Паулу Коелю
Победителят е сам (24)

19:31 ч.

Най-накрая беше разбрал, че е невъзможно да търси щастието на всяка цена — животът вече му беше дал максимума и той започваше да осъзнава, че винаги е бил щедър към него. Сега, до края на дните си, щеше да се посвети да разравя скритите в страданието му богатства и да се възползва от всяка секунда радост така, сякаш е последната.

Беше победил изкушенията. Закриляше го духът на момичето, което идеално разбираше неговата мисия и вече започваше да му отваря очите за истинските причини за това идване в Кан.

За миг в онази пицария, докато си припомняше чутото от записите, Изкушението го обвини, че е умствено неуравновесен човек, който си въобразява, че в името на любовта му е позволено всичко. Но, слава богу, най-трудният момент вече беше в миналото.

Той е съвсем нормален. Работата му изисква дисциплина, графици, търговски нюх, планиране. Много от приятелите му казват, че напоследък е по-затворен отпреди, но те просто не знаят, че винаги си е бил такъв. Фактът, че е бил принуден да ходи по разни тържества, сватби и кръщенета, да се преструва, че се забавлява, докато играе голф в неделя — всичко това е само стратегия в търсенето на професионална цел. Винаги е мразел светския живот, където хората крият зад усмивките истинската тъга на душите си. Не му беше трудно да научи, че Суперкласата е толкова зависима от успеха си, колкото един наркоман от дрогата, и същевременно доста по-нещастна от хората, които просто мечтаят за дом, градина, дете, което си играе, чиния с храна на масата и запалена камина през зимата. Те осъзнават своите предели, знаят, че животът е кратък. За какво им е да вървят напред?

Суперкласата се опитва да продава своите ценности.

Нормалните човешки същества се оплакват от божията несправедливост, страдат, когато гледат как другите се забавляват, и не разбират, че всъщност никой не се забавлява, че всички са притеснени и неуверени, всички прикриват огромен комплекс за малоценност зад бижутата, колите и пълните с пари портфейли.

Игор е човек с по-непретенциозен вкус, въпреки че Ева все недоволстваше от начина му на обличане. Но за какво му е да си купува безбожно скъпа риза, като и бездруго етикетът й е скрит на врата? Какво е предимството да се ходи в модните ресторанти, след като там не се казва нищо важно? Ева обикновено му натякваше, че не е достатъчно разговорлив на служебните тържества и бизнес вечерите, на които бе принуден да ходи. Игор се опитваше да промени поведението си, насилваше се да бъде по-общителен, но всичко му се струваше безинтересно. Гледаше хората край себе си, които не спираха да говорят, сравняваха цените на акциите си, хвалеха се с чудните си нови яхти, правеха дълги коментари относно художниците експресионисти само защото бяха записали думите на екскурзовода при посещението на музея в Париж, твърдяха, че някой писател е по-добър от друг, понеже бяха попрехвърлили критиките, тъй като нямаха време за самите книги.

Всички бяха много начетени. Всички бяха много богати. Всички бяха изключително обаятелни. И всички в края на деня се питаха: „Не е ли време да спра?“ И всички си отговаряха: „Ако го направя, животът ми ще изгуби смисъл.“

Сякаш знаеха какво представлява смисълът на живота.

 

 

Изкушението изгуби битката. Искаше да го накара да повярва, че е луд — едно е да планираш пожертването на определени хора, но съвсем друго е да имаш способности и кураж да го осъществиш. Изкушението казваше, че всички мечтаем да извършваме престъпления, но само онези с умствени отклонения превръщат в действителност тази своя зловеща идея.

Игор си е съвсем добре с ума. Преуспял е. Само да искаше, можеше да наеме някой професионален убиец, най-добрия в света, за да изпълни задачата и да прати съобщенията на Ева. Можеше да се свърже с най-добрата рекламна агенция в света и след година за него да пишат не само в икономическите списания, но и в онези, които отразяват успеха и блясъка. Тогава бившата му жена със сигурност щеше да осъзнае последиците от погрешното си решение, а той щеше да намери точния момент да й прати цветя и да я помоли да се върне — щеше да й прости. Имаше връзки във всички социални прослойки, от собствениците на фирми, които са стигнали до върха с много усилия и упорство, до престъпниците, които никога не са имали шанса да покажат добрата си страна.

Ако се намираше в Кан, то не е, защото изпитваше нездраво удоволствие да види какво изразяват очите на човек, когато се намира пред неизбежното. Ако бе решил да застане на огневата линия, на рисковата позиция, където се намираше сега, то бе, защото вярваше, че стъпките му през този ден, който сякаш никога нямаше да свърши, ще бъдат основополагащи за новия Игор, съществуващ вътре в него, който трябваше да успее да възкръсне от пепелта на своята трагедия.

Беше способен да взема трудни решения и да стига до края, макар и никой, включително самата Ева, да не разбра какво става в тъмните лабиринти на душата му. Страда мълчаливо години наред, когато го заплашваха разни хора и групировки, реагира дискретно, когато реши, че е достатъчно силен да ликвидира хората, които го бяха заплашвали. Трябваше да прояви огромно самообладание, за да не допусне животът му да бъде белязан от лошите неща, които беше преживял. Никога не пренесе опасенията и страховете си у дома — Ева трябваше да има спокоен живот, без да й се налага да знае за стреса, през който минава всеки човек на бизнеса. Реши да й спести всичко, но не получи същото в замяна, дори не бе разбран.

Духът на момичето го беше утешил с тази мисъл, но беше добавил нещо, за което дотогава не се беше сещал: той не се намираше там, за да спечели отново човека, който го беше напуснал, а за да проумее най-накрая, че Ева не заслужава всичките онези години на болка, всичките онези месеци на планиране, както и цялата му способност да прощава, да бъде великодушен и търпелив.

Изпрати й едно, две, три съобщения, но тя не реагира. За нея щеше да е безкрайно лесно да разбере къде е отседнал. Пет-шест обаждания в луксозните хотели нямаше да решат въпроса, тъй като се беше регистрирал с друго име и професия. Но който търси — намира.

Беше прочел статистиките. Кан имаше само седемдесет хиляди жители. Този брой обикновено се утрояваше по време на Фестивала, но хората, които идваха, посещаваха все същите места. Къде беше тя? Настанена в същия хотел, където беше отседнал и той; ходеше в същия бар — знаеше, защото ги беше видял двамата предишната вечер. Въпреки това Ева не обикаляше по „Ла Кроазет“ да го търси. Не звънеше на общите им приятели, опитвайки се да разбере къде е. Поне един разполагаше с цялата информация, тъй като си представяше, че онази, която смяташе за жената на своя живот, ще го потърси, след като разбере, че е толкова близо.

Приятелят беше получил инструкции как да се срещнат, но до момента — абсолютно нищо.

 

 

Съблича се и влиза под душа. Ева не го заслужава. Почти е сигурен, че тази вечер ще се срещнат, но от минута на минута това сякаш губи значение. Може би неговата мисия е по-голяма от това просто да си върне любовта на човека, който го е предал и който разпространява лоши неща за него. Духът на момичето с дебелите вежди го кара да си припомни разказаната от един стар афганистанец история в почивката между битките.

 

 

Населението на един град в пустинните планини на провинция Херат след векове на безредици и лошо управление било отчаяно. Не можело да срине монархията така изведнъж, но същевременно вече не понасяло многото поколения арогантни и егоистични управници. Свикали Лоя Джирга, както се наричал съветът на местните мъдреци.

Лоя Джирга решила: ще се избира цар на всеки четири години и той ще разполага с абсолютна власт. Ще може да увеличава данъците, да изисква пълно подчинение, да си избира различна жена всяка нощ, да яде и да пие, докато може. Ще носи най-хубавите дрехи, ще язди най-добрите животни. И накрая, всяка негова заповед, колкото и абсурдна да е, трябва да бъде изпълнена, без да се обсъжда дали е логична или справедлива. Но когато изтекат четирите години, ще трябва да се откаже от трона и да напусне мястото, като вземе със себе си единствено своето семейство и дрехите на гърба си.

Всички знаели, че това означава да умре най-много до три-четири дни, тъй като в тази долина нямало нищо друго, освен безкрайна пустиня — смразяващо студена през зимата и нетърпимо гореща през лятото.

Мъдреците от Лоя Джирга си представяли, че никой не би посмял да вземе властта, и така ще могат да се върнат към старата система на демократични избори. Решението било разпространено, тронът на управника бил свободен, но условията били строги. Отначало доста хора се зарадвали на възможността. Някакъв старец, болен от рак, приел предизвикателството, но умрял по време на мандата си с усмивка на лице. Последвал го един луд, но заради умствените си проблеми си тръгнал след четири месеца (грешно бил разбрал) и изчезнал в пустинята. После тръгнали слухове, че тронът е прокълнат, и повече никой не посмял да рискува. Градът останал без владетел, започнало да царува безредието и жителите разбрали, че монархията трябва да бъде забравена завинаги. Приготвили се да променят своите навици и обичаи.

Лоя Джирга започнала да приветства мъдрото решение на своите членове. Не задължили народа да избира, просто успели да премахнат амбицията на онези, които желаели властта на всяка цена.

Тъкмо тогава се появил един женен мъж с три деца. Всъщност бил съвсем млад, още момче.

— Приемам поста — казал той.

Мъдреците се опитали да му обяснят рисковете на властта. Все пак имал семейство. Казали му, че всичко е измислено просто за да откажат авантюристите и деспотите. Но момчето било твърдо в решението си. И тъй като нямало връщане назад, на Лоя Джирга не оставал друг избор, освен да чака още четири години, преди да осъществи плановете си по-нататък.

Момчето и неговото семейство станали отлични управници. Били справедливи, разпределяли много добре богатствата, свалили цените на хранителните продукти, организирали всенародни тържества при смяна на сезоните, поощрявали занаятчийството и музиката. Същевременно всяка нощ дълъг керван от коне напускал мястото, влачейки тежки каруци, чието съдържание било покрито с платнища, та никой да не може да види какво има вътре.

Тези каруци никога не се връщали.

Отначало мъдреците от Лоя Джирга мислели, че се краде съкровището. Но се утешавали с факта, че момчето никога не се осмелявало да се отдалечи от стените на града. Ако го било сторило и било изкачило първата планина, щяло да открие, че конете умират, преди да стигнат твърде далече — та те се намирали в едно от най-непригодните за живеене места на планетата. Събрали се отново и си казали: да го оставим да прави каквото иска. След като мине неговото царуване, ще отидем на мястото, където конете са паднали от умора, а конниците са умрели от жажда, и ще си върнем всичко обратно.

Престанали да се безпокоят и зачакали търпеливо.

В края на четирите години момчето било принудено да слезе от трона и да напусне града. Населението се разбунтувало — в края на краищата отдавна не били имали толкова мъдър и справедлив управник!

Но решението на Лоя Джирга трябвало да се уважи. Момчето отишло при жена си и децата си и ги помолило да го последват.

— Аз ще дойда с теб — казала жена му. — Но остави поне децата ни тук, че да могат да оцелеят и да разказват твоята история.

— Довери ми се.

Тъй като племенните закони били строги, жената нямала друг избор, освен да се подчини на мъжа си. Яхнали конете си, отправили се към градските порти, сбогували се с хората, с които се сприятелили по време на царуването. Лоя Джирга била доволна — дори и при толкова много поддръжници на досегашния цар условието трябвало да бъде изпълнено. Повече никой нямало да се осмели да се качи на трона и най-накрая щели да се възстановят демократичните традиции.

Щом имали възможност, щели да си върнат съкровищата, които сигурно били захвърлени в пустинята на по-малко от три дни път.

Семейството напредвало към долината на смъртта, потънало в мълчание. Жената не се осмелявала да говори, а децата не разбирали какво става. Бившият цар бил потънал в мислите си. Изкачили един хълм, целия ден пресичали широка равнина и накрая легнали да спят на върха на следващия хълм.

Жената станала рано сутринта — искала да се възползва от последните си дни живот, за да погледа планините на земята, която толкова обичала. Изкачила се на самия връх и погледнала надолу, сигурна, че ще види друга пустинна равнина. И не повярвала на очите си.

В продължение на четири години керваните, потеглящи през нощта, не пренасяли злато и пари.

Носели тухли, семена, греди, керемиди, платове, подправки, животни и традиционни инструменти за добиване на вода дълбоко от почвата.

Пред нея се простирал друг град — много по-модерен и по-красив, където всичко работело.

— Ето го твоето царство — казал мъжът й, който току-що се бил събудил. — Откакто разбрах за закона, знаех, че е безсмислено да се опитваме да променим за четири години нещо, което е било съсипано от векове наред поквара и лошо управление. Но бях сигурен в едно. Че всичко може да се започне отначало.

 

 

Сега той започва всичко отначало, докато водата тече върху лицето му. Най-накрая е разбрал защо първият човек, с когото наистина разговаря в Кан, сега е до него и го насочва в правилната посока, и му помага, и му обяснява, че жертвата му не е била случайна и ненужна. От друга страна, го е накарал да проумее, че Ева винаги е била едно покварено същество, интересуващо се само от това как да се издигне в обществото, готово дори да напусне семейството си.

„Когато се върнеш в Москва, започни да спортуваш. Спортувай много. Това ще ти помогне да се освободиш от напрежението.“

Успява да види лицето й в облаците от пара. Никога не е бил толкова близо до някого, както сега до Оливия, момичето с дебелите вежди.

„Продължавай нататък. Дори и вече да не си убеден, продължавай нататък. Божиите знаци са загадка и понякога пътят се разкрива само когато човек тръгне по него.“

Благодаря ти, Оливия. Кой знае дали не е тук, за да покаже на света абсурдите на съвремието, чието върховно проявление е именно Кан?

Не е убеден в това. Но каквото и да е, той е тук поради някаква причина, и двете години напрежение, планиране, страх, несигурност най-накрая са оправдани.

 

 

Може да си представи какъв ще е следващият Фестивал. На хората сигурно ще им трябват магнитни карти дори за плажните забавления, ще има елитни снайперисти по всички покриви, стотици цивилни полицаи ще се смесват с тълпата, ще има детектори за метал на входа на всеки хотел, където големи деца от Суперкласата ще трябва да чакат, докато полицаите ровят в чантите им, събуват ги, молят ги да се върнат отново, защото са забравили някоя монета в джоба си и апаратът е свирнал, нареждат на мъже с посивели коси да си вдигнат ръцете, за да бъдат претърсени като обикновени престъпници, отвеждат жените до единствения брезентов параван, монтиран на входа — сривайки напълно старата местна изисканост, — където трябва търпеливо да чакат на опашка, за да бъдат претърсвани, докато жената полицай открие защо алармата е засвирила, а то е, защото банелите на сутиена са метални.

Градът ще започне да разкрива истинското си лице. Луксът и блясъкът ще се заменят с напрежение, обиди, безразлични погледи от страна на полицаите, загубено време. Все по-голяма отчужденост — този път провокирана от системата, а не от вечната арогантност на избраните. Върху плещите на данъкоплатците ще паднат тежки данъци заради прехвърлените тук военни подразделения, имащи за задача да пазят хора, които се опитват да се забавляват на място, което всъщност си е обикновен балнеоцентър.

Демонстрации. Почтени работници, протестиращи срещу онова, което смятат за абсурд. Общината ще излезе с декларация, че започва да обмисля възможността да прехвърли разходите на организаторите на Фестивала. Спонсорите, които биха могли да поемат тези разходи, няма да проявяват интерес, тъй като един от тях е бил унижен от някакъв незначителен човек, който го е накарал да млъкне и да зачита изискванията за сигурност.

Кан ще започне да умира. След две години ще осъзнаят, че всичко, което са направили, за да съблюдават закона и реда, наистина си е струвало — няма нито едно престъпление по време на Фестивала. Терористите вече няма да могат да всяват паника.

Ще пожелаят да се върнат назад, но вече ще е невъзможно. Кан ще продължи да умира. Новият Вавилон ще е разрушен. Содом на съвремието ще е зачеркнат от картата.

 

 

Излиза от банята с категорично решение: когато се върне в Русия, ще накара подчинените си да открият фамилното име на момичето. Ще направи анонимни дарения чрез неподозирани банки. Ще изпрати някой талантлив писател да напише нейната история и ще се нагърби с разходите по превода в целия свят.

„Историята на млада продавачка на сувенири, която годеникът й биел, а родителите й експлоатирали, докато един ден не предала душата си в ръцете на чужденец и с това променила част от облика на планетата.“

Отваря гардероба, взема една безупречно чиста бяла риза, добре огладен смокинг, ръчно изработени лачени обувки. Няма проблеми с връзването на папийонката, прави това поне веднъж седмично.

Включва телевизора — време е за местните новини. Дефилирането по червения килим заема голяма част от новините, но все пак има и малък репортаж за жена, убита на един кей.

Полицията е заградила мястото, момчето, присъствало на сцената (Игор обръща внимание, но няма ни най-малко желание да си отмъщава за нищо), казва, че е видяло двойка влюбени да седят и да си приказват, мъжът измъкнал малко острие и започнал да го прекарва през тялото на жената, която изглеждала доволна. Затова не повикало веднага полицията, било убедено, че това е просто шега.

„Как изглеждаше?“

Бял, на около четирийсет години, с такива и такива дрехи и изискани маниери.

Няма за какво да се тревожи. Отваря кожената си чанта и вади два плика за писма. В единия има покана за партито, което ще започне след час (въпреки че всички са наясно, че в действителност ще започне с минимум деветдесет минути закъснение), където ще срещне Ева — щом тя не го е потърсила, добре. Вече е късно, той ще се срещне с нея на всяка цена. По-малко от двайсет и четири часа бяха достатъчни, за да осъзнае за каква личност е бил женен и колко напразно е страдал през тези две години.

Другият плик е сребрист, херметически запечатан, пише с красив почерк, който може да е както мъжки, така и женски: „За теб“

Коридорите се охраняват от видеокамери — както е в повечето хотели в днешно време. В някое мазе на сградата има една тъмна стая, където група хора внимателно следят и забелязват всяка подробност от случващото се. Усилията са насочени към всичко извън рамките на нормалното, като например към мъжа, който преди няколко часа се качваше и слизаше по стълбите. Веднага изпратиха агент да разбере какво става и получиха като отговор „безплатна тренировка“. Тъй като човекът беше гост на хотела, агентът се извини и се отдалечи.

Разбира се, че не се интересуват от гости, които влизат в чужди стаи и излизат едва на другия ден, обикновено след закуската. Това е нормално. Това не ги засяга.

Мониторите, са свързани със специална система за дигитално записване. Всичко, което става в общите части, се пази в продължение на шест месеца в специален сейф, за който само управителите имат ключ. Никой хотел в света не желае да изгуби клиентите си само защото някой ревнив съпруг с достатъчно пари е успял да подкупи човек от персонала, наблюдаващ определен ъгъл от коридора, и е предоставил (или продал) материала на жълтата преса, след като е представил доказателствата в съда, та съпругата му да не може да получи част от състоянието.

Ако такова нещо се случи, би било трагичен удар върху престижа на заведението, което цени своята дискретност и държи да му се има доверие. Търсенето веднага би спаднало драстично — в края на краищата щом една двойка е избрала да отиде в луксозен хотел, то е, защото знае, че служителите никога не виждат нищо повече от онова, което са ги научили да виждат. Ако някой поръча храна в стаята например, сервитьорът влиза с поглед, забоден в количката, подава сметката на човека, отворил вратата, за да я подпише, и никога — никога — не поглежда към леглото.

Луксозните мъжки и женски проститутки се обличат дискретно, въпреки че мъжете, които се намират в тъмната стая с монитори, знаят точно кои са, използвайки информацията, предоставена им от полицията. Това също не ги касае, но обръщат специално внимание на вратата, през която са влезли, докато не ги видят да си тръгват. В някои хотели телефонистката е натоварена със задачата да измисли фалшиво позвъняване, за да се увери, че гостът е добре — той вдига телефона, женски глас го пита за несъществуващо лице, следва гневно „сбъркали сте стаята“ и затръшване на слушалката. Мисията е изпълнена — няма причини за безпокойство.

Пияните остават изненадани, когато паднат на земята, пробват с ключа да отворят някоя стая, но не е тяхната, виждат, че вратата не се отваря, и започват да удрят по нея. В този момент изневиделица се появява загрижен служител на хотела, който „случайно“ минава оттам и предлага да ги придружи до правилното място (обикновено стаята се оказва с друг номер и на друг етаж).

Игор знае, че всяка негова стъпка се регистрира в подземието на хотела: денят, часът, минутата и секундата на всяко негово влизане в лобито, излизане от асансьора, отиване до вратата на апартамента и мигът, в който ползва магнитната карта, служеща за ключ. Оттам нататък може да диша спокойно, никой няма достъп до случващото се вътре, това би означавало да се наруши чуждото право на личен живот.

 

 

Затваря вратата и излиза.

Беше имал достатъчно време да разучи камерите в хотела, още щом пристигна предната вечер. По същия начин, по който стои въпросът с колите — колкото и огледала за обратно виждане да има, винаги има една мъртва точка, която не позволява на водача да види някое превозно средство в момента на изпреварването, — камерите показват ясно какво става в коридора, освен при четирите апартамента на ъглите. То се знае, че ако някой от хората в подземието види как човек минава през определено място, но не се появява на следващия екран, значи се е случило нещо подозрително — може би е припаднал — и веднага ще прати някого да провери какво става. Ако стигне там и не види никого, означава, че е бил поканен да влезе и това вече си е работа на гостите.

Но Игор не възнамерява да спира. Върви по коридора с най-естествения възможен вид. На завоя към фоайето с асансьорите плъзга сребристия плик под вратата на ъгъла — вероятно е врата на апартамент.

Всичкото това не трае повече от част от секундата. Ако някой долу е решил да проследи действията му, не е успял да види нищо особено. Доста по-късно, когато преровят записите, опитвайки се да идентифицират виновника за случилото се, ще им е трудно да установят точния момент на смъртта. Може гостът да не е там и да отвори плика, едва след като се върне от някое от нощните мероприятия. Може веднага да е отворил плика, но съдържащият се вътре продукт не действа мигновено.

През това време много хора ще са минали по същия път и всички те ще бъдат заподозрени. А ако някой зле облечен или занимаващ се с недотам почтена дейност — като масаж, проституция или доставка на дрога — е имал лошия късмет да мине оттам, веднага ще бъде задържан и разпитан. По време на един кинофестивал вероятността на монитора да се появи човек с такива характеристики е огромна.

Наясно е, че има опасност, която не е взел под внимание — някой е видял убийството на жената на плажа. След известна бюрократщина ще го извикат да види записите. Но той се е регистрирал с фалшив паспорт и измислено име, а на снимката е мъж с очила и мустаци (в хотела дори не си бяха направили труда да проверят, а ако го направеха, щеше да обясни, че си е обръснал мустаците и че сега носи контактни лещи).

Ако се допусне вероятността да са по-бързи от коя да е полиция по света, ако вече са стигнали до заключението, че един-единствен човек е решил да създаде спънки за доброто протичане на Фестивала, ще го чакат да се върне и щом влезе в стаята си, ще го повикат на разпит. Но Игор знае, че сега за последен път минава по коридорите на „Мартинес“.

Ще влязат в стаята му. Ще намерят абсолютно празно куфарче за ръчен багаж без никакви отпечатъци. Ще влязат в банята и ще си помислят: „Гледай ти, толкова е богат, а е решил да пере дрехите си в умивалника на хотела! Не може ли да си плати за прането?“

Някой от полицаите ще бръкне, за да вземе онова, което смята за „доказателство, където ще открият следи от ДНК, пръстови отпечатъци, косми“. Ще извика — пръстите му ще се окажат изгорени от сярната киселина, която в момента ще разяжда всичко оставено. Трябват му само фалшивият паспорт, кредитните карти и наличните пари — всичко това е в джобовете на смокинга заедно с малката берета, оръжие презряно от познавачите.

За него винаги е било лесно да пътува — мрази да носи багаж. Дори и при такава сложна за изпълнение мисия беше избрал леки леснопреносими материали. Не разбира как така някои хора мъкнат огромни куфари дори когато ще прекарат само два-три дни извън дома.

Не знае кой ще отвори плика. Не го интересува. Не той избира, а Ангелът на Смъртта. Много неща могат да се случат междувременно — включително и да не се случи нищо.

Гостът може да се обади на рецепцията и да каже, че са му предали нещо, което е за друг човек, може да помоли да дойдат да го вземат. Или да го изхвърли, като сметне, че е още някоя любезна бележка от управата на хотела, с която го питат дали всичко е наред — има си други неща за четене, а и трябва да се подготви за някое парти. Ако е мъж, който очаква всеки момент при него да дойде жена, ще го пъхне в джоба убеден, че жената, която е срещнал следобеда и която се е опитал да спечели на всяка цена, сега му дава положителен отговор. Може в стаята да има някоя двойка и тъй като никой от двамата няма да знае за кого е това „за теб“, и двамата ще решат, че не им се полага сега да започват да се подозират един друг и ще хвърлят плика през прозореца.

Но ако въпреки всичките тези възможности Ангелът на Смъртта реши наистина да размаха крилете си пред лицето на получателя, тогава той (или тя) ще отвори плика и ще види какво има вътре.

Нещо, което е било поставено там с много усилие.

 

 

Трябваше му помощта на бившите „приятели и сътрудници“, които преди му бяха дали назаем значителна сума, за да успее да създаде своята фирма, и бяха останали крайно недоволни, когато разбраха, че е решил да им върне всичко, тъй като искаха да си го вземат, когато на тях им е удобно — в края на краищата предпочитаха една абсолютно законна дейност да им даде възможност да вкарат наново в руската финансова система пари, чийто произход трудно се обяснява.

Въпреки това след период, в който почти не си говореха, възобновиха връзките. Винаги когато го молеха за някоя услуга — като например да намери място в университета за нечия дъщеря или да осигури билети за концерта, на който „клиентите“ му искаха да присъстват — Игор преобръщаше земята, за да им услужи. В края на краищата бяха единствените, повярвали в мечтите му, независимо от мотивите си за това. Ева — сега, щом се сетеше за нея, го обземаше почти неконтролируем гняв — ги обвиняваше, че са се възползвали от наивността на мъжа й, за да перат пари от трафик на оръжие. Сякаш имаше някаква разлика. Той не беше забъркан нито в купуването, нито в продажбата, а при всяка сделка на тоя свят и двете страни трябва да печелят.

А и всеки има своите трудни моменти. Някои от бившите му финансови благодетели прекараха известно време в затвора, но той никога не ги изостави — дори когато знаеше, че вече не им е необходима помощ. Достойнството на човека не се мери по обкръжаващите го хора, когато е на върха на успеха, а по способността да не забравя чия е ръката, която му е била протегната, когато най-много е имал нужда от това. Ако тази ръка е изцапана с кръв или пот, все тая — човек на ръба на пропастта не пита кой му помага да се върне на твърда земя.

Чувството на благодарност е твърде важно. Никой не стига много далеч, ако забравя хората, които са били до него, когато е имал нужда от тях. И никому не е необходимо да помни, че е помогнал или че са му помогнали — Господ наблюдава своите синове и дъщери и възнаграждава само онези, които се държат според дадената им благословия.

Така например, когато му потрябва кураре, знаеше към кого да се обърне — въпреки че му се наложи да плати абсурдна цена за нещо, което се среща сравнително често из тропическите гори.

 

 

Стига до фоайето на хотела. Мястото на събитието е на повече от половин час път с кола, а щеше да му е трудно да хване такси на улицата. Беше научил, че първото нещо, което се прави, щом човек пристигне на място като това, е да даде — без да иска нищо в замяна — щедър бакшиш на портиера. Всички преуспели бизнесмени постъпваха по този начин и винаги успяваха да си уредят резервация за най-добрите ресторанти, билети за представленията, които искаха да видят, информация за определени места в града, които не се намираха в туристическите справочници, тъй като биха скандализирали семействата от средната класа.

С усмивка поръчва и веднага успява да намери кола, докато до него друг гост се оплаква от проблемите с транспорта, с които е принуден да се сблъсква. Благодарност, нужда и добри връзки. Всеки проблем може да бъде решен.

Включително сложното производство на сребристия плик, изписан с красив почерк с подвеждащото: „За теб“

Беше го оставил за края на своята мисия, тъй като ако Ева случайно нямаше възможност да разбере останалите съобщения, това — най-сложното от всички — не би оставило място за съмнения.

Неговите приятели бяха направили жеста да му осигурят необходимото. Даваха му го без пари, но той предпочете да си плати. Имаше достатъчно средства и не обичаше да остава длъжен.

Не зададе излишни въпроси. Знаеше само, че човекът, който беше запечатал херметически съдържанието, е използвал ръкавици и маска, за да не вдиша газовете. Да, в този случай цената беше по-оправдана, отколкото при курарето, тъй като манипулацията изискваше повече внимание — въпреки че самият продукт не се намираше трудно, понеже се използва в металургията, производството на хартия, дрехи, пластмаси. Носи сравнително плашещото име цианид. Но мирише на бадеми, а видът му е безобиден.

Престава да мисли за човека, запечатал плика, и започва да си представя кой ще го отвори — близо до лицето, както се прави. Вътре ще намери бяло картонче, върху което на компютър е написано едно изречение:

„Katyusha, je t’aime.“

„Катюша? За кого става дума?“ — ще се запита човекът.

Ще забележи, че картончето е покрито с някакъв прах. От контакта с въздуха прахът се превръща в газ. Мирис на бадеми изпълва стаята.

Човекът ще се изненада, можеха да изберат някой по-приятен аромат. Сигурно е още някоя реклама на парфюм, ще си помисли веднага. Вади хартията, обръща я отсам и оттам и газът, който се отделя от праха, започва да се разпространява все по-бързо.

„Що за шега?“

Това е последната му съзнателна мисъл. Оставя картончето на масичката при вратата и се упътва към банята, за да вземе душ, да довърши грима, да оправи вратовръзката.

В този момент усеща, че сърцето му ще се пръсне. Не прави веднага връзка с аромата, изпълнил стаята му — в крайна сметка няма врагове, само конкуренти и опоненти. Още преди да стигне до банята, установява, че не може да стои на краката си. Сяда на ръба на леглото. Започва непоносимо главоболие, трудно му е да диша — това са следващите симптоми. После започва да му се повръща. Но няма време, бързо губи съзнание, дори преди да успее да свърже съдържанието на плика със състоянието си.

За няколко минути — тъй като изрично е била поръчана възможно най-голяма концентрация на продукта — дробовете му престават да работят, тялото се сгърчва, започват конвулсии, сърцето спира да изпомпва кръв и настъпва смърт.

Безболезнена. Милостива. Хуманна.

 

 

Игор се качва в таксито и дава адреса: Отел до Кап, Еден Рок, Кап д’Антиб.

Голямата галавечеря.