Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ο θάνατος του Τιμόθεου Κώνστα, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Петър Евтимов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2013)
Издание:
Янис Марис. Черният Ангел
Роман
Превод от гръцки: Петър Евтимов
Редактор Светлана: Тодорова
Художник: Фико Фиков
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Стоянова
Гръцка, първо издание
Дадена за набор през м. ноември 1987 година
Подписана за печат през м. декември 1987 година
Излязла от печат през м. януари 1988 година
Поръчка №172. Формат 84х108×32
Печатни коли 14,50 Издателски коли 12,18
УИК 12,92 Цена 1,48 лева
„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“
Печат и подвързия ДП „Балкан“
София 1988
История
- —Добавяне
24
Върнахме се в хотела с настроението, с което се връща човек у дома си след пътуване. Моят приятел, барманът, ми се усмихна от мястото си и макар че нямах намерение, отидох при него. Покатерих се на високия стол на бара, докато той ми приготвяше пиенето.
— Как мина пътуването?
Повдигнах рамене.
— Не прекарахте ли добре?
— Нито добре, нито зле.
— Бяхте на Миконос, нали?
Не си спомням дали му бях казал.
— Да.
— Свят много, а?
— Доста.
— Сигурно сте видели и артистите?
— Видях ги.
Защо и най-симпатичните хора държат да те занимават с работи, които са ти безразлични?
— По-добре беше, че ви нямаше тези дни тук!
— Защо?
Попитах го формално, за да не покажа равнодушие към разговора ни.
— Е, след тези скръбни събития.
— Какви събития?
— Не сте ли чули? Писаха всички вестници.
На Миконос нямахме вестници.
— Какво са писали вестниците?
— За злополуката.
— Сега чувам.
— Майката на вашия приятел, госпожа Аргирис, и компанията й загинаха.
— Какво?
— Мадам Аргирис. Бяха отишли на екскурзия до Метеора и…
Дрямката изчезна веднага. Смъртта, най-главният актьор в историята на „Черният ангел“, отново бе направила зашеметяващо появяване. Слушах бармана, който ми разказваше подробностите. Аргирис, Ирма Кондалексис и един техен приятел — Димодикос, отишли на екскурзия до Метеора, което пътуване аз и Бекас характеризирахме като клопка. От Каламбака поискали да продължат на север и някъде към Катара…
— Знаете ли опасния проход край пропастта? Там е станало нещастието. Колата им паднала в пропастта. Не се спасил никой. Загинали и тримата. Май че познавахте дамите.
— Познавах ги.
— Беше ужасно. Намерили обезобразени телата на двете жени върху скалите. Или са съумели да изскочат, докато е падала колата, или пък тя ги е изхвърлила. Колкото до спътника им, той се оплел във волана и останал вътре. Колата се подпалила и Димодикос изгорял.
Барманът продължаваше, но не го чувах вече.
Криминалният инспектор Бекас дойде в хотела по-късно. Седнахме в един спокоен ъгъл.
— Научихте ли подробностите по злополуката? — попитах.
— Да.
Неговите не се различаваха от тези, които ми съобщи барманът.
— Прилича на детската игра, как я казваха — рече Бекас, — дето след всеки кръг един я напуска, докато остане само един, победителят. Да видим кой ще е победителят тук.
Настръхнах, като си представих какво има предвид.
— Ако ви разбирам, злополуката не е била… злополука.
— Ами… тези поредни загивания… Сега трима наведнъж.
— Но ако не е нещастен случай, изпипали са работата. Изпратили са някого след тях, някой, който е повредил спирачките на автомобила им…
— Ще прегледам доклада на експертите. Ако се бе спасил поне един от тримата, щях да помисля, че той се е отървал от другите.
Сетих се за Димодикос. По-рано мислех, че той дърпа конците на всичко.
Сега виждах, че и той беше една от пионките в смъртоносната игра. Друг е зловещият мозък на „Черният ангел“.
Но кой?
Седнал срещу мен, Бекас си играеше машинално с евтината си запалка. Потънал в мислите си, той сякаш ме беше забравил. На входа се показаха двама нови клиенти — висока, стегната жена и червенобузест мъж. В просторното фоайе на хотела с тежките картини и старинните мебели хладината беше приятна. Всичко наоколо говореше за уют, спокойствие, сигурност, чуждо на онова, което ни занимаваше и ни плашеше.
— Какво направихте с Ексархос? — попитах.
— Абе напипах някакъв край.
— Тоест?
— Човекът, който е използувал нея вечер скутера. Но не е съвсем сигурно.
— Кой е бил? Познат?
— Не. Една личност, с която се срещаме за първи път. Във всеки случай обаче, ако наистина е той, става дума за второстепенно лице, което е имало само ограничената задача да вземе „стоката“ и да я изнесе от Миконос.
— Що за човек е?
— Отрепка от „висшето общество“. Младеж от семейство, пропилял всичко, което му оставили родителите и чийто последен капитал са връзките, наследени от семейството му. Малко скитник, малко танцьор, малко комарджия. Някой си Асклипиос.
Той стана и ми подаде ръка.
— Вероятно няма да се видим няколко дни. Боя се, че ще трябва да се разходя до Метеора.
— А Асклипиос?
— Полицията го издирва. Ако го заловят, като се върна, ще го прослушам.
— А… „стоката“?
— Не мисля, че са направили глупостта да я докарат тук. Да — той направи движение с ръка, като че вземаше някакво неочаквано решение, или стигаше до извод, който го е мъчил дълго, — да, оставам с чувството, че отговорът на проблема, или отговорът на всички проблеми се крие в „злополуката“ в Каламбака.
— В нещастния случай, при който загинаха тримата.
— И където четвъртият, великият четвърти, не може да не е оставил следите си. Ще отида до Каламбака.
— Мога ли да дойда с вас?
Той се намръщи малко и после, както ми обръщаше гръб, измърмори:
— Бъдете готов утре в седем часа.