Паулу Коелю
Победителят е сам (15)

15:44 ч.

— Да отидем на първия етаж да пием кафе — казва Ева.

— Но ревюто е след час. Сама знаеш как стои въпросът с придвижването.

— Имаме време за едно кафе.

Качват се по стълбите, свиват вдясно, стигат до края на коридора, охраната на вратата вече ги познава и само ги поздравява. Минават покрай витрини с бижута — диаманти, рубини, изумруди — и отново излизат на слънце на терасата на първия етаж. Всяка година една прочута бижутерска фирма наема тук площ, за да посреща приятели, знаменитости и журналисти. Луксозни мебели и непрекъснато зареждан изобилен бюфет с отбрани деликатеси. Сядат на една маса под чадър. Сервитьорът идва, поръчват си негазирана минерална вода и еспресо. Сервитьорът ги пита дали ще желаят нещо от бюфета. Благодарят, казват, че вече са обядвали.

За по-малко от две минути той се връща с поръчката.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е прекрасно.

„Всичко е ужасно — мисли си Ева. — Освен кафето.“

Хамид усеща, че с жена му става нещо странно, но ще остави разговора за друг момент. Не иска да мисли за това. Не иска да рискува да чуе нещо от рода на „напускам те“. Достатъчно е дисциплиниран, за да се контролира.

На една от другите маси е седнал един от най-известните дизайнери в света. До него е фотоапаратът му, а погледът му се рее в далечината — сякаш иска да покаже съвсем ясно, че не желае да го безпокоят. Когато някой човек, който не е наясно с нещата, се опита да го приближи, симпатична жена на около петдесет години, отговаряща за връзките с обществеността на това място, любезно моли да го оставят на мира, тъй като има нужда да си отдъхне от постоянните набези на фотомодели, журналисти, клиенти и търговци.

Хамид помни деня, когато го видя за първи път. Беше преди толкова много години, струваше му се, че е било преди цяла вечност. Вече се намираше в Париж от единайсет месеца, беше създал контакти в тези среди, беше тропал на много врати и благодарение на връзките на шейха (той може да не познаваше никого в тези среди, но пък имаше приятели на други ключови позиции) си намери работа като дизайнер на една от най-уважаваните къщи за висша мода. Вместо да прави скици въз основа на материалите, с които разполагаше, имаше навика да остава в ателието до късно през нощта, работейки за собствена сметка с мострите от материите, донесени от родния му край. През този период се наложи два пъти да се върне у дома. Първия път беше, когато узна, че баща му е починал и му е оставил в наследство малката семейна търговия с платове. Преди дори да беше имал време да помисли, разбра от пратеник на шейха, че някой ще поеме управлението. Щяха да инвестират каквото е необходимо, за да просперира, а всички права щяха да останат на негово име.

Попита защо, след като шейхът беше проявил такава липса на познания или незаинтересованост в тази област.

— Една френска фирма, която произвежда чанти, смята да се установи тук. Първото, което направиха, бе да потърсят нашите търговци на платове. Обещаха, че ще ги използват за някои свои луксозни стоки.

Върна се в Париж, знаейки, че душата на неговия баща вече е в рая, а паметта му ще пребъде на земята, която толкова беше обичал. Продължи да работи извънредно, правеше скици с мотиви от бита на бедуините и експериментираше с донесените мостри. Щом въпросната френска фирма — позната със своята дързост и добър вкус — беше заинтригувана от нещата в родния му край, новината скоро щеше да стигне до столицата на модата и търсенето щеше да е голямо.

Всичко беше въпрос на време, а новините се разнасяха бързо.

Една сутрин бе повикан от шефа си. За пръв път влизаше в онзи свещен храм, голямото студио на великия моделиер. Остана смаян от бъркотията. Навсякъде имаше вестници, хартии, натрупани върху старинна маса, огромно количество лични снимки с различни знаменитости, мостри на материи и ваза, пълна с бели пера във всякакъв размер.

— Справяш се чудесно с работата. Прегледах скиците, които оставяш тук на показ, та да ги видят всички. Моля те да си по-предпазлив. Никога не се знае дали някой утре няма да ни напусне и да отнесе хубавите идеи другаде.

На Хамид не му хареса, че е шпиониран. Но запази спокойствие, докато шефът му продължи да говори.

— Защо казвам, че се справяш? Защото идваш от земя, където хората се обличат различно, но ти успяваш да пригодиш това към Запада. Съществува само един голям проблем — тук не можем да намерим този вид тъкани. Освен това в твоите скици има религиозни елементи, а модата е преди всичко облекло за плътта, въпреки че отразява онова, което се опитва да ни каже душата.

Шефът му отиде до купчината със списания в единия ъгъл и бързо, сякаш знаеше наизуст всичко, което се намира там, измъкна няколко, вероятно купени от букинистите — книжарите, които още от времето на Наполеон излагаха своите книги на брега на Сена. Разгърна един стар брой на „Пари Мач“ с Кристиан Диор на корицата.

— Кое направи от този човек легенда? Той просто успя да проумее човешката природа. Сред многото революции, които предизвика в модата, една заслужава специално внимание — веднага след Втората световна война, когато цяла Европа на практика нямаше как да се облича заради оскъдицата на платове, той създаде модели, за които трябваше огромно количество плат. По този начин показваше не само хубаво облечена жена, а мечтата, че всичко ще се върне постарому, отново ще има елегантност, изобилие, пищност. Беше атакуван и обиждан заради това, но той знаеше, че е тръгнал по верния път — който винаги е в обратната посока.

Остави броя на „Пари Мач“ точно на мястото, откъдето го беше извадил, и се върна с друго списание.

— А ето я и Коко Шанел. Изоставена в детството от своите родители, бивша кабаретна певица, типът жена, която има всички предпоставки да очаква най-лошото от живота. Но се е възползвала от единствения шанс — богатите любовници — и не след дълго се е превърнала в най-важната жена в сферата на модата по онова време. Какво е направила тя? Освободила е останалите жени от робството на корсета, онзи инструмент за мъчение, който е пристягал торса и е пречел на естествените движения. Сбъркала е само в едно — скрила е миналото си, когато то само е щяло да й помогне да стане още по-легендарна, жената, оцеляла въпреки всичко.

Отново остави списанието на място.

— Ти навярно се питаш: а защо не са направили това по-рано? Никога няма да имаме точен отговор. Разбира се, по всяка вероятност са опитвали — дизайнери, които напълно са забравени от историята, тъй като не са могли да отразят в своите колекции духа на времето си. За да е можело работата на Шанел да получи бъдещия си отзвук, не е бил достатъчен само талантът на създателката или богатите любовници. Трябвало е и обществото да е готово за голямата феминистка революция по същото време.

След кратка пауза шефът му продължи:

— Сега е моментът на модата от Ориента. Тъкмо защото напрежението и страхът, които държат света нащрек, идват от твоята земя. Знам това, тъй като управлявам тази модна къща. В крайна сметка всичко започва от среща на основните доставчици на бои и оцветители.

 

 

„В крайна сметка всичко започва от среща на основните доставчици на бои и оцветители.“ Хамид отново поглежда към дизайнера, който седи сам с фотоапарата си, поставен върху креслото до него. Вероятно и той го е видял да влиза и сигурно сега си мисли откъде е взел толкова пари, че да стане негов основен конкурент.

Мъжът с поглед в празното, преструващ се, че не го е грижа за нищо, беше направил всичко възможно Хамид да не успее да влезе във Федерацията. Мислеше, че работата му се финансира от петрола, а това беше нелоялна конкуренция. Не знаеше, че осем месеца след смъртта на баща му и два месеца, след като шефът му беше предложил по-добра длъжност — въпреки че името му не можеше да се появява, тъй като модната къща имаше друг дизайнер, избран да е в светлината на прожекторите и да блести по ревютата, — шейхът го бе повикал отново, този път за лична среща.

Когато пристигна в родния си град, едва позна мястото. Скелетата на небостъргачите образуваха безкрайна редица край единствения булевард в града, трафикът беше непоносим, на старото летище цареше невъобразим хаос, но идеята на шейха беше започнала да се материализира — това щеше да е едно мирно кътче насред войните, рай за инвеститорите сред бъркотията на световните финансови пазари, лицето на един народ, който мнозина с удоволствие унижаваха и клишираха. Други страни в района започнаха да вярват в града, който се издигаше в пустинята, и парите започнаха да бликат — първо като извор, а после и като пълноводна река.

Същевременно палатът си беше все същият, въпреки че друг, доста по-голям, се строеше наблизо. Хамид дойде оживен на срещата. Каза, че е получил чудесно предложение за работа, че вече няма нужда от финансова помощ и ще изплати всеки цент, който са инвестирали в него.

— Напусни — каза шейхът.

Хамид не го разбра. Да, знаеше, че търговията, завещана от баща му, дава чудесни резултати, но имаше други планове за бъдещето си. Ала не биваше да предизвиква за втори път човека, който толкова му беше помогнал.

— При нашата единствена среща аз можах да ви кажа „не“, ваше величество, защото защитавах интересите на моя баща, които винаги са били много по-важни от всичко друго на тоя свят. Сега обаче трябва да се подчиня на волята на моя управник. Ако смятате, че сте загубили парите си, като сте инвестирали в моята работа, ще направя каквото пожелаете. Ще се върна тук и ще се погрижа за моето наследство. Ако трябва да се откажа от мечтата си, за да зачета моето племе, ще го направя.

Изрече тези думи твърдо. Не биваше да покаже слабост пред човек, който уважава чуждата сила.

— Не те моля да се връщаш тук. Щом са те повишили, то е, защото вече знаеш какво ти е необходимо, за да създадеш собствена марка. Това искам аз.

„Да създам собствена марка? Дали разбирам правилно?“

— Виждам, че големите луксозни марки все по-често се установяват при нас — продължи шейхът. — И знаят какво правят — нашите жени са започнали да променят начина си на мислене и обличане. Модата е засегнала нашия район повече от всяка друга чужда инвестиция. Говорих с мъже и жени, които разбират от тези неща, тъй като аз съм само един стар бедуин, който едно време, като видя първия си автомобил, си помисли, че трябва да го храни като камилите.

Иска ми се чужденците да четат нашите поети, да слушат нашата музика, да танцуват танците ни и да пеят песните ни, които са се предали от поколение на поколение. Ала май никой не се интересува от тях. За да се научат да уважават нашата традиция, има един-единствен начин — чрез това, което ти работиш. Ако разберат кои сме благодарение на начина, по който се обличаме, ще разберат и останалото.

На другия ден се срещна с група чуждестранни инвеститори. Предоставиха му фантастична сума и схема за погасяване. Попитаха го дали приема предизвикателството и дали е готов за него.

Хамид поиска време да помисли. Отиде на гроба на баща си и цял следобед се моли. През нощта вървя из пустинята, усети смразяващия костите вятър и се върна в хотела, където бяха отседнали чужденците. „Благословен е онзи, който успява да даде на децата си криле и корени“, гласи една арабска поговорка.

Трябваха му корени. Има на света едно място, където сме родени, където сме научили езика си и сме открили как предците ни са се справяли с проблемите си. В даден момент ставаме отговорни за това място.

Трябваха му криле. Те ни показват безкрайните хоризонти на въображението, отнасят ни при нашите мечти, водят ни към далечни места. Те са тези, които ни позволяват да опознаем корените си и да се учим от тях.

Помоли Бог за вдъхновение и започна да се моли. Два часа по-късно се сети за един разговор на баща му с негов приятел, който често посещаваше магазина за платове.

„Тази сутрин синът ми поиска пари, за да си купи един овен. Трябва ли да му помогна?“

„Не е нищо спешно. Затова изчакай още една седмица, преди да услужиш на сина си.“

„Но аз имам възможност да му помогна още сега, какво по-различно ще стане, ако изчакам една седмица.“

„Разликата е много голяма. Опитът ме е научил, че хората оценяват едно нещо само когато в даден момент са се съмнявали дали ще го получат, или не.“

 

 

Накара пратениците да чакат цяла седмица и после прие предизвикателството. Трябваха му хора, които да се погрижат за парите и да ги инвестират по най-добрия начин. Трябваха му служители, за предпочитане от същото село. Трябваше му още една година на сегашната работа, за да усвои каквото още му бе необходимо.

Само това.

 

 

„Всичко започва в една фабрика за бои.“

Но не е точно така. Всичко започва, когато фирмите за проучване на пазарните тенденции (на френски те се наричат „cabinets de tendence“, а на английски — „trend adapters“) забележат, че определена прослойка от обществото се интересува повече от определени теми, отколкото от други. Това няма директна връзка с модата. Проучването се прави въз основа на интервюта с потребителите, мониторинг на мостри, но най-вече посредством внимателното наблюдение на цяла армия от хора — обикновено между двайсет и трийсет години, — които ходят по дискотеки, движат се по улиците, четат всичко, което се публикува по блоговете в интернет. Те никога не поглеждат витрините, дори там да са най-престижните марки — всичко, изложено на витрините, вече е достигнало до широката публика и е осъдено на смърт.

Онова, което гениите от фирмите за проучване на пазарните тенденции биха искали да знаят с точност, е: Каква ще е следващата грижа или интерес на потребителя? Младите, които нямат достатъчно пари, за да си купуват луксозни стоки, са принудени да измислят нови дрехи. Понеже не се отлепят от компютъра, споделят интересите си с другите и често това се превръща във вирус, който заразява цялото общество. Младите оказват влияние върху родителите си по отношение на политиката, книгите, музиката — не става обратното, както смятат наивниците. От друга страна, родителите оказват влияние върху младите, що се отнася до тъй наречената „ценностна система“. Дори младите да са бунтари по природа, пак вярват, че семейството има право. Може да се обличат странно и да харесват певци, които вият и чупят китари, но само толкова. Нямат куража да отидат по-далече и да предизвикат истинска революция в нравите.

„Вече са го правили в миналото. Но за щастие тази вълна отмина.“

Тъй като в този момент фирмите, проучващи тенденциите, показват, че обществото се движи към един по-консервативен стил, далече от заплахата на „суфражетките“ (които в началото на XX век са се борили и са извоювали правото на жените да гласуват) или на дългокосите нечистоплътни хипита (група безумци, решили един ден, че могат да живеят в мир и свободна любов).

 

 

През 1960 г. например светът, обхванат от кървавите войни на постколониалния период, ужасен от заплахата за ядрена война и същевременно в икономически подем, отчаяно се нуждаеше от мъничко радост. Както Кристиан Диор беше осъзнал, че надеждата за изобилие се крие в излишеството от плат, така и дизайнерите потърсиха в комбинацията от цветове начин, с който да се повдигне общият дух, и стигнаха до извода, че червеното и виолетовото са в състояние едновременно да успокояват и провокират.

Четирийсет години по-късно колективната визия изцяло се е променила — светът вече не се намира под заплахата от война, а над него са надвиснали сериозни проблеми с околната среда. И дизайнерите се насочват към други тонове, свързани с природата, като пясъка в пустинята, горите, водата в морето. Между единия и другия период се раждат и изчезват други тенденции — психеделична, футуристична, аристократична, носталгична.

Преди да се определят големите колекции, фирмите, проучващи тенденциите на пазара, дават обща панорама на световното състояние на духа. В днешно време сякаш основна тема на човешките тревоги — като изключим войните, глада в Африка, тероризма, незачитането на човешките права, арогантността на някои развити нации — е как да опазим нашата нещастна планета от многото заплахи, които обществото ни е създало.

„Екология. Да се съхрани Земята. Колко смешно.“

Хамид знае, че няма смисъл да се бори срещу колективното подсъзнание. Цветовете, аксесоарите, тъканите, предполагаемите благотворителни дейности на Суперкласата, публикуваните книги, музиката по радиото, документалните филми за бивши политици, новите филми, материалът за обувки, системите за гориво на автомобилите, петициите за конгресмените, ценните книжа, продавани от най-големите банки в света, сякаш всичко е концентрирано в едно-единствено нещо — да се спаси планетата. Цели състояния се трупат за броени дни, големи международни компании успяват да си осигурят място в пресата заради една или друга абсолютно незначителна дейност в тази област, безскрупулни фондации пускат реклами в могъщи телевизионни канали и получават стотици милиони долари от дарения, защото всички изглеждат загрижени за съдбата на Земята.

Всеки път, когато прочете във вестник или списание как политиците неизменно използват глобалното затопляне или разрушаването на околната среда като платформа за изборните си кампании, си мисли:

„Как е възможно да сме толкова арогантни? Планетата винаги е била и ще бъде по-силна от нас. Не можем да я унищожим. Ако преминем определена граница, Земята ще се погрижи да ни изтрие от лицето си, но ще продължи да съществува. Защо не започнем да казваме, че не бива «да позволим планетата да ни унищожи»?“

Защото „да спасим планетата“ дава усещането за сила, за действеност, за благородство. Докато „да не позволим планетата да ни унищожи“ може да ни доведе до отчаяние, до безсилие, до истинския размер на нашите бедни и ограничени възможности.

Но в крайна сметка тъкмо това показваха тенденциите, а модата трябва да се нагажда към желанията на потребителите. Фабриките за багрила сега създаваха най-добрите тоналности за следващата колекция. Производителите на платове търсеха естествени нишки, фирмите за аксесоари като колани, чанти, очила и часовници правеха всичко възможно да се приспособят — или поне да се преструват, че се приспособяват — и отпечатваха на рециклирана хартия брошури относно огромните си усилия да опазят околната среда. Всичко това щеше да се покаже на дизайнерите на най-големия панаир на модата, недостъпен за публиката, с красноречивото име „Премиер визион“ (Първо представяне).

От този момент нататък всеки щеше да подготвя своите колекции, щеше да прояви творчество и всички щяха да имат усещането, че висшата мода е абсолютно новаторска, оригинална, различна. Нищо подобно. Всички следваха буквално онова, което казваха специалистите по пазарни тенденции. Колкото по-важна бе марката, по-малко желание имаше да рискува, тъй като работата на стотици хиляди хора по целия свят зависеше от решенията на една малобройна група, Суперкласата на модата, на която вече й беше омръзнало да се преструва, че продава нещо различно на всеки шест месеца.

 

 

Първите скици се правеха от „неразбраните гении“, които мечтаеха да видят някой ден името си върху етикета на дреха. Работеха приблизително около шест до осем месеца, отначало ползваха само хартия и молив, после правеха прототипове от евтин материал, който може да бъде сниман с модели и анализиран от шефовете. От всеки сто прототипа избираха около двайсет за следващото ревю. Правеха се корекции — нови копчета, различна кройка на ръкавите, декоративни шевове.

Още снимки — този път със седнали модели, с легнали модели, с модели, които се движат — и още корекции, тъй като коментари от рода на „става само за манекенки на ревю“ можеха да съсипят цялата колекция и да поставят под въпрос репутацията на марката. В този процес някои от „неразбраните гении“ биваха незабавно освобождавани без право на обезщетение, тъй като винаги се оказваха там просто на „стаж“. Най-талантливите трябваше да коригират многократно своите работи и да са с ясното съзнание, че колкото и голям да е успехът на техния тоалет, ще бъде спомената само марката.

Всички обещаваха един ден да си отмъстят. Всички си казваха, че накрая ще отворят собствен бутик и ще получат признание. Но всички се усмихваха и продължаваха да работят, сякаш са много въодушевени от това, че са избрани. А след окончателната селекция на предложените модели още хора се оказваха уволнени и заменени с нови (за следващата колекция). Най-накрая се използваха избраните материи, за да се направят дрехите за ревюто.

Сякаш за първи път щяха да бъдат показани публично. Което беше част от легендата, разбира се.

Защото по същото време посредници от цял свят вече държаха в ръцете си снимки на техни дрехи от всички ъгли, разполагаха с аксесоарите, вида тъкан, препоръчителната цена, местата, където можеха да поръчат материите. В зависимост от това колко бе важна марката, „новата колекция“ започваше да се произвежда в индустриални количества на различни места по света.

Най-накрая идваше големият ден — по-точно трите седмици, които бележеха началото на една нова ера (която, както е известно, траеше само шест месеца). Започваше в Лондон, минаваше през Милано и завършваше в Париж. Канеха се журналисти от цял свят, фотографите си оспорваха привилегированите места, всичко се пазеше в тайна, вестници и списания посвещаваха страници и още страници на новостите, жените се прехласваха, мъжете гледаха с известно презрение на онова, което смятаха просто за „мода“, и мислеха как трябва да похарчат няколко хиляди долара за нещо, което за тях няма никакво значение, но което съпругите им смятаха за голямата емблема на Суперкласата.

Седмица по-късно представеното като абсолютно неповторима колекция вече се намираше по магазините в целия свят. Никой не се питаше как е пристигнало толкова бързо и как е произведено за толкова кратко време.

Легендата е по-важна от действителността.

Потребителите не си даваха сметка, че модата е създадена от онези, които се подчиняват на вече съществуващата мода. Че уникалността е просто лъжа, в която искат да вярват. Че голяма част от прехвалените в модните издания колекции принадлежат на големи конгломерати за луксозни стоки, които поддържат същите тези вестници и списания с реклами на цяла страница.

Разбира се, че имаше изключения. След няколкогодишна борба Хамид стана едно от тях. И в това бе неговата сила.

 

 

Забелязва, че Ева отново проверява мобилния си телефон. Нямаше навика да го прави. В действителност мразеше онзи апарат може би защото й напомняше за миналата връзка, за етап от живота й, който той така и не успя да разбере, понеже винаги избягваха темата. Поглежда часовника — все още имат време да допият кафето си без напрежение. Отново поглежда към дизайнера.

Ако можеше всичко да започва от фабриката за бои и да свършва на ревюто. Но не беше така.

 

 

Той и човекът, който сега съзерцава сам хоризонта, се бяха срещнали за пръв път на „Премиер визион“. Хамид още работеше за голямата марка, която го беше наела като дизайнер, въпреки че шейхът вече сформираше една малка армия от единайсет души, която щеше да осъществи идеята да покажат чрез модата своя свят, своята религия и своята култура.

— През по-голямата част от времето слушаме обяснения как простите неща могат да бъдат представени по-сложно — каза Хамид.

Разхождаха се между щандовете, излагащи нови тъкани, революционни технологии, цветове, които щяха да бъдат използвани през следващите две години, все по-скъпи аксесоари — токи на колани от платина, портфейли за кредитни карти, които се отваряха с натискане на копче, гривни, които можеха да се регулират до милиметър с помощта на винтче, инкрустирано с брилянти. Дизайнерът го изгледа от глава до пети.

— Светът винаги е бил и ще продължи да бъде сложен.

— Не съм на това мнение. И ако някой ден ми се наложи да напусна мястото, на което работя, то ще е, за да започна собствен бизнес, който ще опровергава всичко, което наблюдаваме в момента.

Дизайнерът се разсмя.

— Знаеш какъв е светът ни. Вече си чувал да се говори за Федерацията, нали? Чужденците попадат в нея само след големи, много големи усилия.

Френската федерация по висша мода беше сред най-трудно достъпните клубове в света. Определяше кой ще участва на Седмиците на модата в Париж и диктуваше условията на участниците. Създадена през 1968 година, тя имаше огромно влияние. Беше патентовала израза „висша мода“ (haute-couture), та никой друг да не може да го използва без риск да бъде съден. Издаваше десетте хиляди броя на Официалния каталог на двете големи годишни събития, решаваше как да се разпределят двете хиляди пропуска за журналисти от цял свят, избираше големите купувачи и местата за ревютата — според значимостта на дизайнера.

— Знам какъв е — отвърна Хамид, приключвайки разговора. Почувства, че човекът, с когото говори, в бъдеще ще е голям дизайнер. Също така разбра, че никога няма да бъдат приятели.

Шест месеца по-късно всичко беше готово за неговото голямо приключение — напусна работа, отвори първия магазин на „Сен Жермен де Пре“ и започна да се бори така, както можеше. Изгуби много битки. Но проумя едно — не можеше да се превие пред тиранията на фирмите, които диктуваха модните тенденции. Трябваше да бъде оригинален. Защото носеше със себе си простичкия начин на живот на бедуините, мъдростта на пустинята, наученото в модната къща, където бе работил повече от година, защото разчиташе на присъствието на хора, разбиращи от финанси, и на абсолютно оригинални и непознати материи.

След две години отвори пет-шест големи магазина из цяла Франция и бе приет във Федерацията — не само заради своя талант, но и заради връзките на шейха, чиито пратеници контролираха стриктно кои френски фирми могат да имат филиали в страната им.

Времето минаваше, хората променяха мнението си, едни президенти встъпваха в длъжност, други си отиваха, новите технологии придобиваха популярност, интернет завладяваше комуникациите по света, общественото мнение ставаше все по-прозрачно във всички сфери на човешката дейност, луксът и блясъкът отново си възвръщаха изгубените позиции. Дейността му се разрастваше и се разпростираше и в останалата част от света — вече не се занимаваше само с тоалети, но и с аксесоари, мебели, козметика, уникални материи.

Сега Хамид беше собственик на империя и всички онези, които бяха инвестирали в неговата мечта, бяха напълно компенсирани с дивидентите, които плащаше на акционерите. Продължаваше да надзирава лично голяма част от продукцията на своите фирми, присъстваше на най-важните фотосесии, обичаше да рисува повечето от моделите, ходеше в пустинята поне три пъти в годината, молеше се над гроба на своя баща и се отчиташе пред шейха. Сега пред Хамид имаше ново предизвикателство — да направи филм.

Поглежда часовника си. Казва на Ева, че е време да тръгват. Тя пита дали наистина е толкова важно.

— Не е толкова важно. Но аз бих искал да присъствам.

Ева става. Хамид поглежда за последен път към самотния известен дизайнер, който съзерцава Средиземно море, чужд за всичко останало.