Паулу Коелю
Победителят е сам (13)

13:46 ч.

Събужда се потен. Поглежда часовника до леглото, вижда, че е спал едва четирийсет минути. Чувства се изтощен, уплашен, обзет от паника. Винаги е смятал, че не е в състояние да причини никому зло, а тази сутрин беше убил двама невинни. Не за пръв път разрушаваше един свят, но винаги досега бе имал сериозни основания за това.

Бе сънувал, че момичето от пейката край плажа идва срещу него и вместо да го съди, го благославя. Той плачеше в скута й, молеше за прошка, но това сякаш не я интересуваше. Тя го галеше по косата и го молеше да се успокои. Оливия, щедростта и прошката. Сега си задава въпроса дали любовта му към Ева заслужава това, което прави.

Предпочита да вярва, че е така. Щом Оливия е до него, щом се е срещнал с нея в един по-голям план, по-близо до Бога, щом нещата са се оказали по-лесни, отколкото си ги е представял, трябва да има някаква причина за това.

 

 

Не беше никак трудно да измами наблюдателността на „приятелите“ на Явиц. Познаваше този тип хора — освен че бяха подготвени физически да реагират бързо и точно, бяха и обучени да запомнят всяко лице, да проследяват всички движения, да предчувстват опасността. Със сигурност знаеха, че е въоръжен, и затова го наблюдаваха дълго. Но се успокоиха, когато разбраха, че не представлява заплаха. Дори трябва да са си помислили, че е част от екип като техния и е минал напред, за да провери дали мястото е безопасно за шефа му.

Не, той нямаше шеф. И представляваше заплаха. В мига, в който влезе и определи следващата си жертва, вече нямаше връщане назад — иначе щеше да загуби самоуважението си. Забеляза, че рампата пред шатрата е охранявана, но нямаше нищо по-просто от това да се мине през плажа. Излезе десет минути, след като беше влязъл, изчаквайки „приятелите“ на Явиц да го забележат. Обиколи шатрата, качи се по рампата, запазена за гостите на хотел „Мартинес“ (наложи му се да покаже магнитната карта, която служи за ключ), и отново се отправи към мястото на „обяда“. Да се ходи по пясъка с обувки не е сред най-приятните неща на света и Игор установи колко е изморен от пътуването, от страха, че е планирал неизпълними неща, и от напрежението, което изпита веднага след като разруши вселената и бъдещите поколения на бедната продавачка на сувенири и бижута. Ала трябваше да стигне до самия край.

 

 

Преди да се върне в шатрата, измъкна от джоба си сламката от сока, която грижливо бе прибрал. Отвори малкото стъклено шишенце, което бе показал на продавачката — противно на това, което й бе казал, вътре нямаше газ за запалка, а нещо съвсем незначително — игла и парченце от коркова тапа. С помощта на метално острие изряза кръгче от корка с диаметъра на сламката.

 

 

Веднага след това се върна на партито, където вече се бяха събрали много гости — обикаляха насам-натам, целуваха се, прегръщаха се, надаваха възгласи, когато се разпознаваха, държаха коктейли във всички възможни цветове, за да могат ръцете им да са заети с нещо и така да намалят притеснението си, чакаха да отворят бюфета, за да си похапнат — умерено, за да не си развалят диетите и ефекта от пластичните операции. А и трябваше да се запазят за вечерята, когато щеше да им се наложи да ядат, дори да не са гладни, защото така е според етикета.

По-голямата част от гостите бяха по-възрастни. Което означаваше, че събирането е за професионалисти. Възрастта на участниците също беше подходяща за неговия план, тъй като всички имаха нужда от очила за близко виждане. Никой, естествено, не ги носеше, защото далекогледството е признак на остаряване. Тук всички трябваше да се обличат и държат като хора в разцвета на силите си, с „младежки дух“, в „отлично разположение“. Трябваше да се преструват, че не обръщат внимание, защото са заети с други неща, но в действителност единствената причина бе, че не успяваха да видят какво точно става. Техните контактни лещи им позволяваха да разпознаят човек едва от няколко метра — веднага след това вече знаеха с кого говорят.

Само двама от гостите забелязваха всичко и всеки — „приятелите“ на Явиц. Само че този път те бяха наблюдаваните.

Игор постави малката игла в сламката и се престори, че отново я потапя в чашата си, но всъщност я държеше над сока.

Няколко хубави момичета близо до масата на Явиц се правеха, че слушат внимателно историите на някакъв мъж от Ямайка. В действителност всяка от тях навярно кроеше планове как да се отърве от конкурентките си и да го вкара в леглото си — според легендите ямайците бяха несравними в секса.

Игор се приближи до тях, измъкна сламката от чашата си и духна иглата по посока на жертвата. Остана само колкото да види, че Явиц вдига ръка към гърба си.

Веднага след това се отдалечи и се прибра в хотела да поспи.

 

 

Курарето, използвано първоначално от индианците при лов със стрели, може да се намери в европейските болници, тъй като при контролирани условия служи за парализиране на определени мускули, което облекчава работата на хирурзите. От смъртоносна доза — като на върха на иглата, която бе изстрелял — птиците падат на земята за две минути, глиганите агонизират петнайсет минути, а големите бозайници — какъвто е човекът — умират за около двайсет минути.

Щом отровата достигне кръвта, всички нервни влакна в тялото се отпускат в първия момент, а после въобще престават да функционират, което довежда до бавно задушаване. Най-интересното — или най-лошото, както биха казали някои — е, че жертвата напълно осъзнава какво става, но не може да помръдне, за да помоли за помощ, както не може и да попречи на бавния процес на парализа, обхващащ цялото тяло.

В джунглата, когато по време на лов някой пореже пръста си на намазаната с отрова стрела, индианците знаят какво да приложат — дишане уста в уста и специална противоотрова от билки, които винаги носят със себе си, тъй като подобни инциденти са нещо обичайно. В градовете обичайните действия на лекарите от „Бърза помощ“ са абсолютно безполезни — те обикновено смятат, че става дума за сърдечен удар.

Игор не погледна назад, докато се връщаше. Знаеше, че в този момент единият от двамата „приятели“ търси виновника, докато другият звъни за линейка, която скоро щеше да пристигне на мястото, но без лекарите да знаят за какво става дума. Щяха да слязат с цветните си дрехи и червените жилетки, с един дефибрилатор — това е апаратът, който предизвиква шокове на сърцето — и с портативен електрокардиограф. В случая с курарето сърцето май е последният засегнат мускул и продължава да бие дори след настъпването на мозъчната смърт.

Нямаше да установят нищо нередно в сърцето, щяха да му поставят венозна инжекция, евентуално щяха да сметнат, че му е призляло от жегата или че е хранително отравяне, но дори и така трябваше да вземат всички обичайни мерки, което включваше и кислородна маска. По това време двайсетте минути вече щяха да са минали и въпреки че тялото можеше да е още живо, вегетативното състояние беше неизбежно.

Игор се молеше Явиц да не е извадил късмет да му помогнат навреме — иначе щеше да прекара остатъка от живота си в кома в болничното легло.

 

 

Да, беше планирал всичко. Беше използвал частния си самолет, за да влезе във Франция с пистолет, който да не може да бъде идентифициран, и с разни отрови, с които се беше снабдил благодарение на връзките си с действащите в Москва чеченски престъпници. Всяка стъпка и всяко действие бяха внимателно разучени и подготвени, както правеше обикновено при деловите си срещи. В главата си беше съставил списък с жертви — освен единствената, която познаваше лично, всички останали трябваше да са от различни класи, възраст и националност. Месеци наред беше анализирал живота на разни серийни убийци с помощта на компютърна програма, много популярна сред терористите, която не оставяше следи от направените проучвания. Беше взел всички необходими мерки, за да се измъкне незабелязан, след като изпълни мисията си.

 

 

Поти се. Не, не става дума за разкаяние — може би Ева наистина заслужава подобна жертва. Поти се заради безполезността на плана си. Жената, която най-много обича, трябва да знае, че той е способен на всичко за нея, включително да руши вселени, но дали наистина си струва? Или в даден момент трябва да приемем съдбата си и да оставим нещата да се развиват нормално, чакайки хората сами да се осъзнаят?

Уморен е. Вече не успява да разсъждава правилно. Кой знае, може пък мъченичеството да е по-добро от убийствата. Дали да не се предаде и по този начин да извърши най-голямата саможертва на човек, който принася собствения си живот в името на любовта? Нали това е направил Исус за света, той е най-добрият пример. Когато враговете му видели, че е разпнат на кръста, помислили, че това е всичко. Били доволни от себе си, чувствали се победители. Били сигурни, че завинаги са приключили с проблема.

Объркан е. Неговият план е да унищожава вселени, а не да дава свободата си в името на любовта. В съня му момичето с дебелите вежди приличаше на скърбящата Богородица — майката със сина на ръце, едновременно горда и страдаща.

Отива в банята и пуска студената вода на душа върху главата си. Може би объркването му се дължи на недоспиването, на чуждото място, на часовата разлика или на факта, че вече изпълнява плана си — макар да е смятал, че никога няма да го направи. Сеща се за обещанието, дадено пред мощите на света Магдалена в Москва. Но дали постъпва правилно? Трябва му знак.

Жертвата. Да, трябваше да е помислил и за това, но навярно е било необходимо да разруши два свята днес, за да успее да види ясно случващото се. Ще спаси любовта си, като се принесе в жертва. Тялото му ще бъде хвърлено на палачите, които съдят само по действията и забравят намеренията и подтиците, които стоят зад всеки акт, смятан за „безумство“ от обществото. Исус (който знае, че любовта заслужава всичко) ще получи духа му, а Ева ще получи душата. Ще знае на какво е бил способен — да се предаде, публично да се принесе в жертва в името на един човек. Няма да бъде осъден на смърт, тъй като във Франция гилотината е премахната преди много десетилетия, но вероятно ще прекара дълги години в затвора. Тя ще дойде да го посети, ще му донесе храна, ще имат време да разговарят, да размишляват, да се обичат — дори и телата им да не се докосват, душите им най-после ще бъдат заедно, повече от когато и да било. Дори и да им се наложи да чакат, за да заживеят в дома, който иска да построи близо до езерото Байкал, това чакане ще ги пречисти и благослови.

Да, жертвата. Спира душа, гледа известно време лицето си в огледалото, но не вижда себе си, а Агнеца, който е готов отново да бъде принесен в жертва. Облича същите дрехи от сутринта, слиза на улицата, отива до мястото, където седеше малката продавачка, и се приближава до първия срещнат полицай.

— Аз убих момичето, което беше тук.

Полицаят гледа добре облечения мъж, който обаче е рошав и с тъмни кръгове под очите.

— Която продаваше сувенири ли?

Кимва в знак на потвърждение — точно така.

Полицаят не обръща особено внимание на приказките му. Поздравява една двойка с торби от супермаркета.

— Трябваше да си наемете домашен помощник!

— Стига вие да му плащате — отвръща жената с усмивка. — Много трудно се намират хора за работа тук.

— Всяка седмица сте с нов диамант на пръста. Не мисля, че това е истинската причина.

Игор гледа и недоумява. Току-що е признал престъплението си.

— Вие май не разбрахте какво ви казвам!

— Горещо е. Вървете и се наспете, починете си, Кан има какво да предложи на гостите си.

— А момичето?

— Вие познавахте ли я?

— Никога преди не я бях виждал. Тя беше тук днес сутринта. Аз…

— … вие сте видели линейката и как я отнасят. Разбирам. И сте решили, че е убита. Не зная откъде сте, не зная дали имате деца, но внимавайте с дрогата. Казват, че не вреди чак толкова, но вижте какво се случи с нещастната дъщеря на португалците — и се отдалечава, без да дочака отговор.

Трябваше ли да настоява, да даде технически подробности, та да го вземат на сериозно? Разбира се, че беше невъзможно да се убие човек посред бял ден на главния булевард в Кан. Беше готов да говори и за другия унищожен свят, угаснал насред претъпкано с хора място.

Но представителят на закона, на реда, на добрите нрави не му обърна внимание. В какъв свят живееха? Трябваше ли да извади пистолета от джоба си и да стреля във всички посоки, за да му повярват най-накрая? Трябваше ли да се държи като дивак, който убива безпричинно, за да го изслушат най-накрая?

Игор проследява с очи полицая, вижда го как пресича улицата и влиза в една закусвалня. Решава да постои още малко, да го изчака, ако промени решението си, ако потърси сведения от полицейското и се върне да говори с него, за да разбере повече за престъплението.

 

 

Но е почти сигурен, че това няма да се случи. Сеща се за коментара за диаманта на жената. Дали случайно полицаят знае откъде го има тя? Разбира се, че не. Иначе вече щеше да я е отвел в управлението по обвинение, че има крадени вещи.

За жената, разбира се, диамантът като по чудо се е появил в някой от луксозните магазини, след като е бил шлифован — както винаги казваха продавачите — от холандски или белгийски бижутери. Оценяват го според чистотата, теглото и начина на обработка. Цената можеше да варира от неколкостотин евро до нещо абсолютно непостижимо за повечето простосмъртни.

Диамант. Брилянт, ако предпочитате така да го наричате. Както всички знаят, най-обикновено парче въглен, преобразувано от високата температура и времето. Тъй като в него няма нищо органично, е невъзможно да се узнае колко време е необходимо, за да се промени структурата му, но геолозите допускат, че някъде между триста милиона и един милиард години. Обикновено се формира на дълбочина от сто и петдесет километра, като постепенно се изтласква към повърхността и така добиването му става възможно.

Диамант — това е най-устойчивият и твърд материал, създаден от природата, който може да се реже и обработва само с помощта на друг диамант. Частиците, отпадъци от обработката, ще влязат в употреба в индустрията, в полиращи и режещи машини, само толкова. Но иначе диамантът се използва единствено в бижутерията и в това е неговата значимост — че не служи за абсолютно нищо.

Върховно проявление на човешката суета.

Преди сравнително малко десетилетия, когато светът сякаш се беше обърнал към практичните неща и социалното равенство, диамантите бяха поизчезнали от пазара. Докато накрая най-голямата добивна компания със седалище в Южна Африка не реши да наеме най-добрите рекламни агенции на планетата. Суперкласата се срещна със Суперкласата, направиха се проучвания, които доведоха до едно-единствено изречение от три думи:

Диамантите са вечни.

Готово, проблемът е решен, бижутерите започват да инвестират в идеята и индустрията отново процъфтява. Щом като диамантите са вечни, значи няма по-добро средство да се изрази любовта, която на теория също би трябвало да е вечна. Няма нищо по-категорично, което да открои Суперкласата от останалите милиарди жители, намиращи се в по-долната част на пирамидата. Търсенето на камъни започва да нараства, цените също се вдигат. Не след дълго въпросната южноафриканска група, която дотогава диктува правилата на международния пазар, се вижда обградена с трупове.

Игор знае за какво става дума — когато му се наложи да помогне на войските, попаднали в племенен конфликт, трябваше да измине тежък път. Не съжалява — успял е да предотврати много смърт, въпреки че почти никой не знае за това. Беше направил кратък коментар пред Ева по време на една вече забравена вечеря, но беше решил да не навлиза в подробности. Решил е, когато върши нещо добро, лявата му ръка да не знае какво прави дясната. Спаси много хора с помощта на диамантите, въпреки че това никога няма да бъде част от биографията му.

Онзи полицай, който не обърна внимание на човека, който си признава престъплението, а на диаманта на жена, понесла торби с тоалетна хартия и препарати за почистване, въобще не е за тази професия. Не знае, че безполезната диамантена индустрия върти около петдесет милиарда долара годишно, че включва гигантска армия от миньори, превозвачи, частни охранителни фирми, ателиета за обработка, застрахователни агенти, продавачи на черно и луксозни бутици. Не си дава сметка, че диамантът тръгва от калта и минава през реки от кръв, преди да стигне до витрината.

Кал, в която работникът прекарва живота си — в нея търси ценния камък, който накрая ще му донесе желаното богатство. Намира много, продава средно за по двайсет долара нещо, което накрая ще струва десет хиляди долара на купувача. Но в крайна сметка е доволен, защото там, където живее, хората изкарват по-малко от петдесет долара годишно, а пет камъка са достатъчни, за да води кратък и щастлив живот, тъй като условията на работа са възможно най-лошите.

 

 

Камъните излизат от ръцете му чрез анонимен продавач и веднага биват препратени на партизански отряди в Либерия, Конго и Ангола. На тези места има определен човек, който да отиде на нелегална писта за кацане, обградена от въоръжени до зъби охранители. Каца самолет, от който слиза мъж в костюм, придружен от друг — обикновено по риза и с малко куфарче. Поздравяват се хладно. Мъжът с бодигарда предава малки пакетчета: може би заради някакво суеверие пакетчетата се слагат в носени чорапи.

Мъжът по риза вади специална лупа от джоба си и я поставя на лявото си око. Започва да ги проверява един по един. След час и половина вече е запознат с материала, тогава вади малко прецизно електронно кантарче от куфара си и изпразва чорапите върху табличката. Правят се изчисления на лист хартия. Материалът се поставя в куфарчето заедно с кантара, костюмираният мъж дава знак на въоръжените охранители и пет-шест от тях се качват в самолета. Започват да разтоварват големи сандъци, които остават там, встрани от пистата, докато самолетът отлита. Цялата операция не продължава повече от половин ден.

Големите сандъци се отварят. Снайпери, мини и куршуми, които се пръсват на десетки смъртоносни метални частици, щом достигнат целта. Оръжията и боеприпасите се дават на наемниците и войниците и скоро в страната отново ще има преврат с безкрайни жестокости. Избити са цели племена, деца остават без крака и ръце заради осколките, жените са изнасилени. Докато се случва всичко това, някъде много далече — обикновено в Антверпен или в Амстердам — сериозни и съсредоточени хора се посвещават с любов и грижа на работата си — много внимателно обработват камъните и изпадат в екстаз от собствената си сръчност, хипнотизират се от искриците, които се появяват при всяка нова фасета на онова парче въглен с променена от времето структура.

От едната страна жени, които викат от отчаяние, и небе, забулено от облаци прах. На другия край през добре осветените зали се виждат красиви стари сгради.

През 2002 г. Обединените нации прокарват решение — става дума за процеса „Кимбърли“ — според което трябва да се търси произходът на камъните и да се забрани на търговците да купуват онези, идващи от зони на конфликти. За известно време уважаваните европейски майстори се връщат към южноафриканския монопол при търсене на материал. Но веднага биват открити формули един диамант да стане „официален“ и решението започва да служи само колкото политиците да могат да кажат, че „правят нещо, за да приключат с кървавите диаманти“.

Преди пет години Игор беше заменил камъни за оръжие. Беше създал малка група, която имаше за цел да спре кървав конфликт в северна Либерия. Той успя — само убийците бяха избити. Малките селца отново заживяха мирно, а диамантите започнаха да се продават на бижутери в Америка без никакви недискретни въпроси.

Когато обществото не реагира, за да спре престъплението, човек има право да постъпва както намери за редно.

 

 

Нещо подобно се беше случило преди няколко минути на плажа. Когато убийствата бъдеха установени, някой щеше да каже публично неизменното:

„Правим всичко възможно да открием убиеца.“

Ами да правят. Отново съдбата — винаги така щедра — беше показала пътя, който трябваше да се извърви. Мъченичеството няма да помогне. Като помисли, Ева би страдала повече от неговото отсъствие. Нямаше да има с кого да си приказва през дългите нощи и безкрайните дни, които щеше да прекара, докато очаква свободата му. Щеше да плаче винаги щом си представи как той мръзне и гледа белите стени на затвора. А когато дойдеше моментът най-сетне да тръгнат за дома край езерото Байкал, може би възрастта нямаше да им позволи да изживеят всички приключения, които бяха планирали заедно.

Полицаят излиза от закусвалнята и се връща на тротоара.

— Вие още ли сте тук? Да не сте се загубили, имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря.

— Вървете да си починете. По това време слънцето може да е много опасно.

Връща се в хотела. Пуска душа, къпе се. Моли телефонистката да го събуди в четири следобед — така ще си почине достатъчно, че да си възвърне ясната мисъл и да не прави повече глупости, като тази, която за малко не провали плановете му.

Звъни на портиера и си запазва маса на терасата за по-късно, когато се събуди. Иска му се да изпие един чай, без да го безпокоят. После започва да гледа в тавана, очаквайки сънят да дойде.

Няма значение откъде идват диамантите, стига да блестят.

В този свят единствено любовта заслужава абсолютно всичко. В останалото няма никаква логика.

Игор отново усеща, както му се е случвало много пъти в живота, че се чувства напълно свободен. Объркването малко по малко изчезва и идва прояснението.

Оставил е съдбата си в ръцете на Исус. Исус е решил той да продължи мисията си.

Унася се в сън без никакво чувство за вина.