Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο θάνατος του Τιμόθεου Κώνστα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2013)

Издание:

Янис Марис. Черният Ангел

Роман

Превод от гръцки: Петър Евтимов

Редактор Светлана: Тодорова

Художник: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Стоянова

 

Гръцка, първо издание

Дадена за набор през м. ноември 1987 година

Подписана за печат през м. декември 1987 година

Излязла от печат през м. януари 1988 година

Поръчка №172. Формат 84х108×32

Печатни коли 14,50 Издателски коли 12,18

УИК 12,92 Цена 1,48 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“

Печат и подвързия ДП „Балкан“

София 1988

История

  1. —Добавяне

24

Върнахме се в хотела с настроението, с което се връща човек у дома си след пътуване. Моят приятел, барманът, ми се усмихна от мястото си и макар че нямах намерение, отидох при него. Покатерих се на високия стол на бара, докато той ми приготвяше пиенето.

— Как мина пътуването?

Повдигнах рамене.

— Не прекарахте ли добре?

— Нито добре, нито зле.

— Бяхте на Миконос, нали?

Не си спомням дали му бях казал.

— Да.

— Свят много, а?

— Доста.

— Сигурно сте видели и артистите?

— Видях ги.

Защо и най-симпатичните хора държат да те занимават с работи, които са ти безразлични?

— По-добре беше, че ви нямаше тези дни тук!

— Защо?

Попитах го формално, за да не покажа равнодушие към разговора ни.

— Е, след тези скръбни събития.

— Какви събития?

— Не сте ли чули? Писаха всички вестници.

На Миконос нямахме вестници.

— Какво са писали вестниците?

— За злополуката.

— Сега чувам.

— Майката на вашия приятел, госпожа Аргирис, и компанията й загинаха.

— Какво?

— Мадам Аргирис. Бяха отишли на екскурзия до Метеора и…

Дрямката изчезна веднага. Смъртта, най-главният актьор в историята на „Черният ангел“, отново бе направила зашеметяващо появяване. Слушах бармана, който ми разказваше подробностите. Аргирис, Ирма Кондалексис и един техен приятел — Димодикос, отишли на екскурзия до Метеора, което пътуване аз и Бекас характеризирахме като клопка. От Каламбака поискали да продължат на север и някъде към Катара…

— Знаете ли опасния проход край пропастта? Там е станало нещастието. Колата им паднала в пропастта. Не се спасил никой. Загинали и тримата. Май че познавахте дамите.

— Познавах ги.

— Беше ужасно. Намерили обезобразени телата на двете жени върху скалите. Или са съумели да изскочат, докато е падала колата, или пък тя ги е изхвърлила. Колкото до спътника им, той се оплел във волана и останал вътре. Колата се подпалила и Димодикос изгорял.

Барманът продължаваше, но не го чувах вече.

 

 

Криминалният инспектор Бекас дойде в хотела по-късно. Седнахме в един спокоен ъгъл.

— Научихте ли подробностите по злополуката? — попитах.

— Да.

Неговите не се различаваха от тези, които ми съобщи барманът.

— Прилича на детската игра, как я казваха — рече Бекас, — дето след всеки кръг един я напуска, докато остане само един, победителят. Да видим кой ще е победителят тук.

Настръхнах, като си представих какво има предвид.

— Ако ви разбирам, злополуката не е била… злополука.

— Ами… тези поредни загивания… Сега трима наведнъж.

— Но ако не е нещастен случай, изпипали са работата. Изпратили са някого след тях, някой, който е повредил спирачките на автомобила им…

— Ще прегледам доклада на експертите. Ако се бе спасил поне един от тримата, щях да помисля, че той се е отървал от другите.

Сетих се за Димодикос. По-рано мислех, че той дърпа конците на всичко.

Сега виждах, че и той беше една от пионките в смъртоносната игра. Друг е зловещият мозък на „Черният ангел“.

Но кой?

Седнал срещу мен, Бекас си играеше машинално с евтината си запалка. Потънал в мислите си, той сякаш ме беше забравил. На входа се показаха двама нови клиенти — висока, стегната жена и червенобузест мъж. В просторното фоайе на хотела с тежките картини и старинните мебели хладината беше приятна. Всичко наоколо говореше за уют, спокойствие, сигурност, чуждо на онова, което ни занимаваше и ни плашеше.

— Какво направихте с Ексархос? — попитах.

— Абе напипах някакъв край.

— Тоест?

— Човекът, който е използувал нея вечер скутера. Но не е съвсем сигурно.

— Кой е бил? Познат?

— Не. Една личност, с която се срещаме за първи път. Във всеки случай обаче, ако наистина е той, става дума за второстепенно лице, което е имало само ограничената задача да вземе „стоката“ и да я изнесе от Миконос.

— Що за човек е?

— Отрепка от „висшето общество“. Младеж от семейство, пропилял всичко, което му оставили родителите и чийто последен капитал са връзките, наследени от семейството му. Малко скитник, малко танцьор, малко комарджия. Някой си Асклипиос.

 

 

Той стана и ми подаде ръка.

— Вероятно няма да се видим няколко дни. Боя се, че ще трябва да се разходя до Метеора.

— А Асклипиос?

— Полицията го издирва. Ако го заловят, като се върна, ще го прослушам.

— А… „стоката“?

— Не мисля, че са направили глупостта да я докарат тук. Да — той направи движение с ръка, като че вземаше някакво неочаквано решение, или стигаше до извод, който го е мъчил дълго, — да, оставам с чувството, че отговорът на проблема, или отговорът на всички проблеми се крие в „злополуката“ в Каламбака.

— В нещастния случай, при който загинаха тримата.

— И където четвъртият, великият четвърти, не може да не е оставил следите си. Ще отида до Каламбака.

— Мога ли да дойда с вас?

Той се намръщи малко и после, както ми обръщаше гръб, измърмори:

— Бъдете готов утре в седем часа.