Янис Марис
Черният ангел (2)

2

Никога не бях виждал Магда Констас. Изобщо не бях чувал името й, преди да се омъжи, а и тогава не научих нищо за нея. Във внушителния кабинет на стария адвокат се помъчих да си представя как изглежда тази жена. „Всички я намират за особено привлекателна“ — каза Мелахринос. Млада, хубава, привлекателна, невярна. Дали не беше и убийца?

— Как умря вуйчо? — попитах.

— Една сутрин го намериха мъртъв в стаята му. Нея нощ в дома му бяхме на гости неколцина приятели. Отидохме си…

— И вие ли бяхте там?

— Да. Отидохме си към полунощ. Вуйчо ви беше в отлично настроение. Сутринта ми телефонира лично жена му. Бяха го намерили мъртъв в кревата. Отидох веднага…

Слушах разказа на адвоката със смесени чувства. За мене Тимотеос Констас беше образ близък и същевременно много далечен. Майка ми го обичаше и го обожаваше. Тя страдаше от ината му и искаше на всяка цена да се помири с него, но Констас остана непреклонен. Не прости на сестра си, че е сключила такъв брак. А сега слушах, че този студен и строг вуйчо се е криел, за да ме види в градината като дете, и ме е обичал с нежност, която егоизмът му не е позволявал да изяви.

— Трупът му още не беше вдигнат — продължи Мелахринос. — До него, на нощното шкафче, видях празно шишенцето от сънотворните хапчета. Магда изглеждаше разстроена. Тя ми разказа…

Слушах мълчаливо. Тя му обяснила какво се случило. След като изпратили гостите, си побъбрили малко. Магда отишла в банята, а мъжът й си легнал. Спели в отделни легла в една спалня. Когато се върнала, видяла на нощното шкафче шишенцето и чашата. „Нещо не ме хваща сън и взех малко сънотворно“ — казал й Тимотеос Констас. Не обърнала внимание. Той страдал от безсъние и тя била свикнала. Сутринта, когато се събудила, се изненадала, че мъжът й спял още. Той ставал винаги рано. Повикала го, но той не отговорил. Тогава станала. Отишла при него и с ужас установила, че Тимотеос Констас бил мъртъв. Като луда започнала да вика слугинята. После телефонирали на лекаря и уведомили Мелахринос.

— Когато пристигнах, лекарят още се суетеше там — продължи адвокатът. — И той беше съвсем объркан. Вуйчо ви страдаше от сърце, но не до степен, която крие непосредствена опасност. Лекарят не можеше да си обясни случилото се. Каза ми, че една прекомерна доза сънотворно лекарство би могла, разбира се, да нанесе фаталния удар върху слабото му сърце, но за това били необходими поне петнадесет хапчета, грешка, която Тимотеос Констас не би могъл да направи. Освен ако е сбъркал нарочно, както предположи съпругата му.

— А именно?

— Ако Тимотеос Констас е желаел смъртта. Ако „нещастният случай“ е самоубийство. Нещо, в което тя изглеждаше, че вярва и в което аз…

— Не вярвате.

— Да, защото бях оставил приятеля си в отлично разположение на духа.

— Само поради това ли?

— Не само поради това. Както ни каза Магда, вуйчо ви сам е разтворил приспивателното в чашата. Чашата обаче не бе намерена на мястото й. Магда Констас не знаеше как е изчезнала. Тя обясни, че в суматохата не било изключено слугинята да е взела чашата и да я е измила заедно с другите съдове.

— А слугинята?

— Нито отрече, нито прие това. Не си спомняше.

— А защо отдавате значение на този факт?

— Защото един химически анализ щеше да докаже колко хапчета са били разтворени в чашата. Не е изключено, разбира се, Тимотеос Констас да се е самоубил. Ами ако не беше така?

— Не са ли могли да проверят колко таблетки са липсвали от шишенцето? — попитах.

— Не, защото не беше ново и никой не си спомняше докъде е било пълно.

— Не възприемате мнението, че слугинята е сбъркала и е измила чашата.

— Казах ви, че не разполагам с никакви доказателства.

 

 

Не знаех какво да мисля… Адвокатът изглеждаше сигурен в съмненията си, но фактите, които ми съобщи, съвсем не бяха убедителни. Най-напред съществуваше вероятността от самоубийство. Разбира се, Тимотеос Констас е бил в настроение, когато се е разделил с приятелите си, но кой може да надникне в дълбините на една човешка душа? Как са могли да бъдат сигурни, че това настроение не е било привидно? Тимотеос Констас беше човек, който умееше да прикрива чувствата си. Той обичаше сестра си, моята майка, и въпреки това имаше сили да не й прости през целия си живот. Адвокатът ми разкри днес особено нежните чувства, които този мой своенравен вуйчо е хранел към мен и които никога не издаде. Защо зад настроението, което е констатирал Апостолос Мелахринос, да не са били скрити истинските чувства от последната нощ на живота му. Ако ли пък наистина се беше самоубил, защо го е сторил? Да допуснем, че е научил за изневярата на жената, която е обичал, и не е могъл да я понесе. Съществува и вероятността болестта на сърцето му да е много по-тежка, отколкото е допускал лекарят. Да не са били необходими много хапчета, за да бъде прекъснат животът му. И лекарят също не е бил сигурен. „А чашата?“ — помислих. Много пъти истината е толкова проста, че изглежда лъжлива. Следователно обяснението можеше да бъде тъкмо това, което е изложила Магда Констас — слугинята да е направила грешка.

— Как бяха решени наследствените въпроси? — обърнах се към адвоката.

Апостолос Мелахринос си играеше с някакъв документ на бюрото, без да го чете.

— Вуйчо ви оставя цялото си състояние на съпругата си при определени условия.

— Тоест…

— Вдовицата ще има право да разполага с цялата собственост освен с една сума, която е предназначена за вас, както и част от недвижимата собственост. Ако тя умре преди вас, собствеността ще премине изцяло във ваши ръце. Ако вие умрете преди нея, ще премине изцяло в нейни ръце. Ако тя се омъжи, докато сте жив, пак вие ще наследите всичко от вуйчо си. Ако се омъжи след смъртта ви, всичко ще бъде нейно.

Не схванах добре.

— Какво е целял вуйчо ми с това объркано завещание?

— Мисля, че искаше семейната собственост Констас да не премине в чужди ръце.

— Но й разрешава да се омъжи в случай, че аз изчезна.

— Защото тогава му е все едно. С вашата смърт — да чукна на дърво — вашето семейство ще угасне, защото майка ви е единствената му сестра, а самият той нямаше деца.

Не ме убеди, но не реагирах. Само попитах:

— Магда Констас има ли своя собственост?

— Семейство Аргирис се счита за много богато. Мисля обаче, че самата тя не разполага с кой знае колко средства.

Едва тогава осъзнах, че никога не бях се интересувал да науча името на жената, за която се бе венчал единственият ми вуйчо. Аргирис ли? Антипатичната фигура на извратения младеж с жълтия пуловер изплува в съзнанието ми.

— Аргирис? — зададох въпрос на адвоката. — По едно съвпадение днес в хотела чух да говорят за това име. Конкретно за някакъв си Ставрос Аргирис.

— Не го зная. Може да й е роднина, а може и да не е.

Помислих да му кажа ли за обажданията по телефона, но реших, че няма смисъл.

— Сумата, оставена от вуйчо ви, е на ваше разположение, щом пожелаете. Скоро ли ще заминете за чужбина?

Не, нямаше да си тръгвам скоро. Не знаех точно какво, но нещо ме задържаше в Гърция.

— Най-напред ще видя „вуйна“ си — рекох.

Това, че не беше съгласен с решението ми, беше повече от очевидно.

— Както намерите за добре.

Той стана, сякаш искаше да каже, че разговорът ни е свършил. Подаде ми ръка. Лицето му остана безизразно, но ръкостискането му беше неочаквано топло за човек от неговия тип.

— Трябва да знаете, че вуйчо ви беше моят най-добър приятел — каза той. — Винаги съм на вашите услуги.

Може би ставаше дума за юридическите формалности по наследството, но усещах, че той имаше предвид нещо повече.

— За Тимотеос Констас вие бяхте като син. Като обичен син. Трябва да повярвате.

— Вярвам.

— Кога ще се видите с госпожа Констас?

— В най-скоро време. В къщата на вуйчо ми ли живее на улица „Алопекис“?

— Не. В последно време покойният ми приятел се беше преместил в Психико. Мисля, че там ще я намерите.

 

 

В кантората на Апостолос Мелахринос, с тежките книги и съмненията му, нещата ми изглеждаха мистериозни и тъмни. Под слънцето на атинското утро сенките се разсеяха. Тимотеос Констас беше умрял от сърце, точно както беше приела и полицията.

Всичко останало беше резултат на антипатията, която Апостолос Мелахринос хранеше към жената на приятеля си. Една антипатия, която, колкото и да се стараеше да не покаже, стигаше границите на омразата. Защо обаче трябваше да мрази младата жена? Само заради приятелството си с вуйчо ми ли?

В това радостно утро с истинско удоволствие преоткривах Атина, която обикнах някога. Вървях по улица „Пенепистимиу“ пеша и завих към площад „Синдагма“ Евзоните пред паметника на Незнайния воин, пъстри и с набиващи се в очите униформи, ми се сториха много по-живописни, отколкото ги помнех.

Шотландският костюм, който бях облякъл, беше много тежък за топлата утрин. Отидох в стаята си да го сменя. И тъкмо когато си оправях вратовръзката пред огледалото, телефонът иззвъня.

Настръхнах при мисълта, че можеше да бъде онзи отвратителен глас, ала чух телефонистката:

— Господин Никодимос?

— Да.

— Говорете.

Тя превключи и до слуха ми достигна онова, от което се страхувах.

— Върнахте ли се?

Тънкият фалшив глас. Нито мъжки, нито женски. Не отговорих, но и не затворих телефона.

— Търсих ви два пъти сутринта. Накрая се уплаших, че няма да се върнете, че злото е станало по-рано, отколкото очаквах.

Не бяха необходими усилия, за да се долови фалшивостта на това безпокойство, а извратеният сарказъм бе подчертан.

— Какъв дявол искаш най-сетне?

— Видяхте ли милите си роднини?

Трябваше да затворя телефона, но не го сторих. Без и аз самият да зная добре защо, казах:

— Видях се само с адвоката си.

Смехът, който долетя от другия край на жицата, беше отвратителен. Приглушен, накъсан, нечовешки.

— Значи вече сте в течение?

— Какво да съм в течение?

— Не искайте да повярвам, че сте толкова наивен. Знаете защо трябва да умрете.

Поток от объркани ругатни изпълни устата ми, но не можа да се излее. Онзи затвори телефона. Обадих се на централата.

— Откъде ми телефонираха?

— Отвън.

— Благодаря.

Бързо облякох сакото си и тичешком се спуснах по стълбите. На рецепцията попитах:

— Господин Аргирис тук ли е, в хотела?

Говорех така нервно, че ме изгледаха учудени.

— Една минутка да позвъня в стаята му.

Зачаках с нетърпение.

— Госпожа Аргирис е на телефона. Искате ли да говорите с нея?

— Искам да говоря със сина й.

— Не е горе.

Огледах се. Не го видях никъде. Отидох на бара.

— Тука се въртеше преди малко — каза барманът, когото попитах.

— Видя ли го да излиза?

— Не. А, ето го!

Онзи стоеше до изхода в яркия си пуловер, но беше невъзможно да кажа дали в този момент се връщаше отвън, или излизаше. Тръгнах към него. Настигнах го пред хотела. Той стоеше до вратата на автомобил и говореше с жената, която седеше зад волана.

Тази жена беше дамата с кучето, за която ми бяха казали, че се нарича Ирма Кондалексис.

Наведена към младежа през полуотворената врата на колата, тя говореше с него по начин, който показваше близост. Четирикракият изрод се прозяваше до нея. И тримата изразяваха разкош и извратеност. По някое време Алекс Аргирис каза нещо и хубавата жена се засмя. Дори останах с чувството, че за някаква частица от секундата се обърна към мен, сякаш бях причина за смеха й. После продължиха разговора си, демонстрирайки пълно безразличие към моята особа.

Още веднъж се запитах дали тези хора имат връзка с мен и със странните обаждания по телефона. Прелестната жена, Ирма Кондалексис, така ми бяха казали името й, затвори вратата и голямата кола тръгна. Видях ръката й в бяла ръкавица да маха на младежа. Алекс Аргирис се обърна и се запъти към хотела.