Янис Марис
Черният ангел (28)

28

Той седна срещу мен върху купчина въжета, като си играеше с пистолета.

— Бях ви обещал да видите нещо интересно — каза той, като се усмихваше. — Нещо, което има връзка с „Черният ангел“. Удържах думата си. Видяхте нещастния Димодикос, предпоследния човек от „Черният ангел“.

— А последният?

— Последният, естествено, съм аз.

Я какво беше станало измъченото момче, което плачеше!

— Последен благодарение на вас — каза любезно. — Онова, което изяде милия Димодикос, беше неговата будност. Тоест това, че се смяташе за много умен. Той вярваше, че ще дойда сам на срещата.

И изгледа неподвижния труп с презрение.

— Тъпак!

Болеше ме много, но исках да чуя продължението.

— Защо ме взе със себе си? — попитах.

— За да стане това, което стана. Димодикос ме чакаше на срещата и аз дойдох. Само дето ме чакаше с пистолет в ръка. Беше ми необходим някой, който да послужи за мишена на Димодикос. Вие с любопитството си изпълнихте тази задача.

— Знаел си, че те чака, за да те убие?

— Естествено.

— И постави мене на своето място.

— Да не искате да се оставя да бъда убит аз? Кой предпочита своята смърт пред смъртта на друг? Знаех, че Димодикос щеше да помисли, че съм аз. Минах по околен път и… край на представлението. Разрешавате ли?

Без да дочака отговор, той стана.

— За щастие корабчето има мощен двигател. Ще изляза в открито море, ще направя един кръг, трябва, естествено, да се отърва от него и от вас, и ще се върна в базата си. В едно съвсем законно пристанище за яхти. В Каламаки, знаете, където яхтклубът…

Чудовище! Говореше за човека, когото уби, и за мен, когото се готвеше да убие, спокойно, сякаш като за екскурзия. Как можах да се излъжа така жестоко? Опитах се да се надигна и да се хвърля върху него. Алекс вдигна револвера:

— Без глупости. Има осем патрона, а този глупак Димодикос отнесе само три.

Не само пистолетът ме възпираше. Не бях способен да се движа. Видях го да изчезва от погледа ми и чух шума на двигателя. След малко каикът напусна фаталното пристанище.

 

 

Колко време беше минало? Не бих могъл да отговоря. Лежах си все на мястото, на което бях паднал и може би загубил съзнание за малко. Алекс дойде и седна срещу мен.

— Имам електронна система за управление — каза той, сякаш ме безпокоеше този въпрос.

Събрах силите си, за да говоря:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Каквото искате! Първо, защото сте един човек, който след малко няма да съществува и може да научи, без да създаде опасност, каквото и да било, и второ, защото имам задължение към вас. Тази вечер вие ми направихте услуга.

— Ти ли уби Магда?

Лицето му се сви и този път беше искрен:

— Как може да говориш такива идиотщини? Магда беше единственият човек, когото обичах… Това животно я уби. И му бях длъжник.

Повярвах му.

— Защо ми телефонираше?

— За да те пропъдя. Знаех кой тип мъже харесват на Магда и бях сигурен, че ще хлътне по тебе.

Допълзях до края на палубата, повдигнах се и се опрях на здравото си рамо. Това ме облекчи малко.

— Защо убихте Тимотеос Констас?

— Не бях аз. Убиха го, понеже започна да се огъва. Казваше, че се отказва от участие в делото и други подобни глупости. Един съучастник в подобно положение е опасен.

— Магда знаеше ли?

— Да.

— И се съгласи да убият мъжа й?

— Не, но какво можеше да направи? Беше много оплетена вече.

— Защо убихте Апергис?

— Беше видял Димодикос нея вечер.

Чувах вятъра, който свистеше в мачтата на корабчето, и морето, което се плискаше в него. И изведнъж попитах:

— Къде сте скрили златото?

Аргирис се засмя:

— Ниският ви дебел приятел вярва, че сме го измъкнали в чужбина. Признавам, че тази мисъл е оправдана за човек със средни умствени способности. Само за средно развит човек обаче.

Усмихна се, изпълнен от чувство на гордост за себе си.

— Докато ти си гений — казах.

— Гений е голяма дума. Във всеки случай по-буден от съучастниците ми и от вашия криминален инспектор.

Той се огледа и пое дълбоко въздух.

— Знаете ли какво? — каза Алекс. — Вие сте ми симпатичен. Би следвало да ви мразя заради предпочитанието, което отдаде на вас Магда, но не ви мразя.

— Обаче ще ме убиеш.

Той повдигна рамене и се усмихна:

— Мога ли да постъпя другояче? Ако ви оставя жив, ще отидете веднага при онзи простак, приятеля ви, ще се раздрънкате и тогава всичко, което изградих с толкова труд и старание, ще рухне като пясъчна кула. Трябва да признаете…

На лунната светлина видях светещите му очи.

— Не съм ли прав?

— Тъкмо обратното — отговорих.

Какво друго можех да кажа на човек, който така спокойно ми доказваше, че е принуден да ме убие?

 

 

Над главите ни в едно небе, украсено със сребърни облаци, плуваше луната като в стереофилм. Морето беше спокойно и не чувах нищо освен плясъка на вълните, предизвикани от движението на корабчето. Зад нас избледняваше сянката на планината. С разума си разбрах, че работите ще се развият точно така, както казваше Алекс Аргирис. С чувствата си не можех да приема, че всичко е свършено и че след някоя и друга минута няма да съм жив. Всичко, което стана и ставаше, приличаше на кошмарен сън.

— Адвокатът беше ли в играта? — попитах.

— Кой адвокат?

— Апостолос Мелахринос. Беше ли и той от хората на „Черният ангел“?

— Не. Няма нищо общо.

— А ти? „Черният ангел“ е банда от нацисти, а ти си много млад, за да имаш връзка с тях. Как те оплетоха и тебе?

Той се усмихна хитро по начина, по който се усмихва дете, когато е уверено, че ще направи нещо, което то смята, че е неповторимо.

— Не са ме оплели. Сам се оплетох. И те като вас ме смятаха за момче. Майка ми и нейните приятели не взеха предпазни мерки. Това стана през една нощ преди четири години в Швейцария. При майка ми в хотела бяха дошли Хазе и Димодикос. Аз си бях в стаята. Те смятаха, че спя, но аз не спях. Така узнах тайната. Счетох случая за интересен. В началото майка ми се ядоса, но после отстъпи.

— А останалите?

— По някое време влязоха в курса и те.

— А Магда?

— Сам й казах. Не исках да имам тайни от нея.

— А Димодикос?

— Смяташе се за много умен. Вярваше, че съм глътнал приказките му за автомобилната злополука, и си плати. Когато му телефонирах на мястото, където се криеше и което аз знаех, едва не откачи. Предложи ми да се срещнем тук, за да разделим плячката и да изчезнем. Пак повярва, че е страшно умен, и си плати.

Той млъкна за миг и добави:

— Благодарение на моя ум и на вас.

Странно! Трябваше да съм сигурен, че изживявам последните си мигове, но онова, което владееше съзнанието ми, беше любопитството. Да чуя най-после отговорите на всички въпроси, които ме измъчваха от първия миг на въвличането ми в тези събития.

— Каква точно роля играеше вуйчо ми?

Той си погледна часовника.

— Това е дълга история и не зная дали имам време да ви я разкажа цялата. Къде се намираме?

Той се изправи, разходи се по дължината на корабчето, върна се и седна срещу мен. Пак си играеше с револвера. Болката ми беше понамаляла. Усещах изтръпване и изтощение, което се засилваше.

— Всичко това е станало, когато съм бил много малък. Германците си заминали от Гърция. Неколцина от големите шефове сред нацистите скрили златото там, където го намерихме. Но понеже си нямали доверие, разделили тайната на части.

— Тоест?

— Шефът на специалната служба скрил златото с хора, които не били посветени. После разказал къде е на други четирима, но не всичко, а само по една част. Единият знаел острова, но не знаел къде. Другият знаел къде, но не знаел острова. Третият знаел дълбочината, но не знаел нито острова, нито къде край острова. И така нататък. Разбрахте ли?

— Почти. А вуйчо ми?

— Вуйчо ви е бил набелязан като „местния човек с добра репутация“.

— А майка ви?

— Майка ми е имала любовник от германците, който е бил в играта. Когато видял, че ще умре, той й предал тайната. И тя взела делото в свои ръце.

Алекс се усмихна:

— Не я опознахте. Тя беше родена за „водач“

— А Хазе?

— Той беше един от тези, които знаят.

— Кой го уби?

— Негов сънародник, нает от Димодикос.

— Този, дето се е самоубил ли?

— Този, дето беше „самоубит“ от Димодикос, когато последният беше събрал нужната му информация. Горкият Димодикос правеше какво ли не, за да останат по-малко хора при делбата.

— Ами Метеора? Каква роля игра Метеора в тази история?

— Хората, които са знаели тайната, не са се познавали. Знаел ги е само един. Шефът на специалната служба. Метеора е бил определен като място за среща, когато му дойдело времето. Щели да се разпознават с парола.

— Още нещо.

Алекс Аргирис се изправи.

— Казах ви много. Нямам повече време.

— Само един въпрос. Този, който е знаел тайната, шефът на службата, както казахте, защо не се е възползувал сам?

— Защото е загинал на руския фронт два месеца след заминаването му от Гърция. Свършихме.

Той пъхна револвера под колана си и се наведе над неподвижния труп на Димодикос.

 

 

Беше слаб и се справи с много усилия. Запъхтян домъкна тежкото тяло до края на палубата. Там се спря и избърса потното си чело.

— Много е тежък — каза, сякаш искаше да го съжаля.

Наведе се над неподвижното тяло. Първоначално не разбирах какво върши. После, когато се изправи, видях, че беше вързал една котва за краката на трупа. Отпочина си малко и пак се наведе. Беше нещо ужасяващо. Прегърна мъртвеца, стараейки се да го вдигне на нивото на перилото, но трупът му се изплъзваше. Това се повтори няколко пъти.

Наблюдавах, без да мога да се помръдна. Ако ми беше останала малко от силата, която имах, нямаше да е трудно да се хвърля върху този кльощав тип и да се справя с него… Сега, в борбата му с трупа, виждах, че той е като без мускули. Гледах обаче като парализиран, неспособен на никакво движение.

Най-сетне Алекс Аргирис успя. Чух шума от тялото на Димодикос, което рухна във водата. Чудовището се подпря задъхано на перилата с разперени ръце. Дишаше тежко. Така минаха няколко секунди. Аз чаках, а той се мъчеше да събере силите си. Изведнъж го видях как подскочи, после се прегъна внезапно почти на две и се втренчи някъде, като че искаше с поглед да разкъса тъмнината. В началото не разбрах. Чух го да псува, а после долетя звук от друг мотор. Някакъв съд плаваше към нас. От мястото си не можех да видя, но чувах. Вкопчих се с ръце в перилата и със силите, които ми бяха останали, се опитах да се изправя. Видях корабчето на разстояние повече от двеста метра. Беше малък бързоходен съд, един от тези, които използуват при преследването на контрабандисти. Исках да извикам, но не можах.

 

 

Алекс Аргирис се хвърли към мен с лице, изкривено от яд, страх и омраза.

— Каквото и да стане, не трябва да те намерят — каза той.

Протегнах ръце да се опра и между пръстите си почувствувах желязо, малък лост, дявол знае за какво го използуваха на каика и как се намери пред мен. Стиснах го. Нямах кураж да се боря, но както Аргирис се наведе над мен, го ударих в коляното с всичката сила, която ми даваше страхът ми. Чух пискливия вик на жена и го видях да се строполява. Падна на палубата и ме загледа с омраза и изненада.

Това обаче беше всичко, което можах да направя. Железният лост се изплъзна от парализираните ми пръсти. Видях Аргирис да се изправя трудно и да измъква изпод колана пистолета. Омразата го беше направила неузнаваем. Той вдигна въоръжената си ръка в момента, когато сянката на катера, който се долепваше до нас, падна на палубата. Не виждах нищо друго освен дулото на пистолета, откъдето щеше да дойде смъртта.

 

 

Шумът, който чух, не беше самотният и някак си приглушен шум от пистолет, а от бърза стрелба с автомат. Отворих очи и видях как Алекс Аргирис рухна на палубата, а пистолетът падна от ръката му. Зашеметен погледнах към катерчето. На палубата му стоеше матрос с малък автомат, който още димеше в ръката му, а до него…

Изправен до него с несръчно разкрачени крака, нещо характерно за хората от сушата, стоеше криминалният инспектор Бекас. Понечих да отворя уста, но не можах. Клепачите ми станаха непоносимо тежки и в миг всичко потъна в тъмнина.