Янис Марис
Черният ангел (6)

6

Не бих могъл да кажа дали срещата ми с артиста ме удовлетвори или не. Може би отидох по-далеч, отколкото трябваше. Разбира се, че Апергис не вярваше вътре в себе си на онова, което говореше за смъртта на Тимотеос Констас. Беше ясно, че знае каквото знаеха всички, които са били в някаква връзка с главните действуващи лица в тази история относно вероятността за убийство или самоубийство. А другото? Че е бил последният, който е видял Тимотеос Констас жив, че е влязъл в дома му веднага след като са си отишли останалите? Не беше ли това моя грешка? Ядът и избухването му не доказваха версията ми. Всеки друг на негово място щеше да се разсърди в случай, че е невинен, ако чуе да му се приказват такива налудничави твърдения. Изиграх блъфа си, но оставих артиста, без да съм уверен, че се е хванал.

От театъра излизаха последните артисти и техническите лица. Малкият площад се бе опразнил от автомобилите, които чакаха зрителите. Нощният хлад беше повече от хаплив. Нямах къде да ида, нито с кого да се срещна. Тръгнах направо за хотела.

Салоните, окъпани в светлина, бяха почти празни. Барманът се прозяваше сам. Чувствувах истинска нужда от човешко присъствие до себе си и отидох на бара. Поръчах си пиене и задържах бармана, когато ми го сервира.

— Днес в хотела е спокойно — помъчих се да завържа разговор.

Не бяха необходими усилия. Отегчен от самотата си, той поде разговора.

— Току-що замина за Пирея група германци, които вдигаха шум до бога.

Усмихна се и продължи:

— Наистина, забелязали ли сте, че германците, макар и големи, приличат на деца?

— Опасни деца — отговорих.

— Говорите за… тогава ли?

Имаше предвид окупацията.

Последният клиент напусна салона. В целия приземен етаж на хотела останахме само аз, барманът и служителят от рецепцията. Барманът опря лакът на тезгяха:

— Какви обрати на времето! Помня ги в същата тази зала. Тук беше щабът на генерала им. Пиеха като смокове.

— От толкова години ли си в хотела?

— Аз ли? Вече двадесет и пет. Хванах се на работа тук в годините на окупацията. Какво са видели очите ми… Германци, англичани, американци…

И се засмя.

— Само дето тогава ги гледах в униформи, а сега — като туристи. Какво да ви кажа. Германците не са най-лошите. Като клиенти имам предвид. Нашите бяха по-лоши. Имам предвид нашите, които работеха за германците.

Мисълта ми се върна към Димитрис Апергис и уплахата му. Попитах просто така, за да кажа нещо, и да поддържам разговора:

— Живееха ли и наши в хотела по време на окупацията?

— Не, не живееха, но идваха да пият вечерно време. Водеха и жени със себе си. Казвам ви, те бяха най-лошите…

Слушах разсеяно.

Думите му звучаха като акомпанимент на моите мисли за Димитрис Апергис и страха, който изпита.

— … После Димодикос извади пистолета си.

В мътната музика на говора му някаква нота изскочи по-високо: „После Димодикос…“ Мислите за Апергис секнаха.

— Кой?

— Димодикос.

Това име беше думата, която различих в гъгненето на гласа му. Името, което бях чул същия ден от устата на Апостолос Мелахринос. „И някакъв господин Димодикос, за когото нито тогава, нито по-късно можах да разбера що за птица е. Познат, струва ми се, на вуйчо ви от чужбина.“

— Какъв беше този Димодикос?

— Ако ви кажа, че зная какъв е бил, ще ви излъжа. Без съмнение човек на германците и много силен. Веднъж гестапо беше арестувало мой братовчед. Сутринта щяха да го очистят. Казах на Димодикос. Той беше кефлия. Телефонира пред мен от този телефон, който е пред вас, и след един час братовчед ми си беше вкъщи. Казвам ви: много силен човек.

— Сигурно е бил от онези, които са работели за гестапо?

— Не. За гестапо работеха скитниците. Димодикос трябваше да е някъде по-нависоко. От него се страхуваха и самите германски офицери и не се бъркаха изобщо в работите на полицията. Аз мисля, че той редеше работите си направо с Хитлер.

Барманът видя ироничното изражение на лицето ми и побърза да се поправи:

— Ако не с Хитлер, то с някого от големите в Берлин. Той все пътуваше. Десет дни тук, двадесет — в странство. От отделни откъси, които долавях в разговорите му с германските офицери, излизаше, че обикаля Париж, Брюксел, Варшава и така нататък. Във всички окупирани столици.

Димодикос! Не беше нищо друго, освен едно име. Дали този човек нямаше някаква връзка с неизвестния посетител на Тимотеос Констас? Не беше, разбира се, от често срещаните имена, но независимо от това щеше да бъде твърде смело да повярвам, че се касае за едно и също лице.

И какво стана с този господин? — попитах.

— Бог знае. След войната изчезна оттук.

— Не се ли е появявал?

— Може да се е появявал, а може и да не е. Аз не съм го виждал оттогава нито веднъж.

— Какъв човек беше?

— Не разбрахте ли от това, което ви разказах?

— Имам предвид пътуванията в чужбина, на каква възраст е бил и прочие.

— Тогава трябва да имаше тридесет, тридесет и две-три години. Висок, стегнат, мургав.

 

 

Качих се в стаята си след два часа, замаян от впечатленията и пиенето. Седнах на кревата. До мен — белият телефонен апарат, за който имах чувството, че ми се подиграва. Зачаках да иззвъни всеки момент. Останах изненадан, че времето течеше, а телефонът не иззвъня.

Съблякох се и се вмъкнах в кревата без никакво настроение.

 

 

Събудих се много рано с горчив вкус в устата. Отворих прозореца. Окъпан в утринната светлина на Атина, площад „Синдагма“ представляваше картина, за която човек би казал, че е сътворена от добрия дядо господ специално за туристите. Поръчах си двойно кафе. Сега на светлината на деня всичко, което върших вчера, ми се видя глупаво.

Поисках утринните вестници и с тях прекарах два часа, без да реша да предприема нещо. Пак си помислих дали не е най-добре да се върна на работата си. Най-сетне смъртта, каквато и да е, смъртта на Тимотеос Констас беше факт, който не можеше да се промени. А в края на краищата този човек въпреки всичко, което научих пост фактум за тайната му обич към моята особа, за мен си остана един непознат.

Бях готов да изляза, наближаваше десет часът, когато ми дойде наум да телефонирам на Апостолос Мелахринос. Потърсих го в кантората му. Той беше на мястото си и, изглежда, се изненада малко от моето обаждане.

— Извинявайте, че ви безпокоя рано-рано! — казах.

Той ме прекъсна със сърдечна закачка:

— Не е чак толкова рано. За мен наближава обяд.

— Бих искал едно сведение. Вчера ми говорихте за някой си Димодикос.

Мълчанието, което настъпи, говореше, че се е замислил.

— Димодикос ли?

— Един тип, който се е намирал в компанията ви у вуйчо ми последната вечер…

— О, да. Казах ви, мисля, че не знаехме нищо за него. Нито един от компанията. Изглежда, бе познат на покойния.

— Да, да. На каква възраст беше този човек?

Отново кратко мълчание, показващо, че адвокатът се е замислил.

— Трябва да беше някъде към петдесет и пет.

Възрастта съвпадаше с тази, посочена от бармана.

— Външен вид?

— Мургав.

— Слаб?

— По-скоро пълен. Във всеки случай човек с атлетическо телосложение. Защо?

Изрекох лъжата си:

— Спомних си за един стар познат с това име. Описанието обаче не съвпада.

След няколко незначителни приказки благодарих и затворих телефона. Възрастта съвпада, външният вид — не. Но двадесет години не са ли достатъчни да се промени външният му вид?

Бях стигнал до вратата на стаята, когато телефонът иззвъня. Помислих си да не се връщам. Бях сигурен кой беше. Струваше ми се, че чувах вече саркастичния му идиотски смях. Въпреки това се върнах. Изненадах се, когато установих, че не е той. Гласът беше непознат, но неопределено напомняше нещо.

— Господин Никодимос?

— Същият. Кой е на телефона?

Когато чух кой телефонира, слушалката едва не падна от ръката ми.

Апергис, хубавецът Димитрис Апергис! Артистът, който вчера едва не ме изгони побеснял от гримьорната си, сега ми телефонираше:

— Може би ви събудих?

— Аз ставам рано. Не съм актьор.

— Бих искал да ви видя.

— С голямо удоволствие.

— Кога бих могъл?

— Когато пожелаете.

— Намирам се близо до вашия хотел…

Това добре, но откъде знаеше, че съм в този хотел? Не бях споменавал, не бях му казвал нищо.

— Превъзходно. В този момент излизам от стаята си. Ако искате да пием кафе заедно…

— Идвам.

— Чакам ви в бара.

Не можех да не се засмея, когато затварях слушалката. Бившият любовник на Магда бързаше.

Излязох с усещането, че най-после бях тръгнал по някакъв път.

 

 

Не отидох направо в бара. Скрих се зад една колона във фоайето, срещу вратата, да го почакам. Това беше моето малко отмъщение за снощи.

Видях го да влиза с пъргавата си походка, елегантен и млад, както изглеждаше отдалеч. Той се огледа. От мястото си можех да видя неловкостта, страха, бих могъл да кажа, който издаваха движенията му. Не ме видя и се разочарова. Оставих го още няколко минути. Отиде при бармана и го попита нещо. Вероятно дали съм слязъл. Онзи му отговори отрицателно. Той седна на един от столовете на бара и запали цигара. Видът му издаваше нервност и нетърпение. Тогава излязох от скривалището си. Барманът ме видя пръв и му каза. Апергис се обърна към посоката, от която идвах, хвърли цигарата си и тръгна да ме посрещне.

— Извинявайте, че ви се обадих толкова рано!

Засмях се сърдечно. Неговият смут ме правеше весел и добронамерен.

— Напротив, никак не е рано.

— Снощи в гримьорната ми…

— Моля ви! Всички понякога сме нервни.

Сега, когато бях сигурен, че го държа в ръцете си, рекох да си поиграя с него като котка с мишка.

— Не става дума за това. Снощи ви излъгах.

— Известно ми е — отговорих приятелски.

Вече бях сигурен, че стрелата ми е улучила целта. Посочих бара:

— Няма ли да седнем? Кафе?

— Кафе.

Той се стараеше, но не съумяваше да скрие нервността си.

— Две кафета — казах на моя приятел. После се обърнах към актьора: — Зная, че ме излъгахте. Зная, че сте отишли в дома на вуйчо ми, след като всички са си заминали.

И аз самият се възхитих от простотата, с която изричах лъжата си.

— Кой ви каза?

— Няма значение.

— Тя ли?

Направих движение, което можеше да значи и „да“, и „не“. Той понечи да каже нещо, но барманът дойде и ни сервира кафетата. След това се отдалечи, но не колкото беше необходимо, за да не ни чува. Апергис забеляза това.

— Тук не можем да говорим спокойно. Не бихте ли желали да отидем там…

Посочи ми две кресла в дъното на фоайето.

— Готово.

Взех кафето си в ръка, принуждавайки го по този начин да стори същото. Изгарях от нетърпение, но не го показвах. Това го правеше още по-слаб спрямо мен. Оставих кафето на ниската масичка, която разделяше креслата, и седнах. Седна и артистът. Още веднъж видях колко по детски е всичко у него освен преждевременно застарялото му красиво лице с големите очи.

— Действително бях в дома на вуйчо ви през онази нощ — каза той. — Само дето смятах, че никой не знае освен тя, естествено.

— Защо отидохте там?

— Защо ли?…

Той се изчерви малко и това му придаде още по-детски вид. Не, този човек не можеше да има връзка с престъплението.

— Искам да кажа — поправих се, — защо сте отишли тъкмо през онази нощ?

— Не съм отишъл специално през онази нощ. Ходех често. Напразно е вече да се опитвам да скрия отношенията си с госпожа Констас.

— Които, искрено казано, са ми безразлични. Значи ходели сте често? И Магда се е срещала с вас, щом съпругът й е заспивал? Надявам се, че не ви е приемала в брачното ложе. Това би напомнило Бокачо.

— Срещахме се в една къщурка в градината. Къщурката на пазача.

— Добър пазач!

— Нямаха пазач.

— И, разбира се, вие сте имали ключ от тази къщурка?

— Да.

Защо ми правеше удоволствие да го измъчвам? Не, разбира се, от ревност, че този хубав мъж се бе наслаждавал на Магда. Не.

— Много романтично е всичко това. Значи и нея вечер сте отишли в Психико. Но сте знаели, че любовницата ви е имала гости.

— Да. Тя ми телефонира в театъра.

— И въпреки всичко сте отишли?

— Докато стигна до Психико след представлението, гостите щяха да са си отишли.

— И бяха ли си отишли?

— Да. Гледах ги скрит в колата си. Сетне Магда ми даде светлинен сигнал от прозореца. Често използувахме такъв сигнал. Палеше и гасеше лампата в стаята си. Това означаваше, че не е останал никой. Тогава влязох в градината, отидох безшумно до къщурката, влязох вътре и зачаках.

Слушах го и се питах, защо ме занимаваше с тези подробности?

— Отвращавате се от мен, нали? — рече Апергис, тълкувайки погрешно разсеяния ми вид.

— Не. Съвсем не сте първият, който прелъстява чужда съпруга. Значи влязохте в къщичката и зачакахте? После?

— Видях да се запалва лампата в спалнята. Различих и сянката на покойния Констас. По някое време светлините угаснаха. Беше часът, когато трябваше да дойде Магда.

— И дойде ли?

— Не.

Останах изненадан.

— Не дойде ли?

— Не. Чаках цял час. Нервирах се. Не съм свикнал жените да си играят с мен. Както ви казах, светлината в спалнята беше угаснала. Въпреки яда си останах още половин час. После…

— Си тръгнахте.

— Бях готов да си тръгна, излязох от къщурката, когато друг мъж се измъкна предпазливо от задната страна на вилата. Магда изневеряваше на мъжа си с мен, а на мен — с онзи. Разбирате положението ми. Изчаках да се отдалечи другият, за да си тръгна и аз, когато Магда ме предвари. Изглеждаше уплашена. Каза ми, че станало нещо със съпруга й, което тя не можела да предвиди. Не повярвах. Отидох си бесен. И на сутринта научих, че Тимотеос Констас бил мъртъв. Оттогава не съм виждал съпругата на вуйчо ви. Това е всичко.

И спря задъхан.

— Всичко ли? — попитах.

— Всичко.

 

 

Той запали цигара с треперещи ръце. И аз бях смутен. Тази нова версия не бе ми минавала и през ума.

— Защо ми разправяте всичко това? Вчера отрекохте каквото и да било във връзка с този случай, днес ми казвате всичко. Защо?

— Не искам да бъда заплетен в скандал. Надявах се, че никому не е известно, че съм бил в Психико през въпросната вечер. Вчера разбрах грешката си. Премислих всичко през нощта и реших, че най-добрият изход е да се отнеса искрено към вас, след като сте в течение на случая.

„Искрено ли?“ Как можех да отгатна кой говори искрено? В тази странна история, където всички лъжеха или биха могли да излъжат.

— Моля ви да не правите скандал! Кариерата ми… Един артист…

„Един артист…“ Изглеждаше уплашен, но дали и сега не беше „артист“, не разиграваше ли театър?

— Казахте, че Магда Констас ви е телефонирала да отидете?

— Да.

— Защо ще ви търси, след като е очаквала друг мъж?

Казах го само за да проверя думите на Апергис, ала тъкмо го изрекох, и схванах колко точен беше въпросът. Защо ще го кани, като е чакала друг? Или Апергис лъжеше, или онзи, „третият“, не е бил любовник.

— Не зная.

— Какъв беше онзи мъж?

— Видях го отдалеч. Не успях да различа чертите му.

— Висок, нисък, млад, стар?

— Висок, по-скоро атлетично сложен. Стар — в никакъв случай. Походката му беше твърда и бърза, но не мога да кажа дали беше млад.

Тогава ми дойде наум:

— Казахте, че от колата си сте видели гостите на вуйчо ми да се разотиват. Всички ли?

— Последните.

— Познавате ли тези… Аргирис?

— Да.

— Тях видяхте ли ги?

— Отидоха си последни.

Значи онзи тип беше казал истината.

— Познавате ли слугинята на Констас?

— От Магда бях чувал за нея.

— Тя е напуснала след смъртта на вуйчо ми. Да сте чули защо?

— Не, разбира се. Последният ми контакт със семейство Констас беше през онази вечер.

Какво друго да питам? Изгледах хубавото му лице. В очите му се четеше молба. Виждах ясно, че се страхуваше.

— Сега знаете истината. Давате ли ми думата си, че няма да говорите по мой адрес?

— Ще се постарая — отговорих.

— Но аз ви се доверих. Нямате никаква причина да ме забъркате в скандал. Кариерата ми…

Слушах го да ми говори пак за кариерата си, докато се питах дали се безпокоеше за нея или за нещо друго, много по-значително.

 

 

Съпроводих го до вратата на хотела. Като се връщах, видях Алекс Аргирис. Стоеше до същата колона, където се бях скрил аз, когато чаках Апергис, и ме гледаше с вечно предизвикателния си вид. Нямаше съмнение, че ме бе видял с артиста. Дали обаче беше дошъл в този момент, или ме е следял от много време?

— Виждам, посещава ви светът на изкуството. Явно това е слабостта на фамилията Констас? — ухили се той.

— Явно.

Изгледах го строго:

— Този джентълмен ли имаше предвид снощи? — попитах.

— Дали съм го имал предвид? Не си спомням какво съм имал предвид вчера, може би защото никога нямам предвид нищо.

Този път преднамерената му поза не ме нервира. Напротив, засмях се:

— Я ми кажи, малкият — рекох му, — ти каква игра точно играеш?

Засмя се и той за първи път и лицето му ми се видя естествено, човешко. Извратеността му изчезна и той стана почти симпатичен.

— Де да знаех и аз!

— Ти ли ми правиш тези игри с телефона?

— Всички играем, едни на шега, други наистина.

— Зарежи философиите. Ти ли ми се обаждаш по телефона?

— Не.

Държанието му беше различно. Бях сигурен, че този път е искрен.

— Искаш ли да говорим като приятели?

— Да.

— Нека поседнем.

Като го гледах да сяда, този път без цинизми и предизвикателства, си спомних какво ми беше казала Магда за времето, когато Алекс бил дете. Може би имаше право, като твърдеше, че в дълбините на душата си той е едно нещастно дете.

— Какво е мнението ти за Апергис?

— Всички казват, че бил очарователен господин.

— Не те питам какво казват „всички“. Питам ти какво мислиш?

— Аз ли… Че по-отвратителна личност човек едва ли може да срещне.

В очите му прочетох омраза. Този път Алекс Аргирис не се опита да скрие истинските си чувства. И с омразата си ми ставаше по-симпатичен, защото така беше по-истински, повече човек. Той ме погледна предизвикателно:

— Имате ли възражения?

Дали имах? Апергис не беше човек, който можеше да ме спечели.

— Защо?

— Без „защо“. Наричам го отвратителен, понеже е отвратителен. Както точно вие не сте.

— Не ми казвай, че съм ти симпатичен.

— Смешно е, но почти сте ми симпатичен.

— Държанието ти досега не го доказва. Кажи, Алекс, наистина ли си тръгнахте последни с майка ти оная вечер от дома на Констас?

— Отидохме си последни от онези, които бяха там!

— С други думи, след вас може да са дошли други? Това ми даде да разбера и вчера. Кои други обаче освен Апергис?

Типът се усмихна презрително:

— Той беше редовният посетител.

— А извънредните?

— Защо не се обърнете към Магда?

— Тя знае ли?

— Попитайте нея.

— Смяташ ли, че ще ми каже?

— А смятате ли, че аз ще ви говоря за работи, за които тя би искала да мълча?

— Ти на нейна страна ли си?

— Тя е единствената приятелка, която съм имал през живота си. Единственият човек…

Той млъкна и след малко попита:

— Вие против нея ли сте?

— Против нея не, но… Разбираш ли, трябва да науча какво е станало с вуйчо ми.

Той вдигна рамене:

— Вуйчо ви… вуйчо ви… Говорите все за него, а какво знаете за вуйчо си? Че той например беше най-лошият човек, който е съществувал на земята, че тикаше хората към грехопадение, че…

— Че? — попитах.

Той стана, сякаш се разкайваше, загдето ми е разкрил сърцето си.

— Побъркахте всички ни с този ваш вуйчо. Научете най-напред какъв е бил той, а после се старайте да откриете как е умрял. Довиждане.

Напразно се опитах да го задържа. Отиде си ядосан.

Като го гледах да се отдалечава забързан, се съгласих в себе си, че той имаше право. Не знаех нищо за действителния Тимотеос Констас.