Янис Марис
Черният ангел (27)

27

Така излезе. Три часа и половина не са много време, но сега се удължиха. Хвана ме нетърпение да видя интересното нещо, което Алекс Аргирис ми обеща, а, от друга страна, си мислех дали цялата тази история не е плод на фантазията на един пиян истерик. Въпросът обаче остана: откъде Алекс Аргирис знаеше за „Черният ангел“?

— Имате ли някаква представа как да прекараме времето? — попита ме той.

— Отивам до стаята си да се опъна малко и…

Прекъсна ме, махайки с ръка. Бях обещал, че няма да се отделям от него нито за минута.

— Без отделни компании, без обаждания по телефона насаме. Иначе предложението ми се отменя.

— Тогава?

— Ще седим тук.

Тук обаче, на тезгяха на бара, беше опасно. Ако продължавахме така, в дванадесет часа Алекс Аргирис нямаше да може да се изправи на краката си.

— Как се отнасяте към една разходка? — попитах.

— Не. Излагам се на риска да срещнем нежелателни лица. Като онзи, дебелия ви приятел, криминалния инспектор. Наистина как можете да си правите компания с такива тъпаци?

— Приятелите ми не са тъпаци. Нека се опънем тогава в две кресла, докато дойде времето.

 

 

Чакахме до дванадесет часа. Междувременно Алекс Аргирис си поглежда няколко пъти часовника. Точно в дванадесет стана.

— Време е — каза той.

Прекоси фоайето с нестабилна крачка. Аз го следвах. На тротоара се спря и взе да поема шумно хладния въздух.

— Хубава нощ — рече и очите му светнаха.

— Къде ще ходим?

— Без въпроси. Разбрахме се.

— Поне с какво?

— С моята кола.

Малко по-нататък до тротоара на светлината лъщеше неговата бяла спортна кола. Алекс отиде и я докара пред мен. Отвори вратата да вляза. Потегли с пълен газ.

Преди малко във фоайето на хотела изглеждаше дълбоко отчаян. Сега погледът му сияеше.

— Имам усещането, че очакваш нещо приятно? — рекох.

Без да се обърне да ме погледне, каза:

— И че това има връзка с мене, или с „Черният ангел“ ли?

— И с двамата.

Шофираше с невероятна бързина, която ме плашеше, понеже беше много пиян. Спуснахме се по булевард „Панепистимиу“ и направихме завоя около площад „Омония“. Не го попитах къде отиваме, защото нямаше да ми отговори. Пък и след няколко криволичения разбрах. Поехме по булевард „Атина“ и излязохме на морето.

— В Пелопонес ли отиваме? — попитах.

— Не толкова далеч.

Въпреки това се движехме по пътя за Пелопонес, но не стигнахме до Истмос. На кръстовището за Лутраки завихме. Питах се какво може да търси в това курортно градче, но учудването ми не продължи дълго. Изминахме централната улица и продължихме. Сега се отдалечавахме от морето и той гледаше непрекъснато часовника си и увеличаваше скоростта. Не се сдържах и му казах:

— Страхувам се, че така, както караш, няма да стигнем там, закъдето сме тръгнали.

— Ще стигнем. Длъжни сме да стигнем. Не можем да оставим онези, които ни чакат.

— Чакат ли ни?!

Той се ухили:

— Пошегувах се.

Само пиян ли беше? Този невротизиран и измъчен тип не беше ли луд?

Минахме през някакво село и започнахме да навлизаме в планина, после в друго село и изведнъж морето се показа пред нас с един живописен бряг. Луната посребряваше водите, както ги гледахме отвисоко, оставяйки в сянката нарисувани малки пристанища, както би си казал някой. Алекс Аргирис ми посочи с глава:

— Там отиваме!

Погледнах заливчето, заобиколено от скали.

— Какво има там?

— Нима не знаете? Никога ли не сте идвали на екскурзия? Хрео. Изглежда, че преди няколко хиляди години е било важно пристанище, което сега хората са забравили.

Погледнах това естествено пристанище.

— Не съвсем — рекох, — ако не греша, виждам един каик.

Лицето на Алекс светна.

— Не грешите — отговори той!

— Там ли… ни очакват?

Сега Аргирис се засмя с цял глас. Това се случваше за първи път и противоречеше на цялостното му досегашно държане.

— Така ще се пребием — предупредих.

— Внимавам. Не се безпокойте.

— Но защо угасихте фаровете?

— Така трябва. Ако съберем любопитни, няма да видите нищо.

Огледах се. Безкрайна пустота.

— Не мисля, че тук може да има някой, който да се превърне в „любопитен“.

Той не отговори. Спря колата на доста голямо разстояние от стръмното пристанище. Сега не обърнах внимание, но после, след като стана, каквото стана, разбрах, че се е погрижил да я остави на такова място, че да не се вижда от морето.

— Пристигнахме — каза той.

Угаси двигателя и слязохме. Вървяхме между дърветата. За да стигнем до пристанището, трябваше да минем по една почти отвесна пътека. Затворена в малкия залив, заобиколен отвсякъде от скали, яхтата приличаше на детска играчка. Внезапно Алекс спря.

— Забравих нещо в колата — каза, — вие вървете. Ще ви настигна.

Обърна се и допълни:

— По-добре се качете на яхтата. Не бива да ви видят.

— Но там няма ли някой?

— Не. Яхтата е моя.

Преди да сваря да го попитам каквото и да било, той изчезна. Слязох на брега. Каикът беше вързан за сушата и понеже водата беше дълбока, носът му почти опираше в скалата. Постоях малко. Колебаех се. Луната се бе скрила зад облаците. На малкия съд цареше пълна тишина.

— Има ли някой? — попитах и чух гласа си като чужд.

Естествено, не получих отговор. Дали да останех там, на тъмния бряг с отвесните скали, и да дочакам Аргирис, или да се кача на каика, както ми беше казал? Скалите ме подлудяваха. Каикът беше нещо по-познато и топло. Хванах се за въжето и се качих. Нямаше никой. Тогава видях блясъка и почти едновременно чух изстрела и нещо силно прогори рамото ми. Някой стреля по мен изпод малкия навес, под който се минаваше, за да се отиде в единствената кабина на каика.

Паднах.

Болката беше силна, но не загубих съзнание. Най-напред видях ръката с пистолета, а сетне тъмния силует, който излизаше от скривалището на каика. Стори ми се огромен, като застана над мен. Ръката се вдигна, за да довърши делото си. В този момент луната се показа между облаците, осветявайки лицето на мъжа, който беше стрелял по мен. Замръзнах, разпознах Димодикос.

Но и той, изглежда, ме позна. Лицето му показа смайване. Не бях аз човекът, когото е чакал. Понечи да каже нещо, но не можа. Видях го да се строполява като отсечено дърво тъкмо в момента, когато чух трите изстрела един след друг.

Алекс се показа с усмивка на уста, един нов и непознат Алекс.

И съвсем трезвен.