Паулу Коелю
Победителят е сам (18)

16:34 ч.

Жасмин остава загледана в морето, докато допушва цигарата си, без да мисли за нищо конкретно. В моменти като този чувства дълбока връзка с безкрая, сякаш не тя е там, а някаква сила, способна на необикновени неща.

Сеща се за една стара приказка, която не помни къде е чела.

„Настрадин Ходжа се появил в двореца с разкошен тюрбан, за да иска пари за бедните.

Идваш да ме молиш за пари, а носиш на главата такова скъпо нещо. Колко струва този великолепен тюрбан? — попитал султанът.

Подарък ми е от един много богат човек. А цената му, доколкото разбрах, е петстотин жълтици — отвърнал Настрадин Ходжа.

Везирът промърморил: Това е лъжа. Никой тюрбан не струва толкова много.

Настрадин Ходжа рекъл:

Не съм дошъл тук само за да моля, дошъл съм и да търгувам. Знам, че в целия свят има само един владетел, който може да го купи за шестстотин жълтици. А аз ще дам печалбата си на бедните и така ще увелича необходимото дарение.

Султанът се поласкал и му дал каквото поискал. На излизане Настрадин Ходжа казал на везира:

Везирът може и да знае колко струва един тюрбан, но аз пък знам докъде се простира човешката суета.“

Такава е действителността около нея. Няма нищо против професията си, не съди хората за техните желания, но ясно осъзнава кое наистина е важно в този живот. И й се иска да остане здраво стъпила на земята, въпреки че изкушенията са навсякъде.

Някой отваря вратата и казва, че до излизането на подиума остава само половин час. Онова, което обикновено е най-неприятната част от деня, дългият скучен период преди ревюто, вече е към своя край. Момичетата оставят своите айподи и мобилни телефони, гримьорите дооправят детайлите, фризьорите нагласяват разместените кичури.

Жасмин сяда пред огледалото в гримьорната и оставя хората да си вършат работата.

— Не се изнервяй само защото е Кан — казва гримьорката.

— Не съм нервна.

Защо ли трябва да е нервна? Напротив — винаги когато излиза на подиума, изпитва някакъв екстаз, някакъв прилив на адреналин. На гримьорката, изглежда, й се разговаря. Прави коментари за бръчките на знаменитостите, минали през ръцете й, хвали някакъв нов крем, оплаква се, че е уморена от всичко това, пита я дали няма допълнителна покана за партито. Жасмин слуша всичко с безгранично търпение, тъй като мислите й бродят из улиците на Антверпен в деня, когато реши да потърси фотографите.

Отначало й беше трудно, но накрая всичко се получи добре.

Така щеше да е и днес. Така беше и тогава, когато заедно с майка си, която искаше дъщеря й да превъзмогне депресията и накрая се съгласи да я придружи, натисна звънеца на фотографа, заговорил я на улицата. От вратата се влизаше в малко помещение. Вътре имаше прозрачна маса, отрупана с негативи на снимки, друга маса с компютър и нещо като чертожна дъска с много хартии по нея. При фотографа имаше жена на около четирийсет години, която я огледа от горе до долу и се усмихна. Представи се като координатор на дейността и четиримата седнаха.

— Убедена съм, че дъщеря ви има голямо бъдеще като модел — каза жената.

— Тук съм само да я придружа — отвърна майката. — Ако искате нещо да й кажете, обръщайте се направо към нея.

На жената й трябваха няколко секунди да се опомни. Взе един формуляр и започна да записва детайли и мерки, докато коментираше:

— Очевидно Кристина не е добро име. Прекалено е обикновено. Първото нещо, което трябва да направим, е да сменим името.

„Кристина не е добро име по други причини“, помисли си тя. То принадлежеше на едно момиче, което сякаш умря в деня, когато стана свидетел на едно убийство и отрече онова, което очите й не забравяха. Когато реши да промени всичко, започна от името, с което я наричаха от дете. Трябваше да промени всичко, абсолютно всичко. Следователно имаше готов отговор:

— Жасмин Тайгър. Прелестта на цвете и заплахата на дивото животно.

На жената то сякаш й хареса.

— Кариерата на модел не е лесна. Имаш късмет, че си избрана, за да направиш първата крачка. Разбира се, много неща трябва да се уточнят, но ние сме тук точно затова — за да ти помогнем да стигнеш докъдето искаш. Ще ти направим снимки и ще ги изпратим в специализираните агенции. Ще ти трябва и портфолио.

Изчака Кристина да попита: „Какво е портфолио?“, но се стъписа, когато не последва въпрос. Окопити се бързо и продължи:

— Предполагам знаеш, че портфолиото е един лист от много специална хартия с най-добрата снимка, която имаш, и с мерките ти отстрани. Отзад има още снимки в различни пози. По бикини, като ученичка, евентуално някоя, която да показва само лицето, друга с малко повече грим, за да могат да те изберат, ако им трябва някоя по-възрастна. Гърдите ти…

Отново мълчание.

— Гърдите ти май са извън обичайните мерки за един фотомодел.

Обърна се към фотографа:

— Трябва да ги прикрием. Запиши си — фотографът си записа.

Кристина, бързо превърнала се в Жасмин Тайгър, сега си мислеше: „Но когато ме повикат, те ще разберат, че гърдите ми са по-големи, отколкото са си представяли!“

Жената взе една красива кожена чанта и извади списък отвътре.

— Ще трябва да повикаме гримьор. И фризьор. Нямаш никакъв опит на подиума, нали?

— Нямам.

— Е, там не се върви така, както по улицата. Иначе може да паднеш заради скоростта и високите токчета. Краката трябва да се поставят един пред друг, както правят котките. Никакви усмивки. Но най-важното е стойката.

Тя отбеляза три неща под списъка върху листа.

— Ще трябва да се наемат някои дрехи — отбеляза си още нещо.

— Но мисля, че за момента това е всичко.

Отново се пресегна към елегантната чанта и извади калкулатор. Взе списъка, въведе няколко числа и ги сумира. Никой в помещението не смееше да говори.

— Около две хиляди евро, мисля. Няма да смятаме снимките, тъй като Ясер — тя се обърна към фотографа — е изключително скъп, но реши да ги направи безплатно, стига да му позволиш да ги използва. Мога да извикам гримьора и фризьора за утре сутрин, ще се свържа с организаторите на курса, за да видя имат ли свободно място. Със сигурност ще намеря. Също така съм сигурна, че като инвестираш в себе си, създаваш нови възможности за собственото си бъдеще и скоро разходите ти ще бъдат компенсирани.

— Казвате ми, че трябва да си платя, така ли?

Жената сякаш отново се стъписа. Обикновено момичетата, които идваха при тях, желаеха безумно да осъществят мечтата на цяло едно поколение и искаха да станат най-желаните жени на планетата. Никога не задаваха неудобни въпроси, които можеха да притеснят другите.

— Слушай, скъпа Кристина…

— Жасмин. От момента, в който минах през тази врата, се превърнах в Жасмин.

Телефонът иззвъня. Фотографът го извади от джоба си и се отправи към дъното на помещението, което дотогава беше изцяло в мрак. Когато дръпна една от завесите, Жасмин можа да види една стена, покрита с черен плат, стативи със светкавици, кутии с проблясващи светлини и прожектори, висящи от тавана.

— Слушай, скъпа Жасмин, има хиляди, милиони жени, които биха желали да са на твое място. Ти беше избрана от един от най-големите фотографи в града, ще ти помагат най-добрите професионалисти, а аз лично ще се заема да менажирам кариерата ти. Междувременно, като с всяко друго нещо, от теб се иска да вярваш, че ще успееш, и да инвестираш, за да се случи това. Знам, че си достатъчно хубава, за да имаш голям успех, но това не стига в този крайно конкурентен свят. Трябва също така да си най-добрата, а това струва пари, поне в началото.

— Но щом вие смятате, че имам всички качества, защо не инвестирате в мен вашите собствени пари?

— Ще го направя по-нататък. В момента трябва да видим до каква степен си готова да се посветиш. Искам да съм сигурна, че наистина се стремиш да станеш професионалистка, а не си просто още едно момиче, заслепено от възможността да пътува, да опознае света и да си намери богат съпруг.

Гласът на жената сега беше строг. Фотографът се върна от студиото.

— Обади се гримьорът. Иска да знае в колко часа да дойде утре.

— Ако наистина е необходимо, ще успея да намеря парите… — каза майката.

Но Жасмин вече беше станала и тръгнала към вратата, без да се ръкува с двамата.

— Много благодаря. Нямам пари. Но дори и да имах, щях да ги използвам за нещо друго.

— Става дума за твоето бъдеще!

— Точно така. Става дума за моето бъдеще, а не за вашето.

 

 

Излезе обляна в сълзи. Първо беше отишла в един лъскав бутик, където не просто се бяха отнесли зле с нея, но и бяха намекнали, че лъже, като казва, че познава собственика. И тъкмо когато си представяше, че ще започне нов живот, и беше открила идеалното име за себе си, се оказа, че й трябват две хиляди евро, за да направи първата крачка!

Майката и дъщерята мълчаливо се прибраха вкъщи. Телефонът звънна няколко пъти, но Жасмин поглеждаше номера и отново го прибираше в джоба.

— Защо не отговаряш? Нямаме ли още една среща днес следобед?

— Точно затова. Нямаме две хиляди евро.

Майка й я хвана за раменете. Знаеше колко е уязвима и трябваше да направи нещо.

— Напротив, имаме. Аз работя всеки ден, откакто баща ти почина, и имаме две хиляди евро. Имаме и повече, ако се наложи. В Европа чистачките печелят добре, понеже никой не иска да чисти чуждите боклуци. Освен това говорим за бъдещето ти. Няма да стоим у дома.

Телефонът отново иззвъня. Жасмин пак беше станала Кристина и се подчини на майка си. Жената от другата страна на линията се представи и каза, че ще закъснее с два часа заради други среща. Помоли за извинение.

— Няма проблем — отговори Кристина. — Но преди да си загубите времето с мен, искам да разбера колко ще струва работата.

— Колко ще струва ли?

— Да. Идвам от друга среща, където ми поискаха две хиляди евро за снимки, грим…

Жената от другата страна на линията се засмя.

— Няма да струва нищо. Известен ми е този трик. Ще говорим за това, като се видим.

 

 

Студиото приличаше на предишното, но разговорът беше различен. Фотографката пожела да узнае защо погледът й сега е по-тъжен отпреди — явно още си спомняше за първата им среща. Кристина й каза какво се е случило сутринта, жената обясни, че това било обичайно, въпреки че днес властите вече упражнявали повече контрол. Точно в този момент на много места по света сравнително хубави момичета бивали поканени да покажат „потенциала“ на своята хубост, плащайки за това скъпо. Под претекст, че търсят нови таланти, разни фирми наемали стаи в луксозни хотели, разполагали фототехника, обещавали поне едно ревю през годината, или „да върнат парите“, искали да им се плати цяло състояние за снимките, викали фалирали професионалисти да се правят на гримьори и фризьори, предлагали школи за фотомодели и често изчезвали безследно. Кристина извадила късмет, че е попаднала в истинско студио и е проявила достатъчно разум да откаже предишното предложение.

— Това е част от човешката суета и няма нищо лошо — стига човек да знае как да се предпазва, разбира се. Случва се не само в света на модата, но и в много други области — писатели, които сами публикуват творбите си, художници, които сами спонсорират изложбите си, кинематографисти, които натрупват дългове, за да се борят за място под слънцето с големите студии, момичета, които изоставят всичко и отиват да работят като сервитьорки в големия град с надеждата някой продуцент да открие таланта им и да ги покани да станат звезди.

Не, сега няма да правят снимки. Трябва да я опознае по-добре, защото натискането на копчето на фотоапарата е последната работа в един дълъг процес, който започва с разкриване на душата на човека. Уговориха се да се видят на другия ден, разговаряха още.

— Трябва да си избереш име.

— Жасмин Тайгър.

 

 

Веднъж фотографката я покани да отидат в края на седмицата на един плаж на границата с Холандия. Прекарваха по повече от осем часа на ден във всякакви експерименти пред обектива.

Трябваше да изразява с лице емоциите, предизвикани от думи като „огън!“ или „прелъстяване!“, или „вода!“. Трябваше да показва добрата и лошата страна на душата си. Да гледа напред, настрани, надолу и в безкрая. Да си представя чайки и демони. Да се чувства нападната от по-възрастни мъже, зарязана в тоалетната на бар, изнасилена от един или повече мъже, грешница и светица, мръсница и невинна девойка.

Правиха снимки на открито — тялото й замръзваше от студ, но тя успяваше да реагира на всяко поощрение и да се подчини на всяко внушение. Използваха малко студио, оборудвано в една от стаите, където звучеше различна музика, а осветлението се менеше всяка секунда. Жасмин се гримираше, а фотографката се занимаваше с косата й.

— Как се справям? Защо си губиш времето с мен?

— По-късно ще говорим.

Жената по цяла вечер разглеждаше снимките, размишляваше, отбелязваше си нещо. Никога не казваше дали е доволна или разочарована от резултатите.

Едва в понеделник сутринта Жасмин (Кристина тогава вече беше напълно погребана) чу мнението й. Намираха се на гарата в Брюксел, където чакаха да се прекачат за Антверпен.

— Ти си най-добрата.

— Не е вярно.

Жената я погледна стреснато.

— Вярно е. Ти си най-добрата. Работя в тази област вече двайсет години, снимала съм безброй хора, работила съм с професионални модели и с артисти от киното. Хора с опит, но никой, абсолютно никой, не е показал способност да изразява чувства като теб. Знаеш ли как се нарича това? Талант. За някои категории професионалисти е лесно да се прецени. Мениджъри, които поемат предприятие на прага на фалита и успяват да го превърнат в печелившо. Спортисти, които чупят рекорди. Художници, чиито картини вдъхновяват поне две поколения. Но защо съм толкова уверена в успеха на един модел? Защото съм професионалист. Ти успя да покажеш твоите ангели и демони през обектива на фотоапарата, а това никак не е лесно. Не говоря за младите хора, които се обличат като вампири и ходят на готически купони. Не говоря и за момичета, които с невинно изражение се опитват да събудят педофилията у мъжете. Говоря за истински ангели и демони.

Хората сновяха из гарата. Жасмин погледна разписанието на влака и предложи да излязат отвън — неудържимо й се пушеше, а вътре беше забранено. Чудеше се дали трябва да каже какво се случва в душата й в този момент.

— Може и да имам талант, но ако е така, то аз успях да го разкрия само поради една причина. Всъщност през дните, които прекарахме заедно, ти не ми каза почти нищо за личния ти живот, а не ме попита и за моя. Искаш ли да ти помогна за багажа? Фотографията е мъжка професия — винаги има толкова техника за мъкнене.

Жената се засмя.

— Нямам какво толкова да кажа, освен че обожавам работата си. На трийсет и осем години съм, разведена, нямам деца, но имам някои връзки, които ми позволяват да живея удобно, без да е луксозно. Всъщност искам да добавя още нещо към казаното: ако всичко тръгне добре, никога, никога не бива да се държиш така, сякаш зависиш от професията си, за да оцеляваш, дори и да е точно така. Ако не следваш съвета ми, лесно ще бъдеш манипулирана от системата. Разбира се, че ще използвам снимките ти и ще изкарам пари от тях, но те съветвам занапред да си намериш професионална агентка.

Жасмин запали още една цигара. Сега или никога!

— Знаеш ли защо успях да покажа таланта си? Заради нещо, което никога не съм си представяла, че ще се случи в живота ми — влюбих се в една жена. Бих искала тя да е до мен и да ме напътства за стъпките, които трябва да направя. Жена, която със своята нежност и строгост успя да проникне в душата ми и да извади наяве всичко най-лошо и най-добро, скрито дълбоко в мен. Тя не направи това с дълги часове медитация или с техники от психоанализата — както майка ми искаше и настояваше да стане. Използва…

Замълча за миг. Страхуваше се, но трябваше да продължи — нямаше абсолютно нищо за губене.

— Използва фотоапарат.

Времето сякаш спря. Хората вече не се движеха, шумът изчезна, вятърът престана да духа, димът от цигарата застина във въздуха, всички светлини угаснаха — освен двата чифта очи, които светеха по-силно от когато и да било, втренчени едни в други.

 

 

— Готово — казва гримьорката.

Жасмин става и поглежда приятелката си, която обикаля непрестанно из импровизираната гримьорна, уточнява детайлите, проверява аксесоарите. Сигурно е нервна, в края на краищата това е първото й ревю в Кан — от резултатите зависи дали ще може да си осигури хубав договор с белгийското правителство.

Иска й се да отиде при нея и да я успокои. Да й каже, че всичко ще бъде наред, като е било и преди. Щеше да чуе коментар от рода на: „Ти си само на деветнайсет, какво ли знаеш за живота?“

Ще отговори: „Познавам възможностите ти, така както ти познаваш моите. Познавам връзката, която промени живота ни от деня, в който преди три години вдигна ръка и нежно докосна лицето ми на онази гара. И двете бяхме уплашени, помниш ли? Но преодоляхме собствения си страх. Благодарение на това аз съм тук, а ти, освен че си страхотен фотограф, се занимаваш и с това, за което винаги си мечтала — да рисуваш и да правиш дрехи.“

Жасмин знае, че е по-добре да си замълчи. Да помолиш някого да се успокои, е равносилно на това да го изнервиш още повече.

Отива до прозореца и пали още една цигара. Пуши много, но какво да прави? Това е първото й голямо ревю във Франция.