Янис Марис
Черният ангел (7)

7

Оставих го да се отдалечи и излязох и аз от хотела. За кой ли път констатирах разликата между чистото атинско утро и онези тъмни и объркани работи, които ме занимаваха. Постарах се да внеса някакъв ред в мислите и впечатленията си. Цялата история започна с онова прословуто обаждане по телефона. Какво целеше този неизвестен, извратен тип? Само да се забавлява с мен ли? Нямаше смисъл. Да ме накара да бъда внимателен с вдовицата на вуйчо ми? Да ме сплаши и да ме принуди час по-скоро да се откажа от изясняването на обстоятелствата около смъртта на Констас?

Би било твърде наивно да искат да ме сплашат по толкова детински начин. Целта им по-скоро беше да ме заставят да не вярвам на Магда Констас. Но защо?

Спрях първото такси, което изникна пред мен.

— В Психико — казах.

Магда беше единствената, която би могла да даде отговор на тези въпроси. Колата пое по булеварда. Отпуснах се на седалката още смутен от мислите си. Тази нова личност, която Димитрис Апергис извади на сцената, откриваше други пътища за разследването на кончината на вуйчо ми. Дали в действителност обаче съществуваше ново действуващо лице?

 

 

Този път тя ми се видя още по-красива.

— Искрено се радвам, че те виждам отново. Как прекара вчерашния ден?

Дадох неопределен отговор.

— Как намираш Атина? Както я остави или…

— Много променена.

Тя прекара ръката си по лакътя ми и усетих скъпия й парфюм да ме опива.

— Естествено, днес ще обядваш с мен.

— Но…

— Не приемам възражения.

Разговаряхме, както беше естествено да разговарят двама близки роднини. Както щеше да бъде естествено, ако не бе се случило всичко онова, което бе станало.

— Не предпочиташ ли да седнем тук?

На голямата веранда с мраморните парапети видях удобни кресла с масичка между тях. Пролетното слънце привличаше на открито.

— Да, хубаво е!

Отговорих разсеяно. Сега, когато се намирах до нея, виждах, че въпросите, които исках да й поставя, са много по-трудни, отколкото смятах.

— Какво ти е?

Тази интимност на „ти“ ме накара да настръхна. Защото жената до мен ми харесваше. И това усещане не беше породено сега. Изпитвах го от самото начало, но до този момент не исках да си призная.

— Нищо.

Бях поставил ръцете си на ръбовете на креслото и тя покри едната ми длан със своята. Направих неволно движение и Магда се отдръпна.

— Изглеждаш замислен.

— Вярно е.

— Какво те занимава?

Нямах намерение да й кажа. Думите обаче почти сами се измъкнаха през устните ми.

— Тази сутрин дойде да ме види в хотела Апергис — рекох.

Тя пребледня.

— Кой?

— Апергис. Артистът Димитрис Апергис.

Насили се да направи гласа си по-сигурен, но не успя.

— Приятел ли ти е? — попита ме.

— Вчера го видях за пръв път.

Очаквах въпрос от нейна страна, но тя мълчеше. Избягваше погледа ми и си играеше с коланчето на роклята си.

— Бях на театър. После го потърсих зад кулисите.

Настъпи тишина. След малко продължих:

— Няма ли да ме попиташ защо?

Щом изрекох думите, осъзнах колко се е променил тонът на разговора ни от вчера насам. И двамата се отнасяхме един към друг сякаш нещо и ни обединяваше, и ни разделяше.

— Не.

— А защо не?

— Зная за срещата ви.

Тя въздъхна.

— Значи намериха начин да ти съобщят и за него. Е, добре, да. Съвсем не съм длъжна да ти давам обяснение за постъпките си, но е по-добре да научиш от мен вместо от други. Апергис беше моя лудост. Нали това искаш да ти кажа?

— Не.

— Какво друго?

— Въпросната вечер Апергис е бил тук.

Разбрах, че не е очаквала тази подробност. Отговорът ми я стресна.

— Тук ли? — едва преглътна тя.

Несъзнателно се обърнах към двора, за да видя къщичката на пазача.

— Да, тук. В една къщурка в двора, където обикновено те е чакал.

Гласът й стана суров.

— Виждам, че този достоен господин не се е поскъпил на подробности!

Нямах нито намерение, нито желание да отговоря в същия тон.

— Магда — рекох тихо и приятелски, — Магда…

Тя ме прекъсна:

— Да, срещах се с него, когато можех, в къщата на пазача. Млада съм, а вуйчо ти…

— Магда, не става дума за това. Начинът ти на живот си е твоя работа и аз самият нямам право да се меся в него. Пък е и безсмислено. Не ме интересуват връзките ти с артиста.

Обърнах се внезапно и хванах ръката й.

— Магда, кой беше този човек?

— Кой?

— Този, който е бил нея вечер у дома ти. Човекът, когото е видял Апергис.

Тя отдръпна ръката си и стана. Беше бяла като платно.

— Не разбирам какво говориш?

— Апергис…

— Този господин ти е надрънкал лъжи! — прекъсна ме тя.

Магда отиде и застана на края на верандата с ръце опрени на мраморния парапет. Останах на мястото си малко разколебан. Не ми идваше наум какво трябваше и какво бих могъл да предприема. Да си отида? Тя не се връщаше в креслото, сякаш ми подсказваше, че това бе единственото нещо, което ми оставаше да сторя.

Не си тръгнах. Отидох при нея и я докоснах лекичко по рамото. Убеждавах себе си, че го правя само от желание да науча каквото ме интересуваше, но знаех, че не съм искрен. Не си отивах просто защото не исках да си отида, а за да съм до нея.

— Магда!

Тя се обърна. Очите й бяха пълни със сълзи. Разумът ми говореше, че сълзите са лъжливи, както тази жена беше опасна. Цялото ми същество обаче се противопоставяше на разума. Просълзена, уплашена, тя, която молеше за помощ, ми се стори още по-привлекателна.

— Магда, трябва да повярваш, че не съм против теб. Просто искам да науча кой е бил този човек.

— Не е имало никакъв човек. Апергис те е излъгал.

— Защо?

— За да ми отмъсти. Не можеш да си представиш колко евтино нищожество е той. За съжаление и аз го открих много късно. Въпросната вечер го изгоних. Казах му, че няма да се срещам вече никога с него, че всичко между нас е свършено.

Въпреки очарованието, което оказваше върху мен разплаканото й лице, не загубих съвсем ума си. Спомних си думите на Апергис: „Тя ми телефонира в театъра“.

— Но нали си му се обадила по телефона! — възкликнах.

— Да. За да му кажа да не идва. Онази вечер в компанията на приятелите на вуйчо ти осъзнах колко грозно беше това, което вършех. Телефонирах му, че е излишно да идва в Психико. Но той дойде. Излязох, когато другите си отидоха. Говорих му грубо. Той се ядоса. Подчерта, че досега не бил гонен от нито една жена. Заплаши ме, че скъпо ще платя. А днес дошъл при теб да ти надрънка всички тези глупости. Кой знае какво друго мисли да прави…

И отново очите й се напълниха.

— Не ми вярваш, нали?

Щеше ми се да й повярвам, но не й вярвах.

— Не, не ти вярвам.

С непринудено движение, свръхнепринудено, за да бъде истинско, тя грабна ръцете ми и ги притисна до гърдите си.

— Благодаря ти!

С болезнена яснота съзнавах, че си играе с мен. И въпреки това докосването до тялото й ми беше приятно. Магда настръхна…

— Да влезем вътре, студено ми е!

Трябваше да си отида, да си отида, колкото се може по-бързо.

Последвах я.

 

 

Сега вече не можех да се подигравам със себе си. Чарът на тази жена влизаше в кръвта ми като отрова. Жадувах за Магда, както я бях пожелал още при първата ни среща, макар че не си го признавах. И най-лошото — нямах илюзии, че тя не вижда всичко.

Седна в креслото и хвана с длани раменете си като човек, комуто е студено.

— Благодаря ти! — промълви отново. — Ако знаеш каква нужда имам от един приятел. Вуйчо ти беше прекрасен човек, но ни разделяха толкова неща. Не беше само възрастта. Не. Той не ми разкри себе си. Не ми е говорил за плановете си, нямах представа какво мисли, какво иска, какво върши, от какво се страхува, защо се страхува. Ако не се лъжа, вече ти споменах за това. Имаше нещо, което го докарваше до ужас.

— Не си ли отгатнала какво?

— Не.

— Въпросната нощ в компанията ви е бил и някой си господин Димодикос, нали?

— Да.

— Приятел ли ви е?

— Не. Познат на вуйчо ти. Дойде да го види, но компанията го свари и мъжът ми го задържа.

— Идвал ли е и друг път?

— Не.

— Как му беше името?

Тя се замисли.

— Името ли… Не ми идва наум. Не чух вуйчо ти да се обръща към него на име. Говореше му тъй, направо, без да употребява име. Струва ми се, че той дойде случайно тогава у нас.

Мълчах. Магда ме гледаше въпросително.

— Вярваш ли, че този Димодикос има някакво съществено значение в случая?

— Не — отговорих.

— Чувал ли си друг път това име?

Пуснах втората си лъжа:

— Не.

Тя ме изгледа, сякаш искаше да види какво има там, в паметта ми, а може би така ми се стори. Стана.

— Отивам да се погрижа за обяда — усмихна ми се Магда.