Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ο θάνατος του Τιμόθεου Κώνστα, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Петър Евтимов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2013)
Издание:
Янис Марис. Черният Ангел
Роман
Превод от гръцки: Петър Евтимов
Редактор Светлана: Тодорова
Художник: Фико Фиков
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Стоянова
Гръцка, първо издание
Дадена за набор през м. ноември 1987 година
Подписана за печат през м. декември 1987 година
Излязла от печат през м. януари 1988 година
Поръчка №172. Формат 84х108×32
Печатни коли 14,50 Издателски коли 12,18
УИК 12,92 Цена 1,48 лева
„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“
Печат и подвързия ДП „Балкан“
София 1988
История
- —Добавяне
25
Бях готов час по-рано, но инспекторът дойде точно в уреченото време. Очаквах го пред входа на хотела с куфарче в ръка и той пристигна зад волана на една английска кола марка „Морис“.
— Взех я за случая — каза той, като ми отваряше вратата. — Не ми се ще да разваляме спокойствието на Метеора с набиващата се в очи полицейска кола.
Седнах до него. Вече бях имал случай да констатирам с какво майсторство шофираше и колко пъргави бяха движенията на този нисък пълен човек. Когато излизахме от Атина, той ми каза, сякаш говореше за нещо незначително, без да се обърне към мен:
— Намерихме този Асклипиос. Създаде ни малко главоболия, но призори проговори. Той е взел „стоката“.
— И къде е сега?
— Предал я на една моторна лодка, която го чакала, както се били уговорили.
— С кого?
— С мадам Аргирис, преди да тръгнат от Атина. Ексархос нямал представа за тази работа. Изглежда, че и самият Асклипиос не е знаел за какво точно става дума. Предполагал, че се касае за контрабандни бижута или наркотици.
— Но дали говори истината?
— Не беше в състояние да не каже истината — отговори сухо инспекторът.
Предпочетох да не си представям нощната сцена в изолационното на дирекцията на полицията.
— А моторната лодка, която е взела сандъка?
— Досега не съумяхме да научим нищо за нея.
Някакъв любител шофьор, който искаше да ни изпревари, едва не връхлетя върху нас. Маневрата на Бекас да избегне сблъскването прекъсна разговора ни. Той стискаше волана, сякаш му беше сърдит.
— Много са силни тези хора — каза той по някое време. — Намерили тази отрепка, знаели са, че не могат да разчитат на мълчанието му, ако го спипаме, и поради това накарали мадам Аргирис да му даде необходимите инструкции.
Не схващах мисълта му и го попитах.
— Понеже са знаели — отговори той, стискайки зъби, — че мадам Аргирис е щяла да бъде мъртва, когато онзи свършел работата. И нямало защо да се боят.
Скалите с манастирите в Метеора се изпречиха изведнъж отпреде ни. При друг случай тази строга величественост на изправените скали, които се издигаха към небето като ръце при среднощна молитва, щеше да ме изпълни със смирение. Този път обаче умът ми беше другаде, пък и криминалният инспектор също не им обърна внимание. Влязохме в Каламбака и спряхме пред хотела на градчето. Един служител дойде за багажа ни и едва тогава забелязах, че Бекас не носеше нищо освен една чанта.
Служителят ни отведе в скромната, но приятна приемна на хотела и мина зад бюрото — камериер, ключар и портиер едновременно, за да запише в книгата данните ни. Бекас го попита:
— При вас ли бяха отседнали тези, които загинаха при автомобилната злополука?
— Имате предвид нещастните дами и господина ли? Да, при нас.
Инспекторът взе хотелската книга от него и бързо намери онова, което му трябваше.
— Тук са — рече.
Наведох се и прочетох имената на хората, които вече не бяха сред живите.
— Кога дойдоха?
Служителят отговори с готовност.
— Ходиха ли в манастирите?
— Всички ходят.
— Имаше ли някой друг с тях?
Този въпрос ми се видя чудноват. Какъв отговор би могъл да очаква инспекторът?
— Не, не е имало никой.
— А чужденци?
— Чужденци имаме винаги през този сезон.
— Димодикос и дамите правеха ли си компания с някого?
— Не.
— Не разговаряха ли с някого или нещо друго?
— Нищо. Човек би си помислил, че тези хора се отвращават от чужденците. Злочестият господин говореше само с гърци. Дори с един нашенец, Петраляс. Бяха станали, кажи-речи, приятели.
— Какъв е този Петраляс?
— Едно бедно пиянде, което изкарва по някоя пара от гостите.
Следях мълчаливо разговора, за да отгатна накъде биеше моят спътник.
— Къде живее този Петраляс?
— Тук, малко по-надолу.
— Можеш ли да го повикаш?
Забелязах момент на колебание в изражението на услужливия служител от хотела.
— С удоволствие, но не мога да ви направя тази услуга. Петраляс не е тук. Чух, че заминал за Атина.
— Кога?
Другият се замисли.
— Не зная. Чини ми се, че не съм го виждал от деня на злополуката. Беше излязъл от хотела да им покаже пътя, върна се… Не, не съм го виждал оттогава. Не е минавал оттук.
Дали наистина се появи блясък в очите на Бекас, или така ми се стори?
— Къде каза, че живеел?
Служителят излезе и ни посочи.
Още не бях дошъл до заключението къде иска да стигне инспекторът. Отидохме в къщата. В движенията и в държането на приятеля ми се долавяше някакво нетърпение.
В двора на малка, мизерна селска къща переше стара жена.
— Тук ли живее Петраляс? — попита я Бекас.
Жената избърса ръцете си с престилката.
— Да, но сега не е тук.
— Къде е?
— В града. Тъй каза. Отивал в града.
— Ти жена ли си му или майка?
Старицата изгледа инспектора, според мен засегната от думите му.
— Не. Констандис живееше в къщата ми.
Показа ни една дупка в двора.
— Ей в онази стая. Нямаше нито жена, нито семейство, нито куче пияницата.
Старата жена не ценеше високо наемателя си.
— Помниш ли кога е заминал?
— Знам ли и аз що е сторил? Да не съм без работа?
— Чувала ли си, че е отивал да покаже пътя на някакви туристи?
— Да. На тези, дето се утрепаха.
— Петраляс връща ли се оттогава насам?
Старата помисли малко.
— Не — рече тя.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
— Благодаря.
Бекас се обърна и излезе от мръсния двор, а жената отиде при коритото си. Той пак приличаше на разярен булдог.
Едно допълнително разследване, извършено набързо, доказа, че никой не беше виждал Петраляс след злополуката. Бил заминал за „града“. За кой град? За Лариса, за Трикала, за Атина? И то веднага след нещастния случай.
— Какво е видял и кой го е пропъдил оттук? — промълви Бекас, като че да говореше сам на себе си.
— Допускате ли, че може да е бил принуден да изчезне?
— Платили са му да се махне оттук, защото е видял нещо, освен ако… нито са му платили, нито е заминал.
— А?!
Не ми се искаше да чуя отговора, който получих.
— А е свършил дните си тук, където се е родил.
Началникът на полицейския участък в Каламбака прие с ентусиазъм криминалния инспектор.
— Значи ви интересува злополуката, правилно ли съм разбрал?
— Интересува ме Петраляс — отговори грубо Бекас.
Другият изгледа с изненада атинския си колега.
— Петраляс ли? Защо Петраляс?
— Не се е прибирал у дома си.
Червенобузестият полицай се засмя. Да не би за първи път пияницата да не се прибира вкъщи?
— Между нас казано, да не би да е имал дом? Той живее в хамбара на една старица, ако изобщо му е идвало наум да се прибере. Този тип е добродушен скитник в района. Днес е тук, утре е в Трикала, вдругиден — в Кардица. Уведомил съм полицията в съседните градове. Щом го намерят, ще го разпитаме.
— Ако го намерите! — каза грубо Бекас.
Доброто настроение на полицая започна да изчезва. Този господин от Атина май взе да прекалява.
— Какво искате да кажете? — попита той с нескривана студенина.
— Че в този момент Петраляс е мъртъв. Намерили сте труповете на дамите върху скалите. Намерихте ли трупа на спътника им?
— Разбира се.
— Овъглен.
— Естествено.
— А как тогава сте сигурен, че е бил той, а не някой друг?
Полицаят от Каламбака погледна смаян атинския си колега. Не знаеше какво да отговори. Неуморим, Бекас продължи:
— Сигурен ли сте, че овъгленият труп, който сте намерили, не е бил трупът на Петраляс?
Другият гледаше Бекас и аз не се съмнявам, че го взема за луд.
— Просто изказвам предположение — продължи инспекторът.
— Но… защо да е Петраляс — заекна местният началник.
— Това е съвсем друг въпрос.
Въпреки че намираше идеята на атинския си колега за налудничава, полицейският началник в Каламбака бе принуден да приеме, че формално овъгленият труп би могъл да бъде на Петраляс, както и на някое друго лице. Състоянието, в което са го намерили, е било такова, че не е могло и дума да става за разпознаване. От шофьора на фаталната кола е останала само купчинка изгоряла плът.
— Наблизо не е имало никой, който да се опита да угаси огъня.
— Лекарят огледа ли труповете?
— Разбира се. И лекарят, и прокурорът. Но и те, както и аз… не търсихме подробности. Знаехме кои бяха жертвите.
Бекас мълчеше. Не се съмнявах, че той би редактирал отговора на местния полицай така: „Вие сте знаели не кои са били труповете, а кои според вас е трябвало да бъдат“.
— Тук ли бяха погребани?
— Да. В състоянието, в което бяха намерени.
Най-после Бекас стана малко любезен:
— Вижте какво, колега. Не съм дошъл тук в качеството си на официален представител на полицията, но ако бихте се съгласили да приемете мнението на един по-възрастен ваш колега, бих ви казал…
И му каза да се постарае да изпрати каквото е останало от Димодикос в Атина. В лабораториите могат да открият много работи.
— Не искам да настоявам, но съм убеден, че вече няма да видите Петраляс. Каквото е останало от него, носи името Димодикос.
— А Димодикос? — попита червенобузестият полицай, който вече не беше червенобузест.
— Него ще се помъчим да намерим ние.