да бъде по факса — на генерал Жувармов, директор Содъби, директор Мартин и Вайзнер. Не мисля, че последният има някаква титла. Нека разширят базата данни с имената и цялата налична информация за всички компютърни шефове, известни програмисти и техници. Помоли ги да съберат всичко, с което разполагат.

Тя завъртя очи.

— Предполагам, че аз трябва да събера същата информация за Франция.

— Ще ти помогна — каза той.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 03:10:17

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: уестин

Уестин не виждаше пълнолунието от прозореца си. Луната осветяваше снега навън и неравностите и дърветата край езерото изглеждаха тъмносини. Често му се искаше да е художник, за да може да улови тази неземна красота върху платното.

Телефонът иззвъня и той се обърна да вдигне слушалката. Единственото осветление в кабинета бяха промъкващите се през прозореца лунни лъчи, но Джером можеше да се оправи дори ако беше абсолютно тъмно. Той често работеше в мрак.

— Джером, тук е Нат. Пейджърът ми иззвъня и реших, че може и да е спешно.

— Исках да говоря с теб преди края на работния ти ден, Нейтън. Как вървят продажбите?

— Проверих само преди двадесет минути. За първите два дни сме подписали девет хиляди и шестстотин договора с частни лица и сто и дванадесет договора с различни компании.

— По дяволите! — Джером рядко си позволяваше да ругае.

— Знам. Това е с около седемдесет процента по-малко от очакваното. Как са останалите?

— Дарла е най-близо до предвижданията. Джийн и Меоши изостават с около шестдесет и пет процента. Джорджия твърди, че продажбите за Европа са още по-слаби.

— Налага се да изчакаме с плановете за навлизане и в пазарите на Южна Америка, Джером. Поне докато продажбите не се нормализират.

— Бях сигурен, че след настоящите проблеми в компютърните комуникации всички ще се втурнат към нашата мрежа. Очаквах, че досега ще сме поне десет-петнадесет процента напред. Напразни надежди, а, Нат?

— Има още един фактор срещу нас, Джером. Нямаше как да го предвидим в плановете.

— И той е?

— Говорих с Бил Фореш. Помниш ли го?

— Разбира се.

Грей му разказа за скритата директория в системите на „Чейс“.

— Нямам представа какво има там вътре, но ако бях на мястото на Фореш, щях да съм изплашен до смърт. Страх го е да напусне системата и да се включи в Глоубнет. Възможно е да загуби цялата си информация.

— Не може да няма копия — каза Джером.

— Всичките му файлове до тридесети септември са на дискети. Но оттогава с всеки изминал ден опасността става все по-голяма. Сигурен съм, че същото важи и за останалите компании, които очаквахме да привлечем.

— Говорил ли си и с други?

— С десетки, Джером. Знаеш, че се отказахме от агресивната концепция и решихме да не пришпорваме продажбите. След рекламата в „Уолстрийт Джърнъл“ получихме неколкостотин обаждания. Повечето искаха да знаят дали можем да ги откачим от мрежата, без да ги унищожим. Не можем да им гарантираме подобно нещо.

— Нейтън, ние сме на ръба. Забавянето на печалбите може да ни убие.

— Да, знам, Джером.

— Как върви разследването? ФБР?

— Правят онова, за което им се плаща. Опитват се да открият престъпника.

— Трябва да направиш всичко възможно, за да им помогнеш, Нат. Ако не излезем от мъртвото вълнение скоро, авантюрата ще ни излезе доста солена.

— Правя каквото мога, Джером.

Уестин остави слушалката на мястото й и се облегна на стола.

Проблемът беше, че му харесваше да бъде милиардер. Обичаше да мисли за себе си като за затворен в себе си, ексцентричен богаташ. Така журналистите непрекъснато се опитваха да разберат нещо повече за него и продължаваха да пишат какви ли не щуротии. Беше много забавно.

Той, разбира се, веднага можеше да им покаже приходите си. Беше сигурен, че в момента са доста над един милиард долара. Моментното забавяне едва ли им се беше отразило особено. Без да броим няколкото блестящи инвестиции — той притежаваше няколко важни сгради в Ню Йорк, Чикаго и Лондон, — беше вложил стотици милиони във фирмите на Нейтън, Джийн, Дарла и Меоши. И ако те не започнеха да се изплащат скоро, месечните му приходи щяха да стигат само за поддържането на някой неизвестен укротител на змии.

Е, ако всичко се провалеше, щяха да му останат няколко мизерни милиона. Това не беше достатъчно за Уестин. Милиардерът винаги трябва да поддържа имиджа си.

Джорджия сякаш се материализира в очертанията на вратата. Беше гола и лунната светлина съблазнително очертаваше всички извивки на тялото й. Пак му се прищя да е художник.

— Има ли някакви проблеми, Джером?

— Вчера говорихме за това. Нисък обем на продажбите.

— Ще се оправи.

— Надявам се. Много си красива, Джорджия.

Тя заобиколи бюрото и застана пред него.

— Знаеш ли какво ще направим?

— Какво?

— Ще се махнем за няколко дни.

— Джорджия…

— Точно от това имаме нужда. Не си излизал от замъка с месеци.

Вярно беше. Последните няколко месеца беше прекарал в очакване на двадесети октомври. Не можеше да се сети за нещо позитивно или творческо, което беше правил напоследък. Само чакаше.

— Трябва да разберем как ще потръгнат продажбите, Джорджия. Едва тогава можем да излетим за някъде.

— Все едно, не можеш да направиш нищо в момента.

— Можем да заминем за Ню Йорк и да се опитаме да помогнем.

— Нат ще се оправи. Да заминем за Париж.

— Ами…

— За три дни.

Уестин въздъхна дълбоко и взе ръцете й в своите.

— Само три.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 06:03:56

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: ренегат

Кейси Конрад паркира колата си в пристроения гараж от западната страна на терминала, взе раницата си и заключи вратата. Като се има предвид окаяния вид на автомобила, едва ли някой щеше да си направи труда да го разбива.

Той хвана раницата си в ръка и тръгна към терминала. Токовете на ботушите му отекваха в огромното помещение. Ботушите бяха направени от кожа на гърмяща змия. Беше се изръсил триста долара за тях. Освен това носеше тесни „Левис“, карирана каубойска риза тип „Гарт Брукс“ с разкопчана яка, дебело вълнено сако и бяла „Стетсън“ с широка периферия. Беше направил всичко възможно, за да се превърне в истински каубой.

Напусна хижата в три часа сутринта и през по-голямата част от пътуването непрекъснато се улавяше, че опипва бузите си с ръка. Чувстваше се доста странно без брада. До такава степен беше свикнал с нея, че сега сякаш бе гол. Трябваше да напрегне волята си до краен предел, за да държи ръцете си далеч от лицето.

При това се оказа доста трудно да се отърве от нея. Бяха му нужни пет самобръсначки и почти цял час, и то след предварителната работа с ножицата.

Хвана асансьора до шестото ниво и се отправи директно към гишетата. Беше си резервирал билета още предния ден с помощта на компютъра, затова застана направо пред гишето на „Юнайтид“.

— Мейнърд Уилсън — представи се той на служителя.

Мъжът написа името му в компютъра си и попита:

— Ще пътувате до Далас с нас, нали?

— Да, господине. Еднопосочен билет.

Плати в брой за билета, взе найлоновата си раница и влезе в голямата зала, която носеше името на Джепесън — един от пионерите в авиацията, конструктор изобретател. Спря да разгледа високия таван, който трябваше да символизира Скалистите планини и да пропуска повече светлина в интериора. Конрад реши, че изобщо не му пука за тавана. Много пари, хвърлени на вятъра от суета.

Слезе по стълбите до четвъртото ниво, където трябваше да почака около минута пристигането на специалната мотриса. Тя се движеше на всеки две минути. Само единият от двата вагона струваше 1,6 милиона долара. Качи се в мотрисата заедно с още около четиридесет пътници, намери свободно място и спокойно изчака да минат трите минути, след които трябваше да пристигнат в чакалня В. При скорост от петдесет километра в час изобщо не успя да разгледа направата на тунела. Беше чел някъде, че там са вградени 5280 огледала, и то във всяко едно от нивата.

В чакалнята видя, че има още шест минути до полета.

Цялото това проклето броене на всяка минута!

След Ломпок си беше обещал, че никога повече няма да се съобразява с времето. Никакво бързане! А сега чака тук, готов да се отправи към поредната си щуротия, този път в Тексас.

Вкопчил се в идеята, че може да има доверие на Ръсел.

Що за глупости! Та нали точно тая кучка го беше вкарала в затвора!

Сигурно полицаите ще го чакат. И ще го върнат в Ломпок за още някоя и друга година. А някой задник ще разбие хижата му и ще открадне всички компютри.

Как не!

Конрад извади билета си и съвсем сериозно се замисли дали просто да не го скъса.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 05:04:13

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: авто

Фредерик Делоринг стоеше на задната палуба на товарния кораб и чакаше Йън Ричардсън да отвори всеки един от проклетите сандъци и да провери съдържанието им.

Вятърът в пристанището беше доста студен. Валеше силен сняг, но светлините на отдалечения на осем мили Стокхолм въпреки всичко се виждаха. Наоколо се мотаеха няколко рибарски лодки и туристически моторници.

Делоринг пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си и търпеливо зачака. Според международните стандарти сделката не беше кой знае какво. Само 1,7 милиона американски долара. Но той беше доволен и от малко.

Най-после Ричардсън кимна и отиде при него под навеса на палубата. Посочи двата големи куфара.

— Ще ги преброите ли, господин Делоринг?

— Не, благодаря. Сигурен съм, че сумата е точна.

Така и беше, разбира се. До последния долар. И то в дребни банкноти, не повече от сто долара на цяло, основно в двадесетачки. Ирландската републиканска армия събираше средства от поддръжниците си в Америка само по този начин. Струваше си човек да носи неудобните тежки куфари.

Делоринг взе куфарите и се прехвърли на борда на наетата лодка. Вече можеше да се върне в Стокхолм. Товарният кораб на Йън Ричардсън се приготви да вдигне котва.

Радваше се, че сделката приключи. Калашниците АК-47, ракетните гранати, пистолетите „Макаров“, пластичният експлозив C-4 и амунициите бяха приготвени преди пет седмици. Не обичаше да затваря парите си за толкова дълго време.

Делоринг се върна в „Грандхотел“-Стокхолм за обилна закуска, плати сметката си и се отправи към летището. Замина от международното летище „Арланда“ на борда на собствения си „Гълфстрийм II“.

Пристигна в Женева около десет сутринта, а в единадесет вече беше в кабинета на банкера си. Изчака търпеливо пристигането му. Двата куфара лежаха на пода до стола му. Поднесоха му отлично кафе.

Когато банкерът най-после се появи, изглеждаше малко нервен. Лявата му буза силно потрепваше.

— Хер Фромберг? — поздрави малко разтревожено Делоринг.

— Добро утро, хер Делоринг.

Мъжът потупа двата куфара.

— Нося депозит за сметката си.

Сега балансът му щеше да стигне шестдесет милиона долара. Делоринг обичаше големите, кръгли цифри.

— Á, хер Делоринг, страхувам се, че, а-а, имам лоши новини за вас.

— Лоши? В какъв смисъл?

— Имаме известни проблеми с вашата сметка.

Сепнат, Делоринг скочи от стола.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ами вашата сметка вече не съществува. — Тикът на Фромберг се усили.

— Не съществува? Как така?

— В момента вашият баланс е равен на нула.

— Нула! Вървете по дяволите! Къде са парите ми?

Фромберг сви рамене и отстъпи назад.

— Ами изглежда, как да ви кажа, вашите пари са прехвърлени на Международния червен кръст.

— Червеният кръст! Не може да бъде! Аз не съм се разпореждал за подобно нещо!

— Знаем, хер Делоринг.

— Върнете ги обратно! Веднага!

— Страхувам се, хер Делоринг, че в момента това е невъзможно…

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 09:11:16

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

— Какво мислиш за новата мрежа на Грей? — попита Мартин, когато двамата с Веласкес излязоха от асансьора и тръгнаха по дългия коридор. Коридорът беше доста мрачен, с традиционните светлобежови стени. Вратите обаче бяха боядисани в червено, синьо, жълто и оранжево, сигурно за да се борят с естествената потиснатост на това място. Отстрани един върху друг бяха натрупани големи кашони и чакаха някой да ги прибере на по-подходящо място.

— Да не е опитвал да ти продаде абонамент?

— Не, не директно. Видях рекламите във вестниците. Снощи пуснаха съобщение и в новините на „Ен Би Си“. Такава промоция сигурно им струва доста пари.

— Да, и аз ги видях. За съжаление не мога да ти кажа нищо повече, Питър.

— Мислиш ли, че говорят сериозно за сигурността?

— Досега никой не е успял да го постигне. Може те да са първите.

— Преди Агенцията за национална сигурност?

— Случвали са се и по-странни неща. Луан знае ли нещо за Глоубнет?

— Как, по дяволите, да разбера?! Трябваше да се срещнем снощи, но тя се обади, че не може да дойде.

— Да, мен също ме отряза тази сутрин — каза Веласкес.

Мартин беше много ядосан. Наложи му се да отмени уговорената вечеря с Джаред и Мери-Ан Мур Мартин направо побесня. Вечерта два пъти звъня да му трие сол на главата.

— Спомена нещо за някакъв полет до Далас — добави Веласкес.

Далас? Каква работа имаше тя в Далас?

Мартин мина през отворената врата с надпис: „Директор, компютърни операции“.

— Лем, водя ти посетител.

Лем Крайдър беше нисък, но добре сложен мъж. Той стана и стисна ръката на Веласкес. Очите му автоматично потърсиха задължителния за посетители стикер, закачен на джоба.

— Мисля, ле сме се чували по телефона няколко пъти, Рик.

— Така е. Идвам да хвърля едно око на скрития ви файл.

— Заповядай.

Двамата тръгнаха към компютърния център. Мартин остана назад.

— Може ли да използвам телефона ти, Лем?

— Давай. Струва долар на разговор.

Когато вратата се затвори, Питър вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Стая 406.

— Тук е Мартин. По някое време снощи една жена на име Луан Ръсел — руса, зелени очи, около метър и шестдесет и пет, към тридесетте — е хванала самолета от „Дълес“ или националното летище за Далас. Искам да знам с кого ще се срещне. Или се е срещнала, по-вероятно.

— Аз съм Роджър. Ще проверя двете летища, после ще се обадя на Кенеди в Тексас.

Мартин остави слушалката и тръгна към компютърния център. Това беше светло и приятно място, с боядисани в приятни цветове шкафове. Всички служители тук имаха на табелката с името си и знака за най-висока секретност в Управлението.

Веласкес и Крайдър бяха наведени над един от асистентите. Мартин застана зад тях и се заслуша, обаче всяка трета дума му беше абсолютно непозната. Тримата гледаха някаква разклонена диаграма на екрана. Единственото, за което можеше да се сети Мартин, беше родословното дърво.

След малко те се изправиха, видяха го и се обърнаха към него.

— Е? — попита той.

— Не можеш да го видиш — каза Веласкес, — но е там. Заема двадесет мегабайта памет. Напомня на рибите паразити, които живеят с акулите.

— Махнете го!

— Не е толкова просто, Питър — каза Крайдър. — При нормални обстоятелства, ако човек иска да се отърве от файла X, той просто въвежда командата: „Изтрий файла X“. Ние обаче не знаем името на файла. Нито директорията.

— Ако не броим името, повече от сигурно е, че има и някакви пароли — допълни Веласкес. — Ако се опитаме да му пуснем декодиращата програма, може и да загазим.

— Значи е капан? — попита Питър.

— По всяка вероятност. Не можем да рискуваме да унищожим цялата система.

— Имате ли такъв проблем в Агенцията за национална сигурност?

— Доколкото знам, не. Сигурно защитата ни се е оказала по-добра. Поне така се надявам, иначе ударът върху самочувствието ни ще е жесток. — Веласкес поклати глава. — Нямам представа колко дълго можем да издържим. Този тип е дяволски добър.

— Интересна работа — каза Крайдър. — Това е като да си болен от рак. Не знаеш още колко ще живееш. Трябва всички да стъпваме на пръсти.

— Ами файловете?

— Бил е и там.

— По дяволите! До какво ниво е стигнал?

— До най-високото. Според наблюдаващата система някой е копирал досието ти, Питър.

— Моето досие? Защо?

— Не знам. Следи вестниците.

Господи! Какъв ден само!

— Защо точно аз?

— Копирани са още няколко.

— Шефът няма да е във възторг. Трябва да се връщам на работа. Имате ли нужда от мен тук?

— Не мога да си представя, че точно ти можеш да ни бъдеш от полза — ухили се Лем Крайдър.

— Благодаря.

Мартин напусна центъра, взе асансьора до първия етаж и мина през рутинната проверка. Десет минути по-късно вече беше в кабинета си на петия етаж.

— Десет обаждания — уведоми го Норма. — Нищо важно.

— Провери дали ще можеш да откриеш Давид Вайзнер. На секретната линия.

След десет минути телефонът му иззвъня. Мартин вдигна слушалката и чу младежкия, боботещ глас на Вайзнер. Не можеше да си представи какво толкова поддържа настроението му винаги добро.

— Здравей, Питър! Да не си намерил престъпника?

— Още не. Ще опитам пак утре.

— Обичам оптимистите!

— Слушай, Давид, получи ли съобщението от Андре?

— Да. Мисля, че идеята никак не е лоша.

— И аз от това се страхувам. Събираш ли данните?

— Точно това правех, когато се обади секретарката ти. Ти ще се присъединиш ли?

— Предполагам. — Трябваше първо да поговори с Луан и да уточнят кой ще се заеме с тази работа.

— Как се справят руснаците?

— Преди малко говорих с Жувармов. Каза, че ще се опита да събере нещо.

— Хващам се на бас, че в списъка му с компютърни специалисти ще има само американски имена — каза Вайзнер.

Мартин се засмя. В интерес на истината, руснаците бяха откраднали повече компютърни технологии, отколкото сами бяха създали.

Опипваше почвата внимателно. Искаше да провери какво може да се измъкне от Вайзнер.

— Виталий ми каза, че базата данни в неговото министерство е почти унищожена. Ще му се наложи да състави списъка на ръка.

Младокът веднага реагира:

— Разбирам го напълно. На мен също ми се наложи да повикам десетина специалисти от други отдели, за да прибавя новите имена в дискетите за Содъби.

Мартин беше готов да заложи десет долара срещу сто, че компютрите на Мосад също са пострадали. Всички бяха на борда на една лодка. Освен това не можеше да не забележи, че Давид следва неговата предпазливост и не се отпуска дори и по секретната телефонна линия. Нито един от двамата не спомена за какви точно имена става въпрос в искането на Андре.

— Добре, Давид. Щом всички сте съгласни, май и аз трябва да се заема с работа.

— Преди да затвориш, Питър! Помисли ли си за онова, което ти споменах след срещата?

— Разбира се, Давид. Ще ти се обадя.

— Чудесно!

Мартин се обади в административния отдел и нареди на шефа да започне да събира данни за всички американски компютърни специалисти. Обикновено този отдел се занимаваше с цялата вътрешна работа, тъй като ЦРУ официално нямаше право да действа на територията на Съединените щати.

Като чу нареждането, мъжът започна да се смее и спря чак когато разбра, че Мартин говори сериозно.

Две минути след десет му се обади Норм Спенсър, чийто кабинет беше с номер 406.

— Позвъних в Далас и изпратих Кенеди на летището. После проверих полетите от Вашингтон. Тръгнала е рано сутринта със самолет на „Делта“. Хей, шефе, нали разбираш, че тя е от ФБР?

— Да, знам.

Кучка! Щом е заминала чак сутринта, защо й трябваше да отменя срещата! Можеха да вечерят заедно, след това да отидат в апартамента му… Кой знае? Вероятно щяха да пристигнат там тъкмо навреме за злобното обаждане на Мери-Ан.

— Преди малко ми се обадиха от Далас. Мотае се в чакалнята на „Америкън Еърлайнс“. Пие кафе, чете вестници…

— Значи чака някого?

— И нашият човек мисли така.

— Обади ми се веднага, щом направи контакта.

— А после какво? Да проследим ли човека? Ако искаш да наблюдаваме и двамата, ще ми трябват още хора там.

— Не. Щом срещата се състои, оставете я на мира и поемете новото лице.

— Ясно.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 10:23:17

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: луръс

Двете минути минаха.

Или часовникът й не беше верен?

Ръсел сгъна вестника и го остави на пластмасовата седалка до себе си. Стана и отиде до кошчето да хвърли празната си картонена чашка. Говорителката с мек и провлачен южняшки акцент съобщи, че самолетът на „Америкън Еърлайнс“ е готов за излитане.

Хората зад гърба й вкупом станаха и се наредиха пред изход 21. Изчака тълпата да се поразреди и огледа чакалнята. Нямаше го.

Десет и двадесет и пет.

Беше я изиграл.

Върна се на мястото си и остави чантата на коленете си.

Две минути по-късно едно момченце изтича до нея, хвърли й един полупразен плик с пуканки, изкикоти се и избяга.

— Благодаря, хлапе.

Тя започна да събира разпилените пуканки в плика.

Случайно забеляза, че отстрани беше написано нещо. Прочете го, докато вдигаше останалите пуканки от пода:

Някой те следи. Дано само да не е от твоите хора. Изчакай девет минути, после влез в първата дамска тоалетна вляво по коридора към мотрисите.

Кабината до ботушите.

Господи! Той има ли представа колко хора в Тексас носят ботуши?!

Тя хвърли плика в кошчето и продължи да чете броя на „Вашингтон Пост“, който беше донесла със себе си. Сега, когато компютърните инциденти вече бяха поотшумели, първата страница не предлагаше нищо интересно. В крайна сметка бомбардировките и убийствата винаги са били тема номер едно. Освен ако читателят не е останал без банковата си сметка.

Тя се опита да разбере кой я наблюдава. Не успя. Имаше прекалено много хора. А и човекът явно беше професионалист.

Ренегата наистина си го биваше!

Кой, по дяволите, може да я следи?! Веднага щом приключи с Ренегата, ще се заеме с тази работа.

Девет минути по-късно тя стана и се отправи към тоалетната.

Вътре имаше една жена, която съсредоточено оправяше грима си пред огледалото. Една от кабините беше затворена. Под вратата се виждаха чифт ботуши от змийска кожа. Луан влезе в съседната кабина и седна на чинията.

След няколко минути жената приключи с тоалета си и излезе. Хидравличната брава със съскане затвори вратата.

— Който и да е той, не е от моите хора — прошепна тя толкова тихо, че сама едва успяваше да се чуе.

Измина цяла минута, преди той да отговори:

— Налага се да ти вярвам.

— Как си, Кейси?

— Бях много добре, преди да започнеш малката си игричка.

— Нали знаеш, че си в нарушение на…

— Знам. За това ли си тук?

— Не. Интересувам се от друго.

— Чист съм. Не съм се занимавал с нищо нередно.

— Сигурно е така — каза тя. — Иначе щях да знам.

— Какво искаш?

— Не се ли досещаш?

— Тия щуротии напоследък не са моя работа.

Някой влезе и двамата млъкнаха. Успяха да продължат разговора чак след десетина минути.

— Вярвам ти, Конрад.

— Предполагам, че искаш да ти помогна.

— Точно така. — Тя извади дискетите от чантата си, наведе се и му ги подаде.

Конрад ги взе. Сега кариерата й беше заложена на карта. Беше прекарала почти цялата нощ, включително и времето на отменената вечеря пред клавиатурата. Тези седем дискети съдържаха цялата информация, с която разполагаше отделът й в момента. При копирането беше използвала само два преносими компютъра, свързани един с друг.

— Предполагам, разбираш, че с това рискувам работата си — обясни тя. — Данните са секретни.

— Ясно. И каква полза ще имам от всичко това?

— Каквото поискаш. Пари? Мога да се опитам да измъкна…

— Не пари! Искам спокойствие!

— Добре, мога да отменя условната ти присъда.

— Чудесно.

— Предизвикателството е голямо, нали?

— Ще погледна дискетите. Нищо не обещавам.

— Разбира се — съгласи се тя. — Как ще поддържаме контакт?

Той протегна ръка под преградата и й подаде кутия кибритени клечки. Вътре имаше листче с електронния адрес, който беше използвал при първото си съобщение. Явно нямаше намерение да издава физическото си местонахождение.

— Не го давай наляво-надясно.

— Ще го запазя за себе си — обеща тя.

— И по-добре си намери нов адрес. Системите на ФБР приличат на швейцарско сирене.

— Знам. Изгубихме много информация. Как изглежда онзи човек?

— Кой? А, да. Около метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице, сив каубойски костюм и черни ботуши. Носи големи очила с рогови рамки, но стъклата са без диоптър. Няма белези по лицето.

— Много си наблюдателен.

— Научих се в Ломпок. Благодаря за образованието.

— Съжалявам, че се получи така.

— Не, не съжаляваш.

Прав беше. Системата изискваше типове като него да стоят зад решетките, въпреки че често това се оказваше недостатъчно.

— Просто си вършех работата.

— Да. И как ще се измъкнем оттук?

Тя му обясни.

И тръгна първа точно когато вътре влязоха три жени. Явно беше кацнал поредният самолет.

Отправи се по широкия претъпкан коридор към вагоните, които кръстосваха между отделните чакални. Вървеше бавно. Нямаше закъде да бърза. Спря до една от будките, купи си новия брой на „Нюзуик“ и го разлисти. Погледна над ръба на списанието надолу по коридора.

И го видя. Чакаше зад една от колоните пред дамската тоалетна.

Виждаше се, че е раздвоен. Чудеше се дали да последва Ръсел, или да провери тоалетната.

Ръсел не помръдваше.

Мъжът също.

Трите жени излязоха от тоалетната.

Луан бързо се шмугна сред поредната тълпа пътници. Измина около десетина метра и се обърна тъкмо навреме. Конрад излезе. Мъжът с очилата с рогови рамки също го видя. Луан застана зад една от колоните.

Извади огледалцето и червилото си и под предлог, че си оправя грима, хвърли един поглед по коридора. Изненада се от вида на Конрад. Дългата тъмна коса се подаваше под периферията на бялата каубойска шапка. Страните му бяха доста бледи. Тя можеше да се хване на бас, че съвсем скоро е обръснал брадата си. Носеше синя платнена раница и вълнено бяло сако, преметнато през ръката. И преди си беше едър, но тя го помнеше като непохватен, сто и четиридесет килограмов дебелак. Огромен пояс тлъстини около кръста, увиснали бузи… Вярно е, че в Ломпок спазваха известен режим, но той явно беше продължил с упражненията и след това. Дънките и ризата му стояха много добре. Фигурата му можеше да уплаши някои хора, особено вечер в някоя тъмна алея на парка.

Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-ясно се виждаше полуусмивката на лицето му. В очите му имаше мекота, която не бе забелязала преди. Може би просто не я е имало.

Тя смени ъгъла и забеляза мъжа със сивия костюм, който го следваше двадесетина метра по-назад.

Щракна огледалцето, пусна го в чантата си и я затвори.

Конрад вървеше, без да я поглежда.

Тя започна да брои крачките.

Стигна до дванадесет.

Видя сивия костюм.

И се хвърли напред.

Силно го блъсна и го събори на земята.

Когато мъжът падна, тя се поколеба, после скочи върху него. Започна да маха с ръце и крака, да търси чантата си и да се опитва да се изправи.

Той изпълзя встрани.

— Какво, по…

— Боже! Много съжалявам, господине. Не исках…

Мъжът се притесни малко, когато я позна, но не можеше да си позволи да провали прикритието си.

— Не, не, аз съжалявам, госпожо. Ето, дайте да ви помогна.

Той стана и й протегна ръка.

Истински професионалист.

Огледа се наоколо в опит да открие обекта си.

Който отдавна беше изчезнал.

— Ужасно съжалявам — продължи Ръсел. — Трябваше да гледам къде стъпвам.

— Няма нищо. Добре ли сте? — Мъжът явно се съобразяваше с многото хора, спрели да погледат.

Тя опипа ръцете и краката си. Много бавно.

Той беше този, който трябваше да бърза.

— Нищо изкълчено. Нито драскотина.

— Извинете ме, но имам важна работа.

Ако не намереше друг начин, Ръсел твърдо беше решила да извади документите си от чантата и да повика охраната.

— Можехте поне да ме почерпите чаша кафе — предложи тя.

— Наистина бих искал, но…

— Чудесно!

Той погледна към спирката.

— Влаковете вървят постоянно.

Мъжът я погледна.

Тя вдигна чантата си и започна да я отваря.

Той разбра.

И въздъхна:

— Да, наистина, постоянно.

Следващите минути щяха да бъдат особено неприятни за него. Тя беше сигурна, че знае коя е. И че не иска да разбере кой е той.

Затова трябваше да играе ролята си.

Докато хубавичко запомни лицето му.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 11:06:53

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: монтана

Нейтън Грей седеше на малко бюро в залата на отряда по компютърни престъпления. Беше получил преносим компютър и собствен терминал, свързан с мрежата на ФБР.

В залата беше тихо. Повечето от екипите, събрани от ФБР, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ и тайните служби бяха изпратени в различни части на страната, за да възстановят компютърните операции. Бяха останали само дванадесет души, които работеха по събирането на данните за Содъби. От агентите в страната непрекъснато се получаваха телефонни обаждания с нови сведения.

Бяха стигнали до седемстотин заподозрени.

Грей никак не беше доволен от положението си. Беше потърсил Джорджия, но Адам Мур му каза, че двамата с Джером са заминали за Париж.

О, Джорджия, в Париж сега трябваше да сме аз и ти…

Позвъни и в Атланта. Имаше нови продажби, но нещата вървяха прекалено бавно. Хубавото беше, че системата си оставаше непокътната въпреки новите клиенти.

— Как си, каубой?

Грей вдигна глава. Монтгомъри тъкмо влизаше в залата.

— Здрасти, Дарел. Исках да се срещна с Луан, но агент Амброуз — той посочи към една наперена брюнетка — ме попита дали мога да работя с компютър. За нещастие казах да, и тя веднага ме избута пред монитора.

— Имаш ли някаква идея?

— Ами Луан…

— Тя има друга работа. Не съм сигурен кога ще се върне.

Монтгомъри явно нямаше намерение да го посвещава в тайните на Бюрото.

— Хрумна ли ти нещо?

— Ами мислех си за „Бетър Бизнес Бюро“ в Тампа.

Очите на Монтгомъри светнаха. Той грабна един стол от съседното бюро, завъртя го, седна и провеси ръце над облегалката.

— Разказвай.

— Всъщност операцията е малка, пък и бездруго те вече са изгубили данните си, нали така?

— Всичко, включително и счетоводството си.

— Какво е останало в сървъра им?

— Приложните програми. Текстообработка, формати, базата данни на персонала и данъчната програма, ако си спомням правилно.

— Добре тогава. Обади им се и им кажи, че ще влезем в системата им. Ако изгубят още нещо, ще им го подменим.

Монтгомъри се наведе и дръпна телефона от съседното бюро. Трябваха му десет минути да открие телефонния номер и да получи одобрението им. Нат включи терминала, взе адреса от Монтгомъри и влезе в системата в Тампа.

Намери помощната програма и изкара списъка на директориите.

— Ще ни трябват всички директории, Дарел.

Грей извикваше имената на екрана, докато Монтгомъри старателно си ги записваше.

— Системата е „Уиндоус“ и може да работи в режим „ДОС“. Минавам на „ДОС“.

Дисковата операционна система беше основна за „Ай Би Ем“ и съвместимите с тях компютри. Беше разработена от „Майкрософт“ и носеше пълното име „Ем Ес — ДОС“.

Когато на екрана остана само символът на хард диска „С:“, Грей написа:

C:>del/wpc/ * . *

ВСИЧКИ ФАЙЛОВЕ И ДИРЕКТОРИИ ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИТИ!

СИГУРНИ ЛИ СТЕ? (Y/N)

Y

c:>rd wpc

— Аха! Искаш да изтриеш всички файлове и директории — разбра Монтгомъри.

— С изключение на „ДОС“. Така ще останем само с въпросната скрита директория.

Не след дълго в системите на „Бетър Бизнес Бюро“ нямаше нищо освен базовата операционна програма.

Грей провери използваната памет.

— Достатъчна е за „ДОС“ и скритата директория — каза Монтгомъри.

Прегледаха хард дисковото устройство.

— Няма нито един файл и все пак използваната памет надвишава с 19,8 мегабайта необходимата само за „ДОС“, Дарел.

— Добре, знаем, че е там. Какво ще правим сега?

Грей извади една дискета от джоба на сакото си.

— Случайно имам тук една декодираща програма.

— По дяволите! Откъде я взе?

— Сам съм я писал. Някога обичах да си играя с тези неща.

Той зареди програмата в паметта на терминала. На екрана се появи надпис за въвеждане на команда.

Грей набра адреса на „Бетър Бизнес Бюро“ и предполагаемия път до скритата директория. Натисна клавиша „Enter“.

Хиляда и едно… Хиляда и две… Хиляда и три… Хиляда и…

Хард дискът на „Бетър Бизнес Бюро“ се самоунищожи.

А съвършеният, високотехнологичен монитор на ФБР просто изгоря.

ДАТА: ЧЕТВЪРТЪК, 22 ОКТОМВРИ, 11:17:34

КОД НА ПОТРЕБИТЕЛЯ: пмарт

Норма му прехвърли телефонния разговор точно когато двамата с Креншоу тръгваха на обяд с шефа.

— Чакай малко, Том.

Вдигна слушалката.

— Тук е Спенсър.

— Слушам те.

— Ами, шефе, нещата малко се объркаха…

— По дяволите! Какви ги говориш!

— Тя го пипна.

— Я стига! В края на краищата нали сте професионалисти!

— Тя също, шефе. Изкарала е акъла на Кенеди.

Кенеди беше много добър. Мартин не очакваше, че някой изобщо може да го разкрие. Не и след операциите в Никарагуа, Гватемала и Сан Салвадор.

Спенсър му разказа подробностите поне от гледната точка на Кенеди.

— Накрая го принудила да й купи две чаши кафе. Докато го изпие, успяла да го разпита за работата, семейството, очакванията му от живота и прочие. Казала му, че си търси съпруг.

— Само не казвай, че е изплюл всичко.

— Разбира се, че не. Кенеди много добре знаел какво се опитва да направи тя. Било ясно, че е разбрала, но се страхувал да не извика охраната. Не искал да се стига до показване на документи.

— И правилно.

— Обаче мъжът успял да избяга.

— С нищо ли не разполагаме?

— Само с описание. Тук пред мен е.

— Ще разберете ли кой е?

— Работим по въпроса. Само дето имаме малко проблеми с компютърната идентификационна система.

— Да, знам.