Янис Марис
Черният ангел (26)

26

Дойдохме в Каламбака с цел да открием следите на „четвъртия“, а сега си отивахме с увереността, че в историята със „злополуката“ четвърти човек не е имало. Това обаче разрушаваше цялата кула от становища на инспектора. Ако Димодикос и двете дами бяха убити от някой друг, който е подготвил „нещастния случай“, нещата продължаваха по същия път, който „Черният ангел“ следваше от самото начало. Детската игра продължаваше и кръгът непрекъснато се стесняваше. Последното звено на „Черният ангел“ се отърваваше един по един от сътрудниците си. Беше зловещо, но в това имаше логика. Сега обаче?

— Защо Димодикос иска да вярваме, че е мъртъв? — попитах.

— Може да не иска ние да повярваме.

Той натисна спирачката и морисът спря на средата на пътя. Бекас се обърна към мен с ръка върху гърба на седалката.

— Имам една идея, която колкото повече обмислям, толкова по-вярна ми се вижда — рече той. — Димодикос не иска да излъже нас, или не иска главно нас да излъже. Димодикос иска да излъже другия и това означава, че играта е стигнала до края си.

Той запали цигара. Вече беше готов за разяснения.

— Атина е малък град. За организираната престъпност тя е тиха провинция в сравнение със западните столици. Ако Димодикос е решил да остане в Гърция, той никога нямаше да прибегне до номера с тази мнима смърт. След известно време щеше да се покаже някъде, някой щеше да го види, някъде щяхме да го спипаме. За да иска да мине за умрял, значи, че си е осигурил заминаването от Гърция, че мисията му тук е изпълнена.

— А мнимата смърт?

— Тя е за другия.

— За кой друг?

— За този, дето нарекохме четвърти. Те са двамата последни от редицата, двете последни халки на веригата. Познават се добре и знаят, трябва да знаят, че играта не свършва с двама. Свършва с един. Димодикос „умря“ именно за да накара другия, четвъртия, да повярва, че той е останал сам.

Бекас смукна от цигарата, изпусна бавно дима и продължи:

— За да не остане последен… четвъртият.

Преди да сваря да му задам въпрос, той подкара автомобила.

 

 

Остави ме пред вратата на хотела и ако някой ни погледнеше отстрани, щеше да помисли, че сме двама спътници, които са се скарали. Аз го разбирах и не усложнявах работите. В разследването на случая „Черният ангел“ Бекас бе регистрирал само неуспехи.

Той не ми се обади по телефона през целия ден. На другата сутрин научих новините от вестниците. Криминалният инспектор Бекас бе сменил тактиката си. Печатът съобщаваше за арестуването на италианския оператор Джанкарло Малатеста, на Баколас и Асклипиос без никакви подробности.

Три дни са много, когато те мъчат животрептящи въпроси без отговор. На четвъртия ден реших да отида при инспектора. Посрещането не беше възторжено, но все пак Бекас ме прие, докато лесно можеше да стори обратното. И това беше нещо.

— Прочетох във вестниците… — започнах аз.

— Да. Доста търпях. Прибрахме ги.

Не го виждах радостен от тези арести и му казах.

— Получих това, което очаквах. Нищо повече.

— Отричаха ли?

— Казаха всичко. Само че това „всичко“ е много малко. Във всеки случай не скриха каквото знаеха. Мислех си, че тези фукльовци са статисти и се оказаха такива.

— А операторът?

— Беше го „завербувала“ твоята приятелка мадам Аргирис. И тук с номера за контрабанда, както при Асклипиос, който е вярвал, че ще пренесе наркотици, а операторът — забранени археологически находки.

— А Баколас?

— Мутра без значение. Човек на Димодикос. Призна, че те е ударил. Всички са дребни риби.

Той сдъвка нервно угасналата цигара, която стискаше с устните си.

— Господарите им са ги познавали добре. Не са имали илюзии, че ще „изплюят“ всичко, след като ги хванем. И са се погрижили да са „мъртви“, когато стане това. Мъртви наистина и на ужким.

— А златото?

— Моторната лодка го е пренесла, предполагам, на някой кораб, който е бил в открито море и се е постарал да напусне веднага гръцките териториални води. Провалих се. От началото до края. Вече няма какво да очаквам освен…

— Освен?

— Освен последния ход на „четвъртия“.

— Какъв трябва да бъде този ход?

— Едно пътуване.

 

 

Същия ден адвокатът Апостолос Мелахринос ме уведоми, че трябва да мина през кантората му. След смъртта на Магда изникнаха някои въпроси, които се налагаше да се уредят спешно, понеже той щял да заминава за дълго в чужбина.

Веднага се обадих по телефона на Бекас.

— Бяхте споменали за последния ход — рекох.

— Да.

— Апостолос Мелахринос заминава за чужбина.

Отговорът не беше този, който очаквах.

— Стотици хора заминават всеки ден за чужбина.

Инспекторът не беше възвърнал настроението си.

— Сметнах, че трябва да ви кажа.

— Благодаря.

Не намерих с какво да продължа и разговорът приключи.

Следващият ход според криминалния инспектор Бекас ще бъде едно пътуване и ето че адвокатът Апостолос Мелахринос заминаваше за чужбина.

Няколко минути след разговора ми с Бекас тръгнах за кантората на Мелахринос.

Чакаше ме седнал в дълбокото кожено кресло, зад огромното си дъбово бюро, заобиколен от дебело подвързаните си книги, които правеха атмосферата по-тягостна. Той ми подаде ръка и аз се поколебах малко, преди да я взема. Ръката му беше дебела, студена и влажна.

— Понеже трябва да отсъствувам за известно време, за доста дълго, струва ми се…

Слушах го как изрежда своите юридически и икономически условия за наследството и други работи, свързани с него, а си мислех друго. Можеше ли този тежък, студен, решителен човек да е „четвъртият“? Да, разбира се! Студеният му поглед, уверените движения, безизразният тон на гласа му пасваха на онзи, който би следвало да е главатарят на „Черният ангел“. Апостолос Мелахринос беше човек, който знаеше какво иска и как да стига докъдето си поиска.

— … следователно след смъртта на вдовицата на вуйчо ви цялата движима и недвижима собственост…

Проговорих, без да съм мислел за това:

— Защо ме излъгахте тогава?

Той ме изгледа, изненадан от това прекъсване без връзка с предмета на разговора.

— Извинете?

— Защо ме излъгахте тогава за Магда?

Изглежда, се беше замислил.

— За Магда ли? Не разбирам…

— Когато беше избягала от вилата си и бяхме изгубили следите й. Дойдох в кантората и ви попитах дали не е минала оттук. Отговорихте ми, че не сте я виждали. Но аз зная, че малко преди това тя е била в кантората ви.

— Тогава би следвало да ви е известно и защо скрих от вас — отговори студено.

— Защо?

— Ами вие се срещнахте пак с нея. Станахте неин любовник. Трябва да ви е казала, че тя поиска от мен да постъпя така. Да не издам пред никого, включително и пред вас, нейното идване. Тя не ми беше симпатична, но в края на краищата бе съпруга на мой приятел и моя клиентка. Бях длъжен да уважа желанието й.

Той се полуизправи над бюрото си обиден, студен, враждебен. Не ми подаде ръка.

— Кога заминавате? — попитах.

— Тази вечер със самолета в седем часа.

Както беше полуизправен, взе някакъв документ и се престори, че го чете. Показваше ми ясно, че не съществувах за него в кантората.

 

 

Телефонирах на Бекас:

— Заминава в седем.

— Тоест казал ви е, че заминава в седем. Може да замине по-рано…

— Ами…

— Взел съм необходимите мерки.

Но замина, както беше казал.

В седем без четвърт той се показа на аерогарата в тежкия си черен форд, който приличаше на него. На волана беше шофьорът, съпровождаше го един от младите му помощници. Не ни видя. Бекас го следеше непрекъснато с поглед, сякаш върху тялото на адвоката имаше нещо тежко, което го привличаше като магнит.

— Ако ще става нещо, ще стане в тези последни няколко минути — каза Бекас, като да говореше на себе си.

Не можех да не се огледам, търсейки Димодикос. Къде ли беше в този момент? Напъхан в автомобил като нас, скрит в униформата на служител от аерогарата, нареден сред пътниците, които минаваха на гишето за проверка на паспортите? Вярвахме напълно, че само един щеше да замине от Гърция да прибере съкровището. Единият, Апостолос Мелахринос, вървеше горд и величествен към вътрешността на летището, докато помощникът му се занимаваше с билетите, а шофьорът носеше куфарите. Къде беше другият? Димодикос ли е той?

Слязохме от колата. Бекас ме остави за малко, за да се срещне с офицера от Държавна сигурност на летището и да хвърли поглед върху списъка на пасажерите.

— Списъкът не предизвика никакъв интерес — каза ми той, като се върна.

По високоговорителя съобщиха:

— Пътниците за Лондон да заемат местата си.

Групата напусна чакалнята и бе отракана до самолета. Бекас отиде с тях и прошепна нещо на дежурния на контротно-пропусквателния пункт. Той ме изгледа и аз последвах инспектора. Застанахме встрани и наблюдавахме пътниците, които се качваха. Апостолос Мелахринос беше сред последните.

Очаквах всяка секунда да стане събитието, но то не стана. Дръпнаха подвижната стълба, самолетът започна да пали двигателите, после зави към пистата за излитане, след малко се издигна над земята и изчезна в дълбочината на хоризонта. Погледнах инспектора.

— Нищо — прошепнах.

— Да — отговори той, — освен ако това, което чакахме да се случи на аерогарата, не се е случило другаде.

Той помълча малко.

— Освен ако Апостолос Мелахринос — продължи навъсен Бекас — не е последният, който пристигна на аерогарата, а приятелят ви Димодикос този път да е наистина мъртъв.

— Допускате ли?

— Ще научим, като намерим трупа му, във всеки случай…

Той ме изгледа.

— Във всеки случай какво? — попитах.

— Има още една възможност. Апостолос Мелахринос да е вън от играта.

В колата подчерта, че, така или иначе, не можахме да направим нищо. Нито да попречим на пътуването на адвоката, не разполагахме с нищо конкретно срещу него, нито да се юрнем след Мелахринос. Ако Димодикос беше успял и в този момент се намираше вън от Гърция, тогава последните от „Черният ангел“ щяха да пренесат финалния си двубой на чужда територия и ние да се провалим окончателно.

— Както се проваляхме непрекъснато досега.

Когато стигнахме до площад „Синдагма“, той ме остави. Очевидно беше, че компанията ми не му се нрави. Напомнях му непрестанно за неуспеха му.

— Кога ще ви видя отново? — попитах.

Той пак стана любезен.

— Когато имам нещо ново, ще ви се обадя по телефона, както и вие, надявам се.

 

 

Във фоайето на хотела видях Алекс Аргирис, отчаян и жалък както никога. Изказах му съболезнованията си за смъртта на майка му. Той започна несвързан монолог, изпълнен с болка. Този странен тип изпитваше объркани чувства към майка си. Човек би казал, че я мразеше, но я обожаваше. Плачеше истерично, както правеха хората от неговия тип.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах го.

— Рано е за пиене.

Беше осем часът.

— Но няма значение. Едно узо — обърна се той към бармана.

— Днес замина Апостолос Мелахринос — съобщих му аз.

— Кой?

— Адвокатът на семейство Констас, Апостолос Мелахринос.

— Да.

Беше му съвсем безразлично. Той взе узото си, отпи една глътка и каза:

— Не е ли смешно? Смешно и странно. Останахме само ние двамата като пътниците на кораб, който е потънал и всички са се издавили.

Не започвахме хубав разговор и си представях къде ще свърши.

След половин час барманът беше отбелязал осем уза в сметката на моя приятел. Алекс Аргирис наведе лицето си към мен:

— Искате ли да видите нещо интересно тази вечер? — попита ме той.

— Интересно ли?

— Да. За вас страшно интересно.

Огледа се и каза поверително, както това правят пияните:

— Нещо, което има връзка с „Черният ангел“.

Само това не очаквах.

— Моля?

— Нещо, което има връзка с „Черният ангел“. Ще го видите обаче само вие. Нито този простеещ инспектор, дето се мъкне напоследък с вас, нито някой друг. Само вие.

Беше мъртвопиян и не знаеше какво говори.

— Те убиха Магда и майка ми. И сбъркаха.

Говореше за въпросната организация и сякаш познаваше хората й. Пиян ли беше, или ставаше нещо друго?

— И тъй, искате ли?

— Да.

— Няма да казвате обаче на никого, дотогава — нито дума никому, няма да се обаждате по телефона. Приемате ли?

— Готово.

— Добре. Пригответе се значи за една екскурзийка. Малко нощно пътуване.

Гледах го, сякаш го виждах за първи път. Следващият ход ще бъде едно пътуване. Думите на инспектора ми се натрапиха и щяха да ме побъркат.

— Кога?

— В полунощ. Дотогава обаче няма да се отделяте от мен нито за минута. Съгласен ли сте?

Той се обърна към бармана:

— Още едно.

Да, беше пиян. Но само това ли?

— Много пи — казах му.

— Днешният ден си заслужава.

— Какво особено е станало през днешния ден?

Засмя се.

— Това е ден на разчистване на сметки.

Алекс хвана чашата в шепи, допря я до устата си и я изля наведнъж вътре. Погледнах часовника.

Беше осем и половина.

— Имаме още три часа и половина на наше разположение. Три часа и половина не са много, но понякога стават безкрайни.

Предишното му отчаяние бе заменено със свръхнапрежение. Не можеше да се опише усмивката, която ми подари, като каза:

— Ще бъдем точни.