Паулу Коелю
Победителят е сам (4)

7:22 ч.

На сутринта се събужда в 7:22 ч., доста по-рано, отколкото би искало тялото му, защото още не е успял да се приспособи към часовата разлика между Москва и Париж. Ако сега си беше в офиса, вече щеше да е провел две-три срещи с подчинените си и да се подготвя за обяда с някой нов клиент.

Но тук има друга задача — да срещне някого и да го пожертва в името на любовта. Трябва му жертва, за да може Ева да разбере посланието му на сутринта.

Изкъпва се, слиза да закуси в почти празния ресторант и тръгва по „Ла Кроазет“ — булеварда с най-луксозните хотели. Няма движение — едното платно е затворено и по него минават само коли с официален пропуск. Другото платно е празно, защото дори хората, които живеят в града, все още не са тръгнали на работа.

Той не изпитва угризения. Вече е преживял най-трудната фаза, когато не можеше да спи от болка и озлобление. Сега разбира поведението на Ева: в крайна сметка моногамията е мит, набит в главите на хората. Прочел е доста неща по темата и знае, че не става въпрос за излишни хормони или пък суета, а за генетична конфигурация, присъща на почти всички животни.

Доказват го изследванията. Учените са направили тестове за бащинство на птици, маймуни и лисици и са установили, че връзката между двойките, силно наподобяваща брака, не означава непременно, че са си верни един на друг. В 70% от случаите рожбата се оказва „извънбрачна“. Игор е запаметил един пасаж от Дейвид Бараш, професор по психология в университета „Вашингтон“ в Сиатъл: „Казват, че само лебедите са си верни, но дори и това не е истина. Единственият животински вид в природата, който не допуска изневярата, е една амеба, Diplozoon paradoxum. Мъжката и женската се срещат, когато са съвсем млади, и техните тела се сливат, образувайки един общ организъм. Всички останали са в състояние да изневеряват.“

Затова не може да обвинява Ева — тя просто е следвала инстинкта на човешката раса. Но тъй като е възпитавана в социални условности, които не зачитат природата, навярно в момента се чувства виновна и смята, че той вече не я обича и никога няма да й прости.

Тъкмо обратното. Игор е готов на всичко, включително и да праща послания, означаващи, че е унищожил нечий свят само за да може тя да разбере, че с радост ще я приеме и миналото ще бъде погребано без никакви въпроси.

 

 

Вижда едно момиче, което реди стоката си на тротоара — занаятчийски произведения със съмнителна художествена стойност.

Да, тя ще е жертвата. Тя ще е посланието, което ще изпрати и което със сигурност ще бъде разбрано, щом стигне до целта си. Преди да се приближи, я оглежда с нежност. Тя не знае, че след малко, ако нещата се подредят в негова полза, душата й ще се рее в облаците, свободна от тази идиотска работа, която никога няма да й позволи да постигне мечтите си.

— Колко струва? — пита я на френски.

— Кое си избирате, мосю?

— Всичко.

Момичето, което е на не повече от двайсет, се усмихва.

— Не за пръв път ми предлагат да купят всичко. Следващата стъпка ще е да ме попитате дали може да се поразходим. После: вие сте прекалено хубава, за да стоите тук и да продавате тези неща. Аз съм…

— Не, аз не съм. Аз не работя в киното. Няма да ви направя актриса и да променя съдбата ви. А и нещата, които продавате, не ме интересуват. Имам нужда просто да си поговоря с някого, може и тук.

Момичето поглежда встрани.

— Родителите ми изработват тези сувенири и бижута и аз се гордея с работата си. Някой ден оттук ще мине човек, който ще ги оцени. Моля ви, продължете по пътя си, сигурно няма да ви е трудно да намерите някого, който да ви изслуша.

Игор вади пачка банкноти от джоба си и внимателно ги поставя до нея.

— Простете грубостта ми. Казах това, за да свалите цената. Приятно ми е, казвам се Игор Малев. Вчера пристигнах от Москва и все още съм объркан от часовата разлика.

— Аз съм Оливия — казва момичето, преструвайки се, че вярва на лъжата.

Без да иска позволение, той сяда до нея. Тя се отмества леко.

— За какво искате да си говорим?

— Първо вземете парите.

Оливия се колебае. Но след като се оглежда, разбира, че няма никаква причина да се страхува. Колите започват да се движат по отвореното платно, младите се отправят към плажа, възрастна двойка се приближава по улицата. Тя прибира парите в джоба си, без да ги брои — има достатъчно житейски опит, за да знае, че са повече, отколкото струва стоката й.

— Благодаря, че приехте предложението ми — отвръща руснакът. — За какво искам да си говорим ли? Всъщност не е нищо важно.

— Трябва да сте тук по някаква причина. Иначе никой не идва в Кан, когато градът е непоносим за жителите си и за туристите.

Игор поглежда морето и пали една цигара.

— Пушенето е вредно.

Той пропуска коментара й и пита:

— Според вас в какво е смисълът на живота?

— В това да обичаш.

Оливия се усмихва. Чудесно начало на деня — да говори за по-смислени неща от това колко струва някой сувенир или пък как са облечени хората.

— А за вас в какво е?

— Да, любовта е смисълът. Но аз смятах също, че трябва да имам достатъчно пари, за да покажа на родителите си, че мога да побеждавам. Успях и те днес са доволни от мен. Срещнах идеалната жена, създадох семейство, исках да имам деца, да почитам Господ и да се боя от него. Но не успях да имам деца.

Оливия решава, че ще е твърде нетактично да попита защо. Мъжът на четирийсет години продължава на перфектен френски:

— Смятахме да си осиновим дете. Две-три години мислихме по въпроса. Но животът ни започна да става твърде динамичен — пътувания, коктейли и вечери, срещи, сделки.

— Когато седнахте тук, за да си приказваме, помислих, че сте някой ексцентричен милионер, който търси приключения. Доволна съм, че си говорим за тези неща.

— Вие мислите ли за бъдещето си?

— Мисля и смятам, че мечтите ми не са по-различни от вашите. Разбира се, и аз искам да имам деца.

Тя замълчава. Не бива да нарани своя събеседник, който се е появил така изневиделица.

— … ако е възможно, разбира се. Понякога Господ има други планове.

Той сякаш не обръща внимание на отговора й.

— Само милионери ли идват на Фестивала?

— Милионери или такива, които се смятат за милионери, или други, които искат да станат милионери. По това време градът прилича на лудница — всички се преструват на много важни, само истински важните — не. Те са по-любезни, защото не трябва да доказват никому нищо. Невинаги си купуват сувенир от мен, но поне се усмихват, казват по някоя мила дума и ме гледат с уважение. Вие защо сте тук?

— Господ е сътворил света за шест дни. Но какво е светът? Това, което вие и аз виждаме. Всеки път, когато умира човек, част от вселената е разрушена. Всичко онова, което този човек е чувствал, преживявал, наблюдавал, изчезва заедно с него, така както сълзите изчезват в дъжда.

— „Като сълзи в дъжда“… Да, гледала съм филм, където използваха тази фраза. Не помня кой беше.

— Не съм дошъл, за да плача. Дойдох, за да изпратя послание на жената, която обичам. Затова е необходимо да залича някои вселени или светове.

Вместо да се уплаши от думите му, Оливия се разсмива. В действителност този хубав, добре облечен мъж с перфектен френски изобщо не прилича на луд. Омръзнало й е да слуша все същите приказки: много сте красива, можехте да сте в по-добро положение, колко струва това, колко струва онова, скъпичко е, ще пообиколя и ще се върна по-късно (което никога не се случва) и така нататък. Руснакът поне има чувство за хумор.

— А защо искате да разрушите света?

— За да изградя отново моя собствен.

Оливия би могла да се опита да утеши човека до себе си. Но се страхува да не последва известната фраза: „Бих искал вие да дадете смисъл на живота ми“, с което разговорът веднага ще приключи, тъй като тя има други планове за своето бъдеще. Освен това би било пълна глупост от нейна страна да поучава доста по-възрастен и доста по-успял от нея човек за това как да превъзмогне проблемите си.

Изходът е да се опита да разбере повече за него. В крайна сметка той си е платил — при това добре — за времето й.

— Как мислите да го постигнете?

— Вие знаете ли нещо за жабите?

— За жабите ли?

Той продължава:

— Според редица биологически изследвания, когато една жаба бъде поставена в съд с вода от нейното собствено езеро, тя остава неподвижна, докато загряваме водата. Не реагира на постепенното повишаване на температурата и когато водата заври, умира сварена и щастлива.

Друга жаба, хвърлена в съда, в който водата вече ври, моментално изскача навън. Поопарена е, но е жива.

Оливия не схваща съвсем точно какво общо има това с разрушаването на света. Игор продължава:

— Вече съм бил жаба в загряваща се вода. Не разбирах, че са настъпили промени. Смятах, че всичко е наред, че лошото ще отмине, че е само въпрос на време. Бях готов да умра, защото изгубих най-скъпото в живота си. Вместо да реагирам, аз просто се поклащах апатично на повърхността, докато водата ставаше все по-гореща и по-гореща.

Оливия събира смелост и пита:

— Какво загубихте?

— В действителност не съм загубил нищо. В живота има моменти, когато двама души се разделят само за да могат да осъзнаят колко са важни един за друг. Да речем, че вчера я видях с друг мъж. Зная, че тя иска да се върне, че все още ме обича, но се страхува да направи тази крачка. Има сварени жаби, които все още вярват, че най-важното е покорството, а не компетентността — управлява, който може, и се подчинява, който има ум. А къде е справедливостта в цялата тая работа? По-добре да излезеш попарен от някоя ситуация, но жив и готов за действие. Сигурен съм, че вие можете да ми помогнете.

Оливия си представя какво минава през главата на мъжа до нея. Как някой е в състояние да изостави един толкова интересен човек, който може да говори за неща, които никога преди не е чувала? В края на краищата в любовта няма никаква логика — въпреки че е млада, тя е наясно с това. Нейният приятел например понякога се държи доста грубо, от време на време дори я удря без причина, но при все това тя не може да прекара и ден далече от него.

 

 

За какво си говореха? За жаби. За това, че тя може да му помогне. Разбира се, че не може, по-добре е да смени темата.

— А как смятате да разрушите света?

Игор сочи към единственото свободно платно на „Ла Кроазет“.

— Да речем, че аз не искам вие да отидете на някое парти, но не мога да го кажа открито. Ако изчакам задръстването и спра някой автомобил насред улицата, след десет минути целият булевард ще е блокиран. Шофьорите ще си мислят: „Сигурно е станала катастрофа“ и ще са по-търпеливи. След петнайсет минути ще дойде полицията с камион, който да премести колата.

— Случвало се е стотици пъти.

— Но аз ще съм излязъл от колата и ще съм пръснал пирони и режещи предмети отпред. Много внимателно, без никой да разбере. Бих проявил достатъчно търпение да боядисам тези неща в черно, та да се сливат с асфалта. В момента, в който камионът приближи, гумите му ще се спукат. Сега вече имаме два проблема и задръстването стига до предградията, където вие навярно живеете.

— Много сте изобретателен. Но най-много да успеете да ме забавите с един час.

Игор се усмихва на свой ред.

— Добре, бих обяснявал няколко часа как мога да усложня проблема. Когато хората се притекат на помощ, ще хвърля, да речем, малка димка под камиона. Всички ще се уплашат. Бих могъл да вляза в колата си, като се преструвам на отчаян, да запаля двигателя и в същото време да разлея малко газ за запалка по пода и да го подпаля. Ще имам време да изскоча от колата, за да наблюдавам какво става. Ще гледам как тя малко по малко пламва, как огънят стига до резервоара и той избухва, после обхваща задната кола и следва верижна реакция. И всичко това само с помощта на една кола, няколко пирона и малко газ за запалка…

Игор вади от джоба си шишенце с някаква течност.

— … ето с такъв размер. Това трябваше да направя, когато видях, че Ева се кани да си тръгне. Да отложа решението й, да я накарам да помисли още малко, да прецени последствията. Когато хората започнат да разсъждават над решенията, които трябва да вземат, накрая обикновено се отказват — за определени стъпки се изисква много смелост. Но аз бях прекалено горделив, смятах, че е нещо временно и че ще се опомни. Убеден съм, че сега съжалява и, както казах, иска да се върне. Но за целта трябва да разруша някои светове.

Изражението му е променено и Оливия вече не намира случката за забавна. Тя се изправя.

— Добре, трябва да работя.

— Но аз ви платих, за да ме изслушате. Платих достатъчно за цял ден работа.

Тя пъха ръка в джоба си, за да извади оттам получените пари, и тогава вижда насочения към лицето й пистолет.

— Седнете.

Първата й мисъл е да побегне. Възрастната двойка приближава бавно.

— Не бягайте — казва той, сякаш чете мислите й. — Нямам никакво намерение да ви застрелям, ако седнете и ме изслушате докрай. Ако не направите нищо, а просто ми се подчините, кълна се, че няма да стрелям.

През главата на Оливия бързо преминават редица решения — да тича на зигзаг е първото, което й хрумва, но осъзнава, че краката едва я държат.

— Седнете — повтаря мъжът. — Няма да стрелям по вас, ако правите каквото ви казвам. Обещавам.

Да. Би било абсолютна лудост да стреля в слънчевата сутрин с коли по улицата и хора, отиващи към плажа.

Движението става все по-оживено, увеличават се и пешеходците. По-добре да направи каквото иска мъжът — просто защото няма избор, а и вече усеща, че ще припадне.

Подчинява се. Сега трябва да го убеди, че не представлява заплаха за него, да изслуша оплакванията му на изоставен съпруг, да обещае, че не е видяла нищо, а щом се появи патрулиращият полицай, да се хвърли на земята и да крещи за помощ.

— Зная точно какво чувствате — опитва се да я успокои мъжът. — Симптомите на страха са все същите от памтивека. Било е така, когато хората са се изправяли срещу дивите зверове, и продължава да е така до ден-днешен — кръвта се отдръпва от лицето и кожата, защитавайки тялото и избягвайки кръвоизливите — оттам това пребледняване. Червата се отпускат и изхвърлят всичко навън, за да попречат на токсичните вещества да отровят организма. Тялото отказва да помръдне в първия момент, за да не предизвика звяра и да избегне нападение при подозрителен жест.

„Всичко това е сън“, мисли си Оливия. Сеща се, че родителите й трябваше да са тук тази сутрин, но те бяха изработвали сувенири и бижута цяла нощ, тъй като очакваха оживен ден. Преди няколко часа беше правила любов с приятеля си, когото смяташе за мъжа на своя живот, въпреки че той понякога злоупотребяваше с нея. Двамата бяха получили оргазъм едновременно, което отдавна не се бе случвало. След закуската реши да не се къпе, както правеше обикновено, и тръгна насам пълна с енергия, окрилена, доволна от живота.

Не, това не се случва наяве. Трябва да му покаже, че е спокойна.

— Да поговорим. Вие купихте цялата ми стока и аз не станах, за да бягам от вас.

Той дискретно опира дулото на пистолета в гърба й. Възрастната двойка минава, поглежда към двамата и не забелязва нищо. Ето я дъщерята на португалеца. Както винаги се опитва да впечатли мъжете със сключените си вежди и детската си усмивка. Не за пръв път я виждат с непознат, който, ако се съди по дрехите, изглежда богат.

Оливия ги гледа втренчено, сякаш погледът й може да им съобщи нещо. Мъжът до нея казва жизнерадостно:

— Добър ден!

Двойката се отдалечава безмълвно — те нямат навика да разговарят с непознати или да поздравяват амбулантните търговци.

— Да, нека поговорим — нарушава мълчанието руснакът. — Не възнамерявам да предизвиквам хаос. Просто давах пример. Жена ми ще разбере, че съм тук, когато започна да й пращам послания. Няма да направя най-очевидното — да отида и да я потърся. Трябва тя сама да дойде при мен.

Ето един изход.

— Ако желаете, аз мога да й предам каквото имате да й съобщите. Стига да ми кажете в кой хотел е отседнала.

Мъжът се разсмива.

— Вие притежавате порока на всички млади — смятате, че сте по-хитра от останалите хора. В момента, в който се измъкнете оттук, ще отидете право в полицията.

Кръвта й застива. Какво означава това? Че ще останат на тази пейка цял ден? Че той накрая ще я застреля, защото може да го разпознае?

— Казахте, че няма да ме застреляте.

— Обещах, че няма, ако се държите като възрастен човек, който уважава моята интелигентност.

Добре, няма да се държи като дете. Може би трябва да му разкаже нещо за себе си. Кой знае, току-виж, успяла да събуди у него съчувствието, което винаги присъства у лудите. Да обясни, че и тя е изпаднала в подобна ситуация, макар и да не е вярно.

Край тях минава момче, което слуша музика от своя айпод. То дори не си прави труда да погледне встрани.

— Аз живея с мъж, който превръща живота ми в ад, но въпреки това не мога да го напусна.

Очите на Игор се променят.

Оливия вярва, че е намерила начин да се измъкне от капана. „Бъди умна, опитай се да мислиш за жената, която се е омъжила за този човек. И бъди честна.“

— Той ме откъсна от приятелите ми. Ревнува ме, въпреки че може да има, която си пожелае. Критикува всичко, което правя, укорява ме, че нямам амбиции. Държи сметка и на малкото пари, които изкарвам на тази сергия.

Мъжът мълчи и гледа към морето. Улицата се изпълва с хора. Какво би станало, ако тя просто скочи и побегне? Способен ли е да стреля? Дали оръжието е истинско?

Оливия усеща, че думите й са предизвикали интереса му. По-добре да не рискува с някоя лудост, защото си спомня погледа и гласа отпреди малко.

— Не мога обаче да го зарежа. Дори и да се появи най-добрият, най-богатият и щедър човек на планетата, не бих заменила приятеля си с него. Не съм мазохистка, не изпитвам удоволствие от това да ме унижават непрекъснато, но го обичам.

Усеща как дулото на пистолета отново опира в гърба й. Казала е нещо неподходящо.

— Аз не съм като този мръсник, приятеля ви! — сега гласът изразява чиста омраза. — Положил съм много труд, за да постигна всичко, което имам. Работих усърдно, понесох доста удари, но оцелях. Борих се честно, въпреки че понякога ми се налагаше да бъда твърд и непреклонен. Винаги съм бил добър християнин. Имам влиятелни приятели, на които съм засвидетелствал благодарност. С една дума, постъпвах както трябва. Никога не съм съсипвал никого по пътя си. Когато съм имал възможност, съм поощрявал жена си да прави каквото иска, а ето какъв е резултатът — сам съм. Да, убивал съм хора в идиотската война, на която ме изпратиха, но не съм загубил представа за действителността. Не съм травмиран ветеран, който влиза в някой ресторант и изпразва автомата си напосоки. Не съм терорист. Може да съм сметнал, че животът е несправедлив към мен, като ми е отнел най-важното — любовта. Но има и други жени и любовното страдание винаги отминава. Трябва да действам, омръзна ми да съм жаба, която малко по малко се сварява.

— Щом знаете, че има и други жени, и си давате сметка, че болката отминава, защо страдате толкова?

Да, тя се държи като възрастна. Дори се изненадва от спокойствието, с което се опитва да обуздае лудия до себе си.

Той сякаш се колебае.

— Не зная как точно да отговоря. Може би защото вече много пъти съм бил изоставян. Може би защото имам нужда да докажа на себе си на какво съм способен. Може би излъгах и всъщност няма други жени — само една-единствена. Имам план.

— Какъв е този план?

— Вече ви казах. Да разруша някои светове. Докато тя разбере, че е важна за мен. Че съм в състояние да поема всякакъв риск, за да си я върна.

Полицията!

И двамата забелязват, че приближава полицейска кола.

— Извинете — казва мъжът. — Щеше ми се да си поговорим още малко. И към вас животът е несправедлив.

Оливия разбира, че това е смъртната й присъда. И тъй като вече няма какво да губи, отново прави опит да се изправи. Ала междувременно ръката на мъжа я докосва по рамото, сякаш я прегръща нежно.

Самозащита без оръжие, или самбо, както е по-познато сред руснаците, е изкуството да се убива бързо с голи ръце, без, дори жертвата да осъзнае какво й се случва. Това изкуство се е развивало през вековете, когато племена и народи е трябвало да се изправят срещу нашествениците без оръжие. Съветската власт го е използвала, когато е трябвало някой да бъде отстранен безследно. Правени са опити да се въведе като бойно изкуство на Олимпиадата в Москва през 1980 година, но е било отхвърлено като прекалено опасно — въпреки всичките усилия на тогавашните комунисти да включат в игрите спорт, който само те владеят.

Отлично. По този начин само някои хора познават хватките.

Десният палец на Игор притиска югуларната вена на Оливия и спира притока на кръв към мозъка й. В същото време с другата ръка натиска една точка близо до мишницата и предизвиква парализа на мускулите. Няма гърчове, сега остава само да изчака две минути.

Оливия сякаш е заспала в ръцете му. Полицейската кола минава зад тях по платното за привилегированите. Дори не обръщат внимание на прегърнатата двойка — имат други неща, които да ги безпокоят сутринта. Трябва да направят така, че трафикът да не спира поради задръствания, което е почти непосилна задача. Току-що са получили повикване по радиостанцията — май някакъв пиян милионер се е блъснал с лимузината си три километра по-надолу.

Без да помръдва ръката, с която придържа момичето, Игор се навежда и с другата си ръка взема простряната пред пейката кърпа, на която трябваше да бъдат наредени безвкусните джунджурии. Ловко сгъва плата и прави импровизирана възглавница.

Когато вижда, че наоколо няма никого, много внимателно поставя безжизненото тяло на пейката. Момичето сякаш спи, а в съня си навярно вижда един прекрасен ден или има кошмари, свързани с жестокия й приятел.

Само възрастната двойка ги е видяла заедно. И ако се разкрие, че става дума за престъпление — което според Игор е трудно, тъй като няма видими следи, — ще го опишат пред полицията като рус или мургав, по-стар или по-млад, отколкото е. Няма никаква причина за безпокойство, защото хората никога не обръщат внимание на нещата край себе си.

Преди да тръгне, той я целува по челото и прошепва:

— Както виждаш, аз изпълних обещанието си — не стрелях.

 

 

След като прави няколко крачки, усеща силна болка в главата си. Нормално е: кръвта нахлува в мозъка. Реакцията е напълно естествена за човек, който току-що излиза от състояние на крайно напрежение.

Като изключим главоболието, той се чувства щастлив. Да, успя.

Още по-щастлив е, че е освободил душата от тази слаба плът, от тялото на крехко същество, неспособно да реагира на тормоза на един страхливец. Ако онази болезнена връзка продължеше, момичето скоро щеше да се почувства потиснато и тревожно, щеше да изгуби уважение към себе си и да става все по-зависимо от своя приятел.

Нищо подобно не се беше случило с Ева. Винаги бе имала възможност сама да взема решения и разполагаше с неговата морална и материална подкрепа. Когато реши да открие собствен бутик за висша мода, през цялото време й бе давал свободата да пътува — когато и където пожелаеше. Беше мъж на място и грижовен съпруг. Въпреки това тя допусна грешка — не успя да разбере любовта му, както не разбра и прошката му.

Но сега той се надява да получи посланията му — в края на краищата в деня, в който тя реши да си тръгне, й каза, че ще разруши светове, за да си я върне.

Взема току-що купения мобилен телефон с предплатена карта с минималния брой импулси. Написва съобщение.