Янис Марис
Черният ангел (3)

3

Не оставаше нищо друго, освен да се срещна с Магда Констас и трябва да призная, че гледах на тази среща с известно любопитство и смущение. Какво впечатление щеше да ми направи младата и хубава жена на вуйчо ми, която можеше да е и неговият убиец? Постарах се да си я представя, но образът й ми се изплъзваше.

Влязох отново в хотела. Несъзнателно потърсих с поглед младия Аргирис. Не го видях. Отидох до телефона. Знаех вилата на вуйчо ми в квартал Психико, но не помнех номера на телефона. Поисках указателя и бързо го намерих. „Тимотеос Констас, индустриалец, 713.688“.

Поколебах се малко, преди да го набера.

— Дом Констас?

Отговори ми безразличен и сух женски глас, който не прилягаше на лицето на Магда Констас, както се опитвах да си го представя.

— Да.

— Госпожа Констас, моля.

— Кой я търси?

Казах името си, което не направи никакво впечатление. Явно жената беше от прислугата.

— Почакайте, моля.

Зачаках. Гласът щеше да бъде първото нещо, което щях да опозная у Магда Констас. Какъв трябва да бъде гласът на една хубава и привлекателна жена, а може би и убийца?

— Вие?

Телефонът деформира звука, но думата долетя като кадифе, което помилва жицата.

— От Атина ли се обаждате?

Не беше трудно да разбера, че любопитната „вуйна“ се поколеба между „ти“ и „ви“, преди да започне разговора с мен. Но и аз бих излъгал, ако се опитам да твърдя, че говорех без всякакво притеснение.

— Да.

— Кога дойдохте?

— Снощи.

— И защо не ми се обадихте?

Намерих оправдание, че съм пристигнал много късно.

— Няма да останете, разбира се, в хотела. Домът на вуйчо ви — гласът й се сви малко при последните думи, — домът на вуйчо ви е винаги ваш дом.

Избягнах отговора с въпрос:

— Кога бих могъл да ви видя?

— Сега, разбира се, сега, чакам ви с нетърпение. Тъкмо ще можем да обядваме заедно.

Измърморих нещо като извинение за безпокойството и всичко, което се казва в такива случаи. Бях принуден да й кажа, че веднага ще взема такси.

— Чакам ви.

Затворих телефона. „Една привлекателна и опасна жена.“ Гласът й беше от най-хубавите и топли гласове, които съм чувал някога. Излязох от хотела и потърсих такси.

 

 

Помнех вилата на вуйчо си от дете, макар че не бях прекрачвал прага й. Когато понякога се намирах в Психико, майка ми показваше голямата желязна врата и каменната сграда зад гъстите дървета с известен страх. „Къщата на вуйчо Тимотеос.“ Вилата се смесваше в детските ми спомени с вида на някакъв недостъпен, строг човек, с насълзените очи на мама и с нещо друго, което не разбирах и се страхувах от него.

Прекосих двора, стъпвайки по постланата с камъни пътека. Вилата „изскочи“ веднага след дърветата и видях жената, която ме чакаше изправена на мраморната стълба. Беше облечена в черно и ми се стори много висока. По-късно щях да разбера, че е по-ниска, отколкото ми се видя в началото, и че мястото й на стълбата създаваше това лъжливо впечатление. Несъзнателно се спрях. После продължих устремено напред, за да поправя тази си мигновена слабост.

Преди да се срещнем, и двамата се измерихме с поглед. Виждахме се за първи път. Тя бе застанала така, че светлината идваше отзад и лицето й оставаше в сянка, в ореола, който се образуваше около него. Подаде ми ръка. Една нежна и деликатна ръка, която обаче остави у мен впечатлението, че крие неподозирана сила.

Разменихме с притеснение незначителни думи. И двамата се чувствувахме неловко. Накрая тя прекара длан по лакътя ми и като ме хвана подръка, ме поведе навътре.

— Искам да чувствувате къщата на вуйчо си като своя — каза тя.

Гласът й пак заглъхна.

— Горкият ви вуйчо! Какво удоволствие щеше да изпита, ако ви видеше тук!

 

 

Когато ме настани да седна срещу нея в голямата стая, чиито спуснати завеси я държаха полуосветена, можах да разгледам Магда по-внимателно. Тя не беше просто хубава жена, а нещо много повече и по-различно. Големите й очи издаваха онази слабост, която кара един мъж да изпитва желанието да покровителствува притежателката им, гласът й — тих и кадифен, придаваше и на най-обикновената дума особено значение, а лицето й излъчваше нещо детско. Плюс едно свръхженствено тяло. По-късно разбрах, че тъкмо този контраст между детския израз на лицето й и изключителната женственост на тялото й я правеше особено очарователна.

— Не трябваше да отсядате в хотел — каза тя. — Исках да дойдете направо тук. Домът на вуйчо ви…

Прекъснах я:

— Навярно ви е известно, че с вуйчо ми…

— Това беше упорство, за което повече от всички плащаше самият той. Аз бях в течение на съкровените му мисли и знаех каква обич изпитваше към вас. От друга страна…

Тя млъкна. Разбрах какво искаше да каже: „От друга страна за това говори и завещанието“.

— Той не пожела никога да прости на майка ми, загдето е сключила този брак — казах.

— Не, не е така. Той отдавна беше приел брака на майка ви, но понеже се е отнесъл така неразумно в началото, продължаваше да държи на своето. Свидетелствувам, че ви обичаше. За него вие бяхте син, когото той не намери сили да обяви публично приживе.

Тогава си помислих, че всичко излизаше някак си смешно. Тази жена трябваше да е по-млада от мен, но се отнасяше към мен сериозно и нежно, сякаш наистина ми беше „вуйна“… Припомних си думите на Апостолос Мелахринос. Каква дистанция съществуваше между Магда Констас, която ми беше обрисувал той, и обхванатата от скръб жена, която се намираше в този момент срещу мен! Сякаш бяха две съвсем различни създания. Кое от тях беше истинското?

— Несъмнено сте научили подробностите около смъртта на злочестия си вуйчо? — попита Магда.

— Да. Днес се срещнах с адвоката му.

Дали ми се стори, или беше наистина така? В детските очи на Магда Констас светнаха малки пламъчета на злоба и омраза и веднага угаснаха.

— Срещнали сте се с Апостолос Мелахринос?

— Тази сутрин.

— Представям си какво ви е наговорил.

Мигновеният израз на омраза, за който не бях съвсем сигурен, се превърна в жалба.

— Той ме занимава само с подробностите около завещанието.

— Само с тях ли?

Показваше ясно, че не ми вярва. Замълчах. Магда Констас продължи:

— Този човек ме ненавижда. Преследва ме с омразата си. Ако знаехте какво се е осмелил да говори за мене…

Знаех, но, естествено, не казах нищо. Попитах:

— Защо ви мрази? Той е бил винаги приятел на вуйчо ми.

Тя отговори с горчивина:

— Така мислеше и вуйчо ви.

— Нима е грешил?

— Какъв приятел му е този, който се домогва до жена му?

Отговорът ме изненада. Апостолос Мелахринос със своята сериозност и на тази възраст?…

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че отсъствувате много години от Атина и не познавате изобщо нещата и хората тук. Моля ви да не говорим повече по този въпрос. Всичко е толкова… гнусно. Кажете ми нещо за себе си.

Чувствувах как очарованието й ме завладява.

Трябваше да реагирам. Тази жена може да се е подигравала с мъжа си, да му е изневерявала, дори да го е убила, но да говори с такава наранена гордост за недостойното отношение на Апостолос Мелахринос към нея, който я считаше виновна и не й прощаваше смъртта на приятеля си, беше прекалено. Но аз мълчах.

— Кажете ми нещо за себе си — повтори тя.

Разказах й накратко с известно отегчение за пътуванията си.

— Нали ще се обадите в хотела да приготвят куфарите ви? Ще изпратя хора да ги вземат. Непростимо е да идвате в Гърция след толкова дълго отсъствие и да подминете къщата на вуйчо си. Ще останете тук.

— Но…

Тя ме прекъсна:

— Покойният ви вуйчо щеше да поиска това от вас. Мисля, че му го дължите.

Исках да откажа, но не го направих. Тази жена с детски поглед криеше в себе си способността да прави с другите каквото си пожелае.

— Кажете ми, че няма да откажете…

Тя сложи ръката си върху моята. Изтръпнах при това докосване. „Привлекателна жена…“ „И опасна“ — помислих си. Но не й отказах.

— Ще се обадите ли?

Бях готов да кажа „да“, когато чух стъпки в антрето и човешка фигура закри светлината, която нахлуваше през вратата.

— Здравей, Магда.

Съзрях яркия пуловер, верижката на шията, наглия вид на лицето и остарелите очи. Алекс Аргирис се хилеше.

 

 

Това, че презимето му беше същото като на жената на Темотеос Констас, би следвало да ме е подготвило за подобна среща, но аз се изненадах. Облеклото му, което се набиваше в очи, предизвикателната му усмивка, безсрамното му лице контрастираха с траурната сериозност на стаята, със спуснатите завеси, с тихия тон на разговора, със скръбната сериозност на Магда.

— Надявам се, че не те безпокоя — обърна се към нея и видът му говореше недвусмислено, че не дава пукната пара за това, дали безпокои някого, или не.

— Алекс Аргирис, мой братовчед — посочи го тя, без да му отговори. — Господин Никодимос. Най-близкият роднина на покойния ми съпруг.

Аргирис направи клоунски поклон. В този момент с удоволствие бих зашлевил една плесница на добре избръснатото му лице.

— Да не прекъсвам този роднински разговор — рече той.

— Алекс, не е ли възможно веднъж в живота си да се държиш сериозно? — смъмри го Магда.

— Мога, но не сега.

Усмивка, изпълнена със съмнения, се появи на лицето на Магда, усмивка, която противоречеше на държанието й до този момент.

— Струва ми се, че сме се срещали с господина — смигна Аргирис.

— Да — потвърдих.

— Сега си спомних. Отседнали сме в един и същ хотел. Дори ви видях преди малко.

Не издържах на изкушението.

— При това вече разговаряхме — подчертах.

— Как?

— По телефона.

Той се замисли.

— По телефона ли? Кога?

— Ами снощи, тази сутрин…

— Аз и вие?

Пак се замисли, сякаш не отдаваше никакво значение на вероятността да сме разговаряли по телефона.

— Грешите.

Но гласът… Сега, когато го слушах отблизо, ми приличаше още повече на гласа по телефона.

— Не е изключено.

— Интересно, имам забавно слаба памет, но помня много добре, че с вас не сме разговаряли по телефона. От друга страна, какво бихме могли да си кажем, след като не се познаваме?

Подиграваше ли се с мен? Говореше естествено, макар че явно не отдаваше никакво значение на темата на разговора ни.

— Сигурно бъркам — казах.

Той се опъна на едно кресло и кръстоса крака. Беше от онзи тип хора, които сами искат да станат антипатични.

— Магда, това ли е племенникът — нахалът наблегна на последната дума с особено ироничен тон, — прословутият сънаследник?

Жената се усмихна неловко.

— Не е ли непоносим? — погледна ме.

— Очарователен е — отговорих кисело.

Магда се постара да промени посоката на разговора, който беше започнал да става опасен.

— Какво прави майка ти? — попита тя.

— Има разправии с последния си любовник — отговори Аргирис и се прозина.

До този миг мислех, че зная какво означава изразът „антипатичен човек“, но излезе, че чак сега открих истинското му значение.

— Алекс обича да изненадва другите — каза, сякаш искаше да се оправдае, Магда Констас.

— Истината винаги изненадва другите — произнесе с безразличие братовчедът, — след като лъжата се превърна в навик.

Той стана.

— И тъй, виждам, че прекъснах разговора ви. Ще изляза да се разходя и ако не ме пъдиш, ще се върна за обяд. По този начин създавам вероятност да се срещна с майка си.

Направи пак клоунски поклон към мен и излезе с люлееща се походка.

— Какво момче! — рече Магда.

Това „момче“ обаче свърши и нещо добро. Прекъсна плъзгането ми по нанадолнището на очарованието.

— Не изглежда чак толкова малък — отговорих.

— Намирате го антипатичен, нали?

— Не бих казал, че ме очарова.

— Всички се отнасят към него с антипатия. Но в дъното на душата си той не е нищо друго освен едно момче. Едно нещастно момче.

— Което вие обичате?

— Израснахме заедно. Ако знаете какво радостно момченце беше! Чувствителен, нежен, може би по чувствителен, отколкото беше необходимо. Но отношението на родителите му и куп други неща го накараха да се плаши от хората.

— Не го показва — отвърнах с някаква злост. — По-скоро изглежда, че му е приятно да се заяжда.

— Понеже по този начин скрива страха си.

Тя въздъхна.

— Много пъти хората не изглеждат такива, каквито са.

Аз пък мислех, че Алекс е точно това, което беше, но не го казах. В края на краищата не бях дошъл във вилата в Психико да разговарям за извратеностите на семейство Аргирис.

— Какви са точно роднинските ви връзки с него? — попитах.

— Бащите ни са братя.

Значи прословутата ми „вуйна“ не е била бедна, когато се е омъжила за Тимотеос Констас. Тогава защо му е станала жена?

 

 

Гледах това очарователно лице с големи очи. Сумракът и кратките мълчания, които настъпваха между нас, възвърнаха отново изключителната близост, която беше прекъсната от идването на Алекс Аргирис.

— Стигнахме до Апостолос Мелахринос. Какво ви наговори за смъртта на вуйчо ви?

Тя говореше тихо, сякаш доверяваше тайна, за да измъкне неусетно същото и от събеседника си.

— Че не е умрял от сърце.

— Само това ли?

Не намерих сили да излъжа и затова не отговорих.

— Не заяви ли, че вуйчо ви е бил убит?

— Не.

— Не ви се ще да ме нараните. Не е пропуснал случая, нито сте единственият, пред когото е споменавал това.

На свой ред и аз зададох въпрос:

— Как почина вуйчо?

Думите й ме изненадаха.

— Още се питам.

— И отговорът?…

— Не съм го намерила.

— Не е починал, разбира се, от сърце.

— Не.

— Нещастен случай?

— Не е лесен такъв нещастен случай.

— Тогава?

— Много пъти си мисля, че мъжът ми се е самоубил, и се питам защо?

— Нямате ли поне някакъв отговор на това „защо“?

Без да искам, вложих във въпроса си и известна доза упрек.

— Не — отговори решително тя, — нямам нито един що-годе отговор „защо“, поне какъвто си мислите. Никога не съм дала никакъв повод на Тимотеос да се почувствува нещастен.

Настъпи мълчание.

— Питайте каквото искате! — погледна ме тя.

— Нямам желание.

— Добре. Вуйчо ви не се е самоубил, понеже е научил, че си имам любовник. Нали този въпрос беше на езика ви?

— Не.

— Любезно е от ваша страна да си служите с лъжи. Във всеки случай, ако се е самоубил, другаде ще трябва да търсим причините.

— Къде?

— Не мога да кажа много точно. Много пъти откриваме внезапно, че не знаем нищо за хората, с които живеем. Аз прекарах една година с вуйчо ви и животът ни беше напълно хармоничен. Когато той почина обаче, открих, че не съм знаела нищо за него, за плановете му, дори за всекидневната му дейност.

— Но сте знаели, че ви обича.

— Мисля, че бях сигурна. Сега не бих могла да кажа същото.

Тя пое дълбоко дъх.

— Мъжът ми бе свикнал да пази чувствата си за себе си. Той ви обичаше повече от когото и да било другиго в света, но го криеше. Казваше, че обича и мене, но никога не ми разкри сърцето си, не ми говори за работите си, за отношенията си, дори за онези неща, които го измъчваха.

— Имаше ли такива?

— Трябва да е имало.

— Например?

— Не зная. Онова, в което съм уверена, е, че вуйчо ви се страхуваше.

Изненадах се:

— Какво?

— Страхуваше се от нещо. Не ми е известно дали това „нещо“ беше човек, положение, действие. Не зная дори дали беше сегашно или отпреди. Той беше силен човек и не се издаваше. Но аз го долавях. Няколко пъти му се обаждаха по телефона и след това беше разстроен. В други случаи предприемаше пътуване, без да ми обясни защо. Веднъж у нас дойде човек, когото виждах за първи път. Вуйчо ви го вмъкна в кабинета си и затвори внимателно вратата. Когато непознатият си отиде, мъжът ми беше истински труп. Попитах го какво става, но той ми отговори почти грубо да не се бъркам в работите му. За първи път се държа с мен така.

— А този човек появи ли се отново?

— Не.

— Говорили ли сте с някого по този въпрос?

— Никога.

— Когато и да е. Преди да почине вуйчо, след смъртта му?

— Не. Преди смъртта му не можех. Щях да го притесня. След смъртта му какво можех да кажа? Не разполагах с нещо конкретно и само щях да дам повод на вестникарите, които търсят скандал.

— А на полицията?

— Какво мислите, че е трябвало да кажа на полицията? Кой конкретен факт? Посещенията на едно непознато за мен лице месеци преди смъртта на съпруга ми?

Нещо ми подсказваше да се пазя от чара й, който ме замайваше като силен парфюм.

— А чашата — попитах, — какво стана с чашата? Казахте, че в бъркотията слугинята я измила заедно с останалите чаши?

— Да.

— Но не вярвате?

— Изглежда…

Още един отговор, който не очаквах. Изгледах стъписан Магда.

— С други думи, вие сте на мнение, че вуйчо може и да не се е самоубил?

Тя не отговори. Продължих задъхан:

— Допускате, че може да са го убили?

И тя изглеждаше уплашена.

— Единственото нещо, в което вярвам, е, че нещастен случай беше невъзможен и че аз не му бях дала никакъв повод, за да поиска да сложи край на живота си.

Станах.

— Кои бяха онази вечер у вас?

— Апостолос Мелахринос, майката на Алекс и…

Тя не можа да продължи. Алекс Аргирис влезе в стаята със своеобразната си походка.

— Да не би да ви безпокоя?

Този тип сякаш не можеше да говори, без да се подиграва.

— Ни най-малко.

— Помислих си да не би роднинските връзки, особено между една вуйна и племенник…

Още веднъж ми мина през ума с какво удоволствие бих му зашлевил два шамара.

— Остави детинщините, Алекс, и седни — покани го Магда.

Той издърпа един стол и се настани до нас.

— Поканила ли си мама на обяд? — попита Алекс.

— Да.

— А шута й?

— Алекс, засрами се.

— Защо?

В антрето се чуха женски гласове, шум и смях.

— Ето че тя пристигна — каза Алекс.

Магда стана. В стаята влизаше шумно, напарфюмирана и украсена като панаирджийски кораб, госпожа Аргирис с висок и мургав мъж.

— Какво ти е станало, скъпа, та седиш в полумрак? — подвикна гостенката.

Магда отиде при нея. Целунаха се. После госпожа Аргирис видя сина си.

— Тук ли си, злато мое — рече тя и тръгна към него.

— Както виждаш — отговори той и избягна целувката й.

Госпожа Аргирис се направи, че не е забелязала това. С държанието на жена, която иска да изпълни стаята с присъствието си, тя попита на висок глас:

— Кой друг е тук?

Бях станал. Магда ме представи на леля си. Тя от своя страна ме запозна с кавалера си.

— Господин Денояс, прочутият Денояс, чували сте за него, разбира се.

Не бях чувал нищо и не знаех защо е прочут.

— На мен ще ми разрешите… — рекох.

— Невъзможно. Не ми отговаряйте, че няма да обядвате с нас!

Изрових цял куп причини и не приех поканата.