Янис Марис
Черният ангел (5)

5

Написах едно доста любезно писмо на Апостолос Мелахринос, с което благодарих за положените грижи, възлагах му да се занимава с наследствените ми права и съобщавах решението си да се съобразя със съвета му и да се върна на работното си място.

Затворих писмото в плик с фирмата на хотела и го предадох на администратора да го изпрати. После, освободен от всичко, което ме занимаваше през последните часове, се отпуснах в едно кресло и взех — най-сетне — да чета вестник. Политическите кавги на първа страница предизвикваха у мен приятно чувство на носталгия. Сякаш се връщах след толкова години в махалата, където бях пораснал и бях слушал детската глъчка на улиците й. С философията на зарзаватчия помислих, че нищо друго не дава такава ярка представа за една страна, както един неин вестник. След тази мисъл, с която не се гордеех чак толкова, обърнах страницата на вестника. Погледът ми случайно се спря върху снимката на едно будно лице, което се усмихваше. Бях попаднал на културната страница и прочетох надписа под снимката.

Първият актьор и собственик на театър „Атикон“ Димитрис Апергис в ролята на Жак Дювал от пиесата на Марсел Марсо „Отпускът на господин Дювал“, чиято премиера е днес.

Вгледах се по-внимателно в човека, който е бил любовник на Магда Констас. Едно почти юношеско лице, но преждевременно остаряло под черните, леко начупени коси. Човешките действия не се ръководят винаги от логика. Реших да гледам вечерта представлението в „Атикон“ точно в момента, когато уверявах себе си, че „случаят Констас“ не ме интересува. Отидох при служителя от рецепцията.

— Бих желал да ми запазите едно място за тази вечер в „Атикон“.

— За премиерата на Апергис ли? Страхувам се, че е трудно. Премиерите на Апергис за Атина са светско събитие и…

Една стотарка прекъсна резервите му. Десет минути по-късно ми съобщи, че билетът ми ще бъде на касата и че мястото ми е на третия ред.

Погледнах часовника си. Шест. Имах на разположение цели четири часа до започването на представлението. Решението да видя любовника на Магда съживи интереса ми към случая, за който вярвах, че не ме интересува повече. Девет души са били при Тимотеос Констас в последната вечер на живота му. Кои от тях можеха да имат връзка със смъртта му?

 

 

От мястото си можех да наблюдавам вратата на хотела, улицата и част от площад „Синдагма“, украсен от последните слънчеви лъчи.

Келнерите почистваха последните маси на „Синдагма“. Заедно със слънцето си отиваше и следобедната пролетна жега. На вратата на хотела видях познатия силует на Алекс Аргирис. Този тип се спря на рецепцията, попита нещо и продължи. В един миг ме съзря. Смени посоката и дойде право при мен.

— Сам, а? — попита той.

Изглежда, имаше настроение за разговор и това беше нещо, което исках аз.

— Мъча се да убия времето — отговорих и се питах дали този тип обличаше някога друго нещо освен пуловер.

Посочих му един стол пред мене и той седна с готовност. Още веднъж си зададох въпроса, дали това е човекът, който ми се обаждаше по телефона.

— Сега ли се върнахте от Психико?

— Да.

Той повдигна отчаяно рамене:

— Срещали ли сте през живота си нещо по-скучно от тези семейни събирания?

— Да.

— Аз — не.

— Но не се отказвате от тях.

— Няма как.

— Останах с впечатлението, че ходите често в дома на Констас.

— Рядко.

— Да. Впрочем разказваха ми, че и вечерта, когато е починал вуйчо ми, сте били там.

Той ме изгледа безгрижно, или по-точно предизвикателно, в очите.

— Вечерта, когато умря ли? Да. Пак ме беше замъкнала майка ми. Онези срещи обаче имаха аромат. Вуйчо ви беше човек, който заслужаваше да му правиш компания. Мъж левент, буден, излъчващ настроение.

— Излъчващ настроение ли? — попитах, палейки цигара. — И нея вечер ли беше в настроение?

Бях се вторачил в кибрита, избягвайки погледа му.

— Кога ли не е бил?

— Значи винаги?

— Поне когато съм го виждал аз. Но вече ви казах. Виждах го рядко.

— Да, казахте ми. Били сте последните, мисля, които са напуснали дома му.

— Не си спомням. Възможно е.

Той се засмя внезапно, издърпа стола си по-близо до мен и ме попита неочаквано:

— Защо не ме питате направо това, което ви интересува? Приличате ми на мирови съдия, който води следствие в някое село.

— Виждали ли сте мирови съдия да води следствие в село?

— Не, но точно така си го представям. Какво искате да знаете?

Видът му ме нервираше. Но изрекох нещо, което нямах намерение да казвам:

— Как умря вуйчо ми?

— Тоест кой е убил вуйчо ви?

Скочих. Този тип отиваше много далеч.

— Защо издрънкахте това? Смятате, че са го убили?

Той повдигна безразлично рамене:

— Аз не смятам нищо. Вие смятате.

— Но аз не казах, че…

— Казахте го по хиляда начина — прекъсна ме той спокойно. — С въпросите си, които напомнят разпит, с мълчанието си, тревогите си. Във всеки случай не за първи път чувам, че покойният съпруг на братовчедка ми не бил хванал по своя воля последната пътека в живота си. Не сте единственият, който мисли тъй.

— Кой друг?

— Този негов антипатичен адвокат…

Млъкна.

— Кой?

— Не обичам да се бъркам там, където не ми е работа.

— И все пак бяхте готов да произнесете някакво име.

— Да, но се отказах.

Подиграваше ли се? Не знаех, но виждах, че изпитва особено удоволствие да ме дразни, да си играе с мен.

— Защо не попитате братовчедка ми? Тя сигурно ще знае повече от нас. Тя е лицето, което ви трябва, освен…

Той млъкна и аз чух грозния му смях, който ми напомни човека от телефона.

— Освен ако се съмнявате, че тя е убила мъжа си.

Окопитих се.

— За бога! Какво говорите!

— Онова, което мислите. Оревоар, господин Никодимос. Разговорът с вас беше извънредно приятен.

Той стана. Гледах го смаян.

— Мога да ви дам едно сведение, ненужно може би, но интересно. Аз и майка ми не бяхме последните, които са видели вуйчо ви онази вечер.

Понечи да си тръгне. Скочих и го хванах за лакътя.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Това, което казах. Нищо повече.

— И все пак Апостолос Мелахринос ме увери, че вие сте били последните, които са си тръгнали от вилата.

— От компанията — да. Обаче онази вечер не всички в компанията бяха жители на Атина.

— Искате да кажете…

Пуснах лакътя му.

— След като влизате в ролята на детектив, драги, открийте и нещо сам. Не чакайте всичко наготово. Иначе ще стане скучно.

И се отдалечи със своеобразната си походка.

 

 

При друг случай една атинска премиера би ме забавлявала. Апостолос Мелахринос не грешеше, когато подчерта, че Аргирис бил човек на „отбраното общество“. Многобройните коли, които си пречеха при паркирането пред входа на театъра, облеклото на дамите и кавалерите, онзи особен показ на богатство, говореше и на мене, дето не познавах тези лица, че „цяла Атина“ — както би казал журналистът, водещ светската рубрика на вестник — бе събрана тази вечер на премиерата в „Атикон“.

Служителят от хотела си знаеше работата. Мястото ми беше от най-добрите. Доколкото си спомнях, „Отпуската на господин Дювал“ не би издържала една взискателна критика. Все пак пиесата бе приятна, с жив диалог, забавни ситуации и предоставяше възможност на добрия артист да покаже умението и дарбите си.

Още с първото си появяване Димитрис Апергис ми даде да разбера, че беше наистина добър артист. Той господствуваше на сцената и с таланта, и с очарованието, което носеха физическите му данни. Колегите му бледнееха пред него. За щастие от мястото си можех да наблюдавам добре човека, който е бил любовник на Магда. Димитрис Апергис трябваше да е типът прелъстител, който вдъхва ненадейна любов, без обаче да може да я задържи задълго. Опитвах се да го изуча по време на играта му. Изглеждаше по-млад от възрастта си. Би следвало да бъде чаровник, приятен в хубавите мигове, повърхностен и незадълбочен в трудните моменти. Това беше човек от онези, които са страшно заети със себе си, за да могат да дадат нещо и на другите.

Завесата падна под френетични ръкопляскания, за да се вдигне отново и артистите да започнат поклоните.

Ръкоплясканията продължиха по-силно и завесата бе вдигана още пет-шест пъти. Накрая Апергис остана сам да приема аплодисментите. В движенията му имаше вродена красота, а усмивката му беше почти детска.

Въпреки че пиесата съвсем не беше трудна, не разбрах нищо от нея. Бях изолирал този актьор от колегите му, от текста, от самото представление. Алекс Аргирис намекна, че някакво трето лице влязло във вилата в Психико след разотиването на компанията. А дали този „друг“ не е бил очарователният артист?

 

 

Беше глупаво това, което направих, но все пак се осмелих. След края на представлението, когато хората си отиваха, тръгнах след онези, които се насочиха към гримьорните, за да поднесат поздравленията си. Гримьорната на Димитрис Апергис беше пълна с цветя, елегантни жени, които изразяваха преувеличен ентусиазъм, и мъже, криещи зад приветствените си слова някаква доза завист. Артистът приемаше възторга с подчертана скромност, сиреч вярваше, че има пълното право да бъде обект на възторзи. Стоях пред гримьорната и търпеливо чаках да си отидат поклонниците му. Влязох, когато Апергис беше останал сам. Гол до кръста, тъй махаше грима от лицето си. Обърна се изненадан и недоволен към мен в момента, когато казвах:

— Моите най-горещи поздравления!

Той се сдържа, каза „благодаря“, но погледът му ясно говореше, че не ме познава.

— Бях слушал толкова много за вас, но за първи път имах щастието да…

Погледна ме с явно раздразнение.

— През цялото това време, видите ли, бях в чужбина, но исках непременно да се запозная с вас…

Отегчение и някаква ирония застинаха на лицето му, когато произнесе:

— Благодаря много, извинете, но трябва да се обличам. Чакат ме приятелите…

Надяваше се, че ще си тръгна, но не позна. Гледах това стройно голо тяло, което контрастираше с хубавото, но уморено лице.

— Слушал съм толкова много за вас — повторих. — Най-близките ми роднини, мисля, че са ваши приятели.

— Така ли? — отговори той, без да се обърне.

Гледаше ме в огледалото. Сигурно си мислеше: колко ли тъп е този неочакван негов обожател.

— Да. Тимотеос Констас и съпругата му — казах тихо.

Пренебрежението към този „тъп неочакван обожател“ изчезна внезапно от лицето му. Той се обърна веднага.

— А, покойният Тимотеос Констас…

— И съпругата му — добавих тихо. — Беше ваш фанатичен обожател. И ваш приятел.

— Да. Мой приятел.

Той се постара да скрие вълнението си, но не можа.

Избърса последните следи от грима по лицето си и обърна стола си към мен:

— Роднина на Констас ли сте?

— Тимотеос Констас беше брат на майка ми. Единственият й брат.

— Не си спомням да сме се срещали в дома му.

— Разбира се. Както ви казах, от много години съм в чужбина.

Говорех спокойно, без да излизам от ролята на глупав обожател.

— А, ясно.

Той се изправи и облече ризата на голо. Имаше бързи и сръчни движения, но долових и някаква неловкост в държанието му. Избягваше погледа ми.

— Господин Апергис — попитах, — какво мислите за смъртта на вуйчо ми?

— За смъртта на вуйчо ви ли? Не разбирам.

— От какво мислите, че е умрял?

— Чух, че починал от сърдечен удар.

— Това чухме и аз, и всички останали. Вие на какво мнение сте?

— Мнение ли?

— Мнение! — отговорих спокойно. — Всеки, който е имал по-близки връзки с покойника, има и свое мнение за смъртта му. Един мисли, че се е самоубил, друг — че е бил убит. Вие какво мислите?

Той ме изгледа смаян и както ми се стори, уплашен.

— Вие се шегувате, господин…

— Никодимос. Костас Никодимос. Говоря много сериозно.

Това представяне беше смешно в този момент, но още повече го накара да загуби самообладание.

— Аз не мисля нищо. Зная, каквото знаят всички останали. Просто бях негов приятел и…

Той ме изгледа, без да продължи.

— Без усуквания, господин Апергис. И до мен стигна, че сте били любовник на съпругата на вуйчо ми, но ви давам думата си, че това ми е съвсем безразлично. Искам да науча само какво ви е известно за смъртта му.

— Нищо повече, отколкото на който и да било друг.

Неговата обърканост ми даде възможност да го притисна.

— Не сте искрен. Разполагам с повече данни, отколкото предполагате. Прекъснали сте отношенията си с госпожа Констас веднага след смъртта на мъжа й. Защо?

— На глупави въпроси няма да отговарям!

Опита се да направи гласа си твърд, но не съумя.

— Защо? — продължих. — Понеже сте били последният човек, който е видял Тимотеос Констас жив ли?

Опитах големия си блъф. Апергис ме гледаше със съвсем изцъклени очи. От учудване за нещо, което не разбираше, или от страх, който не схващаше както трябва.

— Известно ми е, че през онази фатална вечер, когато гостите на вуйчо ми са се разотишли, вие сте влезли в дома му. Онова, което не ми е известно е, какво се е случило сетне.

Красивите му черти се бяха изкривили. Устните му трепереха, а гласът му прозвуча пресипнало:

— Махайте се веднага оттук! Махайте се, защото…

Беше готов да грабне каквото намери пред себе си, за да ме цапардоса. Нервната му реакция приличаше повече на избухване на жена, отколкото на мъж.

Излязох от гримьорната.