Янис Марис
Черният ангел (29)

29

Тренираният глас на служителката на летището съобщаваше по високоговорителя: „Пътниците да заемат местата си“. Бекас се усмихваше до мен. Беше доволен. Загубил всички партии в играта, той спечели последната.

Инспекторът ми обясни подробностите, когато се съвзех от припадъка, вече на палубата на катерчето. Неговите хора открили следите на Димодикос и го уведомили за пътуването му до Хрео, как Бекас давал зор да бързат, понеже закъснели, за да настигне катера и да ме спаси.

— Трябва да вървите — каза той.

Изпрати ме до самолета и на стълбата ми стисна ръката с особена сърдечност.

— Надявам се, че ще ми се обадите, когато дойдете отново в Гърция.

— Няма да е скоро, ако дойда въобще.

Качих се и вратата на самолета се затвори зад мен. През илюминатора видях Бекас смешно нисък и пълен. Той ми махаше с ръка.

Опрях глава на седалката, затворих очи и се помъчих да не мисля за нищо. Но беше невъзможно. Мислех за Магда, за странната й съдба, за обичта ни. Мислех за всички последователни убийства, които нямаха никакъв смисъл и никаква цел. Защото Димодикос, мадам Аргирис, Ирма Кондалексис, Хазе, Алекс нямаше никога да научат, че напразно бяха убивали и бяха убити. В сандъка със съкровището, който беше отворен в канцеларията на пристанищната полиция, нямаше нищо друго освен стари железа. Дали началникът на специалната служба още тогава е измамил сътрудниците си? Или ги беше „обрал“, завръщайки се някога от Русия, където съвсем не е изчезнал, както те са вярвали, и е прибрал съкровището за себе си?

Те никога нямаше да научат колко напразно е било всичко. Стюардесата дойде да ми напомни, че трябва да си сложа колана. Подскочих, като чух гласа й. Този глас…

Не. Беше чиста лудост. Този глас съвсем не приличаше на гласа на Магда. Въпреки това обаче знаех, че дълго още във всяко женско лице щях да търся нейното, във всеки глас — нейния.