Паулу Коелю
Победителят е сам (9)

12:53 ч.

— Добро утро.

— Добър ден — отвръща една от тях. — Вече мина дванайсет.

Точно както си го беше представяла. Пет момичета, които физически приличаха на нея. Всичките гримирани, с голи крака и предизвикателни деколтета. Заети с писане на съобщения.

Нямаше разговори, защото вече се бяха разпознали като сродни души, преминали през еднакви изпитания и изправени пред едни и същи предизвикателства. Всяка от тях се опитваше да повярва, че за мечтите няма граници, че животът може всеки миг да се промени, а сега се изпитва волята й.

Вероятно всичките бяха водили битки със семействата си, които смятаха, че дъщеря им накрая ще свърши като проститутка.

Всичките се бяха качвали на сцената и бяха изпитвали агонията и екстаза от срещата с публиката. Бяха виждали вперените в сцената погледи, бяха усещали наелектризирания въздух, бяха получавали аплодисменти. Всичките си бяха представяли стотици пъти как някой от Суперкласата е сред публиката и как ще ги покани в ложата си след спектакъла с нещо по-конкретно от покана за вечеря, молба да си дадат телефонния номер или комплименти за отличната работа.

Всички вече бяха приемали по три-четири покани, докато разберат, че това не води доникъде, освен до леглото на някой по-стар влиятелен мъж, който се интересува само от тялото им. И обикновено женен като всеки „интересен“ мъж.

Всички имаха по някой млад приятел, но когато ги питаха дали са обвързани, отговаряха, че са свободни. Всички смятаха, че могат добре да владеят положението. Всички бяха чували стотици пъти, че притежават талант, но просто им липсва шанс, ала ето че пред тях стои човекът, който може изцяло да промени живота им. Всички бяха повярвали няколко пъти. Всички бяха попадали в капана на прекалената доверчивост и се бяха смятали за господарки на положението, докато на другия ден не си дадяха сметка, че на телефонния номер, който са получили, отговаря някоя сърдита секретарка, която не възнамерява да ги свърже със своя шеф.

Всички вече бяха заплашвали, че ще разкажат как са били измамени и че ще продадат историята на жълтата преса. Никоя не бе направила това, защото все още бяха във фазата на „не бива да си провалям шансовете със скандали“.

Вероятно някои от тях бяха минали през теста с „Алиса в Страната на чудесата“ и сега искаха да докажат на семействата си, че са по-способни, отколкото ги мислят. Впрочем семействата им вече ги бяха виждали в рекламите по телевизията или на билбордовете и след първоначалните скандали бяха напълно убедени, че съдбата на дъщеря им е само една:

Блясък и разкош.

Всички смятаха, че мечтата е възможна, че някой ден ще признаят таланта им. Но накрая разбираха, че има само една вълшебна думичка в тази сфера:

Връзки.

Всички бяха раздали своето портфолио още с пристигането си в Кан. И не изпускаха мобилния си телефон, посещаваха всякакви възможни места, опитваха се да влязат на невъзможните, мечтаеха някой да ги покани на вечерно парти, както и за най-голямата награда — да минат по червения килим пред Фестивалния дворец. Но може би това беше най-трудната мечта — толкова трудна, че дори пред себе си не смееха да я признаят, за да не допуснат огорчението да съсипе радостта, която на всяка цена трябваше да демонстрират дори когато не бяха доволни. Връзки.

След много погрешни срещи са успели да осъществят една, която е довела донякъде. Затова са тук. Защото имат връзки и благодарение на тях един продуцент от Нова Зеландия ги е повикал. Никоя не питаше за какво. Знаеха само, че трябва да бъдат точни, защото никой не разполагаше с време за губене, особено пък хората от киноиндустрията. Само те имаха време, петте момичета в чакалнята, заети със своите мобилни телефони и списания. Периодично изпращаха съобщения, за да разберат дали някой ги е поканил за нещо през този ден. Опитваха се да поговорят с приятели и не пропускаха да кажат, че в момента са заети, тъй като имат много важна среща с един кинопродуцент.

 

 

Габриела беше четвъртата повикана. Опита се да прочете какво казват очите на трите преди нея, които безмълвно излязоха от залата. Но пък всичките бяха… актриси. Можеха да прикрият и радостта, и тъгата си. Вървяха решително към изхода, пожелаваха „късмет“ с твърд глас, сякаш казваха: „Не се притеснявайте, момичета, няма какво да губите. Ролята вече е моя.“

 

 

Едната от стените в апартамента е покрита с черен плат. По пода има всевъзможни кабели и лампи с нещо като телена мрежа отгоре. Монтирали са някакво подобие на чадър с бял плат отпред. Има звукова уредба, монитори и видеокамера. По ъглите са струпани шишета с минерална вода, метални куфарчета, триножници, разпилени листове и компютър. Седнала на пода, една жена на около трийсет и пет разглежда нейното портфолио.

— Ужас — казва, без да поглежда към нея. — Ужас — повтаря.

Габриела не знае какво точно да прави. Може би да се престори, че не чува, и да отиде в ъгъла, където група техници разговарят оживено, палейки цигара след цигара. Може и просто да остане права.

— Тази е отвратителна — продължава жената.

— Това съм аз.

Не успя да се сдържи. Беше прекосила на бегом половината град, близо два часа бе стояла в някаква чакалня, мечтаейки как животът й ще се промени завинаги (въпреки че тези бленувания бяха все по-контролирани и вече не допускаше да я обзема някогашната възбуда) и нямаше нужда някой да я потиска допълнително.

— Знам — казва жената, без да отделя поглед от снимките. — Трябва да са ви стрували цяло състояние. Има хора, които живеят от това да правят портфолиа, да пишат автобиографии, да организират курсове по театрално майсторство, с две думи, да печелят от суетата на хора като вас.

— Щом го намирате за отвратително, защо ме повикахте?

— Защото имаме нужда от някой отвратителен.

Габриела се засмива. Жената най-накрая вдига глава и я оглежда от горе до долу.

— Харесаха ми дрехите ви. Мразя банални хора.

Мечтата на Габриела се завръща. Сърцето й учестява ритъма си.

Жената й подава един лист.

— Отидете там, където е отбелязано — и обръщайки се към екипа, казва: — Загасете цигарите! Затворете прозорците, за да е чист звукът!

На пода с жълто тиксо е отбелязан един кръст. По този начин няма нужда да се преправя светлината и камерата не трябва да се мести — актьорът застава на мястото, обозначено от техническия екип.

— Изпотих се от жегата тук. Може ли поне да отида до банята и да си сложа фон дьо тен и малко грим?

— Да, разбира се, че може. Но когато се върнете, вече няма да имаме време за записа. Трябва да предадем материала този следобед.

Вероятно всички момичета преди нея са задавали същия въпрос и са получавали същия отговор. По-добре да не губи време — вади хартиена кърпичка от чантата и леко докосва с нея лицето си, докато се отправя към обозначеното място.

Един асистент отива при камерата. През това време Габриела се бори с времето и се опитва да прочете поне веднъж написаното на онзи половин лист хартия.

— Номер двайсет и пет, Габриела Шери, агенция „Томпсън“.

Двайсет и пет?

— Запис — казва жената с очилата. Настава пълна тишина.

— „Не, не вярвам на думите ти. Никой не е в състояние да извършва престъпления, без да има причина за това.“

— Започни отначало. Ти говориш с твоя приятел.

— „Не. Не вярвам на думите ти! Никой не е в състояние да извършва престъпления ей така, без да има причина за това.“

— „Ей така“ го няма в текста. Смяташ ли, че сценаристът, който месеци наред е работил, не е мислил над възможността да сложи „ей така“? Дали пък не го е махнал, защото е сметнал, че е ненужно и изкуствено?

Габриела си поема дълбоко въздух. Няма какво повече да губи, освен търпението си. Сега ще направи това, което смята за най-добро — ще излезе оттук, ще отиде на плажа или ще се върне да поспи малко. Трябва да си почине, за да е в отлична форма, когато привечер започнат коктейлите.

Завладява я странно сладко спокойствие. Внезапно започва да се чувства закриляна и обичана. Благодарна е, че е жива. Никой не я задължава да стои тук и да търпи отново цялото унижение. За първи път през всичките тези години тя осъзнава силата, която е смятала, че не притежава.

— „Не, не вярвам на думите ти. Никой не е в състояние да извършва престъпления, без да има причина за това.“

— Следващото изречение.

Указанието беше излишно. Габриела, така или иначе, щеше да продължи.

— „По-добре да отидем на лекар. Смятам, че ти имаш нужда от помощ.“

— „Не“ — отвърна жената с очила, която играеше ролята на „приятеля“.

— „Добре. Няма да отидем на лекар. Ще се поразходим малко и ти ще ми разкажеш точно какво става. Аз те обичам. И ако на никой друг на този свят не му пука за теб, на мен ми пука.“

Изреченията на листа са свършили. В помещението е тихо. Странна енергия е завладяла мястото.

— Кажи на момичето, което чака отвън, че може да си тръгва — нарежда жената с очила на един от присъстващите.

Дали е каквото си мисли?

— Отиди до левия изход на плажа, при кея в края на „Ла Кроазет“, срещу Палмовата алея. Там ще те чака една моторница точно в 13:55 ч., за да те отведе на среща с господин Гибсън. Сега ще изпратим видеото, но той обича лично да познава хората, с които има вероятност да работи.

Усмивка грейва на лицето на Габриела.

— Казах „вероятност“. Не казах „ще работи“.

Въпреки това усмивката й не изчезва. Гибсън.