Паулу Коелю
Победителят е сам (23)

18:50 ч.

Пепеляшка!

Ако хората понякога вярваха повече в приказките, вместо да слушат само своите съпрузи и родители — които смятат, че всичко е невъзможно, — щяха да изживеят същото, което изпитваше тя сега, докато се возеше в една от безбройните лимузини, отправящи се бавно и неумолимо към стъпалата, към червения килим, към най-голямото модно ревю в света.

Знаменитостта е до нея, усмихната, облечена в хубав строг костюм. Пита я дали е напрегната. Разбира се, че не е — в мечтите няма напрежение, нервност, тревога или страх. Всичко е съвършено, нещата се случват като във филмите — героинята страда, бори се, но успява да осъществи всичко, за което е мечтала.

— Ако Хамид Хюсеин реши да продължи с проекта и ако филмът има успеха, който той очаква, подготви се и за други такива моменти.

Ако Хамид Хюсеин реши да продължи с проекта, така ли? Нима още не всичко е уредено?

— Аз подписах договор, когато отидох да взема дрехите от Стаята за подаръци.

— Забрави какво ти казах, не искам да развалям този толкова специален момент.

— Моля, продължете.

Знаменитостта е очаквала точно такъв коментар от глупавото момиче. Изпитва огромно удоволствие да изпълни молбата й.

— Вече съм участвал в много проекти, които започват, но никога не се оказват довършени. Това е част от играта, но не се притеснявай сега.

— Ами договорът?

— Договорите са, за да могат адвокатите да спорят и да печелят пари. Моля те, забрави какво ти казах. Възползвай се от момента.

А „моментът“ наближава. Заради бавното движение хората могат да видят кой се вози в колите въпреки затъмнените стъкла, които отделят избраните от простосмъртните. Знаменитостта кима, няколко ръце започват да тропат по стъклото, молейки да отвори само за момент, да даде автограф, да му направят снимка.

Знаменитостта маха, сякаш не разбира какво искат, с убеждението, че една усмивка е достатъчна, за да озари света със светлината си.

Отвън атмосферата наистина отива към истерия. Жени със сгъваеми столчета — навярно са там от сутринта, — мъже с бирени кореми, които сякаш умират от скука, но са принудени да придружават съпругите си, наконтени така, сякаш самите те ще стъпят на червения килим, деца, които не разбират нищо от случващото се, но знаят, че става дума за нещо важно. Азиатци, чернокожи, бели, хора на всякаква възраст, отделени със стоманени прегради от тесния път, по който се движат лимузините — всички искат да се уверят, че са само на два метра от големите митове на планетата, когато в действителност това разстояние е десетки хиляди километра. Разделят ги не само желязната бариера и стъклото на колата, а съща така шансът, възможността, талантът.

Талант ли? Да, тя иска да вярва, че талантът също е от значение, но знае, че всичко е резултат от игра на зарове между боговете, които избират определени хора, докато други биват поставени от отсрещната страна на непреодолима пропаст — тяхната единствена мисия е да ръкопляскат, да обожават и да осъждат, когато настъпи моментът, в който нещата сменят посоката си.

Знаменитостта се преструва, че разговаря с нея, но в действителност нищо не казва — само я гледа и движи устните си, като голям актьор, какъвто е в действителност. Не го прави с желание и удоволствие. Габриела разбира, че той просто не иска да оставя лошо впечатление у почитателите си отвън, но същевременно не може повече да маха, да се усмихва и да раздава целувки.

— Сигурно ме мислиш за арогантен и циничен човек с каменно сърце. — Най-накрая казва нещо. — Ако някой ден стигнеш, където искаш, ще разбереш какво чувствам. Няма измъкване. Успехът заробва, като същевременно покварява. А в края на деня, когато си лягаш с различни мъже, ще се питаш: струваше ли си? Защо винаги съм го искала?

Прави пауза.

— Продължете.

— Не зная защо ти разказвам всичко това.

— Защото искате да ме предпазите. Защото сте добър човек. Моля, продължете — Габриела може и да е наивна за доста неща, но е жена и знае как да изтръгне всичко, което желае от един мъж. В този случай точното средство е суетата.

— Не зная защо винаги съм го искал — Знаменитостта е паднала в капана и сега разкрива своята уязвима страна, докато феновете махат отвън. — Често, когато се връщам в хотела след часове и часове работа, влизам под душа и стоя безкрайно дълго. Слушам само звука на водата, която тече върху тялото ми. В мен се борят две противоположни сили. Едната ми казва, че трябва да благодаря на боговете, другата — да оставя всичко, докато още е време. В такива моменти се чувствам най-големият неблагодарник на света. Имам много почитатели и вече ми липсва търпение. Канят ме на най-желаните събития по света, но моето единствено желание е да си тръгна веднага, да се прибера в стаята си на тихо и да си почета някоя хубава книга. Присъждат ми награди, организират партита и правят всичко възможно да се чувствам доволен, ала в действителност съм изморен и изтормозен и мисля, че не заслужавам всичко, понеже не съм достоен за моя успех. Разбираш ли?

За част от секундата Габриела изпитва съчувствие към мъжа до себе си — представя си на колко партита е трябвало да отиде през годината, където някой винаги го моли да се снимат заедно и му иска автограф, разказва му изключително безинтересна история, а той трябва да се преструва, че обръща внимание, предлага му нов проект, притискайки го с класическото: „Не ме ли помните?“, после вади мобилния си телефон и го кара да каже поне една дума на детето, на жената или сестрата. Вечно трябва да е весел, внимателен, благоразположен и възпитан, първокласен професионалист.

— Разбираш ли?

— Разбирам. Но бих искала да изпитвам вашите терзания, а знам, че има още много дотогава.

Още четири лимузини, и ще стигнат до целта. Шофьорът ги предупреждава да се приготвят. Знаменитостта смъква сгъваемото огледало и намества вратовръзката си. Тя оправя косата си. Габриела вече може да види част от червения килим, въпреки че стъпалата са извън полезрението й. Истерията изчезва като по чудо, тълпата сега се състои от хора с карти на врата, които разговарят помежду си и не обръщат ни най-малко внимание на лимузините, понеже вече им е омръзнало да гледат все същото.

Остават още две коли. От лявата й страна вече се виждат няколко стъпала. Мъже с фракове и папийонки отварят вратите, а плашещите метални прегради са сменени с кадифени въжета, окачени на стойки от дърво и бронз.

— По дяволите!

Знаменитостта надава вик. Габриела се стряска.

— По дяволите! Виж кой е там! Виж кой слиза от колата в този момент!

Габриела вижда една Суперзнаменитост от женски пол, също облечена в тоалет на Хамид Хюсеин, която тъкмо стъпва на червения килим. Знаменитостта извръща глава. Тя проследява погледа му и вижда нещо съвсем неочаквано. Човешка стена, висока почти три метра, от която постоянно проблясват светкавици.

— Гледаш в погрешната посока — казва Знаменитостта, която сякаш е загубила целия си чар, любезност и екзистенциални проблеми. — Тези там не са акредитирани. Те са от второстепенната преса.

— Защо казахте „по дяволите“?

Той не успява да скрие раздразнението си. Остава още една кола до пристигането.

— Не виждаш ли? От кой свят си, момиче? Когато стъпим на червения килим, апаратите на избраните фотографи, които са точно по средата на пътя, ще се насочат към нея!

И обръщайки се към шофьора, нарежда:

— Карай по-бавно!

Шофьорът сочи към един цивилен с карта на врата, който им прави знак да продължават напред и да не задържат движението.

Знаменитостта си поема дълбоко въздух, този ден не е от най-щастливите. Защо реши да каже това на една начинаеща актриса? Да, наистина, омръзнало му е от живота, който води, но въпреки всичко не може да си представи нещо по-различно.

— Не бързай — казва. — Ще направим всичко възможно да се позабавим тук, долу. Ще оставим голямо разстояние между момичето и нас.

„Момичето“ беше Суперзнаменитостта.

Двойката от колата преди тях сякаш не привлича толкова внимание — въпреки че сигурно са важни особи, тъй като никой не стига до червения килим, преди да е изкачил редица планини.

Нейният кавалер, изглежда, малко се поуспокоява, но сега самата Габриела чувства, че я обзема напрежение — не знае как точно да се държи. Ръцете й се потят. Грабва чантата, пълна с хартии, поема дълбоко въздух и отправя една молитва.

— Върви бавно — казва Знаменитостта. — И не стой прекалено близо до мен.

Лимузината пристига. Двете врати се отварят.

Внезапно сякаш неистов шум обзема целия свят. Има викове от всички страни. До момента тя не си е давала сметка, че се вози в шумоизолирана кола и не може да чуе нищо. Знаменитостта слиза с усмивка, сякаш преди две минути не се е случило нищо, и продължава да бъде центърът на вселената — независимо от направената в колата изповед. Един човек в конфликт със самия себе си, със света и с историята, който повече по никакъв начин не може да се върне назад.

„За какво мисля? Трябва да се съсредоточа върху настоящия момент! Да изкача стъпалата!“

Двамата махат на „второстепенната“ преса и се мотаят известно време там. Някои хора му протягат листове, той раздава автографи и благодари на почитателите си. Габриела не знае точно дали трябва да застане до него, или да продължи към червения килим и входа на Фестивалния дворец. Спасява я жена, която й подава лист и химикалка.

Не е първият автограф в живота й, но е най-важният до момента. Тя поглежда жената, която е успяла да се промъкне до забранената зона, усмихва се, пита я за името й, но не успява да чуе нищо от крясъците на фотографите.

О, колко силно й се иска тази церемония да се предава на живо в целия свят, да може майка й да я види как пристига в зашеметяваща рокля, придружена от един изключително известен артист (въпреки че е започнала да се съмнява, трябва бързо да прогони тези лоши вибрации от главата си) и как дава най-важния автограф за своите двайсет и пет години! Не успява да разбере името на жената, усмихва се й пише нещо от сорта на „с обич“.

Знаменитостта се приближава до нея.

— Хайде. Пътят е чист.

Жената, на която току-що е написала милите думи, прочита написаното и се оплаква:

— Аз искам автограф! Трябва ми името ви, за да мога да го сложа под снимката!

Габриела се преструва, че не чува — нищо на тоя свят не може да развали вълшебния момент.

Започват да се изкачват нагоре, дефилирайки на върховното европейско модно ревю. Полицаите образуват кордон, въпреки че публиката е далеч. От двете страни на фасадата на двореца има гигантски плазмени екрани, които показват на нещастните простосмъртни какво става в това светилище на открито. Когато стигат до нещо като по-широко стъпало, сякаш са стигнали до първия етаж, забелязва друга тълпа фотографи, но този път облечени официално — те викат името на Знаменитостта, молят го да се обърне насам, натам, само още една поза, ако обичате, елате по-близо, погледнете нагоре, погледнете надолу! Други хора минават край тях и продължават да изкачват стъпалата, но фотографите не се интересуват от тях — Знаменитостта все още успява да запази недокоснат своя блясък, демонстрира известна небрежност, шегува се по малко, за да покаже, че не се притеснява, че познава добре всичко това.

Габриела забелязва, че и тя привлича вниманието, въпреки че не викат името й (нямат ни най-малка представа коя е тя), представят си, че е новото увлечение на известния актьор, молят ги да застанат един до друг, за да ги снимат заедно (което Знаменитостта прави за няколко секунди, но винаги на разумно разстояние и без всякакъв физически контакт с нея).

Да, успяват да избегнат Суперзнаменитостта! Тя сега вече е на вратата на двореца и поздравява президента на Кинофестивала и кмета на Кан.

Знаменитостта й помахва дискретно да продължат нагоре и тя се подчинява.

Поглежда напред, вижда друг огромен екран, поставен стратегически, та хората да могат да виждат себе си. Един глас съобщава по високоговорителя, монтиран на мястото:

— В този момент пристига…

И казва името на Знаменитостта и най-известния му филм. По-късно някой ще разкаже, че всички, намиращи се в залата, са видели по вътрешната мрежа същото, което плазменият екран е показвал отвън.

Изкачват останалите стъпала, стигат до вратата, поздравяват президента на Фестивала и кмета на града и влизат в самата сграда. Отнело е по-малко от три минути.

Сега Знаменитостта е обградена от хора, които искат да си приказват с него, да го похвалят, да си направят обща снимка (дори избраните правят такива неща, снимат се с известни хора). Вътре е нетърпимо горещо, Габриела започва да се притеснява, че гримът й ще се развали и…

Гримът!

Да, съвсем забрави, че сега трябва да излезе през вратата вляво, а някой ще я чака там отвън. Машинално слиза по стълбите, минава покрай двама-трима охранители. Един от тях я пита дали излиза, за да пуши, и дали смята да се върне за филма. Тя отговаря, че няма да се върне и продължава нататък.

Минава покрай още метални прегради, никой нищо не я пита, защото излиза, а не се опитва да проникне на мястото. Може да види гърбовете на хората от тълпата, продължаваща да маха и да крещи към лимузините, които не престават да пристигат. Един мъж идва към нея, пита я за името й и я моли да го последва.

— Можете ли да почакате за минутка?

Мъжът се озадачава, но кимва в знак на съгласие. Габриела е вперила поглед в стара въртележка, която навярно се намира там от началото на миналия век и продължава да се върти, пълна с деца.

— Може ли да тръгваме вече? — пита внимателно мъжът.

— Само още минутка.

— Ще закъснеем.

Но Габриела повече не може да сдържа плача си, напрежението, страха, ужаса от онези току-що изживени три минути. Хълца и хлипа — гримът вече е без значение, тя, така или иначе, ще бъде гримирана отново. Мъжът й подава ръка, за да не се спъне с високите си токчета. Двамата вървят през площада, който води към „Ла Кроазет“, врявата на тълпата е все по-далече, а хлипанията й са все по-силни. Изплаква всичките си сълзи, сподавяни през целия ден, през последната седмица, през годините, когато е мечтала за този момент, който свърши, преди се опомни.

— Извинете — казва на мъжа, който я придружава. Той я погалва по главата. Усмивката му изразява нежност, разбиране и съчувствие.