Паулу Коелю
Победителят е сам (19)

16:43 ч.

Едно момиче с черен костюм и бяла блуза стои на вратата. Пита за името й, проверява в списъка и я моли да почака малко — апартаментът е пълен. Двама мъже и една жена, може би по-млада от нея, също са отвън.

Всички са сериозни, мълчат и чакат реда си. Колко време ще продължи? Какво точно прави тя там?

Пита се и чува два отговора.

Първият й напомня, че трябва да продължи нататък. Габриела, оптимистката, проявила толкова постоянство, за да стане един ден звезда, сега трябва да мисли за голямата премиера, за поканите, за пътуванията с частен самолет, за афишите по световните столици, за фотографите, неизменно на пост пред дома й, вълнуващи се от начина, по който е облечена, от бутиците, в които пазарува, от червенокосия мускулест мъж, с когото са я засекли в модна дискотека. Трябва да мисли за победоносното завръщане в родния град, приятелите със завистливи и стреснати погледи, благотворителните проекти, които смята да подкрепи.

Вторият отговор й напомня, че тя, оптимистката, която е проявила достатъчно постоянство, за да стане звезда, сега се движи по острието на бръснача, откъдето лесно може да се подхлъзне и да падне в пропастта. Защото Хамид Хюсеин дори не подозира за нейното съществуване. Не я бяха виждали гримирана и готова за парти, може би роклята нямаше да й стане, щяха да се наложат някои поправки и заради тях щеше да закъснее за срещата в „Мартинес“. Вече беше на двайсет и пет и, кой знае, може би в този момент на яхтата се намираше друга кандидатка, може би бяха променили мнението си, а може и точно такова да е било намерението им — да разговарят с две-три кандидатки и да видят коя от тях ще изпъкне в тълпата. И трите щяха да бъдат поканени на партито, без да знаят една за друга. Параноя.

Не, не беше параноя, а чувство за реалност. Макар Гибсън и Знаменитостта да поемаха само важни проекти, успехът пак не беше гарантиран. А ако станеше някой гаф, вината щеше да е изцяло нейна. Призракът на Лудия шапкар от „Алиса в Страната на чудесата“ още беше жив. Може би не притежаваше талант, както си въобразяваше, а просто упорство. Не беше благословена с късмета на другите — нищо важно не се беше случило досега в живота й, въпреки че се бореше ден и нощ, нощ и ден. Откакто пристигна в Кан, не се беше спирала — беше раздала безбожно скъпото си портфолио на различни агенции за подбор на таланти, но само от една я бяха поканили на кастинг. Ако наистина беше специална, досега трябваше да е в позицията да избира между няколко роли. Хвърчеше нависоко и скоро щеше да усети вкуса на провала, а той щеше да е много горчив, тъй като краката й бяха докоснали брега на океана от слава…

„Привличам лоши вибрации. Зная, че са тук. Трябва да се овладея.“

Не може да прави йога пред момичето с черния костюм и тримата души, които чакат в мълчание. Трябва да пропъди лошите мисли, но откъде се взеха изобщо? Според многото книги, които беше изчела по въпроса, когато смяташе, че не успява заради хорската завист, някоя отхвърлена актриса сега вероятно концентрираше цялата си енергия, за да получи ролята в крайна сметка. Да, тя го усещаше. БЕШЕ ИСТИНА! Единственият изход в момента бе да освободи съзнанието си и да го накара да напусне този коридор, за да потърси нейното Висше Аз, което общуваше с всички сили във Вселената.

Диша дълбоко, усмихва се и си казва наум: „В този миг аз разпръсквам енергията на любовта край себе си, тя е по-силна от силите на мрака, Бог, който живее вътре в мен, поздравява Бога, който живее във всички хора по тая земя, дори и онези, които…“

Чува смях. Вратата на апартамента се отваря и отвътре излизат усмихнати и доволни момчета и момичета, придружени от две прочути актриси, и се насочват към асансьора. Двамата мъже и жената влизат, вземат десетките торби, оставени до вратата, и се присъединяват към групата, която ги чака. Очевидно трябва да са асистенти, шофьори, секретари.

— Ваш ред е — казва момичето с костюма. „Медитацията действа безотказно.“

Усмихва се уверено на рецепционистката, но дъхът й спира — вътрешността на апартамента прилича на пещера със съкровища: всякакви видове очила, закачалки с дрехи, различни модели чанти, бижута, козметика, часовници, обувки, чорапи, електронна техника. Една руса жена, която също държи списък в ръка, а на врата й виси мобилен телефон, идва да я посрещне. Проверява името й.

— Нямаме време за губене. Отиваме направо при онова, което ни трябва.

Отправят се към една от стаите и Габриела вижда още съкровища — лукс, блясък, неща, които е виждала по витрините, но никога не е имала възможност да докосне.

Да, всичко онова чака нея. Трябва да е бърза и да реши какво точно ще облече.

— Може ли да започна от бижутата?

— Няма да избираш нищо. Вече знаем какво иска XX. А утре сутрин ще трябва да ни върнеш роклята.

XX. Хамид Хюсеин. Знаят какво иска за нея!

Минават през стаята. Върху леглото и по мебелите наоколо има още вещи: блузи, купища подправки и аромати, рекламно табло на позната марка за кафе машини с няколко опаковани като подарък машини отстрани. Тръгват по един коридор и най-накрая отварят двойната врата към по-голяма стая. Никога не си е представяла, че в хотелите има такива огромни апартаменти.

— Пристигнахме в храма.

Върху огромната спалня е поставено елегантно бяло табло с емблемата на известната марка за висша мода. Някакъв хермафродит — Габриела наистина не може да определи дали е жена, или мъж — ги чака мълчаливо. Кльощавото същество е с дълги белезникави коси, обръснати вежди, пръстени по ръцете и вериги, увиснали от прилепналия към тялото панталон.

— Съблечи се.

Габриела маха блузата и дънките си, докато се опитва да отгатне пола на странното същество, което в момента се отправя към една закачалка. Сваля червена рокля.

— Махни и сутиена. Ще си личи отдолу.

В стаята има голямо огледало, но е обърнато в друга посока и тя не може да види как й стои роклята.

— Трябва да действаме бързо. Хамид каза, че освен тържеството тя трябва да изкачи стъпалата.

Да изкачи стъпалата! Вълшебният израз!

Роклята не й стои добре. Жената и хермафродитът започват да се изнервят. Жената го кара да донесе още две, още три други рокли, защото тя трябва да застане до Знаменитостта, която вече е готова.

„Да изкача стъпалата“ със Знаменитостта! Дали не сънува?

Решават да й облекат дълга златиста рокля по тялото, с деколте до кръста. Златна верижка на височината на гърдите придържа плата така, че да не се отваря повече, отколкото човешкото въображение може да понесе.

Жената е нервна. Хермафродитът отново излиза и се връща с една шивачка, която прави необходимите корекции по подгъва. Ако можеше да каже нещо в този миг, щеше да е да престанат, защото, когато една дреха се шие върху теб, и твоята съдба се зашива и прекъсва. Но сега не е моментът за суеверия. Сигурно много известни актриси се сблъскват ежедневно с подобни неща, без да им се е случило нищо лошо.

Идва още един човек с огромен куфар. Отива в единия ъгъл на огромната стая и започва да го разопакова. Оказва се нещо като преносимо студио за грим, в което има и огледало с лампички. Хермафродитът е коленичил пред нея като каещата се Мария Магдалена и пробва на крака й обувка след обувка.

Пепеляшка! Която след малко ще се срещне с принца от приказките и ще „изкачи стъпалата“ с него!

— Тези са добре — казва жената.

Хермафродитът започва да прибира другите обувки в кутиите.

— Съблечи роклята. Ще довършим поправките, докато ти подготвят грима и прическата.

Колко хубаво, шиенето върху нея свърши. Съдбата й отново е освободена.

Отвеждат я в банята само по бикини. Там вече е монтиран един преносим комплект за измиване и сушене на коса. Чака я мъж с обръсната глава, моли я да седне и да облегне главата си назад в нещо като стоманено легенче. Мие косата й с ръчен подвижен душ и като всички останали изглежда на ръба на нервната криза. Оплаква се от шума навън — трябва му спокойно място, за да може да работи като хората, — но никой не му обръща внимание. Освен това никога не му стига времето да направи каквото иска — всичко е в последния момент.

— Никой не разбира каква огромна отговорност пада на раменете ми — не говори на нея, а на себе си. Продължава: — Когато изкачваш стъпалата, да не мислиш, че ще виждат теб? Не, ще виждат моята работа. Моят грим. Моята прическа. Ти си просто платно, върху което очертавам, рисувам, вая моите скулптури. Ако не е добро, какво ще си кажат хората? Може дори да загубя работата си.

Габриела се чувства обидена, но трябва да свикне с това. Такъв е светът на блясъка и разкоша. По-нататък, когато стане име, ще си избира само възпитани и любезни хора, които да работят с нея. В момента отново се концентрира върху най-доброто си качество — търпението.

Разговорът е прекъснат от шума на сешоара, който прилича на излитащ самолет. За какво се оплаква от външния шум?

Мъжът изсушава косата й с доста груби движения и я кара бързо да се отправи към преносимото студио за грим. Там настроението му напълно се променя: мълчи, съзерцава лицето й в огледалото, сякаш е на друг свят. Минава отсам, оттам. Сега борави със сешоара и четката така, както Микеланджело е използвал чука и длетото, за да сътвори скулптурата на Давид. Тя се опитва да гледа напред и се сеща за стиховете на един португалски поет:

Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли. Мисленето води до грешки.

Хермафродитът и жената се връщат, остават още двайсет минути до идването на лимузината, която ще я отведе в „Мартинес“, където трябва да се срещне със Знаменитостта. Там няма къде да се паркира, налага се да бъдат точни. Фризьорът измърморва нещо, сякаш е неразбран творец, но знае, че трябва да спази графика. Започва да работи върху лицето й така, сякаш е Микеланджело, който рисува тавана на Сикстинската капела.

Лимузина! Да изкачи стъпалата! Знаменитостта!

Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли.

Недей да мислиш, иначе ще се заразиш от паниката и лошото настроение наоколо — лошите вибрации може да се върнат. Страшно й се иска да попита какъв е този апартамент, пълен с различни неща, но трябва да се държи така, сякаш често ходи на подобни места. Микеланджело нанася последните щрихи под строгия поглед на жената и празните очи на хермафродита. Става, бързо я обличат и обуват, всичко е на мястото си, слава богу.

Отнякъде вадят малка кожена чантичка на Хамид Хюсеин. Хермафродитът я отваря, вади част от хартията, с която е натъпкана, за да запази формата си, преценява резултата с все същия отнесен поглед, но, изглежда, е доволен от обема, и й я подава.

Жената й връчва четири екземпляра от огромен договор с червени бележки в полето, където пише: „Подпишете тук“

— Или го подпиши, без да четеш, или си го вземи вкъщи, или се обади на адвоката си, кажи, че имаш нужда от още време, за да решиш. Така или иначе, ще изкачиш стъпалата, защото сега вече няма какво да направим. Същевременно, ако този договор не е тук утре сутрин, достатъчно е да върнеш роклята.

Сеща се за съобщението от агентката: приеми всичко. Габриела взема подадената химикалка, обръща на страниците с бележките, подписва бързо. Няма какво да губи. Изобщо. Ако клаузите не са справедливи, със сигурност може да уреди въпроса в съда, като каже, че е била под натиск. Първо трябва да направи онова, за което винаги е мечтала.

Жената прибира копията и изчезва, без да се сбогува. Микеланджело отново разглобява масата за гримиране, потопен в своя свят, където несправедливостта е единственото правило, работата му винаги е недооценена, няма време да направи това, което би желал, а ако нещо не се получи, вината ще е изцяло негова. Хермафродитът я моли да го последва до вратата на апартамента, поглежда часовника си — Габриела успява да види един череп върху циферблата — и за пръв път, откакто са се запознали, проговаря.

— Имаме още три минути. Не може да слезеш така и хората да те гледат. Аз трябва да те придружа до лимузината.

Напрежението се връща. Вече не мисли за лимузината, Знаменитостта, изкачването на стъпалата — сега се страхува. Има нужда да разговаря.

— Какъв е този апартамент? Защо има толкова различни неща?

— Включително сафари в Кения — казва хермафродитът, сочейки към единия ъгъл. Тя не е забелязала рекламния банер на авиокомпания и няколкото пощенски плика върху една маса. — Безплатно, както всичко останало тук, с изключение на дрехите и аксесоарите от Храма.

Кафе машини, електроника, рокли, чанти, часовници, бижута, сафари в Кения.

Всичко напълно безплатно, така ли?

— Зная какво си мислиш — казва хермафродитът с глас, който не е нито мъжки, нито женски, а на някакво извънземно. — Да, безплатно. По-точно, става дума за справедлива замяна, тъй като на този свят нищо не се получава даром. Тази е една от многото „Стаи за подаръци“ в Кан по време на Фестивала. Избраните влизат тук и вземат каквото си харесат. Тези хора ще се разхождат с блузата на А, очилата на Б, ще посрещат други важни хора в дома си, а накрая ще отидат в кухнята и ще направят кафе с новия модел кафе машина. Ще носят своите компютри в чанти, направени от В, ще препоръчват кремовете на Г, които скоро ще се появят на пазара, и ще се чувстват важни, защото притежават нещо изключително, което още не е показано на витрините. Ще отидат на басейн с бижутата на Д, ще ги снимат с колана на Е — нито един от тези продукти още не е на пазара. Когато те стигнат до пазара, Суперкласата вече ще е направила достатъчна пропаганда — не точно защото им харесва, а по простата причина, че никой друг няма достъп до тях. В този момент бедните простосмъртни ще харчат всичките си спестявания, за да купят тези продукти. Няма нищо по-лесно, драга моя. Производителите инвестират в някои мостри, а избраните се превръщат в ходещи реклами. Но не се въодушевявай, ти още не си стигнала дотам.

— А какво общо има с това сафарито в Кения?

— Нима има по-добра реклама от двойка на средна възраст, която се завръща въодушевена от своето „приключение в джунглата“, с апарати, пълни със снимки, и препоръчва горещо изключителната разходка? Всички техни приятели ще пожелаят същото преживяване. Повтарям: няма нищо безплатно на този свят. Всъщност трите минути вече минаха, време е да слезем и да се подготвиш да изкачиш стъпалата.

Долу ги чака един бял майбах. Шофьорът с ръкавици и фуражка отваря вратата. Хермафродитът дава последните си наставления:

— Забрави за филма, не заради него ще изкачиш стъпалата. Когато се качиш горе, поздрави директора на Фестивала и кмета. Щом влезеш във Фестивалния дворец, върви право към тоалетната на първия етаж. Отиди до края на коридора, свий наляво и излез през страничната врата. Там ще те чакат. Знаят как си облечена и ще те отведат за нова сесия грим и прическа, после ще си починеш на терасата. Аз ще съм там и ще те придружа на галавечерята.

— А режисьорът и продуцентите няма ли да се подразнят?

Хермафродитът свива рамене и се връща в хотела със своята странна походка. Ами филмът? Филмът няма никакво значение. Важното е само:

Да изкачи стъпалата!

Ето го местния израз за Червения килим, върховния коридор на славата, по който минават всички знаменитости от света на киното, изкуствата и големия лукс, а после снимките се разпространяват от агенции до всички краища на света и се публикуват в списания от Америка до Ориента и от Севера до Юга.

— Климатикът добре ли е, мадам?

Тя кимва утвърдително към шофьора.

— Ако желаете нещо, има бутилка изстудено шампанско в барчето отляво.

Габриела отваря барчето, взема една кристална чаша, протяга ръце доста напред, далече от роклята, слуша как тапата изскача от бутилката, налива си една чаша и веднага я изпива, отново налива и пак пие. Отвън надничат любопитни глави, които се опитват да отгатнат кой се вози в огромната кола със затъмнени стъкла, минаваща по затвореното платно. След малко тя и Знаменитостта ще са там, заедно, и това ще е началото не само на нова кариера, а и на една невероятно красива, страстна любовна история.

Тя е романтичка и се гордее с това.

Сеща се, че е оставила дрехите и чантата си в стаята за подаръци. Нямаше ключ от апартамента, в който е отседнала. Няма къде да отиде в края на нощта. Всъщност ако някой ден седне да напише книга за живота си, ще й бъде невъзможно да разкаже събитията от този ден — беше се събудила с махмурлук в един апартамент с дрехи и спални чували по пода, без работа и в лошо настроение, а шест часа по-късно се возеше в лимузина, готова да мине по Червения килим пред тълпа от журналисти редом с един от най-желаните мъже на планетата.

Ръцете й треперят. Мисли да пийне още една чаша шампанско, но решава да не поема риска да се появи пияна на стъпалата на славата.

„Отпусни се, Габриела. Не забравяй коя си. Не се оставяй да те замае това, което се случва в момента — бъди реалистка.“

Повтаря си тези думи, без да спира, докато приближават към „Мартинес“. Ала иска или не, никога няма да може отново да стане онази, която е била преди. Няма изход — освен онзи, който й е посочил хермафродитът, а той води към една още по-висока планина.