Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο θάνατος του Τιμόθεου Κώνστα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2013)

Издание:

Янис Марис. Черният Ангел

Роман

Превод от гръцки: Петър Евтимов

Редактор Светлана: Тодорова

Художник: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Стоянова

 

Гръцка, първо издание

Дадена за набор през м. ноември 1987 година

Подписана за печат през м. декември 1987 година

Излязла от печат през м. януари 1988 година

Поръчка №172. Формат 84х108×32

Печатни коли 14,50 Издателски коли 12,18

УИК 12,92 Цена 1,48 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“

Печат и подвързия ДП „Балкан“

София 1988

История

  1. —Добавяне

17

В Атина пристигнахме след полунощ. Бекас ме докара с колата си до хотела. Като ми подаваше ръка на вратата, той каза:

— Сега не се нуждаете от нищо друго, освен от един хубав сън.

— Не ми се спи.

— Въпреки това ви препоръчвам да отидете направо в леглото.

Разбрах.

— Боите се да не сторя някоя глупост.

— Не се боя. Просто ви съветвам да не предприемате нищо.

— Дори да не се обаждам по телефона?

— Точно така. Бих казал „никакво обаждане по телефона“, но не се съмнявам, че няма да ме послушате. Затова препоръчвам: „не повече от едно обаждане“.

Беше странно колко лесно този човек можеше да става симпатичен в зависимост от обстоятелствата.

— Добре — обещах аз, — кога ще ви видя?

— Обадете ми се по телефона утре сутринта.

 

 

Бях отсъствувал съвсем малко време, но изгледах хората с окото на човек, който се връща у дома си. Барманът ми се усмихна приветливо. Нямах намерение да лягам веднага и отидох при него.

— Екскурзийка, а? — попита той.

— Разходка.

— Младежът питаше за вас.

— Кой?

— Господин Аргирис. Пита дали сте си дошли.

— Тука ли е?

— Струва ми се, че се качи в стаята си, но не съм сигурен. Ще пиете ли нещо?

Пиеше ми се, но бързах да телефонирам от стаята си без присъствието на други лица.

— Не, ще се кача да спя.

— А, забравих. Преместиха ви в друга стая.

— Защо?

— Цялото крило бе заето от хората на компанията, които пристигнаха днес.

— Каква компания?

— Кинокомпанията. Тази, която ще снима филм със София Лорен. Нали затова е тук кинозвездата!

Бях забравил присъствието на чаровницата в хотела и никак не ме интересуваше целта на идването й.

— Така ли? И къде са ме сложили?

— Ако не се лъжа, в 78.

Служителят от рецепцията ме видя, разбра за какво разговаряме с бармана и целият в усмивка, дойде при нас. Каза ми същото за преместването, като вероятно очакваше сърдитите ми протести. Въздъхна с облекчение, когато отговорих с безразличие:

— Нямаше да е лошо поне да ме попитате. В коя стая съм?

— В седемдесет и осма. Да ви донеса ли ключа?

Изтича за ключа, радостен, че преместването мина без главоболия.

— Стаята е просторна и има прекрасна гледка към площад „Синдагма“.

Пък аз си казвах, че това няма значение. Важното е да има телефон, а всички стаи имаха.

 

 

Познатият глас на телефонистката ме посрещна приятелски.

— Госпожице, моля ви номер…

Дадох номера на вилата в Психико и веднага изгубих надежда. Бях сигурен, че Магда не се е върнала.

— Да.

Беше гласът на малката камериерка.

— Госпожа Констас, моля.

Бях готов да приема отговора „госпожата не е вкъщи“ и се стреснах, когато момичето каза:

— Кой я търси?

Значи беше се върнала, бе у дома си, беше жива!

— Никодимос. Нейният роднина Костас Никодимос. Предайте й, че е крайно наложително да я видя.

— Почакайте.

Върнала се е! Секундите ми се сториха безкрайни. По някое време чух гласа на камериерката:

— За съжаление госпожата е легнала да спи. Не може да дойде на телефона.

Знаех, че има телефон в спалнята си.

— Свържи ме с телефона в спалнята й.

— За съжаление госпожата е заспала.

— Но преди малко ми говореше друго…

— Съжалявам, господине. Позвънете утре.

И прозвуча сигналът. Нямах представа колко време съм държал слушалката в ръка. Стресна ме гласът на телефонистката:

— Свършихте ли?

— Моля?… Да, госпожице.

 

 

Бекас препоръча не повече от едно обаждане, но нали не се отнасяше до него? Той си гледаше службата. Иззвъняването на телефона невероятно силно в самотата ми прекъсна тези мисли.

— Седемдесет и осма ли е?

Познатият глас на телефонистката.

— Търсят ви.

Не очаквах. Малката камериерка от Психико.

— Господин Никодимос ли е?

— Същият.

— Извинявайте. Преди малко съм направила грешка. Госпожата смята, че можете да дойдете, ако желаете. Извинете ме, но не бях разбрала и…

— Добре, моето момиче, идвам.

Несъмнено момичето не беше направило грешка. Отишло е да попита господарката си и тя й е казала, че мога да отида. Магда се е разкаяла. Тя, която не можа да се скрие и в Миконос, въпреки че се опита.

Изтичах в коридора. Нямах търпение да чакам асансьора. Слязох, прескачайки по няколко стъпала.

 

 

Шофьорът на таксито беше свръхпрофесионалист, понеже измина разстоянието от „Синдагма“ до Психико за време, което би могло да бъде рекорд на страната. Прозорците на приземния етаж светеха, тоест Магда бе слязла от стаята си. Прекосих тичешком двора и изкачих мраморната стълба на един дъх. Отвориха ми, щом натиснах звънеца. Явно ме очакваха. Малката камериерка ми се усмихваше:

— Оттук.

Тя вървеше отпред и аз я последвах до всекидневната. Там ме остави. Влязох, търсейки Магда с жадни очи, но чух един глас и се спрях.

— Не очаквахме, че ще дойдете толкова скоро. Сигурно сте пристигнали, летейки.

Гласът звънтеше като метал и същевременно бе ехиден.

Прословутият господин Димодикос.

Беше единственото лице, което не очаквах да видя в този момент. Застанах като закован на мястото си. Искаше ми се да продължа, но краката ми се вдървиха, сякаш съм сънувал кошмар.

— Не очаквах, че ще дойдете толкова бързо — повтори Димодикос.

Той остави чашата си на мрамора на камината. Едва тогава забелязах, че държеше чаша в ръка, отпусна се в едно кресло с облекчението, което изпитва човек, когато е у дома си. Студените му очи ме фиксираха непрекъснато.

— Няма ли да седнете? — попита ме той.

Тръснах глава, сякаш исках да прогоня кошмара. Какво търсеше този човек в дома на Констас?

— Но, моля, седнете. Човек ще рече, че се уплашихте.

Това ми трябваше. Иронията в погледа му, пренебрежението в думите и маниерите му ме накараха да се съвзема изведнъж. Не, този тип с мръсно минало нямаше да ме уплаши. Възвърнах хладнокръвието си. Мисля, че се усмихнах.

— Прав сте — отбелязах. — Или по-точно не се уплаших, просто се стреснах за малко.

— Защо?

— Защото вие сте единственото лице, което не съм очаквал да срещна тук. Искам да кажа единственото лице, което не вярвах, че ще има смелостта да бъде тук.

— Каква смелост?

Той попита тихо, иронично, с пълна сигурност. Нервите ми започнаха да се възбуждат. Не знаех каква точно беше ролята му в историята, която ме занимаваше, но чувствувах, че Димодикос се намира в края на веригата от убийства и страх.

— Рекох смелост, но трябваше да кажа наглост, господин Димодикос.

— Хайде де!

Изражението му стана още по-саркастично. Този човек сякаш искаше да ме нервира. Щях да избухна, но се овладях навреме. Точно това искаше той. Да ме нервира, да избухна и да кажа всичко, което зная. И тогава разбрах защо камериерката ми телефонира, по каква причина Магда е поръчала да дойда, докато преди няколко минути беше отказала да ме приеме.

— Къде е госпожа Констас? — попитах.

— Някъде тук.

— Ще ида да я намеря.

— Не предпочитате ли да я почакате и да си поговорим?

— Не.

Бях готов да изляза от стаята и Димодикос забеляза това.

— Магда! — викна той.

И Магда се появи веднага, сякаш беше скрита зад вратата и чакаше сигнала.

 

 

Тя се стараеше да бъде спокойна, ала беше бледа. Вървеше изправена, със стабилна стъпка, но държеше ръцете си, понеже трепереха. Приличаше на автомат, който изпълнява заповедите на покровителя си.

— Господинът чака с нетърпение да те види — каза Димодикос спокойно.

Дори не се обърнах към него. Тръгнах към Магда.

— Искал си да ме видиш? — каза тя, като се мъчеше да запази спокойствие, но без успех.

— Да.

Димодикос се намеси пак.

— Няма ли да поканиш приятеля ни да седне, Магда?

С какво удоволствие бих смачкал тази черна, пълна със самоувереност мутра! Автоматът отговори.

— Защо не седнеш?

Седнах и тя се отпусна в едно кресло между двама ни. Беше жалка, но това ме караше да я обичам още повече. Димодикос отново взе инициативата. Стана, взе от камината бутилката с уиски, която беше оставил там, и наля в една чаша.

— Ще пийнете ли?

Не му обърнах внимание. Очите ми бяха в Магда все едно, че нямаше друг човек в стаята.

Той не показа, че се е засегнал. Досипа си малко уиски, остави бутилката на мястото й и се върна в креслото си. Наблюдавах Магда, която избягваше погледа ми. Нищо не показваше, че е станала от леглото и се е облякла, за да ме посрещне. Камериерката ме беше излъгала, когато позвъних първия път. Сега можех да си представя сцената. Магда е искала да избегне разговора с мен, но Димодикос е разбрал за обаждането ми, наредил й е да поправи станалото и камериерката ми телефонира. Бяха ми устроили малка клопка, която обаче не исках да избегна.

— И тъй? — попита Магда машинално.

— Исках да те видя — казах. — Не съм престанал да бъда единственият ти роднина.

— Един трогателно предан роднина! — намеси се Димодикос.

— Точно така! — отговорих.

— Който се старае да я предпази от всякаква опасност.

Погледнах го право в очите.

— А съществува ли опасност?

Той се засмя:

— Животът е пълен с опасности. Познавах хора, които загинаха, подхлъзвайки се в банята си, разбиха си главите, падайки на обикновен тротоар, бяха сгазени от случайна кола!

— Като Апергис!

— Като Апергис. Наистина какъв смайващ актьор! Той, както малцина негови колеги, знаеше какво значи театър.

— Само театър ли?

Димодикос извади цигара и я запали, преди да ми отговори, като ме фиксираше с поглед.

— Вие как мислите?

— Казвам, че знаеше и други работи освен изкуството си.

— Например?

Водехме странен диалог, в който думите казваха много повече, отколкото значеха.

— Нещо, което плашеше!

— Кого?

— Това бих искал да попитам и аз.

Димодикос издуха бавно дима от цигарата си към тавана.

— Не е хубаво човек да заплашва! — каза той, сякаш мислеше на глас.

— И опасно.

— И опасно, понеже заплахата може да застраши мнозина.

Той рязко се обърна към мен:

— Не е ли така?

— Прецедентите ме карат да вярвам, че имате право.

— Прецедентите ли? Какви прецеденти? Имах впечатлението, че водим чисто академичен разговор.

— Не дотам. Вуйчо ми, Хазе, Апергис не са теоретични схеми, а живи хора. Извинявайте, хора, които бяха живи и престанаха да бъдат, за да потвърдят вашата теория. Какво казахте?

— Слушам ви.

Трябваше да се сдържа, за да проверя как играех ролята си, но не можах.

— Защо смятате, че умряха вуйчо ми, Хазе, Апергис?

— От къде на къде искате аз да ви отговоря?

— Нима не знаете?

Той ме гледаше право в очите със същия студен, стоманен поглед.

— Вие смятате, че трябва да зная, нали не греша.

— Не.

— Боя се, че надценявате интелектуалните ми способности.

Той се обърна към Магда:

— Какво ще кажете вие, драга моя?

Тя не можа да даде отговор и с мъка се задържа да не се строполи от креслото.

Тъкмо състоянието й доведе до онова, което не можаха да постигнат предизвикателствата на Димодикос. Омразата ми срещу този тип, който седеше срещу мен, ме извади от релсите:

— Защо мълчиш, Магда? Защо не говориш за заплахата, надвиснала над теб, че си играчка в ръцете им, че…

Казах много работи, а Димодикос не направи опит да ме прекъсне.

— Живеем в Атина, Магда, а не в Берлин на Хитлер и на есесовците. Всички умряха и бяха погребани веднъж завинаги. Ти се намираш в Атина. „Черните ангели“ могат да съществуват само защото съществуват и онези, които се страхуват от тях. Те са трупове, превърнати в прах, която ще се разпръсне, щом я покажеш на светлина.

И какво ли друго не казах! Когато млъкнах, Магда беше като умряла, а Димодикос се усмихваше.

— Бихте могли да станете демагог от класа. Имате дар слово, което грабва. Но какви бяха тия „Черни ангели“?

— Няколко изрода, които се пишат жестоки, понеже има наивници да се страхуват от тях.

— Ааа!

Той се изправи. И тогава осъзнах, че през цялото време жената, която обичах, не беше казала нито дума.

— Магда изглежда уморена. Сигурно иска да спи. Ще вървим ли? — казах на Димодикос.

— За съжаление имам да уреждам някои въпроси с госпожата — отговори той. — Много бих искал да продължим разговора си, но не съм в състояние.

Обърнах се към Магда:

— Изглеждаш болна, Магда. Трябва да си починеш.

Тя повтори думите на Димодикос като автомат.

— За съжаление тази вечер трябва да разисквам с господин Димодикос нещо, свързано с влагането на парите ми…

Виждах с отчаяние, че е неспособна да стори каквото и да било извън неговата воля.

— Много добре. Ще се обадя по телефона утре сутринта. Надявам се да те намеря, както те оставям.

Казвах ясно, че той щеше да бъде отговорен за съдбата й, че я оставях жива при него и че каквото и да се случи до сутринта, отговорен ще бъде той. Надявах се, че тя ще ме съпроводи сама до вратата, но Димодикос я последва.

 

 

Не се ли държах глупаво? Подведоха ли ме ядът и любовта ми да разкрия картите си пред този господин? Постигна ли Димодикос това, към което се стремеше? Научи ли какво знаех за „Черният ангел“? Изглежда — да.

За кой ли път се запитах с какво този човек превърна Магда в бездушен предмет, който играеше по свирката му? Заплашваше я. Това беше очевидно. Но само я заплашваше или…

Обърнах се и видях светещия прозорец. Бяха ме изгонили и останаха сами във вилата. Една жена обаче, която остава насаме с един мъж по такова време, само професионални връзки ли има? Това ми хрумна едва сега и ревност ме прободе в сърцето.

Погледнах пак прозореца. Видях завесата, която падна. Ревността ми се засили. Излязох на улицата. Бях оставил таксито пред входната врата, но сега улицата беше тъмна и пуста. Шофьорът си беше отишъл. Помнех добре, че му казах да ме чака.

Тръгнах пеша. До булеварда имаше пиаца, а ако там нямаше такси, щях да хвана някое минаващо. Вървях, потопен в мислите си, и така не усетих човека, който се оказа зад гърба ми. Когато го видях, беше късно. Изпитах силна болка в главата и светът се завъртя пред очите ми, които сякаш бяха завързани с тъмно парче плат…

Чух разговор на хора, които се приближаваха. С мъка повдигнах клепачи и ги стиснах веднага. Сноп светлина се плъзгаше между листата на дърветата и падаше точно върху очите ми. Говорът се приближи още повече, сетне започна да се отдалечава и накрая изчезна. Къде ли се намирах?

Главата ме болеше непоносимо. Струваше ми се, че всички кости на черепа ми са счупени. Не виждах нищо около себе си, освен листа, безброй зелени листа, които ме ограждаха отвсякъде, и светлината, която падаше косо върху болящите ме очи.

Лека-полека си спомних какво се случи. Бяха ме ударили на улицата, както вървях от дома на Магда към булеварда. Но сега не се намирах на улица. Чувствувах зеленина под гърба си и зелени листа, много листа, листа… Сънувах ли? По някое време осъзнах, че са ме довлекли от улицата върху затревената алея в Психико. Помъчих се, събирайки всички сили, да се добера до улицата. С последни усилия успях. Огледах се наоколо. Нямаше никой.

Бяха ме ударили в тъмното, а сега светлина къпеше дърветата в Психико. Бил съм няколко часа в безсъзнание. Отново чух гласове, стъпки и видях двама работници, които слизаха. Те се спряха изненадани и после се спуснаха към мене.