Янис Марис
Черният ангел (9)

9

Колко различно започна неочакваното ми приключение и какъв странен път поемаше! Вече не ме интересуваше смъртта на Тимотеос Констас, нито причините за нея. Единственото нещо, което сега имаше значение за мен, беше кончината на Димитрис Апергис. Исках да узная дали артистът бе умрял в резултат на нещастен случай, или — на престъпление? Дали жената, която ме бе завладяла напълно, не бе го пратила на онзи свят? Махнах на първото такси, което мина край гробищата, и казах на шофьора адреса в Психико.

Думите на криминалния инспектор, наистина що за странен тип беше този инспектор, пропъдиха и последната ми капка оптимизъм.

В момента, когато наближихме вилата, една кола излезе през външната й врата, мина край нас и за малко зърнах лицето на човека, който беше зад волана. Един остър, непознат профил.

Таксито спря. Платих и слязох.

— Да ви чакам ли? — попита шофьорът.

— Не!

Уверявах себе си, че отивах да видя Магда само за да проверя онова, което ме интересуваше, но не бях искрен. Тя ме теглеше като магнит. Натиснах копчето на звънеца и зачаках. На вратата се показа слугинята:

— Госпожата?

Лицето й беше безразлично. Вчера не беше на работа и не знаеше кой съм.

— Почакайте, да видя дали е тук.

Върна се много бързо.

— Тя ви очаква.

Чакаше ме на стълбата с лице, озарено от радост.

— Не допусках, че ще дойдеш преди обяд.

Стиснах спуснатата до тялото й ръка.

— Заповядай!

Влязохме вътре, тя почака, докато жената напусне стаята, и ме притисна до себе си. Устните й прекъснаха дъха ми. Накрая промълви:

— Колко добре направи, че дойде!

Отмъкна ме в хола и се отпусна на един диван. Понечих да седна в креслото, но тя ме спря:

— Тук!

И посочи мястото до себе си. Седнах и през роклята усещах как плътта й пулсира от допира с тялото ми.

— Часовете ми се сториха безкрайни.

Говореше до самото ми ухо, почти докосвайки го с устни, и най-обикновените думи придобиваха тайнствено и сладострастно значение. Разбирах, че е трудно да се освободя от плена на нейния чар. Чувствувах как тялото й натежава върху моето, пръстите на ръцете й се вплитат в косите ми, дъхът й изгаря лицето ми.

— След малко ще измисля начин да отпратя слугинята — прошепна Магда.

 

 

Един лъч минаваше през завесите и играеше върху голото й тяло. Слушах спокойното й дишане, усещах я до себе си, отпусната, неподвижна и щастлива. Де да можех да пропъдя онази мисъл и да изпитам и аз щастливото спокойствие от споделената любов! Тя полуотвори очи, взе ръката ми в своята и я целуна.

— Щастлива съм.

Дръпнах ръката си. Тя се обърна внезапно и ме погледна изненадано:

— Какво има?

— Нищо.

Подпря се на лакът:

— Не ме лъжи. Има нещо.

После погледът й мина уплашено по лицето ми.

— Не си ли щастлив, че…

— Щастлив съм.

Тя се изправи.

— С теб става нещо.

— Ходих на погребението на Апергис.

Тя се отдръпна малко.

— Защо? — попита тихо.

Изгледах я, и тя ме изгледа. Преди малко, когато бяхме прилепнали един за друг, голотата ни изглеждаше естествена. Сега, когато моите думи ни разделиха, се почувствувахме наистина голи. Магда се покри с чаршафа.

— Защо си ходил? — повтори.

— И аз не зная. Там беше и някакъв криминален инспектор, който говори с мен.

— За какво?

Тогава се сетих, че не бях й казал за опитите ми да се срещна с Апергис.

— Той знаеше, че съм се срещал с Апергис.

— И по-нататък? Каква връзка имаш ти със станалото?

— С кое „станало“, Магда?

Любовната магия се бе разпръснала. Изпитвах мъка от тази констатация.

— Нещастния случай.

— Нещастен случай ли е, Магда?

Тя стана още по-чужда.

— Какво искаш да кажеш?

— Инспекторът се съмнява, че е бил убит преднамерено.

— Но нас не ни засяга. Каква връзка имаме ние?

— Нямаме ли?

Магда примижа. Гледаше ме, като че ли се мъчеше да разбере какво казах или че се опитва да отгатне доколко знаех.

— Защо не говориш открито? Какво имаш наум?

Седеше до мен, но все едно, че беше далеч.

— Магда, Апергис е бил убит!

— Е, и?

— Убиха го нарочно. Не е нещастен случай. Убийство е — казах с отчаяние.

— Дори и така да е, защо те мъчи това?

Свъсила лице, чакаше отговора ми. Избягвайки погледа й, казах това, което пареше устните ми. Сигурна ли е, че не е споменавала пред никого съдържанието на онзиденшния ни разговор?

— За онзиденшния разговор ли?

— Именно. Казах ти, че Апергис е видял непознат човек в дома ви през онази съдбоносна нощ.

— Значи това било?

— Позна.

Изгледа ме със съжаление и с леко презрение.

— Но Апергис не е видял никакъв човек. Надрънкал ти е лъжи. Обясних ти и помислих, че си ми повярвал. Жалко.

Чисто гола, тя прекоси гостната, за да влезе в стаята си.

Не се обърна нито веднъж към мен.

 

 

Останах на мястото си, загубен и достоен за съжаление. Сърдит на себе си, на дебелия криминален инспектор, който бе съживил подозренията ми — на всички. Какво конкретно имах в ръцете си? Защо измъчвах себе си и нея? Защо тровех една любов, която ми беше толкова необходима?

Погледнах се гол и се почувствувах комично смешен. Облякох се припряно. Магда беше затворила вратата зад себе си и не чувах никакъв шум. Вероятно още беше сърдита. Сигурно съжаляваше за любовта, която ми дари.

Плахо пристъпих към вратата на стаята й. Почуках и веднага я отворих. Седеше пред тоалетката, без да прави нищо. Не се обърна при шума от отварянето на вратата.

— Тръгвам си! — казах.

Тя мълчеше и аз не намерих продължението.

— Съжалявам, че…

Обърна се внезапно и видях, че очите й бяха пълни със сълзи.

— Съжаляваш, нали? Само това ли имаш да ми кажеш?

— Магда!

— Съжаляваш, че развали един приятен следобед. Както би съжалявал, ако беше развалил партия бридж.

Пак се обърна към тоалетката си, стиснала с длани главата си.

Видях голите рамене да се гърчат. Плачеше. Невъзможно ми е да остана равнодушен пред която и да било жена, когато плаче, а това беше жената, която обичах. Не издържах. Отидох до нея и опрях плахо ръката си на голото й рамо.

— Прости ми! — прошепнах. — Ако знаеше колко страдам, колко много те обичам, колко се измъчвам…

Тя се обърна пак и видях как сълзите се спускаха обилно по лицето й.

— Но кажи най-сетне от кое? Какво си си внушил?

— Нищо, Магда. Вече нищо. Бях глупав.

Тя хвана ръката ми.

— Трябва да ми кажеш.

— Нямам какво да ти казвам. Глупости от моя страна. Глупости, които преодолях окончателно.

Както държеше ръката ми, я прилепи до гърдите си.

— Не. Ако си ги преодолял сега, те пак ще дойдат да отровят отношенията ни. Никога няма да се обикнем истински, ако между нас има съмнения. Трябва да повярваш. Да ми повярваш окончателно.

— Вярвам ти, Магда.

— Сега, а после? Онова, дето е вътре в душата ти, ще продължава да те трови, докато не го извадиш да умре на светлината. В какво вярваш, какво си си въобразил, от какво те е страх?

Пак се опитах да откажа, но тя настояваше. Дръпна ме, накара ме да седна до нея и аз й казах всичко. Тя ме слушаше внимателно и се усмихна тъжно, когато свърших.

— Значи си вярвал, че в дома ми е имало някакъв мистериозен човек, който е убил мъжа ми, и че Апергис го е видял. И когато си ми казал, и аз съм ти признала, че Апергис го е видял, този страшен човек убил и артиста. Какво дете си!

И аз бях помислил нещо подобно на това, което говореше, но сега, когато слушах собствените си съмнения да излизат от нейните уста, се убедих колко прости, глупави, колко детски са били.

— Магда, ще ме извиниш ли?

— При едно условие: никога повече да не говорим на тази тема.

— Никога!