Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ο θάνατος του Τιμόθεου Κώνστα, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Петър Евтимов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2013)
Издание:
Янис Марис. Черният Ангел
Роман
Превод от гръцки: Петър Евтимов
Редактор Светлана: Тодорова
Художник: Фико Фиков
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Стоянова
Гръцка, първо издание
Дадена за набор през м. ноември 1987 година
Подписана за печат през м. декември 1987 година
Излязла от печат през м. януари 1988 година
Поръчка №172. Формат 84х108×32
Печатни коли 14,50 Издателски коли 12,18
УИК 12,92 Цена 1,48 лева
„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Набор ДП „Димитър Благоев“
Печат и подвързия ДП „Балкан“
София 1988
История
- —Добавяне
21
Не ми се искаше да се срещам с никого, но и самотата ставаше непоносима. Пак слязох в бара. Най-напред съгледах Алекс Аргирис. Имаше вид на съсипан човек. Гледаше ме уплашено като бито куче. Искаше му се да си поговорим, но личеше, че не смее. Отидох при него.
— Сам ли си?
Поклатих посърнало глава.
— Мога ли да седна? — попитах.
Посочи ми стола до него.
— Свърши и това — рекох глупаво.
„Това“ бяха Магда, трепетите ни, любовта, която хранехме и двамата, и колко още неща, които знаехме и не знаехме.
— Нима е възможно!… — Той беше готов да заплаче.
— Ето че се оказа възможно.
— Говорят за някакъв злодей. Искал да ви ограби и други подобни приказки, на които аз…
— Не им вярваш.
— Да.
Очите му ме молеха за някакво обяснение:
— Би било тъпо да повярваш.
— Но тогава кой? Кой я уби?
Неоправдано вътре в мен се надигна злост.
— Не знаеш ли?
Той изгуби ума и дума.
— Да зная ли? Откъде да зная? Защо да зная?
Съжалих го.
— Така си приказвам.
Той беше в нервна криза. Приличаше на полупобъркана жена.
— Не. Не ме нападайте току-тъй. Всичко това има своя скрит смисъл. Чувствувам, но не мога да го схвана. За бога — вкопчи се той в ръката ми, — какво става?
Щях да му разкрия картите, но се осъзнах навреме и премълчах. Магда беше казала, че онзи, който стои зад всички убийства, е лице, което познавам. Следователно съм го виждал, а може би съм разговарял с него. Естествено, не допусках, че този жесток и методичен убиец би могъл да бъде истеричното момче до мен, което продължаваше да стиска ръката ми:
— Какво има?
— Давам дясната си ръка за обяснението на тези убийства. Констас, Апергис…
— Не са само Констас и Апергис.
— Но защо?
— Труден въпрос.
— Но не и за вас. Криете. Всички знаят нещо, но го крият от мен.
— Кои всички?
— Майка ми, вие, Ирма…
— Какво ти дава основание за подобен извод? Говорил ли си с майка си?
— Не, но чувствувам, както ясно долавям сега, че и вие не сте открит с мен. Оставам с впечатлението… не мога да определя точно, като да се намирам в центъра на кръга, който не виждам, но усещам. Не, не е това. Да… Като да играят футбол над главата ми, а аз не виждам нито играчите, нито топката, която скача отгоре ми… Не зная какво приказвам. Сигурно съм болен.
Беше болен. Трепереше и лицето му бе изпито и бяло.
— Онзи ден споменахте „Черният ангел“. Що за птица е този „Черен ангел“?
— Защо питаш?
— Защото…
Той помълча, сгуши се в раменете си и продължи:
— … защото ми се върти в главата идеята, че има някаква връзка с тези убийства.
Не можах да се сдържа:
— Прав си.
— Какво?
— И аз бих желал да зная? Когато науча, ще ти съобщя.
Той пъхна глава в дланите си. Съжалих го още повече.
— Защо си сам? Къде е майка ти?
Той се усмихна горчиво.
— Майка ми… Понякога майка ми ми е по-чужда от ей този — той посочи някакъв гост на хотела, — дето не съм го виждал никога досега и няма да го видя повече. Пък и нея я няма.
— Замина ли?
— Да, преди малко.
Изтървах се:
— За Миконос ли?
Той ме изгледа учуден.
— Защо за Миконос?
— Така ми хрумна. За къде?
— На екскурзия до Метеора.
— Сама?
— Не. С Ирма и други приятели.
— Кои?
Бях се увлякъл и питах с неоправдан интерес. Алекс Аргирис ме изгледа учуден.
— Де да знам. Не съм се интересувал.
Криминалният инспектор Бекас палеше и гасеше евтината си тенекиена запалка. Вече го познавах и ми бе ясно, че нещо го смущаваше.
— До Метеора ли?
— Тъй ми каза.
Телефонирах му, щом се разделихме с Алекс Аргирис, и се срещнахме в кафе-сладкарница „Флока“. Седяхме на една маса на тротоара и всички места около нас бяха заети от чуждестранни туристи.
— Не разбирам. За какъв дявол ще ходят в Метеора?
— Очаквахте, че ще отидат в Миконос ли?
— Да. Сигурен ли сте, че този тип не ви е излъгал?
Дали бях сигурен? В тази тъмна история можеше ли човек да бъде сигурен в нещо?
— Знам ли и аз освен…
И ми дойде наум.
— Освен…
— Освен ако не са излъгали и него самия.
— Ще разберем.
Играта със запалката престана. Бекас я сложи в джоба си.
— Мислих много по това, което ми казахте следобед, когато се връщахме от погребението.
— Не си спомням.
— За онзи, който стои зад всички тези убийства и нашата история. Покойната ви беше казала…
От цялото изречение в съзнанието ми остана само „покойната“.
— Та, казвах, според нея вие сте виждали този човек?
— Да.
— Кои хора познавате в Атина? С кои от тях сте се срещали през това време?
— С кои ли?
— Нека се помъчим да изброим всички. Независимо от това, дали могат да бъдат съмнителни или не. Започваме от мен. И тъй номер едно — аз. Друг?
— Мадам Аргирис.
— Номер две мадам Аргирис. Друг?
— Алекс, Ирма, Димодикос.
— По-нататък?
Замислих се.
— Барманът — рече инспекторът.
— Но каква връзка може да има барманът…
— Решихме да изброим всички. Значи барманът. Друг?
— Адвокатът.
Разказах му за стария приятел на Тимотеос Констас, за антипатията му към Магда, за първата ми среща с него, за посещението му преди малко. Бекас слушаше, без да ме прекъсва.
— Друг? — зададе традиционния въпрос, след като свърших.
— Ами…
И почувствувах как всичко у мен започна да се надига. Изражението на лицето ми е показало ясно състоянието ми, понеже инспекторът ме попита:
— Какво ви стана?
Не му отговорих. Борех се с мисълта, която ме смути.
— Сетихте се за някой друг ли?
— Сетих се нещо — отговорих задъхано. — Когато Магда беше изчезнала, както знаехте, ходих в кантората на Апостолос Мелахринос, за да го попитам дали не я е виждал.
— Карай по-нататък.
— Адвокатът отговори, че не я е виждал и че от много време не бил се срещал с нея.
— Помня.
— Това да, но не ви казах другото, защото се срамувах, че ще го вземете като бълнуване на влюбен човек.
— За какво става дума?
— Него ден, тъкмо когато адвокатът Мелахринос ме уверяваше, че Магда не е минавала изобщо през кантората му, аз долових там дъха на парфюма й. Разбирате ли?
— Какво искате да кажете?
— Нищо, не зная вече какво искам и какво не, но в кантората му ухаеше на нейния парфюм.
— Което означава — продължи спокойно Бекас, — че Магда е била там.
— Естествено.
— И че Мелахринос е скрил това.
— Без съмнение.
— Много добре.
— Но човек като Апостолос Мелахринос е невъзможно…
— Да има връзка с „Черният ангел“? В това вярвам и аз и не се оставяйте да ви подведе собствената ви фантазия. Първо, както правилно сте решили тогава, възможно е било това да е усещане на влюбен човек и да сте си внушили, че е имало ухание на такъв парфюм. Второ. Магда Констас може и да е минала през кантората на техния семеен адвокат.
— А защо Мелахринос скри този факт?
— Защото така е поискала клиентката му. Не забравяйте, че по онова време Магда Констас ви избягваше, че направи всичко, да не я намерите. Друг, с когото сте се срещали, откакто сте тук?
През нощта човек остава сам с болката си. Срещите, движението, шумът занимават сетивата му в някаква степен през деня и без да премахват, намаляват болката. През нощта тя остава сама, изправя се пред него, дълбае с ножа си в сърцето.
Първата нощ след погребението на Магда беше мъчителна и безкрайна. Сутринта при мен дойде Бекас.
— Този тип ти е казал истината. Заминали са за Метеора. Без компания обаче. Сами. Важното в случая е, че в същото направление е заминал и нашият приятел Димодикос.
— И той ли за Метеора?
— Това не знам с точност. Във всеки случай пътува натам. Ще ви почакам долу да се облечете.
Облякох се колкото се може по-бързо. Защо отиваха в Метеора? Какво щяха да търсят в манастирите там? Всички разсъждения на Бекас говореха, че ако трябва да идат някъде, това някъде е Миконос, където София Лорен щеше да снима филма си. Защо тъкмо в този момент отиват в Метеора?
— И аз не мога да разбера — чудеше се в бара на хотела криминалният инспектор половин час по-късно.
— Какво ще правим?
— Още не съм решил. Метеора беше белязано място за „Черният ангел“. Там се срещнаха за първи път, там бе убит Хазе, там се обеси убиецът му.
Той извади евтината си запалка и започна да щрака с нея. Изведнъж я прибра.
— Какво ще кажете за една разходка?
Видях как затвори запалката си и разбрах, че ме пита само формално. Разходката бе предрешена от него.
— Да вървим — рекох, — а в Миконос?
— Хората ми са там от вчера.
И двамата дойдохме до извода, че нещо ни се изплъзва. Центърът на тежестта в случая трябваше да бъде Миконос, а главните му действуващи лица заминаваха в обратна посока. Защо?
— Кога тръгваме? — попитах Бекас.
— Незабавно. Имате ли работа тук?
Нямах.
Колата му беше отвън. Можели сме да тръгнем веднага, ако съм искал.
След десет минути пътувахме за Тесалия.
Бекас шофираше черната полицейска кола. Не говорехме, понеже той караше с изострено внимание, вършеше работа, а не се занимаваше със спорт. Наближавахме Тива, когато спря внезапно. Пътят беше свободен, автомобилите пред нас и зад нас бяха далеч — никакво препятствие, но той изненадващо удари спирачките.
— Какво става? — стреснах се.
Бекас не отговори. Излезе от колата и аз го последвах.
— Защо спряхме?
— Мисля, че трябва да се върнем — отговори той.
Не разбирах. Нямаше причина, която да ни кара да променим целта на пътуването си.
— И тъй?
— Боя се, че играем по свирката им. Че Метеора е избран с цел да ни отдалечат от мястото, което ги интересува.
— Значи сте на мнение, че…
Нямаше настроение, понеже не беше уверен и в това.
— Дяволска работа. Както шофирах, ми дойде наум. Метеора излезе на преден план тъкмо в момента, когато трябваше да се намираме в Миконос. Не казвам, че съм сигурен, но… това пътуване бе предприето много демонстративно. Съвсем лесно узнах какво смятат да правят. Вие също. Сякаш те искаха да разберем.
Излизаше, че онзи тип Аргирис нарочно ми е говорил за пътуването на майка си? Тогава той би трябвало да е запознат с плана им и отчаянието и въпросите са добре изиграна сцена.
— Не ми се вярва.
— Не е необходимо той да е изцяло в курса на играта. Възможно е майка му да е разкрила всички карти пред него. Ако госпожа Аргирис е имала да върши в Метеора наистина нещо тайно, защо да не пробута една малка лъжа на сина си? Или обратно — тя му съобщава точно къде ще отиде.
— Тези господа ни пързаляха и ние клъвнахме лесно. Колкото повече мисля по този въпрос, толкова увереността ми става по-голяма — рекох аз, докато той очакваше възражения от моя страна.
— Ще се върнем.
Влезе в колата и аз го последвах. Начинът, по който направи маневрата, показваше, че е сърдит на себе си. Насмалко дори да се блъснем в камион, който идваше зад нас. Взехме обратния път за Атина. Бекас гледаше непрекъснато часовника си.
— Ако имаме малко късмет, ще го сварим — каза той.
— Кого?
— Кораба.
Имаше предвид кораба, който пътуваше между Пирея и Миконос. Ако не го сварехме, щеше да се принуди да използува пак катерчето на службата за борба с контрабандата. С него щяхме да направим впечатляващо посещение на острова.
— Факт, който бе полезен миналия път и вреден сега — заключи инспекторът.
Пристигнахме на пристанището в Пирея в момента, когато корабът „Караискакис“ се готвеше да вдигне котва. Бекас остави автомобила на брега и се затичахме. Качихме се буквално в последния миг. Намръщеното лице на инспектора говореше, че не е съвсем сигурен дали постъпихме правилно.
Корабът беше пълен с туристи. Повечето бяха чужденци. Бекас уреди въпроса с билетите и се настанихме в най-отдалечения ъгъл на столовата. На съседната маса група младежи чужденци пееха. За щастие пътниците в столовата не бяха гърци и така можехме да пътуваме незабелязани.
В Миконос пристигнахме късно през нощта.
Не излязохме на централния площад, а слязохме на брега зад вятърните мелници. По тесните улички стигнахме до същата къща, където бяхме и предишния път. С голямо удоволствие можахме да потвърдим, че пристигането ни е останало незабелязано. Човекът на Бекас ни настани в просторната, чиста и светла стая.
— Куфарите ви? — попита той.
— Ще ни купиш две четки и една паста за зъби.
Не бяхме взели нищо със себе си. Бекас хвърли поглед през отворения прозорец.
От централната крайбрежна улица на пристанището до прозореца на къщата, в която бяхме, всичко беше потънало в светлина.
— От прожекторите е — обясни човекът на Бекас. — Екипът на София Лорен снима нощните сцени.
— Ходиха ли до Дилос?
— Още не.
— Кои от лицата, които ни интересуват, са тук?
— Никой освен оператора и Баколас.
— Нещо особено?
— Няма.
Поговориха още малко и младши инспекторът, който, ако се съдеше по облеклото, беше летовник на острова, си отиде.
Бекас се изтегна на кревата. Извади кутията с цигарите си, взе една и поднесе и на мен.
— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Може да е грешка, че се отказахме от Метеора, но.
Запали цигарата си.
— … но аз не вярвам.
Казах му, че и аз не вярвам.
Погледнах часовника си. Показваше три. Изтегнат облечен, Бекас пушеше осмата си цигара. Не беше мръднал от момента, в който се опъна върху леглото. Аз фучах из стаята като звяр в клетката си. Нервирах се и същевременно завиждах на невъзмутимостта на този нисък пълен човек. Откъм вятърните мелници долитаха младежки гласове. На централната крайбрежна улица прожекторите изливаха ослепителна светлина. Бях наблюдавал някога снимане на филм и знаех колко време беше необходимо да се заснеме само една сцена, която на екрана трае няколко минути. В три и четвърт не се сдържах:
— Мога ли да се поразходя?
— Няма да бъде нито полезно, нито разумно.
— Но вашият човек каза, че тук няма нито един познат.
Бекас продължаваше да пуши спокойно.
— Той каза обратното. Че на острова се намира един ваш личен познат. Раната на главата ви не се е затворила още, а вие забравихте този, който ви я направи. Мислите ли, че уважаемият господин Баколас ще се зарадва да ви види отново?
Имаше право, но аз се задушавах в тази стая.
— Баколас е длъжен да стои при апаратурата. Аз ще хвърля поглед отдалеч.
— Добре.
Той отстъпи много лесно и не се сдържах да не отбележа това. Обясни ми с безразличие:
— Аз вземам мерките, които съм длъжен да взема, но съвсем между нас, не съм напълно уверен, че не знаят за нашето пристигане.
— Допускате, че са научили?
— От онова, което направиха досега, следва, че тези хора не са наивници. Направете разходката си и се пазете да не ви видят, за да е спокойна съвестта ни.
Той угаси цигарата си и веднага запали друга. Не беше толкова спокоен, колкото изглеждаше.
Снимането на филма бе събрало цялото движение на пристанището и останалата част на острова беше пуста. Направих голям кръг и излязох на тясна улица, която водеше към кея. Застанах под сянката на един балкон и наблюдавах бляскавия и фалшив свят на киното. Контрастът между окъпания в светлина площад и тъмата на моята уличка беше толкова силен, че можех да бъда сигурен, че нямаше да ме забележат. Съзрях италианската кинозвезда в точката, където се пресичаше светлината на прожекторите. Беше облечена в местна носия, както си представят в Холивуд носията на един гръцки остров. На главата си бе вързала кърпа. В момента гримьорката бършеше лицето й. После се отдръпна. Чуха се различни тихи нареждания и снимането започна. Един островитянин, тоест някакъв артист, който играеше ролята на островитянин, изскочи внезапно и отиде при нея.
Погледнах към камерата. Джанкарло Малатеста беше на мястото си, съсредоточил цялото си внимание върху артистите. По-нататък, между другите технически лица, сред апаратурата и преплетените кабели, трябваше да е и Баколас. Да, както каза и човекът на Бекас, нямаше нищо особено за отбелязване. Един екип снимаше филм.
Постоях известно време в „скривалището“ си. Внезапен вик спря всичко. Вероятно беше режисьорът. Сцената не беше изиграна както трябва…
Обикаляйки пак из вътрешните улички, стигнах до площадчето с паметника, спуснах се надолу и не разбрах как излязох пред хотел „Лято“. Верандите му бяха полутъмни и празни. В градината му чух два-три пиянски гласа, които разговаряха на непознат за мен език, може би шведски. Бях готов да се отдалеча, когато се спрях стъписан. Някакъв мъж се показа на вратата на градината, позна ме и се усмихна:
— И вие в Миконос?
Не отговорих. Бях изгубил ума и дума. Това беше среща, която изобщо не съм очаквал. Елегантен и внушителен в белия си костюм, адвокатът Апостолос Мелахринос се усмихваше покровителствено:
— Кога дойде?
Не можах да отговоря веднага. Не бях се съвзел.