Паулу Коелю
Победителят е сам (17)

16:16 ч.

Терасата към бара на „Мартинес“ е препълнена и Игор е доволен от собствената си прозорливост и умение да планира нещата. Без никога да е бил в този град, си бе запазил маса, защото беше предвидил, че ситуацията ще е точно такава. Поръчва чай и препечен хляб, пали цигара, оглежда се наоколо — ето я картината, която може да се види на всяко шикозно място по света: жени с ботокс или анорексия, обсипани с бижута, дами, седнали пред чаша сок, мъже с по-млади момичета, отегчени двойки, усмихнати девойки с нискокалорични напитки, които се преструват, че са погълнати от разговора със себеподобните си, но всъщност обхождат с очи мястото с надеждата да открият някой интересен обект.

Има едно-единствено изключение — две жени и трима мъже са пръснали разни листове между кутии с бира и тихо спорят, като час по час проверяват числата с помощта на калкулатор. Сякаш са единствените, които наистина са ангажирани с някакъв проект, но и това не е вярно — там всички работят и търсят едно нещо.

Да бъдат забелязани.

Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне в Слава. Което, ако всичко мине гладко, ще се превърне във Власт — вълшебството, което превръща човека в недосегаема икона, в полубог, свикнал винаги да задоволяват желанията му, способен да предизвиква завист и ревност, когато минава със своята лимузина с тъмни стъкла или с безумно скъпата си спортна кола — за него вече няма непревземаеми върхове или невъзможни завоевания.

Посетителите на тази тераса вече са преодолели някое и друго препятствие — не са отвън с фотоапаратите си, зад металните заграждения, в очакване някой да излезе от главния вход и да изпълни света им със светлина. Да, вече са стигнали до лобито на хотела, сега липсват само славата и властта, без значение в коя област. Мъжете знаят, че възрастта не е проблем, трябват само точните връзки. Момичетата, които наблюдават терасата като опитни охранители, чувстват, че наближава опасната възраст, когато възможностите да постигнат нещо с хубостта си внезапно ще изчезнат. По-възрастните дами искат да ги уважават и почитат заради интелекта им, но диамантите заслепяват и пречат да бъдат открити техните таланти. Мъжете със съпруги чакат някой да мине и да ги поздрави с „Добър ден!“, та всички да се обърнат към тях и да си помислят: „Този е някой известен.“ Може би дори много прочут, кой знае?

Синдромът на знаменитостта е в състояние да руши кариери, бракове, християнски ценности. Заслепява и умни, и невежи. Големи учени, удостоени с важна награда, зарязват работата си, с която могат да помогнат на човечеството, и започват да прекарват времето си по конференции, подхранващи егото и банковата им сметка. Индианецът от джунглата на Амазония, който неочаквано е осиновен от някой голям певец, решава, че е експлоатиран в мизерията си. Радетелят за справедливост, който работи усилено, за да брани интересите на хората в затруднено положение, решава да се кандидатира за обществен пост, печели изборите и започва да се мисли за недосегаем — докато един ден го хващат в мотел с проститутка, на която е платил с парите на данъкоплатците.

Синдромът на знаменитостта. Когато хората забравят кои са и започнат да вярват на онова, което другите говорят за тях. Суперкласата, мечтата на всеки, свят без тъмнина, където думата „да“ е вечният отговор на всяка молба.

Игор има власт. Цял живот се е борил, за да стигне там, където се намира сега. За да се случи това, е бил принуден да участва в досадни вечери, безкрайни конференции, срещи с хора, които ненавижда. Бил е принуден да се усмихва, когато е изпитвал желание да обиди, бил е принуден да обижда, когато в действителност е изпитвал съжаление към бедните нещастници, наказани за назидание на другите.

Беше работил денонощно, също и в почивните дни, не можеше да си поеме дъх от срещи със своите адвокати, управители, служители, рекламни агенти. Беше започнал от нулата веднага след падането на комунистическия режим и беше стигнал до върха. Нещо повече, беше успял да оцелее при всички политически и икономически трусове, разтърсващи страната му през двете десетилетия на новия режим.

И защо? Защото се страхуваше от Господ и знаеше, че изминатият от него житейски път е благословия, която трябва да бъде уважавана, иначе ще загуби всичко.

Естествено, в дадени моменти нещо му подсказваше, че е изоставил най-важната част от тази благословия — Ева. Дълги години той беше убеден, че тя го разбира, че приема всичко това като един етап от живота им, че съвсем скоро ще могат да прекарват заедно достатъчно дълго време. Крояха големи планове — пътувания, разходки с лодка, самотна къща в планината, запалена камина. Бяха сигурни, че ще могат да останат там колкото време искат, без да мислят за пари, дългове и задължения. Щяха да намерят училище за многото деца, които планираха да имат, щяха да прекарват цели следобеди в разходки из околните гори, щяха да вечерят в малките, но уютни местни ресторантчета.

Щяха да разполагат с време, за да се грижат за градината, да четат, да ходят на кино, да вършат простичките неща, за които светът мечтае, единствените неща, които правят пълноценен живота на човека. Когато се прибираше и затрупваше леглото с донесените документи, молеше за още малко търпение. Когато мобилният му телефон звъннеше точно излизайки да вечерят заедно и той беше принуден да прекъсне разговора им и да прекара дълго време в спорове с човека отсреща, отново молеше за още мъничко търпение. Знаеше, че Ева ще направи всичко възможно и невъзможно, за да му е добре, макар от време на време да споменаваше, много деликатно, че трябва да се възползват от живота, докато са още млади, защото имат достатъчно пари да подсигурят още пет поколения.

Игор се съгласяваше — можеше да спре още същия ден. Ева се усмихваше и го галеше по лицето. Но тъкмо тогава той се сещаше, че е забравил нещо важно, и отиваше да се обади по телефона или да изпрати имейл.

 

 

Един мъж на около четирийсет години става, оглежда бара, размахва вестник над главата си и се провиква:

— Насилие и ужас в Токио. Седем души убити в магазин за електронни игри — това е водещата новина.

Всички погледи се насочват към него.

— Насилие! Те не знаят за какво говорят! Насилието е тук!

Игор чувства как по гръбнака му полазват тръпки.

— Ако луд наръга няколко невинни, целият свят изпада в ужас. А обръща ли някой внимание на интелектуалното насилие в Кан? Нашият фестивал е убит в името на една диктатура. Вече не става дума да се избере най-добрият филм, а да се извършат престъпления срещу човечеството, като се принуждават хората да купуват нежелани неща, да забравят изкуството и да мислят за мода, да престанат да ходят на прожекциите на филмите, за да присъстват на обеди и вечери. Това е безобразие! Аз съм тук…

— Млъкни — казва някой. — На никого не му пука защо си тук.

— Аз съм тук, за да разоблича поробването на човешките желания! Човекът вече е започнал да избира не със своя интелект, а повлиян от пропагандата и лъжата! Защо са се загрижили толкова за престъпленията в Токио, а не обръщат внимание на ударите, които цяло поколение кинематографисти понася?

Мъжът прави пауза в очакване на свещените овации, но не е удостоен дори с няколко мълчаливи минути на размисъл. Вече всички са се върнали към своите разговори по масите и са безразлични към думите му. Той сяда отново с изражение на върховно достойнство, но сърцето му е разбито от смехотворната ситуация, в която е изпаднал.

 

 

„Да бъдеш забелязан? — мисли си Игор. — Проблемът е, че никой не му обърна внимание.“

Негов ред е да се огледа. Ева се намира в същия хотел и след толкова години брак той може да се закълне, че в момента пие кафе или чай някъде наоколо. Получила е неговите съобщения и със сигурност го търси, знаейки, че е наблизо.

Не може да я види. И не може да спре да мисли за нея, неговата фикс идея. Сеща се как една нощ, прибирайки се късно с вносната си лимузина, помоли шофьора, който му беше и телохранител — бяха воювали заедно в Афганистан — да спрат в хотел „Кемпински“. Остави мобилния си телефон и документите в колата и се качи до бара на терасата. За разлика от тази тераса в Кан, там беше почти празно и се канеха да затварят. Даде щедър бакшиш на сервитьорите и ги накара да останат още един час.

Тъкмо тогава разбра всичко. Не, не беше вярно, че ще спре идния месец. Или догодина, или през следващото десетилетие. Никога нямаше да имат къща на село и децата, за които мечтаеха. През онази нощ си зададе въпроса защо това е невъзможно и намери само един отговор.

Нямаше обратен завой по пътя към властта. Винаги щеше да е роб на онова, което си беше избрал. А ако все пак осъществеше мечтата си да зареже всичко, щеше да изпадне в дълбока депресия.

Защо действаше така? Заради среднощните си кошмари ли, когато се сещаше за окопите и за уплашеното момче, изпълняващо дълг, който не беше избрало, принудено да убива? Заради натрапчивия спомен за първата си жертва ли? Беше един селянин, попаднал на огневата линия, докато Червената армия се сражаваше с муджахидините. Заради многото хора ли, които първоначално го гледаха с недоверие, а после го унижаваха, когато реши, че бъдещето на света е в мобилните телефони, и започна да търси инвеститори за дейността си? Заради това ли, че трябваше да се свърже с мрачни субекти, руски мафиоти, които искаха да перат пари от проституция?

Беше успял да си върне заемите, без да се злепостави и без да дължи услуги на някого. Беше успял да преговаря с мрачните субекти и въпреки това да съхрани светлината в себе си. Разбираше, че войната е нещо от далечното минало и че никога вече няма да се върне на бойното поле. Беше успял да открие жената на живота си. Работеше точно каквото винаги беше искал. Беше богат, много богат, и дори ако утре комунистическата система се върнеше, по-голямата част от личното му състояние се намираше извън страната. Имаше добри връзки с всички политически партии. Беше се запознал с известни личности от цял свят. Накрая беше създал фондация, която подкрепяше сираците на загиналите в Афганистан войници.

Но той разбра всичко в онова кафене близо до Червения площад, където беше единственият клиент и знаеше, че има достатъчно власт и пари да задържи сервитьорите на работа цяла нощ.

Разбра, защото виждаше, че същото се случва и с жена му, която постоянно пътуваше, а когато беше в Москва, се прибираше късно и от вратата отиваше при компютъра. Разбра, че противно на онова, което всички смятаха, абсолютната власт е равнозначна на абсолютното робство. Когато стигнеш дотам, повече не искаш да се измъкнеш. Винаги има още някоя планина за изкачване. Винаги има още някой конкурент, с когото трябва да се бориш. Заедно с още две хиляди човека беше част от най-изключителния клуб в света, който се събираше веднъж годишно в Давос, Швейцария, за Световния икономически форум — всички там бяха милионери и разполагаха с власт. Но всички работеха от сутрин до вечер, винаги искаха да стигнат още по-далеч и никога не променяха темата — изкупуване на компании, борси, тенденции на пазара, пари, пари, пари. Работеха не защото имаха нужда от нещо, а защото се чувстваха полезни — трябваше да изхранват хиляди семейства и чувстваха огромната си отговорност пред своите правителства и съдружници. Работеха и искрено вярваха, че помагат на света — което можеше и да е вярно, но трябваше да заплатят за него с живота си.

 

 

На другия ден направи онова, което никак не искаше да прави — потърси психиатър. Нещо у него не беше наред. Тогава откри, че страда от заболяване, което бе доста разпространено сред хората, постигнали неща извън възможностите на обикновения човек. Беше обзет от манията да работи, беше работохолик, както се наричаше по света това болестно състояние. Работохолиците рискуват да изпаднат в дълбока депресия, ако не са заети с проблемите и предизвикателствата на своите компании.

— Все още не са ни известни причините за това отклонение, но то е свързано с несигурността, с някои страхове от детството и със стремежа да се отхвърли действителността. Сериозно е колкото наркоманията например.

Но за разлика от наркоманите, които намаляват продуктивността си, работохолиците допринасят много за процъфтяването на страната си. Затова никой не е заинтересован да ги лекува.

— А какви са пораженията?

— Вие трябва да знаете, тъй като тъкмо затова сте ме потърсили. Най-сериозното поражение е разбиването на семейството. В Япония, страна, където работохолизмът се проявява най-често и понякога е с фатални последици, има няколко начина за контролиране на манията.

Не помнеше да е слушал през последните две години някого с повече респект, отколкото сега човека с очила и мустаци пред него.

— Значи има някакъв изход, нали?

— Когато един работохолик тръгне да търси помощ при психиатър, това означава, че е готов за лечението. На всеки хиляда случая само един си дава сметка, че има нужда от помощ.

— Имам нужда от помощ. Имам достатъчно пари…

— Тези са характерните думи за един работохолик. Да, знам, че разполагате с достатъчно пари, както и всички те. Зная кой сте, виждал съм много ваши снимки от благотворителните мероприятия, виждал съм ви по конгреси и в частен разговор с президента, който, между другото, също страда от това заболяване. Пари имате, но аз искам да знам дали имате и достатъчно воля.

Игор си помисли за Ева, за къщата в планината, за децата, които искаха да имат, за стотиците милиони долари, които бе натрупал в банковите си сметки. Помисли си и за своя престиж, за властта, с която разполагаше в момента, и колко трудно ще е да се откаже от всичко.

— Не ви предлагам да зарежете нещата, които правите — каза психиатърът, сякаш четеше мислите му. — Предлагам да приемете работата като източник на радост, а не като вманиаченост.

— Да, готов съм.

— А коя е голямата причина за това? В края на краищата всички работохолици смятат, че са доволни от нещата, които правят, и никой от вашите приятели в това състояние няма да признае, че има нужда от помощ.

Игор сведе поглед.

— Коя е голямата причина? Искате ли аз да отговоря вместо вас? Ще го направя. Както казах и преди малко, семейството ви се руши.

— По-лошо дори. Жена ми проявява същите симптоми. Започна да се отчуждава от мен след един излет до езерото Байкал. И ако има някой на света, заради когото съм готов да убия отново…

Игор си даде сметка, че се е разприказвал повече от необходимото. Но психиатърът остана невъзмутим от другата страна на масата.

— Ако има някой на света, заради когото съм готов да направя всичко, абсолютно всичко, то това е жена ми.

Психиатърът повика своята асистентка и я помоли да му запише часове. Не попита дали пациентът му има възможност да дойде на тези дати. Част от лечението се състоеше в това да стане ясно, че няма ангажимент, колкото и да е важен, който да не може да се отложи.

— Искам да ви попитам още нещо.

Лекарят кимна.

— Фактът, че работя повече, отколкото е необходимо, не може ли да се приеме като проява на благородство? Като дълбоко уважение към възможностите, които Господ ми е дал в този живот? Като начин да подобря обществото, дори понякога да съм принуден да използвам методи, които са малко…

Замълча.

— Малко какви?

— Нищо, нищо.

Игор си тръгна от кабинета объркан и същевременно облекчен. Може пък лекарят да не разбираше смисъла на всичко, което прави — животът винаги има някаква причина, всички хора са свързани и често е необходимо да се премахват злокачествените образувания, за да може тялото да бъде здраво. Хората се затварят в своите егоистични светове, правят планове, които включват ближния, вярват, че планетата ни е просто един терен, който трябва да бъде експлоатиран, следват своите инстинкти и желания, без да посвещават абсолютно нищо на общото благо.

Не, той не рушеше своето семейство, той просто искаше един по-добър свят за децата, които мечтаеше да има. Свят без дрога и без скандалния секс пазар. Мечтаеше за свят, в който любовта да свързва всички двойки, народи, нации и религии. Ева щеше да разбере — въпреки че в момента техният брак беше в криза, със сигурност пратена им от Сатаната.

На другия ден помоли секретарката си да отмени всички часове при психиатъра — имаше по-важни неща за правене. Обмисляше големия си план да прочисти света, за който му трябваше помощ и вече беше влязъл в контакт с група, готова да му съдейства.

Два месеца по-късно жената, която обичаше, го напусна. Заради Злото, което я беше обладало. Както и защото не беше успял да обясни точно причините за някои свои действия.

 

 

Връща се към реалността в Кан заради силния шум от влаченето на стол. Пред него седи жена с чаша уиски в ръка и с цигара в другата. Хубаво облечена, но явно пияна.

— Може ли да седна тук? Всички маси са заети.

— Вие току-що седнахте.

— Това не е истина! — започва тя, сякаш се познават отдавна. — Просто не е истина! Полицията ме изгони от болницата. А мъжът, който ме принуди да пътувам цял ден и да си наема хотел на двойна цена, сега е между живота и смъртта. По дяволите!

От полицията ли беше? Или бръщолевенето й няма нищо общо с онова, за което си мисли?

— А вие, господине, какво правите тук? А? Какво правиш тук? Не ти ли е топло? Не е ли по-добре да си махнеш сакото, или искаш да те виждат само изтупан, а?

Обикновено хората сами избират своята съдба. Тази жена също.

— Винаги нося сако, независимо от температурата. Вие актриса ли сте?

Тя се разсмива почти истерично.

— Да речем, че съм актриса. Да, аз съм актриса. Играя ролята на някого, който още от младежките години си има една мечта, расте с нея, седем ужасни години от живота си прекарва в борба да я превърне в реалност, ипотекира къщата си, работи неуморно…

— Зная какво е.

— Не, не знаеш какво е денонощно да мислиш само за едно. Да ходиш на места, където не са те канили. Да стискаш ръцете на хора, които презираш. Да звъниш един, два, десет пъти, за да ти обърнат внимание хора, които не струват и наполовина колкото теб, нито имат твоята смелост, но са някакъв фактор и правят невъзможен живота ти заради личните си проблеми.

— … да не намираш друго удоволствие в живота, освен да преследваш онова, което искаш. Нямаш развлечения, смяташ всичко за отегчително. И накрая разбиваш семейството си.

Жената го погледна стреснато. Сякаш внезапно бе изтрезняла.

— Кой сте вие? Как успявате да четете мислите ми?

— Тъкмо за това си мислех, когато дойдохте. Можете да продължите да ми говорите на „ти“. Мисля, че мога да ви помогна.

— Никой не може да ми помогне. Единственият, който можеше, в момента се намира в интензивното отделение на болницата. И от малкото, което успях да науча, преди да дойде полицията, надали ще оживее. Господи Боже мой!

Тя допива остатъка в чашата си. Игор прави знак на келнера, но той не му обръща внимание и отива да обслужи друга маса.

— Винаги съм предпочитала циничните комплименти пред градивната критика. Моля, кажете ми, че съм хубава, че съм способна.

Игор се смее.

— А откъде знаете, че не мога да ви помогна?

— Случайно да сте дистрибутор на филми? Имате ли връзки в целия свят и кинозали из цялата планета?

Навярно мислят за един и същи човек. Ако това е капан, вече е късно да избяга — вероятно го наблюдават и щом стане, ще го арестуват. Чувства как стомахът му се свива, но защо се страхува? Няколко часа по-рано сам се опита да се предаде на полицията — безрезултатно. Избра мъченичеството, принесе свободата си в жертва, но Господ отказа да приеме неговия дар. Сега обаче, изглежда, се е разколебал.

Трябва да измисли как да се спаси от онова, което се задава — заподозреният е идентифициран, първо пращат една жена, която се преструва на пияна, да потвърди фактите. После един мъж влиза и съвсем дискретно го моли да го последва за кратък разговор. Мъжът е полицай. Игор в момента има в сакото си нещо, което прилича на химикалка. То няма да събуди подозрение, но беретата ще го издаде.

Дали може да използва пистолета и да се измъкне? Полицаят, който трябва да се появи, щом идентичността му бъде потвърдена, навярно има свои хора, които наблюдават сцената. Ще го убият, преди да успее да реагира. От друга страна, не е дошъл тук, за да убива безразборно невинни хора. Той има мисия и неговите жертви — или мъченици в името на любовта, както предпочита да ги нарича — служат на една по-висша цел.

— Не съм дистрибутор — отговаря. — Нямам нищо общо със света на киното, модата и блясъка. Работя в сферата на телекомуникациите.

— Чудесно — казва жената. — Значи сигурно имате пари. Значи сте преследвали някакви мечти в живота си и разбирате за какво говоря.

Губи му се посоката на разговора. Помахва на друг келнер. Този път го забелязват. Поръчва две чаши чай.

— Не виждате ли, че пия уиски?

— Да. Но както казах преди малко, смятам, че мога да ви помогна. За целта трябва да сте на себе си.

Морийн сменя тона. Откакто този непознат човек успя да отгатне мислите й, сякаш се е върнала към действителността. Кой знае, може пък и да й помогне. От години никой не се е опитвал да я прелъсти с най-клишираната фраза от тези среди: „Познавам влиятелни хора.“ Няма по-добро средство да се промени състоянието на духа на една жена от това да разбере, че е желана от някой мъж. Внезапно й се приисква да стане и да отиде до тоалетната, за да се огледа и да оправи грима си. Но това може да почака, първо трябва да подаде ясни сигнали, че е заинтригувана.

Да, има нужда от компания, отворена е за изненадите на съдбата — когато Господ затваря една врата, отваря един прозорец. Защо от всички маси на терасата тази е единствената, на която седи самотен мъж? Нима това не е скрит знак? Било е предопределено те двамата да се срещнат.

Смее се сама на себе си. В настоящето й отчаяно състояние всичко е знак, изход, добра вест.

— Първо, трябва да знам от какво имате нужда — казва мъжът.

— От помощ. Имам един готов филм с първокласен актьорски екип, който трябваше да бъде разпространен от един от малцината все още вярващи в нечий талант извън системата. Трябваше да се срещна с този дистрибутор утре. Бях на същия обяд, където присъстваше и той, и внезапно забелязах, че му прилошава.

Игор започва да се успокоява. Може би казва истината, тъй като в реалния свят нещата са по-абсурдни, отколкото в книгите.

— Излязох, открих в коя болница са го откарали и отидох там. По пътя си представях какво ще кажа на лекарите: че съм му приятелка и че сме се канели да работим заедно. Никога не съм разговаряла с него, но съм убедена, че човек в такова критично състояние се чувства добре, когато някой, който и да било, е наблизо.

„С две думи, щяла си да се възползваш от чуждата трагедия, за да извлечеш полза за себе си — мисли си Игор. — Всички хора са еднакви.“

— А какво означава първокласен актьорски екип?

— Ще отида до тоалетната, ако позволите.

Игор става възпитано, слага тъмните си очила и докато тя се отдалечава, се опитва да изглежда максимално спокоен. Пие чая си, а очите му безспирно обхождат терасата. Засега няма никаква видима заплаха, но все пак е по-добре да напусне, щом жената се върне.

Морийн е впечатлена от кавалерството на своя нов приятел. От години не е виждала някой да се държи според изискванията на етикета, на който ни учат родителите. Докато вървеше към края на терасата, видя, че хубавите момичета от съседната маса, които със сигурност бяха чули част от разговора, гледаха към него и се усмихваха. Видя, че той си сложи тъмните очила — може би, за да може по-добре да наблюдава жените, без те да го забелязват. Може би когато се върне, те вече ще пият чай заедно.

Но такъв е животът — няма за какво да се оплаква и какво да очаква от него.

Поглежда лицето си в огледалото. Как ли би могла да заинтригува един мъж? Трябва наистина да се върне към действителността, както й каза той. Очите й са уморени, празни, изтощена е като всички, участващи в кинофестивал, но въпреки това знае, че трябва да продължи да се бори. Кан още не е свършил, Явиц може да се оправи или да се яви друг представител на неговата фирма за разпространение на филми. Има покани за филмови прожекции, покана за партито на списание „Гала“ — едно от най-важните във Франция — и може да оползотвори оставащото време да види какво правят в Европа независимите продуценти и режисьори, за да стигнат до екрана. Трябва бързо да се възстанови.

Що се отнася до хубавия мъж, по-добре да изостави илюзиите си. Връща се на масата, убедена, че ще завари двете момичета там, но мъжът е сам. Отново става любезно и й държи стола.

— Не се представих. Казвам се Морийн.

— Игор. Приятно ми е. Прекъснахме разговора, когато казахте, че актьорският екип е първокласен.

Сега можеше да се възползва да бодне леко момичетата от съседната маса. Заговори малко по-високо от обичайното.

— Тук, в Кан, или на който и да било друг фестивал всяка година се откриват нови актриси и всяка година големите актриси губят някоя силна роля — индустрията ги смята за прекалено остарели, въпреки че още са млади и пълни с ентусиазъм. Някои от новооткритите („дано момичетата от съседната маса ни слушат“) поемат по пътя на голия блясък. Макар и да печелят малко от филмите, които правят — всички режисьори знаят това, — инвестират в най-неправилното нещо на света.

— Тоест…

— В собствената си красота. Стават знаменитости, започват да печелят от появата си по разни тържества, канят ги за участия в реклами, карат ги да препоръчват определени продукти. Накрая се запознават с най-влиятелните мъже и с най-желаните актьори на планетата. Печелят купища пари — защото са млади и красиви и защото техните агенти успяват да им осигурят много договори.

Но на практика те се оставят в ръцете на своите агенти, които поощряват суетата им във всеки момент. Стават мечта за всяка домакиня, за младите момичета и младите актьори, които нямат пари дори да отидат до съседния град, но които ги смятат за приятелки, за хора, които изживяват наяве тяхната мечта. Продължават да правят филми, печелят малко по-добре. Техните рекламни агенти говорят за изключително високите им хонорари, но всичко е лъжа, на която дори самите журналисти не вярват. Въпреки това я разпространяват, защото знаят, че на публиката й харесват сензациите, а не информацията.

— А каква е разликата? — пита Игор. Той се чувства все по-спокоен, но не престава да се оглежда наоколо.

— Да речем, че сте си купили от търг в Дубай позлатен компютър и сте решили да напишете нова книга на въпросното чудо на техниката. Когато журналистът разбере, ще се обади по телефона и ще попита: „Какъв е вашият златен компютър?“ Ето я сензацията. Истинската информация, която представлява книгата, която пишете, няма никакво значение.

„Дали пък до Ева нещата не достигат като сензация, а не като информация?“ Никога не се е замислял за това.

— Продължете.

— Времето минава. По-точно минават седем-осем години. Внезапно поканите за филми секват. Мероприятията и парите от реклама стават все по-малко. Агентът сякаш е по-зает отпреди — не отговаря така редовно на обажданията. Голямата звезда започва да се бунтува — как е възможно да постъпват така с нея, популярния секс символ, най-голямата икона на блясъка? Първо обвинява агента, който я представлява, и казва, че ще го смени. За своя изненада установява, че той няма нищо против. Напротив, моли я да подпише документ, че докато са работили заедно, всичко е вървяло добре, желае й успех и… край на отношенията им.

Морийн обхожда с очи мястото, за да види дали наоколо няма някой пример за това. Хора, които все още са известни, но които напълно са изчезнали от хоризонта и сега отчаяно търсят нови възможности. Все още се държат като звезди, все още изглеждат както преди, но сърцето им е изпълнено с горчивина, кожата с ботокс и невидими белези от пластични операции. Вижда ботокс, вижда пластични операции, но нито една знаменитост от миналото десетилетие не е там. Може би вече дори не разполагаха с пари да дойдат на един фестивал като този. Може би в момента водеха балове някъде из провинцията или промоции на шоколадови изделия и бира, държаха се, сякаш все още са такива, каквито са били преди време, но знаеха, че вече не са.

— Споменахте два вида хора.

— Да. Втората група актриси среща точно същите проблеми. С една-единствена разлика — гласът й отново звучи по-силно, тъй като сега момичетата от съседната маса са видимо заинтригувани от нея. — Те знаят, че хубостта е преходна. Не ги виждат чак толкова по рекламите и кориците на списанията, защото са заети да се усъвършенстват в изкуството. Продължават да учат, създават връзки, които ще им бъдат важни за бъдещето, дават своето име и своята външност на определени продукти — но не като модели, а като съдружници. Печелят по-малко, то се знае. Но печелят през остатъка на живота си.

Тогава се появява някой като мен. Имам хубав сценарий, достатъчно пари и бих искала да участват в моя филм. Те приемат. Имат достатъчно талант да изиграят поверените им роли и са достатъчно умни да знаят, че дори филмът накрая да не се окаже много успешен, поне ще продължат да са на големия екран, ще бъдат видени как работят и в по-зряла възраст и кой знае, може и някой друг продуцент да се поинтересува от тях.

Игор също забелязва, че момичетата следят разговора им.

— Може би ще е по-добре да се поразтъпчем малко — казва тихо. — В този бар не сме насаме. Зная едно по-уединено място, където може да гледаме залеза, красиво е.

Тъкмо това й се иска да чуе в този момент, да я поканят на разходка! И то за да гледат залеза, въпреки че до залеза остава още много време! Не е някоя баналност като „хайде да се качим до стаята ми, защото трябва да си сменя обувките“ и „нищо няма да се случи, обещавам“, но там горе започва все същият разговор, че ето на „аз имам връзки и зная кой точно ти е необходим“, докато се опитва да я сграбчи, за да я целуне.

Честно казано, няма нищо против да бъде целуната от този човек, който й се струва очарователен и за когото не знае абсолютно нищо. Но елегантният начин, по който я печели, е нещо запомнящо се.

Стават, на излизане той моли да запишат сметката на номера на стаята му (значи е отседнал в „Мартинес“!). Когато стигат до „Ла Кроазет“, той предлага да свият наляво.

— Натам е по-уединено. Освен това предполагам, че и гледката ще е по-хубава, защото ще виждаме залеза над хълмовете.

— Игор, кой сте вие?

— Добър въпрос — отвръща. — Аз също бих искал да науча отговора.

Още един негов плюс. Не започва да й обяснява колко е богат, умен, способен да направи това и онова. Просто иска да погледат заедно залеза, и толкова. Вървят мълчаливо до края на плажа и по пътя срещат всякакви хора — възрастни двойки, които сякаш живеят в друг свят и са напълно безразлични към Фестивала, младежи, които карат кънки, с тесни дрехи и слушалки на ушите. Виждат амбулантни търговци, които са разположили стоката си върху килимчета с върви по краищата, та още с появата на някой данъчен да могат да превърнат „витрината“ в торба, която да отнесат до по-отдалечено от полицията място. Дори някакъв участък е заграден с полицейска лента, незнайно защо, в края на краищата в него има просто една пейка. Забелязва, че кавалерът й поглежда два-три пъти назад, сякаш чака някого. Но може би е видял познат.

Тръгват по един кей, където яхтите леко закриват гледката откъм плажа, намират си уединено място. Сядат на удобна пейка с облегалка. Съвсем сами са — никой не идва насам, защото тук не се случва абсолютно нищо. В отлично настроение е.

— Каква гледка! Знаете ли защо Господ е решил да си почива на седмия ден?

Игор не разбира въпроса, но тя продължава:

— Защото на шестия ден, преди да довърши работата си и да създаде съвършен свят за хората, група продуценти от Холивуд дошли при него: „Не се притеснявай за останалото! Ние ще се заемем със залеза с техниколор, имаме специални ефекти за бурите, перфектно осветление и техника за звука, с помощта, на която винаги когато човек слуша вълните, ще си мисли, че морето е истинско!“

Смее се сама. Мъжът до нея вече е със сериозно изражение.

— Питахте ме кой съм — казва той.

— Не зная кой сте, но виждам, че добре познавате града. И мога да кажа, че срещата ми с вас е благословия. В един-едничък ден изживях надеждата, отчаянието, самотата и удоволствието от компанията ви. Много емоции накуп.

Той вади някакъв предмет от джоба си — прилича на дървена тръбичка, не повече от петнайсет сантиметра дълга.

— Светът е опасен — казва. — Няма значение къде се намирате, винаги рискувате да попаднете на хора, които нямат никакви скрупули да ви нападнат, погубят, убият. И никой, абсолютно никой, не се учи да се защитава. Всички сме в ръцете на по-силните.

— Така е. Следователно тази дървена тръбичка трябва да е някакъв начин за самозащита.

Той отвива горната част на предмета. С вниманието на майстор, който довършва своя шедьовър, маха капачето — то не е точно капаче, а нещо като глава на огромен пирон. Слънчевите лъчи се отразяват в металната част.

— Няма да ви пуснат на летището, ако това е в ръчния ви багаж — смее се тя.

— Естествено, че не.

Морийн разбира, че е с един любезен, хубав и навярно богат мъж, който в същото време може да я защити от всички опасности. Въпреки че тя не познава статистиката за престъпления в града, добре е да се помисли за всичко.

За това са мъжете — за да мислят за всичко.

— Естествено, за да използвам това, трябва да знам къде точно трябва да нанеса удара. Въпреки че е от стомана, е крехко заради малкия си диаметър. Твърде е миниатюрно, за да причини големи поражения. Ако няма точност, няма да има и резултат.

Той вдига острието и го поставя на височината на ухото й. Първата й реакция е на страх, който веднага е заменен от възбуда.

— Това би било идеалното място например. Малко по-нагоре черепът пази от удар. Малко по-надолу се засяга вената на врата и човек може да умре, но ще има време да реагира. Ако е въоръжен, може да ме застреля, тъй като съм прекалено близо.

Острието бавно се спуска по тялото й. Минава над гърдите й и Морийн разбира — той иска да я впечатли и същевременно да я възбуди.

— Не съм предполагала, че някой, който работи в областта на телекомуникациите, може да знае толкова в тая област. Но както чувам, да се убие с това е доста трудно.

Морийн всъщност иска да каже: „Интересно ми е какво разказваш. Ти ме интересуваш. След малко хвани ръката ми, за да можем да наблюдаваме залеза заедно.“

Острието се спуска по гърдите й, ала не се задържа там. Но това беше достатъчно, за да я възбуди. Накрая спира малко по-долу от подмишницата й.

— Тук съм на височината на сърцето. Около него има ребра, те са естествената му защита. Ако се биехме, би било невъзможно да навредя с това малко оръжие. То би се ударило в някое ребро и дори и да проникне в тялото, кървенето от раната няма да е достатъчно, за да отнеме силата на врага. Може дори да не усети удара. Но точно тук ударът е смъртоносен.

Какво правеше тя на това изолирано място с един съвсем непознат човек, който й говори толкова зловещи неща? В този миг усеща нещо като токов удар, който я парализира — ръката е вкарала острието в тялото й. Мисли, че я душат, иска да си поеме въздух, губи съзнание.

Игор я прегръща — както беше направил с първата си жертва. Но този път нагласява тялото така, че то да остане в седнало положение. Слага ръкавици, хваща главата и я накланя напред.

Ако някой вземеше да дойде към този край на плажа, щеше да види просто една заспала жена — крайно уморена от толкова търсене на продуценти и дистрибутори по време на Кинофестивала.

 

 

Момчето, което надничаше зад един стар склад (обожаваше да ходи там и да чака двойките да дойдат да се натискат, а то да мастурбира), сега като лудо звъни в полицията. Беше видяло всичко. Отначало реши, че е някаква игра, но мъжът наистина наръга жената! Трябваше да изчака появата на полицаите, преди да се измъкне от скривалището си — оня луд можеше да се върне всеки момент и тогава с него беше свършено.

 

 

Игор хвърля острието в морето и поема към хотела. Този път жертвата сама избра смъртта си. Беше сам на терасата на хотела и мислеше какво да прави, ровейки в миналото, когато тя дойде. Не си беше представял, че ще приеме разходка с непознат до такова изолирано място, но тя прие. Имаше много възможности да избяга, когато той започна да й показва различните места, където един толкова малък предмет може да причини смъртоносно нараняване, а тя продължи да седи там.

Една полицейска кола минава край него по забраненото платно. Решава да я проследи с поглед и за своя изненада забелязва, че завива точно към кея, където сега няма жива душа. Сутринта беше стоял на него — точно толкова пуст, колкото го свари и следобеда, въпреки че беше идеалното място за наблюдаване на изгрева.

Секунди по-късно минава една линейка с оглушителна сирена и светнати фарове. И тя тръгва в същата посока.

Игор продължава да върви. Сигурен е в едно: някой е видял престъплението. Как ли го е описал? Мъж с прошарена коса, с дънки, бяла риза и черно сако. Потенциалният свидетел щеше да го опише, за да му направят компютърен портрет, но това не само щеше да отнеме време, но и щеше да доведе до заключението, че има десетки, може би хиляди като него.

Откакто се беше представил на полицая и беше отпратен да си върви в хотела, се убеди, че никой повече не може да провали мисията му. Съмненията вече бяха други: дали Ева заслужава жертвите, които той даваше на вселената? Беше дошъл в града убеден, че тя ги заслужава. Но сега нещо различно беше започнало да чопли душата му — духът на малката продавачка на сувенири, нейните дебели вежди и невинна усмивка.

„Всички ние сме част от божествената искра — сякаш казваше тя. — Всички имаме мисия в сътворението и тя се нарича Любов. Но не бива да е съсредоточена само в един човек — тя е пръсната по света и чака да бъде открита. Събуди се за тази любов. Миналото не бива да се връща. Трябва да се отдаде дължимото на бъдещето.“

Бори се срещу тази мисъл. Разбираме, че един план е погрешен, едва когато стигаме до крайните последици. Или когато милостивият Бог реши да ни поведе в друга посока.

Поглежда часовника си — има още дванайсет часа в града, времето стига да се качи на самолета си с жената, която обича, и да се върне…

… Къде? Към работата си в Москва ли? След всичко, което беше преживял, изстрадал, премислил, планирал? Или най-накрая да възкръсне чрез всичките си жертви, да избере абсолютната свобода, да открие у себе си човека, когото не познава, и от този момент нататък да прави нещата, за които беше мечтал, докато още бяха заедно с Ева?