Паулу Коелю
Победителят е сам (5)

11:00 ч.

Според легендата всичко започнало с едно неизвестно френско момиче на 19 години, което позирало по бикини на плажа за фотографите, които нямало какво да правят по време на Кинофестивала в Кан през 1953 г. Малко след това била лансирана като звезда и името й се превърнало в легенда. Бриджит Бардо. И сега всички смятат, че и на тях може да им се случи същото! Никой не разбира значимостта на това да си актриса, само хубостта е важна.

Затова дългите крака, боядисаните коси, фалшивите бюстове, пътуват стотици, хиляди километри, за да са там, пък ако ще и да прекарат целия ден на пясъка с надеждата да бъдат забелязани, снимани, открити. Искат да избягат от капана, който очаква всички жени — да се превърнат в домакини, да приготвят вечерята на мъжа си, да водят децата на училище всеки ден, да търсят някоя подробност в скучния живот на съседите, за да имат тема за разговор с приятелките си. Искат слава, блясък и разкош, завистта на съгражданите си, на момичетата и момчетата, които винаги са се отнасяли с тях като с грозното пате, без да знаят, че то ще се превърне в лебед, в желано от всички цвете. Кариера в света на мечтите, това е важното — дори и да им се налага да искат пари назаем за силикон в гърдите или предизвикателни тоалети. Часове по драматично изкуство? Не, това не е необходимо, достатъчно е да сте красиви и да имате подходящите връзки. В света на киното всичко е възможно.

Стига да успеете да влезете в него.

И всичко това, за да се спасите от капана на провинциалния град и от баналността. Съществуват милиони хора, които се примиряват със скучния си живот. Но който идва на Фестивала, трябва да остави страха у дома и да е готов на всичко — да действа без колебание, да лъже, когато е необходимо, да крие годините си, да се усмихва на хората, които ненавижда, да се преструва, че проявява интерес към досадници, да казва „обичам те“, без да мисли за последствията, да забие нож в гърба на приятелката, която се е притекла на помощ в труден момент, но сега е нежелана конкурентка. Трябва да се върви напред без угризения и свян. Отплатата заслужава всякакви жертви.

Слава.

Блясък и разкош.

Тези мисли дразнят Габриела. Не е най-добрият начин да започне деня си. Освен това е с махмурлук.

Но поне може да се утеши с мисълта, че не се е събудила в някой петзвезден хотел с мъж до себе си, който да й казва, че трябва да се облече, тъй като той има много важни дела за вършене — например да купува и продава филми.

Става и се оглежда, за да види дали някоя от приятелките й все още е там. Разбира се, че не. Те са тръгнали към „Ла Кроазет“, басейните, баровете на хотелите, яхтите, възможностите за обяд и срещи на плажа. Пет спални чувала се търкалят по пода на малкия апартамент, нает временно на прекомерно висока цена. Около тях има разхвърляни дрехи и обувки, паднали закачалки, които никой не си е направил труда да прибере в гардероба.

„Тук дрехите заемат повече място от хората.“

Разбира се, че нито една от тях не може да си позволи лукса дори да помечтае за Ели Сааб, Карл Лагерфелд, Версаче, Галиано, но тоалетите им, така или иначе, задръстват апартаментчето — бикини, миниполи, блузки, високи обувки и огромно количество гримове.

„Един ден ще нося това, което искам. В момента ми трябва само шанс.“

За какво й е този шанс?

Много просто. Защото знае, че е най-добрата, въпреки опита си в училище и огорчението, което причини на своите родители, и въпреки предизвикателствата, пред които се беше изправяла още тогава, за да си докаже, че може да се справя с преживените трудности, разочарования и провали. Родена е за победа и слава.

„А когато постигна онова, за което винаги съм мечтала, зная, че ще си задавам въпроса: дали ме обичат, защото съм аз, или защото съм известна?“

Познава хора, които са станали звезди. Противно на онова, което си е представяла, те не са удовлетворени. Липсва им увереност, изпълнени са със съмнения, страдат, когато не са на сцената. Искат да бъдат актьори, на които не им се налага да представят самите себе си, страхуват се да не сбъркат и това да сложи край на кариерата им.

„Аз съм различна. Винаги съм била самата себе си.“

Така ли е? Или всички на нейно място мислят по този начин?

 

 

Става и си прави кафе. В кухнята е мръсно, никоя от съквартирантките й не си е направила труда да измие чиниите. Не знае защо се е събудила в такова лошо настроение и с толкова съмнения. Познава работата си, беше й се отдала с цялата си душа и въпреки това сякаш никой не ще и да знае за таланта й. Познава хората, особено мъжете — те са бъдещите й съюзници в битката, в която трябва незабавно да удържи победа, защото вече е на двайсет и пет и скоро ще е твърде стара за индустрията на мечтите. Знае, че:

а) те не са такива предатели като жените.

б) никога не обръщат внимание на дрехите, тъй като единственото, което правят, е да събличат жените с поглед.

в) гърди, бедра, дупе, корем — достатъчно е те да са си на мястото, и светът е покорен.

Заради тези три точки, а и защото знае, че останалите жени, с които се конкурира, се опитват да пресилват даденостите си, тя обръща внимание само на точка „в“ от списъка. Прави гимнастика, опитва се да е във форма, избягва диетите и колкото и да е нелогично, дрехите й са дискретни. До момента тази стратегия дава резултат: изглежда по-млада, отколкото е в действителност. Надява се и в Кан да даде резултат.

Гърди, бедра, дупе. Ами нека обръщат внимание на тях в момента, щом е абсолютно задължително. Ще дойде ден, когато ще могат да видят всичко, на което е способна.

Пие кафето си и започва да разбира защо е в лошо настроение. Заобиколена е от най-красивите жени на планетата! Въпреки че не се смята за грозна, няма и най-малкия шанс да се конкурира с тях. Трябва да реши какво да прави. Това пътуване беше тежко решение, парите й са строго разчетени и не разполага с много време, за да успее да сключи договор. Първите два дни ходи на много места, раздаде биографията и снимките си, но единственото, което успя да постигне, беше да я поканят на вечерно празненство в евтин ресторант със силна музика и без хора от Суперкласата. Пи алкохол, за да се поотпусне, но попрекали и накрая не знаеше къде се намира и какво прави там. Всичко й се струваше странно — Европа, начинът, по който хората се обличат, различните езици, фалшивото веселие на присъстващите, които биха желали да са поканени на нещо по-значимо, но бяха на онова по-маловажно място, слушаха същата музика и на висок глас приказваха за живота на другите и за несправедливостта на властимащите.

На Габриела й е омръзнало да говори за несправедливостта на властимащите. Те просто са си такива и точка по въпроса. Избират каквото си искат, не са длъжни да дават обяснение на никого — затова на нея й е необходим план. Много други момичета със същата мечта (но без да имат същия талант, разбира се) навярно вече са раздали своите биографии и снимки. Продуцентите, дошли на Фестивала, сигурно са затрупани с папки, дискове и визитни картички.

Какво по-различно може да направи?

Трябва да помисли. Втори шанс като този няма да има най-вече защото е похарчила всичките си пари, за да дойде тук. И за свой ужас е започнала да остарява. Вече е на двайсет и пет. Последният й шанс.

Пие кафето си и гледа през малкото прозорче към сляпата улица. Вижда само една будка и момиченце, което яде шоколад. Да, нейният последен шанс. Надява се да е доста по-различен от първия.

Връща се в миналото, когато беше на единайсет години и участва в първия си училищен спектакъл в Чикаго, където прекара детството си в един от най-скъпите колежи. Желанието й да победи не дойде от аплодисментите на всички присъстващи — бащи, майки, роднини и преподаватели.

Тъкмо обратното. Тя беше в ролята на Лудия шапкар, който среща Алиса в Страната на чудесата. Беше минала през прослушване заедно с други момченца и момиченца, тъй като ролята беше една от най-важните в пиесата.

Първата й реплика беше: „Трябва да си подстрижете косата.“

Тогава Алиса трябваше да отвърне: „Това показва, че не сте много любезен с гостите.“

Когато настъпи дългоочакваният момент, репетиран безброй пъти, Габриела беше толкова нервна, че се обърка и каза: „Трябва да си пуснете косата.“

Момичето в ролята на Алиса отвърна със същата реплика за липсата на любезност. За спектакъла нямаше да има никакъв проблем, но Габриела осъзна грешката си.

И загуби дар слово. Тъй като Лудия шапкар беше необходим герой за по-нататъшното действие и тъй като децата не са свикнали да импровизират на сцената (макар да го правят в реалния живот), никой не знаеше какво да прави. Докато накрая, след като актьорите дълго се споглеждаха, учителката започна да пляска и каза, че е време за почивка. Накара ги всичките да слязат от сцената.

Габриела не просто слезе от сцената, а направо избяга разплакана от училището. На другия ден разбра, че сцената с Лудия шапкар е била махната и актьорите са преминали директно на играта на крокет с Царицата. Макар учителката да каза, че пропускът няма никакво значение, тъй като историята на Алиса и бездруго е много объркана, в междучасието момчетата и момичетата се събраха и я набиха.

Не за първи път си отнасяше боя. Беше се научила да се отбранява със същата енергия, с която налиташе на по-слабите деца. Това се случваше поне веднъж седмично. Но този път тя въобще не се съпротивляваше. Не промълви нито дума, не отрони и една сълза. Реакцията й беше толкова изненадваща, че атаката трая съвсем кратко — в края на краищата съучениците й очакваха, че тя ще страда, че ще вика, но тъй като сякаш не й пукаше, загубиха интерес.

Защото в онзи момент при всеки удар Габриела си мислеше: „Аз ще стана голяма актриса. И всички, абсолютно всички ще съжаляват за това, което правят сега.“

Кой казва, че децата не са в състояние да решат какво искат от живота?

Възрастните.

А когато пораснем, накрая решаваме, че те са по-умни, че винаги са прави. Много деца са минали през същата ситуация, когато са били в ролята на Лудия шапкар, Спящата красавица, Аладин или Алиса, и в този момент са решили завинаги да избягат от светлината на прожекторите и аплодисментите на публиката. Но Габриела, която до единайсетата си година не беше губила нито една битка, беше винаги най-умната, най-красивата и с най-високите оценки в класа, интуитивно разбра, че ако сега не реагира, ще се погуби.

Едно е да те напердашат съучениците ти. Все пак и тя можеше да се бие. Друго е цял живот да носиш на плещите си провала. Защото всички ние знаем: онова, което започва с грешка в някоя пиеса, с неумението да танцуваш добре като останалите, с коментари за прекалено слабите ти крака или за прекалено голямата ти глава, което се случва на всяко дете, може да има две напълно противоположни последствия.

Малцина решават да си отмъстят, като се опитват да станат най-добрите в онова, в което всички са ги смятали за некадърни. „Някой ден вие ще ми завиждате“, казват си те.

Повечето обаче приемат, че си имат предел на възможностите и оттам нататък може да бъде само по-лошо. Растат неуверени, покорни (въпреки че все мечтаят за деня, когато ще бъдат свободни и способни да правят каквото си пожелаят), женят се, за да не кажат хората, че са прекалено грозни (въпреки че продължават да се смятат за грозни), раждат деца, за да не кажат хората, че са безплодни (въпреки че наистина биха желали да имат деца), обличат се хубаво, за да не кажат хората, че се обличат зле (макар да знаят, че, така или иначе, ще го кажат, независимо какви дрехи носят).

След седмица случката с пиесата вече бе забравена в училището, но Габриела беше решила, че някой ден ще се върне в същото това училище — този път като световноизвестна актриса с асистенти, охрана, фотографи и цял легион почитатели. Щеше да постави „Алиса в Страната на чудесата“ за изоставените деца. Това щеше да е истинско събитие и старите й приятели от детството можеха да кажат: „Някога бяхме на една сцена с нея!“

Нейната майка искаше тя да учи инженерна химия. Щом завърши колежа, родителите й я изпратиха в Техническия институт в Илинойс. Докато денем изучаваше белтъчните пътища и структурата на бензола, нощем беше с Ибсен, Кауърд и Шекспир — ходеше на курс по театрално майсторство, който плащаше с парите, пратени й от родителите, за да си купува дрехи и учебници. Срещна се с най-добрите професионалисти. Имаше чудесни преподаватели. Получи много похвали, препоръки, като хористка пя (без родителите й да знаят за това) в една рок група и игра ориенталски танци в пиеса за Лорънс Арабски.

Добре беше да приема всякакви роли — можеше един ден някой важен човек случайно да е сред публиката. Щеше да я покани на истинско прослушване. И тогава нейните дни на самодоказване щяха да свършат, а борбата й за място под прожекторите щеше да приключи.

Годините започнаха да се изнизват. Габриела се снимаше в телевизионни реклами на пасти за зъби, работеше като модел, а веднъж дори се изкуши да приеме покана от агенция, наемаща компаньонки за висши чиновници — тогава отчаяно се нуждаеше от пари, за да отпечата портфолио със свои снимки, което смяташе да изпрати на най-престижните агенции за модели и актриси в САЩ. Ала Бог пожела да я спаси. Тя никога не беше губила вярата си в Него. В същия ден й предложиха да участва във видеоклип на японска певица, който трябваше да се заснеме в Чикаго под виадукта, по който минаваха влаковете. Заплащането беше по-високо от очакванията й (очевидно продуцентите бяха поискали цяло състояние за чуждестранния екип) и с парите успя да реализира така мечтаното портфолио (наричано „бук“), което от своя страна също се оказа по-скъпо от очакванията й.

Все си повтаряше, че е още в началото на кариерата въпреки че дните и месеците отлитаха един подир друг. Можеше да изиграе Офелия от „Хамлет“ в театъра, но животът й предлагаше главно реклами на дезодоранти и кремове за подмладяване. Когато отиваше в някоя агенция, за да представи своя „бук“ и препоръките на преподаватели, приятели и хора, с които беше работила, в чакалнята се срещаше с момичета като нея — усмихнати, изпълнени с омраза една към друга, правещи какво ли не, за да постигнат нещо и да бъдат забелязани, както казваха професионалистите.

Чакаше с часове, докато дойде нейният ред. През това време четеше книги по медитация и позитивно мислене. Накрая се озоваваше на стола пред някого — мъж или жена, — който никога не обръщаше внимание на препоръките, а веднага се насочваше към снимките и не казваше нищо. Записваха си името й. Евентуално я канеха на прослушване, което веднъж на десет пъти се оказваше успешно. И ето я отново, с целия талант, който смяташе, че притежава, пред камерата и пред разни невъзпитани хора, които все бяха недоволни: „Отпусни се, усмихни се, обърни се надясно, свали малко брадичката, навлажни си устните.“

Готово — още една снимка за реклама на нова марка кафе.

А когато не я викаха? Измъчваше я една-единствена мисъл — отхвърлена бе. Постепенно се научи да живее с това, разбра, че минава през необходимите изпитания, че се проверяват нейната вяра и постоянство. Отказваше да приеме, че курсът, писмата и биографията, пълна с малки представяния на незначителни места, не вършат никаква…

Мобилният й телефонът звънна.

… никаква работа.

Мобилният телефон продължи да звъни.

Докато пътуваше обратно в миналото си и гледаше будката и момиченцето с шоколада, тя разсеяно натисна бутона за приемане на разговор.

Гласът от другата страна казваше, че прослушването е насрочено за след два часа.

Беше насрочено прослушване!

В Кан!

В крайна сметка се оказа, че си е заслужавало да направи усилието да прекоси океана и да дойде в град, където всички хотели са пълни, да се срещне на летището с други момичета в нейното положение (една полякиня, две рускини и една бразилка), да излязат и да тропат по вратите, докато успеят да си наемат малък апартамент на изключително висока цена. След като толкова години беше опитвала късмета си в Чикаго и от време на време беше пътувала до Лос Анджелис в търсене на още агенции, обяви и отхвърляния, бъдещето й се оказа в Европа.

След два часа ли?

По никакъв начин не можеше да стигне с автобус, защото не познаваше маршрутите. Беше отседнала в къща на един висок хълм и до момента беше слизала по стръмното два пъти — за да раздаде своя „бук“ и за маловажната снощна вечеря. И двата пъти бе помолила непознати да я вземат на автостоп, като махаше на мъже, возещи се сами в хубави кабриолети. Всички знаеха, че Кан е сигурно място и всяка жена знаеше, че хубостта много помага в такива моменти. Но сега не можеше да разчита на късмета, трябваше сама да се справи с проблема. При прослушванията часът се спазва точно, това е едно от първите неща, които се научават в агенциите за актьори. А и още първия ден беше забелязала, че винаги има задръствания. Оставаше й единствено да се облече и да хукне. За час и половина щеше да стигне дотам — помнеше хотела, където беше отседнала продуцентката, защото мина оттам предишния следобед, когато търсеше своя шанс.

Проблемът сега беше същият, както и всеки друг път:

„Какво да облека?“

Започна да рови бясно из куфара си и избра дънки на Армани, произведени в Китай и купени на черно в предградията на Чикаго за една пета от цената. Никой не можеше да каже, че са фалшиви, понеже не бяха. Всички знаеха, че китайските компании пращат 80% от продукцията си в оригиналните магазини, а пласират останалите 20% на черно. Да речем, че дънките й бяха от остатъчната стока.

Облече бяла тениска на Дона Каран, която беше по-скъпа от дънките й. Вярна на принципите си, знаеше, че колкото е по-дискретна, толкова по-добре. Никакви къси поли и изрязани деколтета, защото останалите кандидатки сигурно щяха да са облечени така.

Поколеба се за грима. Избра дискретен фон дьо тен и още по-дискретен молив за устни. Вече беше изгубила ценни петнайсет минути.