Паулу Коелю
Победителят е сам (28)

21:02 Ч.

На половин час път с кола от Кан, в друга държава, където се говори същият език, използва се същата парична единица, няма граничен контрол, но има съвсем различна политическа система от френската — властта е в ръцете на принц, както едно време, — един мъж седи пред своя компютър. Преди петнайсет минути е получил електронно писмо, с което му съобщават, че е бил убит прочут актьор.

Морис гледа снимката на жертвата, изобщо няма представа кой е, отдавна не е ходил на кино. Но навярно е някой важен, тъй като в един от новинарските портали вече са качили информация за убийството му.

Въпреки че сега е пенсионер, за него подобни казуси са като игра на шах, в която рядко се оставя противникът да го победи. Не се касае за неговата кариера, а за самоуважението му.

Има някои правила, които обича да спазва още от времето, когато работеше в Скотланд Ярд: да започне да измисля всякакви хипотези и да ги изключва една по една, докато останат само най-вероятните. Той не обича да разчита на късмета. На заседанията, на които се правеха оценки на работата, обичаше да провокира колегите си: „Всичко, което знаете, се дължи на опита ви, натрупан през годините. Но тези стари решения служат само за стари проблеми. Ако искате да бъдете креативни, забравете за малко, че имате опит!“

Най-възрастните се преструваха, че си водят записки, най-младите го гледаха стреснато и заседанията винаги завършваха така, сякаш нищо не е казал. Но той знаеше, че посланието му е чуто и скоро — без да му признаят заслугата, разбира се — висшестоящите започнаха да искат повече нови идеи.

Разпечатва досиетата, които полицията в Кан му е пратила. Мрази да използва хартия, тъй като не иска да го обвинят, че е сериен убиец на гори, но понякога е необходимо.

Започва да сравнява modus operandi, т.е. метода, по който са извършени престъпленията. Час от денонощието (както сутрин, така и следобед и вечер), оръжие (ръце, отрова, острие), тип жертва (мъже и жени на различна възраст), разстояние от жертвата (две с директен физически контакт и две без никакъв), оказана съпротива (никаква при всичките случаи).

Когато се чувства като в тунел без изход, най-доброто, което може да направи, е да остави мислите си да блуждаят известно време, докато подсъзнанието му работи. Отваря на екрана на компютъра си таблото с котировките на Нюйоркската фондова борса. Тъй като няма пари, вложени в акции, това е ужасно скучно за него, но си мисли, че и той действа като брокерите. Опитът му анализира цялата информация до момента, а интуицията му дава отговорите — нови и креативни. След двайсет минути отново се връща към досиетата — главата му отново е празна.

Действието дава резултат. Да, има нещо общо между всичките престъпления.

Убиецът е много начетен. Навярно е прекарал дни и седмици в проучване на най-добрия начин, по който да изпълни мисията си. Знае как да борави с отрови, без да рискува. Получил е цианида запечатан. Познава анатомията добре, за да успее да вкара острието на точното място, без да срещне кост по пътя си. Нанася смъртоносни удари без много усилия. Вероятно е чел и за серийните убийства и знае, че почеркът води към убиеца. Затова той извършва своите престъпления по различен начин, без да се придържа към определен modus operandi.

 

 

Но това е невъзможно. Несъмнено подсъзнателно е оставил своя почерк на действие, който Морис все още не може да разчете.

Има още нещо важно — разполага с достатъчно пари, за да изкара курс по самбо и да е абсолютно запознат с точките по тялото, които трябва да засегне, за да парализира жертвата си. Има връзки — не е купил отровите от аптеката на ъгъла, нито пък от местния криминален контингент. Става дума за доста сложни химически оръжия, които изискват внимателно боравене и прилагане. Трябва да е използвал други хора, за да си ги набави.

Накрая, работи много бързо, което кара Морис да предположи, че няма да остане дълго. Може би седмица или няколко дни.

Докъде би могъл да стигне?

Ако не успява да стигне до заключение сега, то е, защото е привикнал към правилата на играта. Изгубил е спонтанността, за която апелираше пред своите подчинени. Ето какво изисква светът от хората: да станат посредствени с течение на времето, за да не гледат на тях като на странни ентусиасти. За обществото старостта е клеймо, а не признак на помъдряване. Всички смятат, че човек, минал петдесетте, вече не може да следва темпото, с което се случват нещата в съвременния свят.

Разбира се, вече не може да тича като преди и му трябват очила за четене. Но умът му е по-остър отвсякога — поне му се иска да вярва, че е така.

Ами престъплението? Щом е толкова умен, за колкото се смята, защо не успява да разреши нещо, което преди му се е струвало толкова лесно?

В момента не може да стигне доникъде. Трябва да изчака да се появят още няколко жертви.