Паулу Коелю
Победителят е сам (22)

17:15 ч.

Три убийства. Всички статистики са надхвърлени само за няколко часа. Засега нарастването е с петдесет процента.

Отива до колата и използва специалната честота на радиото.

— В града има сериен убиец.

Гласът от другата страна промърморва нещо. Статичното електричество пречи да се чуят някои думи, но Савой разбира какво му казва.

— Не съм сигурен. Но също така нямам никакво съмнение.

Още коментар, още пращене.

— Не, не съм луд, шефе, и не си противореча постоянно. Например не съм сигурен, че ще ми преведат заплатата в края на месеца, но в същото време не се съмнявам, че ще стане. Ясен ли съм?

Пращене и гневен глас от другата страна.

— Не обсъждам увеличението на заплатата си, а само твърдя, че сигурността и съмненията могат да съжителстват, особено в професия като нашата. Да, да оставим настрана тази тема и да преминем на онова, което ни интересува. Възможно е новините по телевизията да съобщят за три убийства, тъй като и онзи мъж в болницата току-що почина. Очевидно само ние знаем, че и трите са били извършени по крайно необичаен начин, затова никой още не е заподозрял връзката между тях. Но внезапно ще спрат да гледат на Кан като на безопасен град. А ако това продължи и утре, ще започнат да се досещат, че убиецът е един и същ. Какво да направя?

Още гневни коментари от страна на началника.

— Да, тук са. Момчето, което е станало очевидец на престъплението, сега им разказва всичко. Пълно е с журналисти и фотографи. Мислех, че всички ще са струпани около червения килим, но явно съм се заблудил. Проблемът на Фестивала е, че има твърде много репортери и много малко интересни неща за отразяване.

Още нови коментари. Той взема бележника от джоба си и записва някакъв адрес.

— Добре. Отивам в Монте Карло да говоря с него.

Пращенето спира. От другата страна са прекъснали връзката.

Савой отива до края на кея, поставя сирената на покрива на колата, усилва я докрай и потегля с бясна скорост — надява се да привлече вниманието на репортерите към друго, несъществуващо още престъпление. Те познават трика и не помръдват. Продължават да разпитват момчето.

Савой е превъзбуден. Най-сетне може да остави цялата бумащина на някой подчинен и да се посвети на мечтата си — да разкрива престъпления, които противоречат на всякаква логика. Надява се да е прав, че в града има сериен убиец, който всява ужас сред жителите му. Заради скоростта, с която в днешно време се разпространява информацията, скоро ще е в светлината на прожекторите и ще обяснява, че „още нищо не е доказано“, но по такъв начин, че никой да не му повярва напълно и така светлината ще е насочена към него, докато престъпникът бъде разкрит. Защото въпреки целия блясък и разкош Кан все пак си е едно провинциално градче, където всички знаят какво става, и няма да е никак трудно да се открие убиецът.

Слава. Признание.

Дали пък не мисли само за себе си, а не за благото на своите съграждани?

Но какво лошо има да потърси малко известност? От години е принуден да преживява тези дванайсет дни, в които всички искат да блеснат повече, отколкото им позволяват възможностите. Всеки мечтае за някакво признание в работата си, все едно дали е полицай или режисьор.

„Престани да мислиш за славата. Тя сама ще дойде, стига да свършиш добре работата си. Пък и славата е капризна — представи си, че накрая се окажеш неспособен да изпълниш мисията си. Позорът също ще е публичен. Концентрирай се.“

След като е работил близо двайсет години в полицията и е заемал всякакви постове, издигайки се по заслуги, след като е прочел планини от рапорти и доклади, знае, че за разкриването на едно престъпление интуицията е точно толкова важна, колкото и логиката. Опасността в този момент, докато пътува към Монте Карло, идва не от убиеца, който навярно е изтощен от адреналина в кръвта си и разтревожен, че някой го е видял. Големият враг е пресата. Журналистите винаги следват принципа да смесват техника и интуиция — ако успеят да направят връзка между трите убийства, полицията ще изгуби контрол над ситуацията и ще настане абсолютен хаос, хората няма да смеят да се покажат на улицата, чужденците ще си заминат по-рано, търговците ще протестират срещу безсилието на властите, във всички възможни вестници ще се появят статии на челната страница. В края на краищата един сериен убиец в реалния живот е много по-интересен, отколкото на екрана.

А в следващите години Кинофестивалът вече няма да е същият — тук ще витае призракът на терора, а луксът и блясъкът ще си изберат някое по-подходящо място, където да излагат на показ своите продукти, и малко по малко онзи празник с шейсетгодишна история ще се превърне в нещо незначително, далече от прожекторите и списанията.

Той носи голяма отговорност. По-точно две големи отговорности. Първо, да разбере кой извършва тези престъпления и да го спре, преди да се е появил още някой труп в неговия район.

Второ, да контролира пресата.

Логика. Трябва да помисли логично. Кой от онези присъстващи репортери, повечето дошли от далечни градове, има точна представа за броя на престъпленията в Кан? Колко от тях биха си направили труда да се обадят в Националната гвардия, за да проверят каква е статистиката?

Логичният отговор: николко. Мислят единствено за това, което току-що се е случило. Развълнувани са, понеже един голям продуцент е получил сърдечен удар по време на традиционните обеди. Още никой не знае, че е бил отровен — докладът на патолога се намира на задната седалка на колата му. Още никой не знае — и вероятно така и няма да узнае, — че е бил замесен в мащабна схема за пране на пари.

Нелогичният отговор: винаги се появява някой, който мисли различно от останалите. При първа възможност трябва да даде необходимите обяснения, да свика пресконференция, но да говори само за убийството на американската продуцентка на пейката — така останалите престъпления ще бъдат забравени.

Една важна жена от света на киното е убита. Кой би се интересувал от смъртта на момиче без никакви изяви? Относно нейния случай всички биха стигнали до същото заключение, до което стигна той в началото на разследването — свръхдоза наркотици.

Няма риск.

Да се върне на кинопродуцентката. Може и да не е толкова важна, колкото той си мисли. Иначе сега комисарят вече щеше да му звъни по мобилния телефон. Факти: добре облечен мъж на около четирийсет години с леко прошарена коса разговаря известно време с нея, докато съзерцават хоризонта. Наблюдавани са от момче, скрито наблизо. После с хирургическа точност я пробожда, тръгва си бавно и се смесва с още стотици, с още хиляди хора като него.

Спира сирената за малко и се обажда на заместник инспектора, който е останал на местопрестъплението и когото сега навярно разпитват, вместо той да разпитва. Моли го да казва на своите палачи, журналистите, които винаги объркват нещата с прибързаните си заключения, как е „почти сигурен“, че става дума за престъпление от страст.

— Не казвай, че си напълно сигурен. Кажи, че обстоятелствата го подсказват, тъй като двамата са били плътно един до друг и са флиртували. Не става дума за обир или отмъщение, а за драматично разрешаване на лични проблеми.

Внимавай да не излъжеш. Изявленията ти се записват и по-късно може да бъдат използвани срещу теб.

— А защо трябва да обяснявам?

— Защото обстоятелствата го подсказват. А колкото по-рано получат някакъв удовлетворителен отговор, толкова по-добре за нас.

— Питат какво е оръжието на престъплението.

— „Всичко сочи“, че е бил нож, както каза свидетелят.

— Но той не е сигурен.

— Щом дори свидетелят не знае какво е видял, какво друго би могъл да твърдиш ти, освен че „всичко сочи“? Стресни момчето, кажи му, че и неговите думи се записват от журналистите и по-късно може да бъдат използвани срещу него.

Прекъсва. Иначе заместник инспекторът ще започне с неудобните въпроси.

„Всичко сочи“, че е било престъпление от страст, въпреки че жертвата току-що е пристигнала от САЩ. Въпреки че се е настанила в единична хотелска стая. Въпреки че от малкото, което успяха да научат, единствената й уговорка е била за тривиална среща на пазара за филми, намиращ се до Фестивалния дворец. Журналистите нямат достъп до тази информация.

А има и нещо още по-важно, което само той знае — никой друг от неговия екип, никой друг на този свят.

Жертвата беше дошла в болницата. Разговаряха малко и той я изпрати да си върви. Изпрати я на смърт.

Отново пуска сирената, та дано оглушителният й звук пропъди всяко чувство за вина у него. Не, не той беше забил острието в тялото й.

Разбира се, че може да мисли и така: „Жената беше там, в чакалнята, защото има връзка с наркомафията и е искала да разбере дали убийството е било успешно.“ Това се връзва с „логиката“ и ако докладва за случайната си среща на своя началник, ще започнат да разследват в тази посока. Разбира се, дори може да е истина. Та нали е убита по доста изпипан и сложен начин, както и разпространителят от Холивуд. Всичко сочи, че става дума за същата групировка и че двамата имат връзка помежду си.

Кой знае, може пък и да се заблуждава и в града да няма никакъв сериен убиец.

Защото момичето, намерено на пейката със следи от задушаване, извършено от опитни ръце, може предната вечер да е имало контакт с някого от групата, дошъл да се срещне с продуцента. Може, освен сувенирите, които излагаше на улицата, да е продавала и нещо друго — наркотици.

Представя си сцената. Чужденците идват да си уредят сметките. В един от многото барове местният дистрибутор представя един от тях на хубавото момиче с дебели вежди, „което работи с нас“. Накрая се озовават в леглото, но чужденецът е прекалил с пиенето и езикът му се развързва в по-лежерната европейска атмосфера. На другата сутрин веднага се усеща каква грешка е допуснал и вика професионален убиец — всяка подобна банда си има такъв — да реши проблема.

В края на краищата всичко е пределно ясно. Нещата се наместват, без да оставят място за съмнение.

Нещата се наместват толкова ясно, че тъкмо поради тази причина изглеждат безсмислени. Не е възможно един кокаинов картел да реши да си урежда сметките в град, където заради провежданото събитие са се събрали полицаи от цялата страна. Към тях могат да се добавят и частните охранители, и охраната, наета за тържествата, и детективите, които по двайсет и четири часа на ден са ангажирани да наблюдават скъпоценностите, циркулиращи по улиците и салоните.

А ако все пак случаят е такъв, отново ще е добре за кариерата му — уреждането на сметките на мафията привлича толкова прожектори, колкото и присъствието на сериен убиец в града.

 

 

Може да се успокои. Каквато и да е истината, ще си спечели славата, която винаги е смятал, че заслужава.

Изключва сирената. За половин час е изминал почти цялото разстояние, пресякъл е една невидима граница, влязъл е в друга държава и вече е на няколко минути път от целта си. Но в главата му се въртят мисли, които теоретично би следвало да са забранени.

Три убийства в един ден. Съчувства на близките на жертвите и се моли заедно с тях, както казват политиците. Съзнава, разбира се, че държавата му плаща, за да поддържа реда, а не да е доволен, когато той е нарушен по толкова жесток начин. По това време заместникът му навярно си блъска главата в стената, разбирайки колко голяма е отговорността при разрешаването на два проблема: да открие престъпника (или престъпниците, тъй като може и да не е убеден в неговата теза) и да се справи с пресата. Всички са много притеснени, полицейските управления в района вече са предупредени, колите получават по компютърната мрежа фоторобот на убиеца. Навярно заслужената почивка на някой политик е прекъсната, понеже началникът на полицията намира проблема за прекалено деликатен и иска да прехвърли отговорността на по-високо ниво.

Политикът няма лесно да падне в капана. Ще каже само да върнат града към нормалното му състояние възможно най-скоро, тъй като „милиони или стотици милиони евро зависят от това“. Не иска да се натоварва, има важни неща за решаване, като например каква марка вино да се сервира вечерта на някоя чуждестранна делегация.

„Ами аз? Дали съм на прав път?“

Забранените мисли отново нахлуват в главата на Савой. Той е доволен. Това е най-важният момент в цялата му кариера, посветена на попълването на формуляри и рапорти и на банални проблеми. Никога не си е представял, че подобна ситуация ще предизвика сегашната еуфория у него, истинския детектив, мъжа, който има теория, обратна на логиката, който накрая ще бъде награден, понеже е бил първият, прозрял онова, което никой не е успял да види. Няма да си признае пред никого, дори пред жена си, тъй като тя би се ужасила от поведението на своя мъж, би била сигурна, че той е изгубил разсъдъка си заради опасната обстановка, в която работи.

„Аз съм доволен. Аз съм развълнуван.“

Съчувства на близките на жертвите и се моли заедно с тях, а сърцето му — след толкова години инертност — отново се връща в света на живите.

 

 

Противно на онова, което Савой си беше представял — голяма библиотека, пълна с прашни книги, купчини със списания по ъглите и маса, покрита с разбъркани книжа, — кабинетът е абсолютно бял, вътре има няколко осветителни тела, подбрани с вкус, удобен стол и прозрачно бюро с огромен монитор, нищо друго, като се изключат безжичната клавиатура и малкият бележник с луксозна писалка „Монтеграпа“ отгоре.

— Махнете тази усмивка от лицето си и проявете загриженост — казва мъжът с бяла брада, с вратовръзка и сако от туид въпреки горещината. Той изобщо не се връзва с кабинета или с темата, която имат да обсъждат.

— Какво искате да кажете?

— Зная как се чувствате. Намирате се пред случая на живота си, на място, където никога нищо не се случва. Минах през същия вътрешен конфликт, докато живеех и работех в Пеникей, Суонси, едно малко английско градче. И благодарение на подобен случай накрая ме прехвърлиха в Скотланд Ярд.

„Париж. Това е моята мечта.“ Но не казва нищо. Чужденецът го кани да седне.

— Надявам се да осъществите професионалната си амбиция. Приятно ми е, Стенли Морис.

Савой решава да смени темата.

— Притесняваме се, че журналистите ще започнат да спекулират с темата за серийния убиец.

— Могат да спекулират, с каквото си искат. Намираме се в свободна страна. Това ще продаде вестниците им и ще превърне спокойния живот на пенсионерите в нещо вълнуващо. Те ще следят подробно по всички възможни средства за комуникация всяка новина, свързана с темата, със смесица от страх и убеденост, че „на нас не може да ни се случи“.

— Надявам се да сте получили подробното описание на жертвите. По ваше мнение имаме ли характеристиките на сериен убиец, или е някакво отмъщение на големите наркокартели?

— Да, получих го. Между другото, искаха да ми го пратят по факс! Колко старомодно. Помолих ги да ми го пратят по електронната поща, но знаете ли какво ми отговориха? „Нямаме такава практика.“ Представяте ли си?! Една от най-добре оборудваните полиции в света все още ползва факса!

Савой се раздвижва в стола, показвайки нетърпение. Не се намира там, за да обсъжда напредъка или изоставането на съвременните технологии.

— Да се заемем с работата — казва Морис, който се беше превърнал в знаменитостта на Скотланд Ярд, а след пенсионирането си беше решил да се премести във Франция. Навярно се чувства доволен, колкото и Савой, защото се е измъкнал от досадната рутина на четенето, концертите, пиенето на чай и благотворителните вечери.

— Тъй като никога не съм се занимавал с подобен случай, може би първо трябва да разбера дали сте съгласен с моята теория, че има само един убиец. И ми кажете по какъв терен се движа.

Морис обяснява, че теоретично е сигурен — три убийства с някои общи черти са достатъчни да характеризират серийния убиец. Нормално престъпленията са в една и съща географска област (в този случай става дума за Кан) и…

— В такъв случай масовият убиец…

Морис го прекъсва и го моли да не си служи с неправилни термини. Масовите убийци са терористи или незрели младежи, които влизат в някое училище или закусвалня и стрелят по всичко, което им се изпречи пред погледа. Веднага след това биват убити от полицията или се самоубиват. Предпочитанията им са насочени към огнестрелните оръжия и бомбите, които са в състояние да причинят максимум щети за най-кратко време — обикновено две до три минути. Тези хора не ги е грижа за последствията от действията им, понеже са наясно с края на историята.

В колективното подсъзнание масовият убиец се възприема по-лесно, тъй като минава за „умствено нестабилен“ и следователно е лесно да се направи разграничението между „него“ и „нас“. Серийният убиец се бори с нещо далеч по-сложно — с разрушителния инстинкт, който всеки човек носи вътре в себе си.

Прави пауза.

— Чели ли сте на Робърт Луис Стивънсън? „Доктор Джекил и господин Хайд“?

Савой обяснява, че му остава малко време за четене, тъй като работи много. Погледът на Морис става леден.

— А нима смятате, че аз не работя?

— Не казах това. Слушайте, господин Морис, тук съм във връзка с нещо спешно. Предпочитам да не обсъждаме технологиите и литературата. Искам да знам какво е вашето заключение във връзка с докладите.

— Много съжалявам, но в този случай трябва да се обърнем към литературата. Това е история за един съвсем нормален човек, доктор Джекил, който в определени моменти има неконтролируеми разрушителни импулси и се превръща в нещо различно, в господин Хайд. Всички притежаваме тези инстинкти, господин инспектор. Когато серийният убиец действа, той не просто застрашава нашата сигурност, той е заплаха и за нашето здраве. Тъй като всяко човешко същество на тази земя, иска или не, носи в себе си огромна разрушителна сила и често му се иска да изпита най-потисканото чувство — желанието да отнеме живот. Причините могат да бъдат много: мисълта, че прави света по-добър, отмъщение за нещо минало, нещо от детството, наслояван гняв към обществото и т.н. Но съзнателно или подсъзнателно всеки човек си е мислил за това — пък макар и само в детството.

Отново целенасочено мълчание.

— Предполагам, че и вие, независимо от заемания пост, вече трябва да знаете какво е това чувство. Убивали ли сте котка, изпитвали ли сте болезнено удоволствие да палите безобидни насекоми?

Сега е ред на Савой да върне ледения поглед и да не каже нищо. Ала Морис разбира мълчанието като „да“ и продължава да говори с предишните липса на притеснение и чувство на превъзходство:

— Не мислете, че ще се натъкнете на някого, който е видимо неуравновесен, рошав и с налудничава усмивка на лицето. Ако четяхте малко повече — въпреки че знам колко сте зает… — бих ви предложил една книга на Хана Аренд: „Баналността на злото“. Там тя анализира процеса срещу един от най-страшните серийни убийци в историята — Адолф Айхман. Разбира се, в дадения случай на него са му били необходими помощници, иначе е нямало как да довърши огромната задача, с която са го натоварили — да прочисти човешката раса. Момент — прави нещо на екрана на компютъра си. Знае, че човекът пред него иска само резултати, но това е абсолютно невъзможно в тая област. Трябва да го обучи и подготви за трудните дни, които предстоят. — Ето. Аренд прави подробен анализ на делото срещу Айхман, отговорен за изтребването на шест милиона евреи във фашистка Германия. На страница двайсет и пета казва, че шестимата психиатри, натоварени с прегледа му, са стигнали до заключението, че е съвсем нормален. Психологическият му профил, поведението му към съпругата, децата и родителите е било съвсем според социалните норми за отговорен човек. И Аренд продължава: „Проблемът на Айхман е, че приличаше на човек като останалите, в които не се наблюдава никаква тенденция към извращения и садизъм. В действителност става дума за съвсем нормални хора. От гледна точка на нашите институции това, че е нормален, плаши точно толкова, колкото и извършените престъпления.“

Сега вече може да пристъпи към темата.

— Забелязах, че според аутопсиите не е имало никакъв опит за сексуално насилие над жертвите…

— Господин Морис, аз имам проблем, който трябва да разреша, и трябва да го направя бързо. Искам да съм сигурен, че става въпрос за сериен убиец. Очевидно е, че никой не може да изнасили мъж насред парти или момиче на пейка на площада.

Сякаш не е казал нищо. Другият пренебрегва думите му и продължава:

— … което е обединяващо за много от серийните убийци. Някои от тях имат разни, да ги наречем „хуманни“, характеристики. Медицински сестри, убили обречени пациенти, просяци, за чието убийство така и никой не е разбрал, чиновници от социалните служби, които изпитват съжаление към възрастните пенсионери и инвалиди и стигат до заключението, че друг живот би бил много по-добър за тях — скоро се случи нещо подобно в Калифорния. Има и такива, които се опитват да преустроят обществото. В този случай жертвите са най-вече проститутки.

— Господин Морис, аз не съм дошъл тук…

Морис леко повишава тон.

— Аз пък не съм ви канил. Правя ви услуга. Ако желаете, можете да си вървите. Ако останете, престанете постоянно да прекъсвате разсъжденията ми. Когато искаме да хванем някого, трябва да разберем как мисли.

— Значи наистина смятате, че става дума за сериен убиец?

— Още не съм свършил.

Савой се овладява. И за какво ли бърза толкова? Няма ли да е интересно да остави пресата да вдигне обичайната врява, преди да излезе с желаното заключение?

— Добре. Продължете.

Морис се намества в стола и обръща огромния монитор така, че Савой да може да вижда какво има там — една гравюра, най-вероятно от XIX век.

— Това е най-известният от всички серийни убийци — Джак Изкормвача. Действал е в Лондон през втората половина на 1888 г. и е убил шест или седем жени на публични или полупублични места. Разпарял коремите им и вадел от там червата и матките. Така и не го открили. Превърнал се е в легенда, като и до ден-днешен се търси истинската му самоличност.

Картината се сменя — появява се нещо, подобно на астрологически кръг.

— Такъв е бил подписът на серийния убиец, наречен Зодиака. Доказани са поне пет случая на убити от него двойки в Калифорния — за шест месеца. Били младежи, които спирали с колите си на усамотени места, за да се наслаждават на интимни преживявания. Пращал на полицията писмо с този знак, напомнящ келтски кръст. И до ден-днешен никои не е успял да разбере кой е той. Както при случая с Джак, така и що се отнася до Зодиака, учените смятат, че става дума за хора, които са се опитвали да възстановят морала в своите общности. Имали са, да речем, мисия за изпълняване. И противно на онова, което пресата се опитва да внуши, измисляйки плашещи имена, като например Бостънския удушвач или Детеубиеца от Тулуза, те се събират със съседите си в края на седмицата и работят усърдно, за да си изкарват прехраната. Никой от тях не се облагодетелства финансово от престъпните си деяния.

На Савой започва да му става интересно.

— Тоест може да е всеки, дошъл в Кан за Фестивала…

— … решил съзнателно да всее ужас поради някоя абсурдна причина, като примерно „да се бори срещу диктата на модата“ или „да спре разпространението на филми, пораждащи насилие“. Пресата измисля някой зловещ израз, с който да го нарича, и започва с подозренията. На престъпника му се приписват всякакви злодеяния, с които няма нищо общо. Настава паника, която бива прекратена, ако случайно — повтарям, случайно — бъде заловен. Защото често той действа известно време, а после изчезва безследно. Оставил е следа в историята, евентуално може да напише някой дневник, който ще бъде открит след смъртта му, и толкова.

Савой вече не поглежда часовника. Телефонът му звъни, но решава да не отговаря — въпросът се е оказал по-сложен, отколкото е предполагал.

— Съгласен сте с мен.

— Да — казва най-големият авторитет на Скотланд Ярд, човекът, превърнал се в мит след решаването на пет случая, които всички мислели за безнадеждни.

— Защо смятате, че става дума за сериен убиец?

Морис поглежда на компютъра си нещо — електронна поща — и се усмихва. Инспекторът пред него най-сетне е започнал да проявява уважение към думите му.

— Заради пълната липса на мотиви за убийство. Повечето от тези престъпници имат собствен почерк — избират само един вид жертви, които може да са хомосексуалисти, проститутки, просяци, двойки, криещи се в гората и т.н. Други се наричат „асиметрични убийци“ — убиват, понеже не могат да контролират импулса. Стигат до момент, когато импулсът им бива задоволен, и престават да убиват, докато напрежението отново стане неконтролируемо. Имаме работа с такъв случай. Доста са нещата, които трябва да имаме предвид — престъпникът използва сложни методи. Избрал е различни оръжия — собствените си ръце, отрова, острие. Не е ръководен от класическите мотиви: секс, алкохолизъм, очевидно умствено разстройство. Познава човешката анатомия и засега това е единственото, което характеризира почерка му. Навярно е планирал убийствата доста по-рано, тъй като не е лесно да се намери такава отрова. Можем да го класифицираме като един от хората, „изпълняващи дадена мисия“. Все още не знаем каква е тя. Според заключението, което успях да направя от случая с момичето, и засега това е единствената следа, използва руското бойно изкуство, наречено самбо.

Бих могъл да стигна и по-далече и да кажа, че част от почерка му е да се сближава с жертвата и да постои с нея известно време. Но тази теория не пасва с убийството, извършено по обяд на плажа в Кан. Очевидно жертвата е била с двама телохранители, които биха реагирали. А също така е била следена от Европол.

Руснак. Савой се кани да вземе телефона и да помоли да му направят спешна справка във всички хотели в града. Мъж на около четирийсет години, добре облечен, с леко прошарена коса, руснак.

— Фактът, че е използвал руска бойна техника, не означава, че е руснак — Морис отгатва мислите му като бивш полицай, какъвто е. — Както и не можем да направим извода, че е индианец от Южна Америка, понеже е използвал кураре.

— В такъв случай какво?

— В такъв случай трябва да очакваме следващото му престъпление.