Янис Марис
Черният ангел (8)

8

Тръгнах си от вилата на Тимотеос Констас в четири часа след обяд. Случайно или понеже Магда беше взела мерки, никой не наруши спокойствието ни. Лично тя сервира яденето, после кафето и прекарахме часовете един до друг в онова особено положение на хора, които се намират в навечерието на любовта.

По пътя обаче, далеч от погледа и парфюма й, предишните ми съмнения се върнаха. Можеше ли чак толкоз безсрамно да лъже Димитрис Апергис? Омразата му срещу една жена, която го е изгонила, не беше ли го тласнала към постъпка, опасна за него самия? Чаках с нетърпение да се стъмни, за да отида на театър. Налагаше се на всяка цена да поискам обяснение от него.

Питах се дали Магда беше казала истината? Дали Апергис, този разглезен тип, егоист и самовлюбен, искаше да отмъсти на бившата си любовница, подстрекавайки скандал? Дали не се мъчеше да ме накара да повярвам, че е съучастница в убийството на мъжа си?… Дали?… Тогава той прекрасно би могъл да бъде човекът, който ми се обаждаше по телефона? Той имаше по-особен глас и беше добър артист! Прекрасно би могъл да изменя гласа си.

Но ако е така, защо ме изгони от гримьорната си като луд? Защо не ми каза дума? Сам си дадох отговора. Защото като добър актьор пак играеше. Отнесе се по този начин вечерта, за да бъде по-убедителен сутринта.

 

 

Най-после дойде време за театъра. Отидох в „Атикон“ и останах като гръмнат, когато видях театъра затворен и тъмен. Нямаше кого да попитам. Обърнах се към будкаджията отсреща:

— Днес не играят ли?

Будкаджията се засмя:

— Не. Последното представление бе вчера. След няколко дни трупата заминава за чужбина.

Ето нещо, което не ми беше минало през ума.

— Случайно да знаеш как мога да намеря господин Апергис?

— В някое от светските заведения, където вечеря след дванадесет часа, но не зная в кое.

Обиколих няколко ресторанта, но не го намерих. Открих обаче къде живее. Реших да отида да го видя сутринта.

 

 

Къщата му представляваше самостоятелна сграда в квартал „Плака“ под Акропола, която, както разбрах, наел в последно време и напуснал апартамента си в аристократическия квартал „Колонаки“.

В десет часа сутринта се движех по тесните улички на „Плака“. Лесно беше да намеря къщата. Онова обаче, което не съм могъл да си представя, бе, че нямаше да се срещна никога вече с Апергис, тоест — че нямаше да го намеря жив.

Никак не се затрудних да намеря улицата и номера. Пред външната врата видях да разговарят трима мъже. Те ме изгледаха любопитно, когато попитах:

— Тук ли живее господин Апергис?

— Да…

Рекох да продължа към вратата. Единият от тях ме спря:

— Него ли търсите?

— Именно, господин Апергис.

— Няма да го намерите.

— Излязъл ли е?

Беше много рано за един артист да се събуди и да тръгне по улиците.

— Не, тоест… не се е върнал вкъщи. Станал е, как да ви кажем, нещастен случай. Блъснала го е кола.

Тази вест дойде съвсем неочаквано.

— Кога?

— Не знаем. Преди малко научихме и ние.

Една жена излизаше в този момент с пакет дрехи под мишница.

— Госпожа Мария се грижеше за дома му — посочиха ми я непознатите.

Повикаха я. „Господинът търси господаря ти.“ Жената дойде при нас. Беше плакала.

— Вие ли го търсите?

— Да. Имаме среща — излъгах. — Трябваше да уредим една работа.

Жената избърса очи с опакото на дланта си.

— Горкият господин Димитрис! — рече тя.

— Какво се е случило? — попитах нетърпеливо.

— Убиха го — отговори жената и избухна в плач. — Една кола връхлетяла върху него в момента, когато злочестият господин се качвал на тротоара. Човек би си помислил, че мръсникът шофьор го е направил нарочно.

Пребледнях, осъзнавайки значението на думите й, което на нея и през ум не й минаваше.

— Убили са го? — заекнах.

— В болницата „Хипократ“ е. Закарали са го с „Бърза помощ“. Там съм тръгнала.

— Една минута — обърнах се към жената смаян. — Кога е станало нещастието?

— Днес. В три часа сутринта. Така поне казаха свидетелите.

 

 

Не беше друго освен нещастен случай. Един от тези нещастни случаи, които стават всеки ден в голям град като Атина. Но много злободневен нещастен случай. В момента, когато търсех Апергис, за да науча дали казаното от него отговаряше на истината и дали действително е имало таен посетител във вилата в Психико.

Спрях първото такси:

— В болницата „Хипократ“.

Нещастен случай, който щеше да бъде много полезен на нощния посетител и на онези, които са искали да остане скрито това посещение. „За бога, какви мисли ме спохождат!“ — измърморих толкова силно, че шофьорът ме изгледа изненадан в огледалото на колата. Последните събития бяха изопнали нервите ми докрай и оставях фантазията си да се развихря. Злополуката с Апергис не можеше да има никаква връзка с легендите, които той ми разказа. Щеше да е много глупаво да повярвам, че неизвестният посетител, дори и да съществуваше наистина, ще прибегне до ликвидирането на Апергис, за да го накара да млъкне. А сетне дори и да приемех тази налудничава мисъл, защо не го беше ликвидирал през цялото това време, а е чакал толкова дълго. „Защото сега е научил, че артистът е посветил друг в тази тайна“ — отговори ми едно безмилостно мое второ „аз“. „Защото сега е научил, че Апергис е говорил с тебе, дето имаш манията да човъркаш нещата.“

— Глупости!

За втори път шофьорът ме изгледа изненадано в огледалото. Бях произнесъл думата високо.

И все пак тези работи бяха глупост. Не бях говорил пред никого освен пред Магда за изповедта на Апергис. Дали пък Магда не му беше казала? Дали не бе съобщила на неизвестния господин Хикс?

Трябваше да се сдържам. Оставих фантазията си да ме отвлече много надалеч. Държах се и мислех като дете, което чете много криминални романи. И най-сетне — Атина не беше Чикаго през тридесетте години, за да се отървава някой от неудобен свидетел чрез убийство. Колата спря.

— Пристигнахме — съобщи шофьорът.

 

 

Докарването на най-известния артист беше събитие за персонала на болницата. Портиерът ми предаде цялата си информация веднага щом попитах.

— Господин Апергис ли? В 118 стая, в новата сграда.

Минах през старата част на болницата, прекосих двора и се озовах пред голяма нова сграда, която беше една изненада с външния си вид след невзрачната фасада на това лечебно заведение. Сестрите веднага посочиха къде е настанен популярният артист.

— Вземете асансьора, на първия етаж, стая номер…

Не беше необходимо да заничам за номера, за да открия стаята. В коридора имаше група елегантно облечени жени, не ги познавах, но несъмнено бяха артистки, мъже и неколцина младежи, шумни и нахални, които на висок глас обявяваха, че са журналисти. Една сестра даваше сведения, много поласкана от факта, че толкова знаменити личности очакваха да научат нещо за състоянието на Апергис от нея. Приближих се и аз.

— Още е в безсъзнание. Господин професорът нареди повторно преливане на кръв. Ако дойде в съзнание до дванадесет…

Един от младите журналисти, който беше до мен, измърмори:

— Отива си и този…

Използувах повода:

— Сериозно ли е ранен? — попитах.

— Сериозно не значи нищо! Просто го е премазал мръсникът.

— Как е станало?

Младият репортер беше готов за разговор. Вероятно защото му бе писнало да чака.

— Както ми казаха в полицията, колата го блъснала в момента, когато понечил да стъпи на тротоара. Буквално го е залепила за железния електрически стълб. Сякаш този мизерен тип, шофьорът, го е преследвал.

Настръхнах. За втори път го чувах, и то от човек, дето не вярва в него, онова, от което се боях.

— Хванали ли са го?

— Кого?

— Шофьора.

— До момента не. Изчезнал е. Но ще го хванат. В такива случаи нашата контролна служба по автомобилния транспорт работи добре. Не зная дали си спомняте случая с опела на булевард „Александрас“, когато…

И той разказа някакъв подобен случай, когато КАТ действувал светкавично, но аз не слушах. В ума ми се въртеше фразата, изречена от него:

„… сякаш този мизерен тип, шофьорът, го е преследвал“. Дали наистина не го е преследвал?

Внезапно младият журналист ме остави и се втурна към стаята на ранения. Вратата се отвори и излезе лекар. Всички го заобиколиха.

— Докторе, как…

Лекарят беше умислен.

— Искаме да се надяваме, но надеждите ни са малко.

Дръзкият репортер попита високо:

— Искате да кажете, че е вероятно да умре?

 

 

Той умря час по-късно и следобедните вестници публикуваха новината и снимката му на първа страница. Върнах се в хотела с вестник в ръка и буря в ума. Попаднах на онзи тип, Аргирис, който, ще рече човек, че ме е чакал.

— Лоши новини, а? — попита ме той.

— Какви новини? — отговорих рязко.

Вчера ми беше станал симпатичен. Днес видът му ме дразнеше отново.

— Не знам какви са новините, но виждам, че са неприятни.

— Къде виждаш?

Ставах глупав с кавгаджийското си настроение. Той се засмя.

— За това говорят видът ви, държанието ви, всичко. Дори и неоправданата неприязън към мен.

Съвзех се.

— Не, няма нищо. Току-що прочетох…

Той погледна вестника, който държах в ръка.

— … за смъртта на Апергис ли?

— Да.

— Не можех да си представя, че сте му симпатизирали толкова много.

— Не съм му симпатизирал нито „толкова много“, нито толкова малко, но такава неочаквана смърт…

— Чак неочаквана! В Атина от автомобилни катастрофи загиват поне сто души годишно. Сто, повечето от които може да са добри хора. Ако загине и един като Апергис… Искрено признавам, че не разбирам защо тази смърт ви е разстроила.

Можех ли да му кажа защо?

— Всяка насилствена смърт ме разстройва — отвърнах.

— Въпрос на характер. Вчера обядвахте с братовчедка ми, нали?

— Виждам, че научаваш всичко.

— Обадих й се по телефона и тя ми каза. Наистина смятам да отида в Психико. Помоли ме, ако ви видя, да ви взема със себе си. Ще дойдете ли?

— Идвам.

Бързах да поговоря с Магда за тази смърт.

 

 

Алекс Аргирис шофираше майсторски, но същевременно опасно, без да зачита много правилника за движение, и изпитваше особена радост да поставя в трудно положение шофьорите на другите коли. Шофираше като глезено дете, каквото си и беше.

— По-внимателно! — рекох.

— Злополуката с Апергис ли ви уплаши?

— Не ме забавляват глупавите игри с живота. С моя и на другите.

— Много сте назадничав.

— Такъв съм.

Тогава ми дойде наум. Дали Магда е знаела за смъртта на бившия си любовник, когато ме е поканила? Попитах:

— Кога те помоли братовчедка ти да ме вземеш със себе си?

— Днес.

— Разбира се, че днес, но кога? Сега или по-рано?

Той се засмя.

— Има ли значение?

Имаше значение, но не биваше да му казвам. Дали Магда е прочела следобедните вестници, когато ме е поканила?

— Естествено, няма, просто питам.

— Към единадесет часа.

Значи не е могла да прочете вестниците. Не е знаела за смъртта на Апергис, освен… освен ако й е съобщил онзи, който я е причинил. Побързах да прогоня тази отровна мисъл от главата си. За броени минути Алекс Аргирис докара колата пред вилата на Тимотеос Констас. Когато влизахме в градината, видях Магда да ни чака права на горния край на вътрешната стълба. Тя беше в черния си тоалет и ми се видя по-красива и по-бледа от вчера.

— Благодаря ти, че доведе и приятеля ни! — обърна се тя към Аргирис.

Той отговори весело, но веселостта му бе загадъчна.

— Знаеш, че винаги удовлетворявам желанията ти.

 

 

След обяда, когато Аргирис намери някаква причина и излезе в градината, стискайки ръката ми, Магда каза:

— Прочете ли?

— За Апергис ли? Да.

Не й открих, че ми беше известно, преди да пишат вестниците.

— Не ми стана жал. Той се отнесе с мен така жестоко.

— Свидетелите са посочили, че този, дето го е блъснал, е сторил всичко сякаш нарочно. Все едно, че го е преследвал.

Защо изрекох тези думи? И аз самият не знаех в онзи миг.

Ръката й, която още стискаше моята, изведнъж започна да трепери или поне така ми се стори. Във всеки случай побърза да я отдръпне.

— Безпокоях се да не би Алекс да не те намери — погледна ме тя. — Страшно много ми се щеше да те видя.

Ръката й отново потърси моята. Несъзнателно направих опит да я измъкна.

— Изглеждам ти невъзпитана, нали?

Стиснах силно ръката, която ми подаваше. Обърнах се. Очите й ме пронизваха. Притеглих я към себе си.

 

 

Сега вече смъртта на Тимотеос Констас и причините, които са я предизвикали, ми бяха безразлични. Единственото нещо, което ме интересуваше, беше тя. Дали неизвестният шофьор беше ликвидирал Димитрис Апергис, понеже последният го е видял през фаталната нощ? Не ме интересуваха неизвестният, Апергис и прочие. Интересуваше ме каква роля е играла Магда в тази смърт.

Напуснахме вилата в седем часа вечерта. В момента, когато Аргирис слизаше по стълбата, тя ме попита тихо:

— Ще ми позвъниш ли?

Нямаше какво друго да си кажем.

— Да.

— Ще чакам с нетърпение.

В колата Аргирис, без да се обърне да ме погледне, попита:

— Ще й позвъниш ли?

Останах като треснат.

— Друг път, когато не искате да ви чуват, говорете тихо.

Гласът му издаваше някаква нова злост. Този тип не можеше да бъде влюбен в братовчедка си, но беше явно, че я ревнуваше и мразеше хората, които я завладяваха. Мразеше толкова Констас, колкото и Апергис.

Той не продума, докато не спря в центъра на Атина, а пристигнахме много бързо.

— Ще ви оставя, трябва да отида на едно място — каза Алекс на входа на хотела.

Слязох и колата му подскочи и потегли.

 

 

От моя приятел, бармана, узнах, че шофьорът на колата, която бе убила Апергис, още не бил намерен.

— Ще го открият непременно. Той е загубен, щом се укрива. Утежнява си положението. В края на краищата не е извършил престъплението нарочно.

Не е извършил ли? За кой ли път мисълта, която пропъждам, спохожда ума ми.

В осем часа телефонирах в Психико.

— Страхувах се, че няма да се обадиш — чух гласа на Магда. И след това:

— Кой знае какво си мислиш за мен?

Отговорих, каквото ми дойде наум.

— Искаш ли да дойдеш? Сама съм. И слугинята си отиде.

Трябваше да откажа, но не отказах. Отидох. Прибрах се сутринта.

 

 

Исках да се освободя от напрежението, пък и да науча нещо.

Ето защо отидох на погребението. Вестниците писаха, че то ще бъде в единадесет часа и че шофьорът още не бил открит. Застанах под едно дърво, встрани от тълпата. И отново ме разтърси мисълта дали аз не съм причината за смъртта му.

Погребалното опело и плачът заедно с говора на любопитните достигаха до мен като скръбно мърморене. Болезнената мисъл не причиних ли аз смъртта му навремени пробождаше съзнанието ми.

Стреснах се, когато чух ръкоплясканията. Артистите отдаваха последна почит на колегата си. Сетне поповете си отидоха забързани и тълпата започна да се разпръсква. Останах на мястото си. Приятелите и обожателите на починалия голям артист минаваха пред мен и си говореха тихо. Изпитвах желание да се скрия, сякаш те, тези безлични хора, предполагаха, че аз съм предизвикал смъртта му. По някое време всички си бяха отишли. Готвех се да си тръгна и аз, но тогава съзрях човек, който стоеше малко зад мен. Огледах се да не би да се усмихва на друг. Не. Нямаше никой. Непознатият направи няколко крачки:

— Скръбно нещо е смъртта — каза той.

Аз мълчах и той продължи:

— И то внезапната смърт.

Запитах се дали не е побъркан. Той се усмихваше неопределено, а усмивката му идваше в грубо противоречие с мястото и момента. И ме гледаше, като че мъдростите му бяха от първа инстанция.

— Видях, че наблюдавахте погребението отдалече — каза ми непознатият.

Започваше да ме нервира.

— Казват, че бил забележителен артист.

— Беше.

Побързах да се освободя от този нахален глупак, но той очевидно нямаше намерение да ме остави.

— Сигурно смъртта му ви е наскърбила дълбоко? — изгледа ме нахалът.

— Мен ли? Почти не го познавах.

— Странно.

— Защо странно?

— Останал съм с впечатлението, че в последно време често си правехте компания с него.

На незначителното му лице не се бе променила нито една черта, но усетих, че нещо става, че срещата, разговорът, глупостите му не са случайни.

— Наистина, говорим толкова време, а не се запознахме. Бекас — представи се той. — Криминален инспектор Бекас.

 

 

Трудно смогнах да скрия смущението си. Нямаше от какво да се страхувам, разбира се, но появата на този инспектор в момента, когато размишлявах, за каквото размишлявах, ме обърка.

— Не остана никой — продължи той с дремещия си вид. — Можем да си вървим и ние.

Извади цигарите си:

— Пушите ли?

Взех една цигара. Изпитвах страх без конкретна причина. Тръгнахме заедно под дърветата в гробищата.

— Не можахте да го сварите, нали така? — каза инспекторът, без да ме погледне.

— Не можах.

— Имам предвид да го сварите жив.

Спря се да запали цигарата с тенекиена запалка. Чак когато приближи пламъка до лицето си, тогава се сети за мен и протегна ръката с огъня:

— Извинявайте!

Не беше трудно да схване човек, че това бяха предварително обработени прийоми. Наведох се да запаля, но чувствувах погледа му прикован върху мен.

— Какво искате да кажете?

— Че не го сварихте жив. Не е ли истина, че го търсихте онази вечер в театъра, а вчера сутринта и в дома му?

Щеше да бъде глупаво да отрека, но той не ми даде да отговоря:

— И че и артистът ви посети рано-рано в хотела.

— Наистина.

— Ще бъде нетактично, ако се поинтересувам за обекта на разговорите ви.

— Никакъв обект. Възхищавах му се като артист, посетих го в гримьорната му, станахме приятели.

Бекас се усмихна.

— Разбира се, приятелството е чувство, което понякога се поражда изведнъж. Позволете обаче да не ви повярвам. Покойникът не беше човек, който би си развалил утринния сън, за да посети един приятел, когото познава от предишната вечер.

— Тъкмо това се случи обаче! — настоях.

Той не ми вярваше, но по този начин приключих опасния разговор. Сега на свой ред попитах аз:

— Защо полицията се интересува от приятелствата на покойния Апергис?

Бекас пак се усмихна по същия измамен начин, който го правеше толкова загубен.

— Тъкмо защото е покойник. Тоест покойник по такъв начин…

— По какъв начин?

— По насилствен.

— Всички нещастни случаи ли полицията разследва с такова внимание?

— Не. Само нещастните случаи, които може да не са нещастни случаи.

Това беше фразата, която мъчеше мислите ми, а изречена от криминален инспектор, придобиваше особено значение. Спрях се, и спътникът ми — също.

— Вярвате ли, че би могло да бъде престъпление?

— Не бързам да кажа, че е престъпление, но във всеки случай е някак си сложен инцидент. Виновникът изчезва, а свидетелите говорят, че „нещастният случай“, нека го наречем така, е неоправдан. Нито прекомерно движение, мястото е почти пусто, нито голяма скорост. Колата се е движела нормално. Някой ни каза: „Сякаш шофьорът преследваше артиста“.

— Допускате ли, че го е преследвал? — попитах.

— Това искам да изясня. И така според вас не съществува никаква особена причина, която е предизвикала срещите ви с Апергис. Нали не бъркам?

— Съвсем не — отговорих.

— Тогава ще ми разрешите да ви кажа довиждане. Беше ми много приятно, господин Никодимос.

Не му бях казал името си, но, естествено, трябваше да го знае, след като му бяха известни толкова подробности около краткотрайното ми познанство с Апергис. Единственото нещо, което не ми бе минало през ума, бе вероятността, че полицията се съмнява в мен за смъртта му.