Паулу Коелю
Победителят е сам (6)

11:45 ч.

Хората никога не са доволни от нищо. Ако имат малко, искат много. Ако имат много, искат още повече. Ако имат още повече, искат да бъдат щастливи с малко, но не могат да направят никакво усилие в тази посока.

Възможно ли е да не разбират, че щастието е толкова просто? Какво иска онова момиче, което мина на бегом, облечено в дънки и бяла тениска? Какво може да е толкова спешно, че да й попречи да се наслаждава на хубавия слънчев ден, на децата в колички, на палмите по края на плажа?

„Не бягай, момиче! Никога няма да успееш да избягаш от двете най-важни присъствия в живота на всяко човешко същество — Господ и смъртта. Господ и смъртта. Господ следи стъпките ти и е ядосан, защото вижда, че не обръщаш внимание на чудото на живота. А смъртта? Ти току-що мина покрай един труп и дори не го забеляза.“

Игор идва няколко пъти на местопрестъплението. В даден момент си мисли, че тези негови обиколки ще събудят подозрение. Решава да бъде по-предпазлив и застава на около двеста метра от мястото, опрян на балюстрадата към плажа. Той е с тъмни очила, в което няма нищо подозрително, и то не само защото е слънчево, но и защото тъмните очила на място с толкова знаменитости са синоним на статус.

Изненадан е, че вече е пладне, а още никой не е забелязал, че има труп на главната улица на града, който тези дни е център на внимание от страна на целия свят.

Една двойка се приближава към пейката. И мъжът, и жената изглеждат ядосани. Започват да крещят на Спящата красавица. Това са родителите на момичето, които й се карат, че не работи. Мъжът я разтърсва гневно. Веднага след това жената се навежда и му скрива гледката. Игор знае какво ще последва.

Женски викове. Мъжът вади мобилния си телефон от джоба, отдръпва се леко, разтревожен е. Майката разтърсва дъщеря си, но тялото не дава признаци на живот. Заобикалят ги минувачи. Сега вече може да махне тъмните си очила и да се приближи — в крайна сметка е просто още един любопитен човек от тълпата.

Майката плаче, прегърнала момичето. Един младеж я отстранява и се опитва да направи дишане уста в уста, но бързо се отказва — лицето на Оливия вече е започнало да придобива морав оттенък.

— Линейка! Линейка!

Разни хора звънят на един и същ номер. Всички те се чувстват полезни, важни, загрижени. Вече се чува вой на сирена в далечината. Майката вика все по-силно, едно момиче се опитва да я прегърне и да я помоли да се успокои, но тя го отблъсква. Някой подпира трупа и се опитва да го задържи седнал, друг казва да го остави легнал на пейката, вече е късно за всякакви мерки.

— Със сигурност е от свръхдоза наркотици — коментира един мъж до него. — Тая младеж направо се погубва.

Хората, чули коментара, кимат в знак на съгласие. Игор продължава да е безучастен. Идват лекарите от „Бърза помощ“. Той гледа как вадят апаратите от колата, как прилагат електрошок на сърцето й и как един по-опитен лекар гледа всичко безмълвно, защото знае, че вече нищо не може да се направи, но не иска неговите подчинени да бъдат обвинени в немарливост. Свалят носилката, качват я в линейката, майката се вкопчва в дъщеря си, спорят известно време с нея, но накрая й позволяват да влезе и на мига потеглят.

Откакто семейството е намерило трупа до тръгването на линейката не са минали повече от пет минути. Бащата стои объркан, не знае къде да се дене и какво да прави. Без да е наясно кой е той, същият човек, направил коментара за дрогата, отива при него и му повтаря своята версия:

— Не се притеснявайте, господине. Това тук се случва всеки ден.

Бащата не реагира. Продължава да държи телефона си отворен и да гледа с празен поглед. Или не разбира коментара, или не знае какво се случва всеки ден, или е в шок, който бързо ще го отведе в непознато измерение, където болката не съществува.

Така както се появи от нищото, по същия начин тълпата се разпръсва. Остава само мъжът с отворения телефон и другият с тъмните очила в ръката.

— Познавахте ли момичето? — пита Игор. Отговор няма.

По-добре да направи като останалите — да продължи по „Ла Кроазет“ и да види какво става в Кан тази сутрин. Също като бащата и той не знае какво изпитва — разрушил е свят, който не би могъл да изгради отново, дори да разполагаше с цялата власт в света. Дали Ева заслужаваше това? От утробата на онова момиче — Оливия, той знаеше нейното име и това го смущаваше, тъй като тя вече не беше просто лице от тълпата — можеше да се роди гений, който да открие лек за рака или да изработи такъв договор, че светът най-накрая да живее в мир. Беше ликвидирал не просто една млада жена, а и всички бъдещи поколения, на които би могла да даде начало. Какво извърши той? Дали любовта, колкото и да е силна, можеше да оправдае постъпката му?

Сбърка с първата жертва. Тя никога нямаше да стане новина, Ева нямаше да разбере посланието му.

Недей да мислиш, вече се е случило. Ти си готов да стигнеш по-далеч, върви напред. Момичето ще разбере, че смъртта му не е била напразна, а жертва в името на по-висша любов. Огледай се наоколо, виж какво става из града, дръж се като обикновен гражданин — ти вече си получил своята дажба от страданието в този живот и сега заслужаваш малко спокойствие и удобства.

Възползвай се от Фестивала. Готов си за това.

Дори да беше по бански, щеше да му е трудно да се добере до плажа. Очевидно хотелите имаха право на големи ивици, където бяха разположили шезлонгите, табелите, келнерите и охранителите си, които при всеки опит за достъп до запазената територия искаха ключовете или някакъв друг документ, доказващ, че си гост на хотела. На други места плажът беше зает от големи бели шатри, където някоя филмова продуцентка, марка бира или козметичен продукт лансират нещо ново. Наричаха мероприятието „обяд“. На него хората се обличаха нормално, като за нормално се смяташе да имаш шапка на главата, цветна риза и светли панталони за мъжете, и бижута, туники, бермуди и ниски обувки за жените.

Тъмни очила и за двата пола. Не биваше да се излага на показ твърде много плът, тъй като на Суперкласата вече й бе минала възрастта за разголване — то щеше да предизвика смях или още по-точно съжаление.

Игор забелязва още един детайл, мобилния телефон. Най-важната част от всяка екипировка.

Важно беше да се получават съобщения и обаждания всяка минута, да се прекъсват разговори, за да се откликва на всяко ненужно обаждане и да се пишат огромни съобщения в отговор. Всички бяха забравили, че тези съобщения носеха съкратеното име sms, което идваше от short message service или услуга за кратки съобщения, и използваха малката клавиатура като пишеща машина. Беше бавно, неудобно и можеше да причини сериозни увреждания на палците, но какво от това? Не само в Кан, но и в целия свят пространството беше изпълнено с неща като: „Добро утро, любов моя, събудих се с мисълта за теб и съм щастлив, че те има в моя живот.“, „Идвам след десет минути, моля, приготви ми обяд и виж дали дрехите са изпратени за пране.“, „Партито е много тъпо, но няма къде другаде да отида, ти къде си?“.

Неща, чието написване отнемаше пет минути, а можеха да бъдат казани само за десет секунди. Такъв беше светът.

Игор отлично знае за какво става дума, тъй като е спечелил стотици милиони долари благодарение на факта, че телефонът не е просто средство за комуникация между хората, а и проводник на надеждата, начин да знаеш, че не си сам, и да покажеш на останалите собствената си значимост.

Този механизъм води света към състояние на пълна лудост.

Благодарение на хитра система, разработена в Лондон, само за 5 евро на месец една централа изпраща стандартни съобщения на всеки три минути. Когато разговаряме с някого, когото искаме да впечатлим, е достатъчно преди това да се обадим на определен номер и да предупредим системата. Тогава телефонът изписква, вадим го от джоба си, отваряме съобщението, поглеждаме го бързо и казваме, че това може да почака (разбира се, че може — пише само „както пожелахте“ и часа). Така събеседникът ни се чувства по-важен и сделките стават по-лесно, тъй като той знае, че срещу него седи зает човек. След три минути разговорът отново е прекъснат от друго съобщение, напрежението расте и абонатът може да реши дали да изключи телефона си за петнайсет минути, или да каже, че е зает, и да се освободи от нежеланата компания.

В една-единствена ситуация телефоните задължително се изключват. Не на официалните обеди, по време на пиеса в театъра, на най-важния момент във филма или на най-трудната ария в операта — всички сме чували звънящите телефони в който и да било от тези случаи. Единственият момент, когато хората се притесняват от възможността телефонът да представлява опасност, е когато се качват на самолет и чуват една и съща лъжа: „Мобилните телефони трябва да останат изключени по време на целия полет, тъй като могат да повлияят на навигационните системи.“

Всички вярват в това и се подчиняват.

Игор знаеше кога се роди този мит. Преди доста години авиокомпаниите всячески се опитваха да убедят пътниците да говорят по телефоните до седалките си. Десет долара на минута, използвайки същата система, която и един мобилен телефон. Не се получи, но легендата си остана — пропуснаха да махнат това от указанията, които стюардесата чете преди излитане. Ала никой не знаеше, че на всички полети има поне двама-трима, които забравят да изключат телефона си. Че преносимите компютри имаха достъп до интернет посредством същата система, която поддържа и мобилните телефони. Никога, никъде по света, нито един самолет не бе паднал по тази причина.

Сега се опитваха да променят част от легендата, без да шокират пътниците, като същевременно поддържаха високи цени — по мобилните телефони можеше да се говори, стига да използваха системата за навигация на самолета. Струваше четири пъти по-скъпо. И никой не обясняваше какво точно означава „системата за навигация на самолета“. Но щом хората искаха да ги мамят по този начин, проблемът си бе техен.

 

 

Продължава нататък. Нещо в последния поглед на момичето го е смутило, но предпочита да не мисли за това.

Още охрана, още тъмни очила, още бикини по плажа, още светли дрехи и бижута в шатрите, още забързани хора — сякаш имат да вършат нещо много важно тази утрин. Още фотографи на всеки ъгъл, опитващи се да заснемат нещо невиждано, още безплатни вестници и списания за това какво става по време на Фестивала, още дистрибутори на листовки сред простосмъртните, които не са поканени в белите шатри, листовки за ресторанти на върха на хълма, където се говори малко за събитията на „Ла Кроазет“ и където моделите си наемат квартири, надявайки се да ги повикат на прослушване, което ще промени живота им завинаги.

Всичко е толкова познато. Всичко е толкова предсказуемо. Ако сега реши да отиде на някой от тези импровизирани „обеди“, никой няма да посмее да му поиска документ за самоличност, тъй като още е рано и организаторите се страхуват мероприятието да не остане без публика. Ала след половин час в зависимост от резултата охранителите може да получат ясни указания да пускат само хубави момичета без придружители.

Защо пък да не опита?

Подчинява се на порива си — в края на краищата има мисия. Слиза на плажа на място, където има бяла шатра с климатик и пластмасови столове и маси, повечето от които са празни. Един от охранителите иска да види поканата му и той се преструва, че я търси в джоба си. Някакво момиче, облечено в червено, пита дали може да помогне с нещо. Явно е от организаторите.

Той подава визитната си картичка с лого на телефонната му компания. На нея пише: „Игор Малев — президент“

Твърди, че със сигурност е в списъка на гостите, но навярно поканата е останала в хотела — бързал е за ранни срещи и е забравил да я вземе. Момичето го поздравява с добре дошъл и го кани да влезе. Тя се е научила да преценява хората по облеклото. Знае също, че „президент“ означава едно и също навсякъде по света. Още повече пък президент на руска компания! Такива като него не си знаят парите. Не е необходимо да проверява списъка.

Игор влиза и отива на бара. Шатрата наистина е добре оборудвана, има дори дансинг. Поръчва си сок от ананас, защото така подхожда на атмосферата.

И най-вече защото в средата на украсената със синьо японско чадърче чаша има черна сламка.

Сяда на една от многото празни маси. Сред малцината присъстващи има мъж на петдесет и няколко години с боядисана кестенява коса и изкуствен загар. Явно дълго е тренирал в спортните зали, които обещават вечна младост. Носи протрита избеляла риза. Седи с други двама мъже, облечени в безупречни дизайнерски костюми. И двамата оглеждат Игор и той извръща глава, въпреки че продължава да ги следи с крайчеца на окото си иззад тъмните очила. Мъжете с костюмите продължават да се питат кой е новодошлият, но после губят интерес към него.

Ала не и Игор, който е все по-заинтригуван от мъжа с боядисаната коса.

Той дори няма телефон на масата, въпреки че двамата му помощници не престават да отговорят на повиквания.

Щом толкова зле облечен, потен и грозен човек седи на най-хубавата маса, щом телефонът му е изключен, щом келнерът постоянно го наобикаля, а той дори не благоволява да отговори и само го отпъжда с помахване, Игор знае, че насреща му седи някой много, много важен.

Вади от джоба си банкнота от петдесет евро и я подава на момчето, което реди прибори и чинии по масите.

— Кой е онзи господин с избелялата синя риза? — пита Игор и посочва с поглед към масата.

— Явиц Уайлд. Много важен човек.

Чудесно. След някой толкова незначителен като момичето на „Ла Кроазет“ Явиц би бил идеален. Не някой известен, а някой важен. Някой, който решава кой може да застане в светлината на прожекторите и не се чувства длъжен да парадира с нещо, защото знае кой е и какво представлява. Някой, който дърпа конците на своите марионетки и прави така, че те да се чувстват най-привилегированите и желани същества на света, докато един ден поради някаква си причина не реши да отреже конците и куклите да паднат безжизнени и безсилни.

Човек от Суперкласата. Значи някой с фалшиви приятели и много врагове.

— Още един въпрос. Приемливо ли е да се рушат светове в името на голямата любов?

Момчето се засмива и пита:

— Вие Господ ли сте? Или гей?

— Нито едното от двете, но благодаря за отговора — разбира, че е сбъркал. Първо, защото не се нуждае от ничия подкрепа, за да оправдае действията си — той е убеден, че след като всички ще умрат някой ден, си струва някои да загубят живота си в името на нещо по-велико. Откакто свят светува, хора са загивали, за да нахранят своето племе, девици са били принасяни в жертва, за да умилостивят боговете и драконите. И второ, показал е на един непознат, че проявява интерес към мъжа на отсрещната маса.

Момчето сигурно ще забрави въпроса му, но няма нужда от безсмислени рискове. После си казва, че на подобен фестивал е нормално хората да искат да узнаят кои са останалите и още по-нормално е да заплатят за информацията. Вече го е правил стотици пъти в различни ресторанти по света и за него също са питали така — плащали са на келнера, за да разберат кой е, за да имат по-добра маса или за да пратят някому дискретно послание. Келнерите не само са свикнали с това поведение, ами едва ли не го очакват.

Не, момчето изобщо няма да се сети. Вече е пред следващата си жертва. Ако успее да осъществи плана си и ако младият келнер бъде разпитан, ще каже, че единственото странно нещо, случило се през деня, е въпросът на един непознат дали си струва да се рушат светове в името на голямата любов. А може дори да не си спомни точно думите. Полицаите ще попитат: „Как изглеждаше?“ — „Не обърнах внимание. Но не беше гей.“ Полицаите са свикнали с френските интелектуалци, които обикновено избират баровете, за да лансират своите странни тези и да разсъждават върху социологията на кинофестивалите например. И ще приключат набързо с темата.

Но нещо го безпокои.

Името. Имената.

Вече е убивал и преди — с оръжията и благословията на своята страна. Не знае точно колко души е убил, но рядко е виждал лицата им и никога, абсолютно никога, не е питал за имената им. Защото, когато знаеш нечие име, си даваш сметка, че си изправен пред човешко същество, а не пред „врага“. Името превръща човека в уникален и специален индивид с минало и бъдеще, с възходи и вероятни падения, с победи и поражения. Хората се отъждествяват с името си, гордеят се с него, повтарят го хиляди пъти през живота си. То е първата дума, която научават след „мама“ и „тате“.

Оливия. Явиц. Игор. Ева.

А духът няма име. Той е абсолютната истина, която обитава тялото за известно време и един ден го напуска. Господ не ще си направи труда да попита: „Как се казваш?“, когато душата се изправи на съд пред него. Господ ще пита само: „Ти обичаше ли, докато беше жив?“ Смисълът на живота е способността да обичаш, а не името, записано в паспорта, визитната картичка и другите документи. Големите мистици са променяли имената си, а понякога напълно са се отказвали от тях. Когато попитали Йоан Кръстител кой е, той казал само: „Аз съм глас на викащия в пустинята.“ Когато среща човека, върху когото съгражда църквата си, Исус пренебрегва факта, че той цял живот се е казвал Симон, и започва да го нарича Петър. Когато Мойсей пита Бог как Му е името, отговорът е: „Аз съм Оня, който съм.“

Може би трябва да потърси друг човек. Вече му стига една жертва с име — Оливия. Но в този момент чувства, че не може да се върне назад, въпреки че решава повече да не пита как се казва светът, който се кани да разруши. Не може да отстъпи, защото иска да бъде справедлив с нещастното момиче от плажа, толкова беззащитно, толкова лесна и сладка жертва. Неговото ново предизвикателство — псевдоатлетичен потен мъж с боядисана коса, отегчен поглед и голяма власт — ще е доста по-трудно. Двамата мъже в костюми не са просто компания, забелязва, че въртят глави насам-натам и следят всичко, което се случва. Ако иска да е достоен за Ева и справедлив към Оливия, трябва да докаже смелостта си.

Оставя сламката в сока от ананас. Постепенно прииждат хора. Сега трябва да изчака шатрата да се напълни. Сигурно ще е скоро. Както не беше планирал да разруши един свят на прочутия булевард в Кан посред бял ден, така и сега не знае как точно ще осъществи замисъла си. Но нещо му подсказва, че е избрал перфектното място.

Мислите му вече не са при нещастното момиче от „Ла Кроазет“. Адреналинът бързо нахлува в кръвта му, сърцето му бие все по-силно, възбуден е и е доволен.

Явиц Уайлд няма да си губи времето само за да яде и пие безплатно на едно от хилядите светски събития, на които е поканен през годината. Щом е тук, значи е заради нещо или заради някого.

Това нещо или този някой със сигурност ще е най-доброто алиби.