Паулу Коелю
Победителят е сам (12)

13:37 ч.

За разлика от всички момичета, които се занимаваха със своите айподи и мобилни телефони, за да разсеят досадата от петте часа гримиране и фризиране, предхождащи ревюто, Жасмин бе вперила поглед в една книга. Една прекрасна стихосбирка.

„Два пътя в леса разделени видях,

ала не можех да тръгна по двата.

Бях пътник единствен, там дълго стоях,

единия с поглед надолу следях

гръб как извива навътре в гъстака.

 

Тръгнах по другия. Тъй избор почтен

и с повече право сторих навярно.

Той искаше работа — цял затревен,

па макар и пътят им общ до тоз ден

за тях да се беше грижил поравно.

 

Еднакви лежаха оназ сутрин там

в листа пожълтели, без стъпки тъмни.

О, за друг ден оставих първия.

Знам, че пътят до път води винаги.

Сам не вярвах обаче, че ще се върна.

 

Това ще разказвам с въздишка за тях,

щом минат години и се изгубят.

Два пътя веднъж разделени видях

и по-неотъпкания аз си избрах,

а това промени всичко друго.“^[1]

Беше избрала пътя, по който поемаха малцина. Струваше й доста скъпо, но си заслужаваше. Нещата се случиха в точния момент. Любовта се появи, когато най-много се нуждаеше от нея, и още продължаваше. Тя работеше чрез любовта, с любовта, за любовта.

По-точно — за любимата.

Жасмин в действителност се казваше Кристина. В биографията й беше посочено, че е била открита от Ана Дитер при едно пътуване до Кения, но нарочно избягваше повече подробности по случая, едва намеквайки за едно гладно и изстрадано детство сред граждански конфликти. Въпреки черния цвят на кожата си беше родена в консервативния Антверпен в Белгия. Беше дъщеря на родители, които бяха избягали от вечните конфликти между племената хуту и тутси в Руанда.

Беше на шестнайсет години, когато веднъж в края на седмицата придружаваше майка си, за да й помогне в безкрайната работа като чистачка, и един мъж се приближи и се представи за фотограф.

— Дъщеря ви е невероятно красива — каза той. — Бих искал да работи като модел с мен.

— Господине, виждате ли чантата, която мъкна? Вътре има парцали и препарати за почистване. Работя ден и нощ, за да може тя да ходи в хубаво училище и да има диплома в бъдеще. Тя е само на шестнайсет години.

— Идеалната възраст — каза фотографът и подаде своята визитна картичка на момичето. — Ако размислите, ми се обадете.

Продължиха нататък, но майката забеляза, че дъщеря й прибра визитката.

— Недей да вярваш. Това не е твоят свят, иска просто да те вкара в леглото си.

Нямаше нужда от тези коментари. Въпреки че момичетата от класа й умираха от завист, а момчетата правеха всичко възможно да отиде с тях на някое събиране, тя знаеше корените си и докъде може да стигне.

Продължи да не вярва дори когато за втори път й се случи същото. Тъкмо влизаше в една сладкарница, когато една по-възрастна жена се възхити от красотата й. Каза, че е моден фотограф. Кристина благодари, прие визитката и обеща да се обади, но нямаше никакво намерение да го направи, въпреки че това бе мечтата на всяко момиче на нейната възраст.

И защото нищо не се случва само два пъти, три месеца по-късно тя стоеше и разглеждаше витрина с изключително скъпи дрехи, когато отвътре излезе един човек и я попита:

— С какво се занимаваш, момиче?

— С какво ще се занимавам, би трябвало да е въпросът. Ще стана ветеринарна лекарка.

— Сбъркала си пътя. Не би ли искала да работиш за нас?

— Нямам време да продавам дрехи. Когато мога, работя, за да помагам на майка ми.

— Не ти предлагам да продаваш каквото и да било. Бих искал да направиш фотосесия с нашата нова колекция.

Тези срещи щяха да се превърнат в хубави спомени от миналото, когато се омъжеше, имаше деца и се реализираше в професионален и личен план, ако след няколко дни не се беше случило нещо.

Беше отишла на дискотека с приятели, танцуваха и тя беше доволна от живота, когато вътре с викове нахлу група от десет момчета. Девет от тях имаха тояги със закрепени бръснарски ножчета отпред и закрещяха на хората да се отдръпнат. Веднага настана паника, всички започнаха да тичат насам-натам. Кристина не знаеше какво точно да направи, въпреки че инстинктът й подсказваше да остане неподвижна и да гледа настрани.

Ала не успя да помръдне главата си. Видя как десетото момче се приближи до един от приятелите й, извади нож от джоба си, хвана го за врата и му преряза гърлото. Така както дойдоха, така си и излязоха, докато останалите хора викаха, тичаха, седяха по пода и плачеха. Неколцина се приближиха до жертвата, за да се опитат да помогнат, макар да знаеха, че е твърде късно. Други просто наблюдаваха в шок, също като Кристина. Тя познаваше убитото момче, знаеше кой е убиецът, както и причината за убийството (разправия в един бар малко преди да дойдат в дискотеката), но сякаш витаеше в облаците, сякаш всичко беше просто сън и след малко щеше да се събуди, обляна в пот, но щастлива, че кошмарите все някога свършват.

Но не, не беше сън.

След минути тя отново беше на земята. Викаше някой да направи нещо, викаше никой да не прави нищо, викаше, без да знае защо, а виковете й изнервяха хората още повече. Настана истински хаос — полицаите току-що бяха нахлули с оръжие в ръце заедно с хората от „Бърза помощ“. Строиха всички младежи до стената и веднага започнаха да ги разпитват, да искат документи, телефони, адреси. Кой е извършителят? Защо го е направил? Кристина не можа да каже нищо. Трупът, покрит с един чаршаф, беше изнесен навън. Някаква медицинска сестра я принуди да изпие едно хапче и й обясни, че не бива да шофира. По-добре да хване такси или автобус до вкъщи.

Рано на другата сутрин телефонът в дома й звънна. Майка й реши да прекара деня с дъщеря си, която не беше на себе си. От полицията настояха да разговарят лично с нея — тя трябвало да отиде в управлението преди обяд и да потърси определен инспектор. Майката отказа. От полицията я заплашиха и Кристина нямаше избор.

 

 

Пристигнаха в уречения час. Инспекторът искаше да разбере дали познава убиеца.

Думите на майката звучаха в главата й: „Не им казвай нищо. Ние сме имигранти, ние сме черни, те са бели, те са белгийци. Когато излязат от затвора, ще те преследват.“

— Не зная кой беше. Никога преди не съм го виждала.

Осъзнаваше, че изричайки това, губи напълно любовта си към живота.

— Разбира се, че знаеш — отвърна полицаят. — Няма страшно, нищо няма да ти се случи. Почти цялата група вече е в затвора, трябват ни само свидетели в съда.

— Нищо не зная. Бях далече, когато това се случи. Не видях кой беше.

Инспекторът отчаяно поклати глава.

— Ще трябва да го повториш в съда — каза той. — С ясното съзнание, че нарушаването на клетвата, тоест да излъжеш пред съда, може да ти донесе присъда колкото тази на убийците.

След няколко месеца я призоваха в съда. Момчетата бяха там до един с адвокатите си и сякаш продължаваха да се забавляват с положението си. Едно от момичетата, присъствали в дискотеката, посочи престъпника.

Дойде ред на Кристина. Прокурорът я помоли да идентифицира човека, убил нейния приятел.

— Не зная кой беше.

Беше черна. Дъщеря на имигранти. Учеше със стипендия, отпусната от правителството. Искаше само да си върне желанието за живот и да мисли, че има бъдеще. Седмици наред бе седяла с поглед, забит в тавана на стаята, без желание да учи или да прави каквото и да било. Не, светът, в който беше живяла досега, вече не й принадлежеше — на шестнайсет години беше разбрала по възможно най-лошия начин, че й е абсолютно неспособна да се погрижи за собствената си безопасност. Трябваше да се измъкне от Антверпен, да пътува по света, да си възвърне радостта и силите.

Пуснаха момчетата поради липса на доказателства — трябваха двама свидетели, които да поддържат обвинението и да успеят да постигнат наказание за престъплението. На излизане от съда Кристина се обади на един от номерата на визитните картички, дадени й от фотографите. После отиде в магазина за висша мода, чийто собственик беше излязъл да говори с нея.

Нищо не се получи — продавачките й казаха, че той има много магазини из Европа, че е крайно зает и че нямат право да дават номера му.

Ала фотографите помнеха и знаеха кой им се обажда, така че си уговориха среща.

Кристина се прибра и съобщи на майка си какво е решила. Не я моли, не я убеждава, просто й каза, че иска завинаги да се махне от този град.

Единственият й шанс беше да приеме да стане модел.

 

 

Жасмин отново се оглежда наоколо. Има още три часа до ревюто, манекенките ядат салата, пият чай и обсъждат къде ще отидат после. Идват от различни страни и са приблизително на нейната възраст — деветнайсетгодишни. Навярно ги тревожат само две неща — как да се сдобият с нов договор този следобед или как да си намерят богат съпруг.

Познава привичките на всяка от тях — преди да си легнат, ползват разни кремове, за да почистят порите си и да запазят влажността на кожата си. По този начин отрано правят организма си зависим от външни елементи, които да поддържат идеалната еластичност на кожата им. Стават сутрин, масажират тялото си с още кремове и хидратиращи продукти. Пият чаша черно кафе и ядат плодове с фибри — по този начин погълнатата през деня храна минава по-бързо през червата. Правят някои упражнения, преди да излязат да си търсят работа — обикновено разтягат мускулите си. Още е много рано за същинска гимнастика, за да не вземат телата им да придобият мъжки очертания. По три-четири пъти на ден се качват на кантарче. Много от тях дори пътуват с него, тъй като невинаги са настанени в хотел, а в някой пансион. Изпадат в депресия заради всеки грам отгоре, отчетен от показалеца.

Майките ги придружават, когато е възможно, защото обикновено са на възраст между седемнайсет и осемнайсет. Никога не си признават, че са влюбени в някого, въпреки че повечето са влюбени, тъй като любовта прави пътуванията по-дълги и по-трудно поносими, а и събужда у приятелите им странното усещане, че губят обичаната жена (или момиче?). Да, мислят за пари, изкарват средно по четиристотин евро на ден, което е завидна надница за човек, често ненавършил възрастта за шофьорска книжка. Но мечтите им отиват отвъд това — всички осъзнават, че скоро ще бъдат изместени от нови лица и тенденции, затова бързат да покажат, че талантът им се простира и отвъд модните ревюта. Живеят, като постоянно молят агенциите си да им уредят кастинг, за да докажат, че могат да работят като актриси — ето я голямата мечта.

Агенциите, разбира се, казват, че ще го направят, но трябва да се изчака, момичето е още в началото на кариерата си. В действителност тези агенции нямат никакви връзки извън модния свят, печелят добър процент, конкурират се с други агенции, пазарът не е чак толкова голям. Нека изсмучат всичко възможно сега, преди времето да отлети и манекенката да прехвърли опасната граница от двайсет години, когато кожата й ще се окаже съсипана от прекомерната употреба на кремове, тялото й от храненето с нискокалорична храна, а умът й от лекарствата за потискане на апетита, които накрая правят погледа и главата абсолютно празни.

Противно на това, което разказват легендите, те покриват разходите си сами — пътуване, хотел, вечните салати. Асистентите на дизайнерите ги викат да участват в кастинг, тоест подбор за ревю или фотосесия. В този момент те се изправят пред хора в неизменно лошо настроение, които се възползват от малкото си власт, за да се справят с ежедневните разочарования. Никога не казват и една поощрителна дума — най-честият коментар е „ужас“. Тръгват си от един кастинг, отиват на друг, вкопчват се в мобилния си телефон, сякаш е спасителна отломка, сякаш е божествена връзка с Висшия свят, в който мечтаят да израснат, да намерят мястото си отвъд красивите лица и да се превърнат в звезди.

Родители се гордеят с дъщерята, която е започнала толкова добре, и съжаляват, задето са казвали, че тази кариера е неподходяща — в края на краищата печели пари и помага на семейството. Приятелят изпада в пристъпи на ревност, но се контролира, понеже е добре за егото му да е с професионален модел. Агентите работят едновременно с десетки други момичета на същата възраст и същите фантазии и имат точните отговори на неизменните въпроси: „Възможно ли е да участвам в Седмицата на модата в Париж?“, „Не смятате ли, че имам достатъчно харизма, за да се пробвам в киното?“ Приятелките завиждат тайно или явно.

Моделите ходят на всички партита, на които ги канят. Държат се, сякаш са много по-важни, отколкото изглеждат, но вътрешно знаят, че ако някой успее да проникне през изкуствената ледена стена, която издигат около себе си, ще е добре дошъл. Гледат на по-възрастните мъже с някаква смесица от погнуса и привличане — знаят, че в джоба им се крие ключът за света на звездите, ала в същото време не искат да бъдат смятани за луксозни проститутки. Винаги са с чаша шампанско в ръка, но то е просто част от имиджа, който се опитват да наложат. Знаят, че в алкохола се съдържат неща, които могат да навредят на фигурата им, и предпочитаната напитка е негазирана минерална вода. Въпреки че не се отразява на килограмите, газираната вода подува корема. Имат идеи, мечти, достойнство, макар че всичко ще изчезне някой ден, когато вече няма да успяват да прикриват ранните признаци на целулита.

Дават таен обет пред себе си — никога да не мислят за бъдещето. Харчат по-голямата част от спечеленото за разкрасяващи продукти, които гарантират вечна младост. Обожават елегантните обувки, но те са прекалено скъпи. Въпреки това понякога си позволяват лукса да си купят най-хубавите. Чрез приятели успяват да си намерят дрехи на половин цена. Живеят в малки апартаменти с баща си, майка си, брат си, който следва, сестра си, която е избрала кариерата на библиотекарка или е тръгнала по пътя на науката. Всички смятат, че моделите печелят цяло състояние и им искат пари назаем. И те дават, защото искат да изглеждат по-важни, по-богати, по-извисени от простосмъртните. Когато отиват в банката, сметката им винаги е на червено, а лимитът на кредитната карта — изчерпан.

 

 

Събрали са стотици визитни картички, запознали са се с добре облечени мъже, които са им предложили работа, и макар и да знаят, че тези предложения не са истински, от време на време им се обаждат, колкото да поддържат връзка в случай, че някой ден им потрябва помощ, въпреки че тя си има своята цена. Всички вече са попадали в капана. Всички са мечтали за лесен успех, но са разбрали, че той не съществува. Всички са изстрадали за своите седемнайсет години редица разочарования, предателства и унижения, но въпреки това са продължили да вярват.

Не спят добре заради хапчетата. Слушат истории за анорексията — най-разпространената болест в тези среди, която представлява нервно разстройство заради обсебващата мисъл за теглото и външния вид, като крайният резултат е, че организмът започва да отхвърля всякакъв вид храна. Казват, че на тях това не може да им се случи. Но никога не забелязват първите симптоми.

От детството са навлезли направо в света на лукса и блясъка. Не са минали през юношеството и младостта. Когато ги питат какви са плановете им за бъдещето, винаги имат готов отговор: „Да следвам философия. Тук съм само за да събера пари за обучението си.“

Знаят, че не е истина. По-точно знаят, че има нещо странно в това изречение, но не успяват да разберат какво е. Наистина ли искат диплома? Трябват ли им пари, за да платят обучението си? В крайна сметка не могат да си позволят лукса да ходят на лекции — сутрин винаги има кастинг, следобед фотосесия, привечер коктейл, после някое парти, на което трябва да присъстват, за да ги видят, да им се възхищават и да ги желаят.

Според хората, които ги познават, живеят в приказен свят. Известно време дори самите те вярват, че това е всъщност смисълът на живота — имат почти всичко, за което са завиждали на момичетата от списанията и рекламите за козметични продукти. С малко дисциплина дори успяват да спестят пари. Докато един ден при внимателното изследване на кожата не открият първите белези на времето. От този момент нататък знаят, че е само въпрос на късмет стилистът или фотографът да не забележи същото. Дните им са преброени.

„Два пътя веднъж разделени

видях и по-неотъпкания аз си избрах,

а това промени всичко друго.“

Вместо да се върне към книгата си, Жасмин става, налива си чаша шампанско (все пак е позволено, въпреки че рядко някой го пие), взема си един хотдог и отива до прозореца. Стои там смълчана и гледа морето. Нейната история е различна.