Паулу Коелю
Победителят е сам (8)

12:44 ч.

Какъв късмет!

Тази сутрин тя очакваше всичко, но не и да срещне човека, който — сигурна беше в това — щеше да промени живота й. Но той е там, с неизменния си небрежен вид, седи с двама приятели, защото властимащите не се нуждаят от нищо, за да покажат на какво са способни. Дори не ползват охрана.

Според Морийн хората в Кан се делят на две категории:

А) Хора със загар, които по цял ден прекарват на слънце (защото вероятно вече са били победители) и имат специален пропуск за зоните с ограничен достъп по време на Фестивала. Когато се прибират в хотелите си, ги очакват покани за различни събития. По-голямата част от тези покани те изхвърлят в кошчето за боклук.

Б) Бледи хора без загар, които тичат от един мрачен офис до друг, провеждат кастинги, присъстват на чудесни филми, които ще останат незабелязани сред многото оферти, или на чудовищни боклуци, които могат да намерят място под слънцето (сред онези със загар), защото имат необходимите връзки с точния човек.

Явиц Уайлд има завиден загар.

 

 

Събитието, което завладява малкия град в Южна Франция за дванайсет дни, което кара всички цени да скочат, което позволява само на автомобили с пропуски да се движат по улиците и задръства летището с частни самолети, а плажовете с фотомодели, не представлява само един обграден от многобройни фотографи червен килим, по който минават големите звезди към входа на Фестивалния дворец.

Кан не е за модата, Кан е за филмите!

Въпреки че луксът и блясъкът се натрапват, истинската душа на Фестивала е огромният филмов пазар — купувачи и продавачи от цял свят идват тук, за да търгуват със завършените продукти, да инвестират и да обменят идеи. В града има средно по четиристотин прожекции на ден — повечето във временно наети апартаменти, където хората са неудобно разположени по леглата, оплакват се от жегата, искат минерална вода и специално внимание. Това изкарва от равновесие създателите на филма, но насилените усмивки не слизат от лицата им. Налага им се да приемат всичко, да отстъпват пред провокациите, защото трябва да покажат онова, в което са вложени години труд.

Същевременно, докато тези четири хиляди и осемстотин нови продукции се борят ожесточено да излязат от хотелската стая и да си извоюват истинска прожекция в киносалоните, светът на мечтите се движи в обратна посока — новите технологии завоюват нови и нови терени, хората вече не излизат често от домовете си заради липсата на сигурност, прекалено многото работа и кабелните телевизии, от които могат да избират измежду петстотин филма на ден почти безплатно.

А което е по-лошо, в днешно време интернет позволява всички да създават кино. Специални портали показват филми за проходили бебета, за обезглавени в някоя война, за жени, които излагат на показ телата си само заради удоволствието от факта, че някой зрител е получил моментно удоволствие в самотните си мигове, пътни произшествия, спортни клипове, модни ревюта, записи от скрити камери, които поставят в притеснителни ситуации нищо неподозиращи хора.

Хората, разбира се, продължават да търсят развлечения навън. Но предпочитат да харчат парите си по заведения и бутици, защото останалото си го имат на своите телевизори или компютри.

Филми. Отминало е времето, когато всички помнеха кой е взел „Златната палма“. Ако сега попитате кой е спечелил миналата година, дори участвалите във Фестивала трудно ще се сетят. „Един румънски филм“, би казал някой. „Не, сигурен съм, че беше немски“, би изкоментирал друг. Тайничко ще погледнат в каталога и ще установят, че е италиански, при това прожектиран само в арт клубовете.

Кинозалите, които след период на конкуренция с видеото бяха започнали да се множат, сега сякаш отново са в упадък — конкурират се с безплатните стари филми към вестниците, с интернет, със световната пиратска дейност. Това прави разпространението още по-ожесточено. Ако някоя голяма киностудия е инвестирала много в даден филм, тя ще се постарае да го покаже в максимален брой кинозали едновременно, оставяйки съвсем малко място за която и да било друга продукция, опитваща се да пробие.

А малкото авантюристи, които решават да поемат риска — въпреки всички неблагоприятни знаци, откриват твърде късно, че не е достатъчно да имат качествен продукт в ръцете си. За да може един филм да достигне до големите световни столици, разходите по неговото представяне стават все по-голяма пречка — реклами на цяла страница във вестници и списания, приеми, пресконференции, промоционални пътувания, все по-скъпо платени екипи, модерна снимачна техника. А най-лошият от всички проблеми е да се намери някой, който да разпространява филма.

Дори и така всяка година продължава същото: тичането от едно място на друго, деловите срещи, Суперкласата, която обръща внимание на всичко, освен на прожекциите, компаниите, предлагащи да платят една десета от реалната цена, за да окажат на даден кинематографист „честта“ неговата творба да се излъчи по телевизията, молбите да се преработи всичко така, че да не се засегне някоя общност, изискванията за нови версии, обещанията (невинаги изпълнени), че ако сценарият се промени изцяло и се фокусира върху определена тема, ще има договор следващата година.

Хората слушат и приемат, те нямат избор. Суперкласата управлява света, нейните аргументи са умело изложени, гласът благ, усмивката любезна, но решенията й — окончателни. Тя знае. Тя приема или отхвърля. Тя има власт.

А властта не преговаря с никого, освен със себе си. Ала не всичко е изгубено. Както в измисления свят, така и в реалния, винаги съществува някой герой.

 

 

Морийн гледа гордо — героят е пред нейните очи! След два дни голямата среща най-накрая ще се състои. След като три години се е трудила, мечтала, звъняла по телефона, пътувала до Лос Анджелис. След подаръците и молбите към нейните приятели от Банката за услуги, след намесата на неин бивш любовник, състудент от кинофакултета, който бе решил, че е по-безопасно да работи във важно филмово списание, отколкото да рискува да си загуби здравето и парите.

„Ще говоря с него — обеща бившият. — Но Явиц не зависи от никого, дори от журналистите, които биха могли да лансират или провалят продуктите му. Той е над тези неща. Мислили сме да направим репортаж за него, за това как успява да държи в ръцете си толкова кина, но никой, с когото е работил, не пожела да го коментира. Ще говоря, но не мога да упражнявам натиск върху него.“

И той позвъни на Явиц. Успя да го накара за изгледа „Тайни от подземието“. На другия ден се обадиха за среща в Кан.

 

 

Морийн дори не посмя да каже, че се намира на десет минути от неговия офис — уговориха се да се видят в далечния френски град. Тя успя да си намери самолетен билет за Париж, пътува цял ден с влак до Кан, показа ваучера си на киселия управител на евтиния хотел, настани се в единична стая, където прескачаше куфарите си всеки път, когато трябваше да отиде до банята, уреди си — пак с помощта на бившия — покани за някои второкласни мероприятия като промоция на водка или представянето на нова линия тениски. Вече беше твърде късно, за да успее да си осигури пропуск за Фестивалния дворец.

Беше похарчила пари, надхвърлящи бюджета й, и беше пътувала повече от двайсет часа, но щеше да получи своите десет минути.

И беше убедена, че накрая ще си тръгне с договор и бъдеще пред себе си. Да, киноиндустрията беше в криза, но какво от това? Филмите (макар и малко) продължаваха да имат успех, нали? Нима градовете не бяха пълни с афиши на нови продукции? За кого пишеха списанията за звезди? За киноартистите! Морийн знаеше — по-точно беше убедена, — че макар смъртта на киното да бе предизвестявана многократно, то продължава да оцелява. „Киното умря“, когато дойде телевизията. „Киното умря“, когато се появиха кабелните оператори. „Киното умря“, когато интернет позволи достъпа до пиратските сайтове. Но киното живееше и процъфтяваше из улиците на този малък средиземноморски град, който дължеше славата си именно на Фестивала.

Сега оставаше само да се възползва от късмета, който й падна от небето.

И да приеме всичко, абсолютно всичко. Явиц Уайлд е тук. Явиц вече е гледал нейния филм. Темата му беше толкова актуална — сексуалната експлоатация, доброволна или насилствена, предизвикваше все повече интерес сред медиите заради серия от случаи с отзвук в световен мащаб. Сега беше моментът „Тайни от подземието“ да има своите афиши във веригата, която той контролираше.

Явиц Уайлд, бунтарят с мисия, човекът, който правеше революция с начина, по който филмите достигат до широката публика. Единствено актьорът Робърт Редфорд беше опитвал нещо подобно със своя кинофестивал „Сънданс“ за независими продукции. Но въпреки десетилетните усилия Редфорд още не беше успял да разруши голямата бариера към света, който привличаше стотици милиони долари от САЩ, Европа и Индия. Ала Явиц Уайлд беше победител.

Явиц Уайлд, спасителят на кинотворците, легендата, съюзникът на независимите продуценти, приятелят на артистите, новият меценат, който чрез хитра система (неизвестно каква, но успешна) сега достигаше до киносалоните по целия свят.

Явиц Уайлд я беше поканил на десетминутна среща на другия ден. Това означаваше само едно — той беше одобрил нейния филм и сега всичко беше въпрос на детайли.

„Ще приема всичко. Абсолютно всичко“, повтаря си тя.

 

 

То се знае, че за десет минути Морийн няма да успее дори да спомене за ходенето по мъките цели осем години (да, една четвърт от живота й), отишли за реализирането на филма. Беше излишно да обяснява, че е учила във факултет по кино, че е режисирала няколко реклами, че е направила два късометражни филма, приети добре в някои салони в провинцията и в арт клубове в Ню Йорк. Че за да изтегли един милион долара, необходими за професионалната продукция, беше ипотекирала къщата, наследена от родителите й. Че това е единственият й шанс, тъй като няма втора къща, за да направи същото.

Беше следила отблизо кариерата на своите състуденти, които, след като се бяха борили дълго, бяха избрали удобния свят на рекламите — все по-натрапчиви — или невзрачна, но сигурна работа в някоя от многото фирми, които създаваха сериали за телевизията. След като късометражните й филми бяха добре приети, започна да мечтае за нещо повече и от този момент нататък вече нямаше как да се контролира.

Беше убедена, че има мисия — да превърне този свят в по-добро място за идните поколения. Да се свърже с хора като нея, да покаже, че изкуството не е просто начин да се забавлява и развлича едно изгубено общество. Да изложи на показ дефектите на лидерите, да спаси децата, които в този момент умираха от глад някъде в Африка. Да говори открито за проблемите на околната среда. Да премахне социалната несправедливост.

Разбира се, че ставаше дума за амбициозен проект, но беше сигурна, че нейното упорство ще й помогне да го реализира. За тази цел трябваше да пречисти душата си и тя винаги се осланяше на четирите сили, които я ръководеха — любов, смърт, власт и време. Трябва да обичаме, защото Господ ни обича. Трябва да осъзнаваме смъртта, за да разберем по-добре живота. Трябва да се борим, за да израснем — но без да падаме в капана на властта, с която се сдобиваме, защото знаем, че тя не струва пукната пара. Най-накрая трябва да приемем, че нашата душа — макар и вечна — в настоящия момент е в плен на времето с неговите възможности и ограничения.

Но дори и в плен на времето можеше да прави неща, които я вдъхновяват и радват. А със своите филми можеше да допринесе с нещо за промяната на света, който сякаш се разпадаше около нея, да преобърне реалността, да преобрази човешките същества.

Когато баща й почина, след като цял живот се бе оплаквал, че така и не е успял да направи нещата, за които си е мечтал, тя разбра нещо много важно — промените настъпват точно в кризисни моменти.

Не желаеше животът й да свърши като неговия. Не желаеше да каже на дъщеря си: „Аз исках и в даден момент дори можех да направя нещо, но нямах куража да рискувам всичко.“ Когато получи наследството, на мига разбра, че то й е било дадено поради една-единствена причина — да й позволи да изпълни съдбата си.

Прие предизвикателството. Противно на другите млади момичета, мечтаещи да станат известни актриси, нейната мечта беше да разказва истории, които и следващите поколения да могат да гледат, да се смеят и да плачат. Големият пример пред нея беше „Гражданинът Кейн“ — първият филм на един радиожурналист, който бе искал да отправи критиката си към могъщ вестникарски магнат. Бе станал класика не само заради темата, но и защото създателят му се бореше по новаторски и творчески начин с етичните и техническите проблеми на времето. Достатъчен беше един филм, за да не го забравят никога.

Първият му филм.

Възможно бе да се направи удар от раз. Макар и режисьорът Орсън Уелс да не бе създал нищо толкова добро по-нататък. Макар и да бе изчезнал от сцената (случва се) и сега да го изучаваха само в курсовете по кино, бе сигурно, че някой ще „преоткрие“ неговия гений рано или късно. „Гражданинът Кейн“ не беше единственият му завет — той бе доказал на всички, че е достатъчно да се направи една смела първа стъпка, и поканите са подсигурени за цял живот.

Тя би уважила тези покани. Беше си обещала никога да не забравя трудностите, през които е трябвало да мине, за да постигне в живота си нещо, с което да направи по-достойни човешките същества.

И тъй като има само един първи филм, тя съсредоточи всичките си физически усилия, молитви и емоционална енергия в един-единствен проект. За разлика от приятелите си, които непрестанно изпращаха сценарии, предложения, идеи, работейки успоредно по много неща, от които никое не даваше резултат, Морийн се посвети телом и духом на „Тайни от подземието“, историята на пет монахини, при които идва един сексманиак. Вместо да се опитат да му внушат идеята за християнското спасение, те осъзнават, че единственият възможен диалог е да приемат правилата на неговия налудничав свят, и решават да отдадат телата си, за да го накарат да разбере Божието величие чрез любовта.

Нейният план беше много прост — колкото и да са известни, холивудските актриси обикновено слизат от екрана, щом навършат трийсет и пет. Още известно време се явяват по страниците на лъскавите списания, виждат ги по благотворителни търгове, участват в хуманитарни мисии. А когато установят, че съвсем излизат от светлината на прожекторите, започват да се женят и развеждат, да правят публични скандали — всичко това за още няколко месеца слава, няколко седмици, дни. И тъкмо в този период между липсата на ангажименти и пълното забвение парите вече нямат значение — биха приели каквото и да било само и само да са отново на екрана.

Морийн се обърна към актриси, които преди десетина години са били на върха, а сега чувстваха как губят почва под краката си и отчаяно се нуждаеха да се върнат там, където са били преди. Сценарият беше добър. Тя го изпрати на техните агенти, които поискаха абсурден хонорар, но в отговор чуха само едно „не“. Следващият й ход беше лично да потропа на вратите на всяка от актрисите. Казваше им, че вече разполага с пари за проекта, и накрая всички приемаха — като винаги я молеха да пази в тайна факта, че ще работят почти без пари.

В тази индустрия беше безсмислено да си плах и скромен. От време на време в сънищата й се явяваше призракът на Орсън Уелс: „Опитай невъзможното. Не започвай отдолу, тъй като ти се намираш долу. Качи се бързо, преди да са махнали стълбата. Ако се страхуваш, се помоли, но продължавай нагоре.“ Имаше чудесна история и първокласен сюжет. Знаеше, че трябва да създаде нещо, което да бъде прието от големите студии и разпространители, без да прави компромиси с качеството.

Беше възможно, всъщност задължително изкуството и търговията да вървят ръка за ръка.

Останалото си беше останалото — критици, привърженици на интелектуалната мастурбация, които обожаваха филми, неразбираеми за другите хора; малки арт клубове, където все същите десетина човека излизаха от прожекцията, за да прекарат остатъка от нощта по баровете, да пушат и да обсъждат някоя сцена (чието тълкуване най-вероятно бе съвсем отдалечено от замисъла й); режисьори, които даваха интервюта, за да обяснят онова, което би трябвало да е очевидно за публиката; срещи на синдикатите, за да се оплакват, че държавата не подпомага местното кино; манифести в интелектуални списания, плод на безкрайни събрания, където се правеха същите оплаквания от незаинтересоваността на правителството да подпомогне изкуството. Някое и друго писмо в сериозната преса, обикновено прочетено само от хората, които касае, или от техните семейства.

Кой променя света? Суперкласата. Хората с власт, които влияят върху поведението, сърцата и мисленето на възможно най-голям брой хора.

Затова искаше Явиц. Искаше „Оскар“. Искаше Кан.

И понеже за да постигне всичко това, не можеше да разчита на „демокрацията“ — хората предпочитаха да дават мнение за това как е най-добре да се направи нещо, без никога да поемат рискове, — тя просто заложи всичко. Нае екипа, който беше на разположение, месеци наред пренаписва сценария, убеди прекрасни — но непознати — оператори, художници на костюми и актьори за поддържащите роли, като не им обещаваше почти никакви пари, а това да бъдат забелязани в бъдеще. Всички се впечатляваха от списъка на петте главни изпълнителки („Навярно бюджетът е много, много голям!“). Отначало искаха високи хонорари, но накрая се убеждаваха, че участието им в такъв проект би било важно за техните биографии. Морийн беше толкова обсебена от идеята, че сякаш ентусиазмът й отваряше всички врати.

Сега оставаше последният скок, който да преобърне нещата. Не е достатъчно един писател или музикант да създаде нещо качествено. Трябва да стане така, че произведението му да не събира прах на някой рафт.

Трябва да бъде забелязан!

Изпрати копие на един-единствен човек — Явиц Уайлд. Използва всичките си връзки. Унижаваха я, но тя продължи напред. Пренебрегваха я, но това не отне куража й. Отнасяха се зле с нея, присмиваха й се, отхвърляха я, но тя продължи да вярва, че успехът е възможен, защото се беше раздала докрай. Докато на сцената не се появи нейният бивш любим и Явиц Уайлд не й определи среща.

 

 

По време на обяда не сваля очи от него, предвкусвайки момента, в който ще бъдат заедно след два дни. Внезапно забелязва, че той седи като парализиран с вперен в една точка невиждащ поглед. Един от неговите приятели поглежда назад и встрани, а ръката му е под сакото през цялото време. Другият грабва телефона си и истерично започва да натиска клавишите.

Дали се е случило нещо? Не, със сигурност не. Хората край него продължават да разговарят, да пият, да се наслаждават на още един фестивален ден, на събитията, слънцето и хубавите тела.

Единият от мъжете се опитва да го вдигне и да го накара да ходи, но Явиц сякаш не може да помръдне. Не би трябвало да е нещо сериозно. Най-много да си е пийнал повечко. Или умора, стрес.

Не би трябвало да е нещо сериозно. Беше стигнала толкова далече, беше толкова близо и…

Чува се далечен вой на сирена. Сигурно е полицията, която проправя път на някоя важна особа във вечното задръстване.

Един от мъжете поставя ръката на Явиц върху рамото си и го понася към изхода. Сирената приближава. Другият мъж върти глава във всички посоки, без да вади ръката си изпод сакото. За миг погледите им се срещат.

Явиц вече е изнесен отвън от приятеля си, а Морийн се пита как толкова слаб наглед човек може да повдигне такова туловище без видими усилия.

 

 

Сирената заглъхва пред голямата шатра. Явиц вече е отвън заедно с единия мъж, а вторият върви към нея, като ръката му още е под сакото.

— Какво стана? — пита тя уплашено. Лицето на мъжа срещу нея, сякаш издялано от камък, е като на професионален убиец.

— Вие знаете какво стана — имаше акцент, който тя не успя да разпознае.

— Видях, че му прилошава. Но какво всъщност се случи?

Мъжът не вади ръката си изпод сакото. И в този миг на Морийн й хрумва, че навярно може да превърне малкия инцидент в голяма възможност.

— Може ли да помогна? Може ли да го придружа?

Ръката сякаш се отпуска леко, но очите продължават да следят всяко нейно движение.

— Ще дойда с вас. Познавам Явиц. Аз съм негова приятелка.

Изминала е не повече от секунда, но на нея й се струва цяла вечност. Мъжът се обръща и с бърза крачка тръгва към „Ла Кроазет“, без да промълви и дума.

Морийн остава като зашеметена. Вие й се свят. Защо мъжът каза, че тя знае какво се е случило? И защо внезапно изгуби интерес към нея?

Останалите гости не са забелязали нищо — освен воя на сирената, който според тях вероятно се дължи на произшествие на улицата. Сирените не са в хармония с радостта, слънцето, напитките, запознанствата, хубавите жени и мъже, хората без тен и хората с тен. Сирените са от друг свят, където има инциденти, инфаркти, болести, престъпления. Сирените ни най-малко не интересуват хората, които са там.

Главата на Морийн престава да се върти. Нещо се е случило с Явиц и това може да е дар от небето. Тича към изхода и вижда една линейка, която се отдалечава с бясна скорост по затвореното платно. Сирената отново е включена.

— Той е мой приятел! — казва тя на единия от охранителите на входа. — Къде го откараха?

Мъжът й казва името на болницата. Без да се замисля и за миг, Морийн хуква да търси такси. След десет минути разбира, че в града няма таксита, освен онези, които са повикани от портиерите на хотелите срещу щедър бакшиш. Тъй като няма пари в джоба си, влиза в една пицария, разтваря картата на Кан, която носи със себе си, и разбира, че ще трябва да продължи да тича поне още половин час до целта си.

Цял живот беше тичала, та това нямаше кой знае какво значение.