Янис Марис
Черният ангел (4)

4

Разхождах се известно време по алеите на Психико и чистият въздух ми се отрази добре. Отивах си от вилата на вуйчо още по объркан. Онова, което не знаех, се оказа повече, отколкото допусках. Магда не подкрепи версията за нещастен случай, както очаквах. Напротив, изключваше нещастния случай. Нещо повече. Даде ми възможност да предположа, че може да се касае и за престъпление, в което, естествено, тя не беше съучастница. Дали беше искрена обаче, или играеше?

Защо? — се запитах. Ако искаше да се прикрие, щеше да поддържа версията за нещастен случай. Защо да създава съмнения за деяние, което не беше от нейна полза? И какво беше това, което разказа за страховете на Тимотеос Констас?

„Много пъти откриваме внезапно, че не знаем нищо за хората, с които живеем“ — беше ми казала. Какво знаех аз за вуйчо си, аз, който изобщо не бях живял при него?

Обядвах без апетит и се прибрах в хотела. Като минавах край рецепцията, служителят ме спря:

— Господин Никодимос, търсиха ви по телефона два-три пъти.

— Казаха ли си името?

— Веднъж беше господин Мелахринос. Другите не си казаха имената.

За миг помислих да попитам дали анонимното лице, което ме е търсило, няма един такъв, особен, неопределен глас. Но не попитах.

Качих се в стаята си. Без да искам, спрях погледа си на телефона. Белият апарат сякаш се подиграваше с мене. Исках да реагирам, но не можех. Мислех, че всеки момент невидимият ми събеседник ще ме призове, за да ме нервира с отвратителния си глас и мръсните си намеци. Вдигнах слушалката.

— Кантората на адвоката Мелахринос — дадох поръчката си.

Почаках няколко секунди.

— Господин Мелахринос ще се върне в кантората си в четири часа.

Затворих телефона. Гледах го и се отдалечавах от него. Бях сигурен, че „приятелят“ няма да закъснее. И не закъсня.

— Търсят ви отвън — съобщи бодрият глас на телефонистката.

Мина ми през ума да го пратя по дяволите.

— Свържете ме.

— Върнахте ли се?

Беше гласът, който очаквах — щях да се учудя, ако не беше той, — ироничен и по особен начин приятелски.

— Върнах се.

— Видяхте ли се с роднините си?

— Вие знаете.

— Откъде да зная?

— Нали бяхте там.

— Кой, аз?

Искрено ли беше учудването, или се подиграваше?

— Вие, драги братовчеде.

По жицата долетя смехът му, който сега ми се стори смях на жена.

— Бъркате ме с някой друг, но няма значение. Видяхте ли очарователната си вуйна?

— Да.

Правилно щеше да бъде да затворя телефона, но не го сторих. Исках да науча. Да науча каквото и да било за когото и да било.

— Нали е очарователна?

— Много.

— Знаете ли, че има насекоми, които убиват мъжкото, когато правят любов?

— Не съм силен по ентомология. Защо ми се обаждаш?

— За да ви предупредя.

— От хуманност?

— От омраза.

— Омраза срещу кого?

— Това си е моя работа. Ще си поговорим пак.

— Една минутка.

Както и предишния път, събеседникът ми затвори. Оставих слушалката страшно нервиран. Кой беше? Смятах, че зная, но сега изгубих тази увереност. Гласът наподобяваше гласа на Алекс Аргирис, както си приличат изобщо гласовете на подобни типове, но сега останах с убеждението, че не беше той, а някаква жена.

Понякога без основание, без логика, без последователност на човек му идват налудничави мисли. Магда Констас! Побързах да прогоня тази мисъл. Защо да е Магда? Какво щеше да спечели, ако породи съмнения, които да падат върху нея самата? Не. Не беше възможно. Ала мисълта за нея, колкото и да беше неразумна, налудничава, неоправдана, не ме напускаше.

Изтегнах се на кревата, както бях облечен, и запалих цигара. Чаках с нетърпение да стане четири часът, за да се срещна с Апостолос Мелахринос.

 

 

Оказах се пред кантората му в момента, когато секретарките му отваряха. Наложи се да почакам четвърт час, изпълнен с нетърпение, цигари и нервност. Мелахринос остана малко изненадан, като ме видя толкова скоро при себе си.

— Видяхте ли я? — попита.

— Да.

— Не ви питам какво впечатление ви е направила.

Наблюдавах го, както говореше. Въпреки възрастта си той беше внушителен, хубав и силен мъж. Сега обаче ми се струваше, че срещах едно ново лице, което не познавам. Малко дебелите му устни не бяха устни на сладострастник и целият му вид не говореше за някакъв хедонизъм. Магда ми беше казала, че адвокатът я мразел, понеже го отблъснала.

— Какво ви стана?

Тази жена ми действуваше като отрова. Караше ме да говоря несвързано. Лицето на Апостолос Мелахринос беше същото, както сутринта.

— Мислех си — отговорих.

— За какво?

— За Тимотеос Констас, когото не познавах.

Наведох се, доближавайки лицето си през бюрото до лицето на адвоката:

— Господин Мелахринос, искам да ми отговорите искрено.

Той се засмя.

— Винаги ви говоря искрено.

— Господин Мелахринос, от кого се е страхувал вуйчо ми?

— Да се е страхувал ли? Защо да се е страхувал?

— Тъй или иначе, нещо го е плашело.

— Кой ви каза?

— Жена му.

Видя се как почувствува облекчение, като чу отговора ми.

— Жена му ви е надрънкала лъжи. Тимотеос Констас не се страхуваше от нищо. Нямаше никаква причина да се страхува от каквото и да било.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Дали беше искрен? Така изглеждаше, но вече бях започнал да не вярвам. Всеки човек можеше да бъде различен от онова, за което се представя.

— Да не би да го е плашело нещо, което не сте знаели?

— Не вярвам. Тимотеос нямаше тайни от мен. Аз бях не само негов адвокат, бях и негов приятел. Ако е имало нещо да го мъчи, той е щял да ми каже.

— И никога не ви е казвал нищо?

— Никога.

Адвокатът взе цигара от табакерата.

— Недоумявам с каква цел го е направила, но тази жена ви е напълнила главата с измислици. Не, драги мой, не е съществувала никаква тайна в живота на вуйчо ви. Ако е имало, пръв аз щях да я зная.

Той запали цигарата си със сигурни движения, гледайки ме втренчено. Държанието му беше държание на човек, уверен в себе си и в онова, което говори. Нещо обаче, което не можех да определя, ме караше да вярвам, че Апостолос Мелахринос си е подготвил отговорите предварително, че играеше роля, която беше научил добре. Че Апостолос Мелахринос се беше погрижил да изглежда напълно естествен.

„Да изглежда ли?“ Ето отговора.

Адвокатът изглеждаше естествен, но не беше.

— Вечерта, когато е починал вуйчо ми, вие сте били у дома му.

— Да.

— Кои други бяха там?

Той не се замисли, твърде естествено, след като онази приятелска среща е имала такова продължение.

— Пет-шест души. По-точно шест. Инженер Леонис с жена си, стари приятели, художникът Пападопулос, една жена, роднина на вуйчо ви, със сина си.

— Госпожа Аргирис?

— Да. И някакъв господин Димодикос, за когото нито тогава, нито по-късно разбрах що за птица е. Познат, струва ми се, на вуйчо ви от чужбина.

— Други?

— Никой друг освен, разбира се, мен, вуйчо ви и жена му.

— Всички ли си отидоха?

— Не. Най-напред си тръгнахме двойката Леонис и аз. Останалите, както разбрах от следствието, са си отишли много по-късно. Най-напред Димодикос, а накрая роднините на Магда.

— Когато е излязъл и последният гост, вуйчо ми бил ли е още прав?

— Естествено.

Той се замисли за малко.

— Такива показания поне дадоха двамата Аргирис, Магда и слугинята.

— Имате ли причини да вярвате, че тези показания не са били верни?

— Не. Би било много опасно толкова хора заедно да лъжат.

— Тази прословута слугиня още ли работи в дома на вуйна ми?

— Не. Замина си за село малко след трагичните събития.

— Замина си или я изпъдиха?

— Тя каза, че е пожелала сама да напусне.

— На кого е казала? На вас ли?

— Аз не съм я виждал.

— На кого тогава?

Адвокатът се замисли за малко.

— Мисля, че го е казала на жената, която зае мястото й.

Питах Апостолос Мелахринос и за други неща. Той отговори на въпросите ми с готовност, както би направил всеки, говорейки на единствения роднина на стария си приятел.

— Господин Мелахринос, един последен въпрос — рекох. — По време на първата ни среща ми дадохте да разбера, че Магда е имала любовник.

Той мълчеше. Продължих, без да чакам отговор:

— Познавате ли този любовник?

Той си помисли малко, преди да отговори:

— Да — каза накрая.

— Още ли живее тук?

— Да.

— И продължава да поддържа отношения с вдовицата на вуйчо?

— Не.

— Трудно ли ще ви бъде да ми кажете името му?

Защо попитах? И аз самият дори не знаех какво бих предприел, ако знаех името. Нямах никаква конкретна цел, не бях си съставил план.

— Искам да науча всичко, което е имало връзка с вуйчо по време на смъртта му — продължих.

— За да предприемете… какво?

Повдигнах рамене. Той чакаше отговор, който аз не бях дал и на самия себе си.

— Искам да зная.

— Любовникът на съпругата на вуйчо ви беше артистът Димитрис Апергис. Познавате ли го?

Когато напусках Гърция, той правеше първите си стъпки в театъра. Поклатих отрицателно глава.

— Това е най-добрият ни артист днес. Човек с талант, произхожда от забележително семейство, галеното дете на висшето общество, което го счита малко „плът от плътта си“. Доста култивиран човек, но егоист и сноб — поясни адвокатът.

— Кога е прекъснал отношенията си с жената на вуйчо?

— Малко след смъртта на Тимотеос.

— Смятате ли, че това прекъсване има връзка с кончината на вуйчо?

— Не мога да ви кажа.

Нямах какво да питам повече. Научих доста, но не узнах нищо. Когато на сбогуване му подадох ръка, Мелахринос каза:

— Мисля си дали не е за предпочитане да се върнете колкото е възможно по-скоро на работата си.

— Ще видим — отвърнах.

Така си и беше. И аз самият в този момент не знаех дали щях да си замина в най-скоро време от Гърция, или щях да остана тук, за да…

Наистина, за да правя какво? За да открия как е умрял Тимотеос Констас, мой роднина, който ми беше почти непознат.

Върнах се в хотела и оттам телефонирах да ми ангажират билет за самолета за следващата седмица. Реших да се върна в Париж.