Янис Марис
Черният ангел (20)

20

Човек би си казал, че денят е облякъл най-хубавата си премяна. Слънцето грееше радостно, дъхът на морето изпълваше атмосферата и Първо атинско гробище въпреки мраморните паметници изглеждаше хубаво и приятно.

Бяха я затрупали с пръст преди няколко минути и хората, присъствували на погребението й, повечето непознати, които преди малко ми стиснаха ръка, за да изкажат съболезнования на най-близкия й роднина, си отиваха. Стоях прав, неподвижен, гледайки като истукан мраморния гроб и позлатените надписи на Тимотеос и Магда Констас.

Усетих някаква ръка да ме хваща за лакътя.

— Хайде. Колите си тръгват.

Обърнах се. Адвокатът Апостолос Мелахринос, тежък и внушителен, ме гледаше приятелски. Прошепнах две думи: „Ще остана“. Той ме погледна, озадачен от скръбта ми.

— Ще ви чакам в кантората си, да уредим формалностите.

— Какви формалности?

— След тази неочаквана смърт собствеността на вуйчо ви…

Как можеше този сериозен, буден човек да говори за собственост в този момент! Дотам ли издребняха хората?

— Благодаря. Ще мина.

Най-сетне си отиде и ме остави сам при двата надписа, които някога бяха живи хора.

В последния момент усетих човека, който се приближаваше. Въпреки тежкото си тяло Бекас стъпваше леко като невестулка.

Обърнах се и го изгледах:

— Кой?

— Кой друг? „Черният ангел“.

Хвана ме за лакътя.

— Да вървим и ние.

Не го забелязах на погребението, не ми поднесе съболезнования.

Той ме дръпна леко и така ме принуди да оставя най-сетне гроба. Спускахме се надолу под дърветата.

— Цялата наша любима компания беше тук! — рече.

— Кои?

— Не ги ли видяхте?

Не бях видял нищо, защото не ме интересуваше да гледам каквото и да било.

Кондалексис, Аргирис. Син на Аргирис ли е този неутешим младеж? Само Димодикос липсваше.

Алекс Аргирис беше единственото лице, на което обърнах внимание. Той беше наистина достоен за съжаление.

— Да.

— Мисля, че само той, след вас, разбира се, скърбеше истински за нея.

— Обичаше я много.

— Така изглежда.

Прекосявахме бавно тесните пътеки, сякаш правехме следобедна разходка. Бекас се спря:

— Питам се, дали и той е бил тук?

— Кой?

— Убиецът.

Настръхнах.

— Не изключвам. Често художникът иска да се полюбува на произведението си, а трябва да приемем, че този тип е истински художник в занаята си.

За първи път излязох от студеното безразличие, което ме беше обзело, и почувствувах, че ме изпълва гняв.

— Дали е имал наглостта?

— Защо не!… За него всяка смърт е още една крачка към онова, което той счита за цел, още един детайл в реализирането й. Защо да не предположим, че е дошъл, за да се наслаждава на новия си детайл? Освен това фактът, че е щял да застане до вас и да ви стисне ръката, докато само преди петнадесет часа е убил Магда Констас пред очите ви, би следвало да бъде за него свръхзабавна постъпка.

— Допускате ли? — попитах студено.

— Не зная. Казвам го само. Типове от този сорт са в състояние да сервират всякакви изненади. В последно време водя внимателно наблюдение върху Димодикос.

Несъзнателно попитах:

— Не е ли Димодикос?

— Не твърдя, че е той, но…

— Тя ми каза.

— Магда ли?

— Да. Секунди, преди да умре.

Той се помъчи да скрие смущението си, но напразно. Очите му светнаха.

— Значи ви каза?

— Да. Че човекът, който стоял зад всичко, бил безмилостен. Попитах я: „Димодикос ли?“, и тя отговори: „Не е Димодикос“.

— Но не уточни кой е.

— Тъкмо щеше да ми каже…

Ужасната сцена от последната нощ оживя изведнъж пред очите ми с болезнена яркост. Видях скъпото лице на Магда как говореше. После ужаса в очите й, след като съзря тъмния силует на убиеца, който се бе прицелил в мен. Гласът ми заглъхна:

— Тъкмо да ми каже кой е и се появи убиецът. Той е искал да убие мен, но тя застана между нас и ме предпази с тялото си.

Усетих гореща сълза на бузата си, но не посегнах да я избърша.

— Тя умря, за да не умра аз, разбирате ли?

— И още как. Вие не сте видели убиеца.

— Напротив!… Но не го разпознах.

— Непознат?

— На гърба му падаше малко лунна светлина, тоест не видях друго освен тъмен силует. След това Магда рухна простреляна, аз се заех с нея, а той офейка. Когато Магда издъхваше, чух само шума от колата му.

— Значи е бил с кола! Следял е Магда и я е ликвидирал в решителния момент, за да не научите името. Какво не бих дал да срещна този човек!

— Изглежда, че аз го познавам, че съм го виждал?

Очите му светнаха отново:

— Защо казвате това?

— Защото…

Повторих му диалога си с Магда в последния миг на живота й: „Познавам ли го, Магда? Виждал ли съм го?“ — „Да“.

Бекас слушаше внимателно.

— Това е ценно — заключи той, като свърших.

— Ще намерим ли начин да хванем убиеца? — попитах.

— Сигурен съм, че ще намерим — отговори спокойно Бекас.

От другия край на пътя се зададе погребение.

— Мисля, че повече нямаме работа тук — рече инспекторът.

Обърнах се и погледнах за сетен път нататък, където трябваше да е гробът на семейство Констас.

— Да, нямаме — отговорих на инспектора.

Той ме съпроводи до хотела. В момента, когато пристигнахме, се натъкнахме на цяло стълпотворение журналисти, фоторепортери, полицаи.

— Какво става? — обърна се Бекас към полицая, който стоеше на входа и връщаше любопитните.

— Заминават си чуждестранните артисти — отговори полицаят.

Точно по това време една вълна се люшна във фоайето. София Лорен излизаше от асансьора ослепително хубава, заобиколена от неизменните си „придворни“. Журналистите и любопитните я скриха от погледите ни, а „светкавиците“ на фоторепортерите бляскаха непрестанно.

— Да вървим — каза някак си грубо Бекас.

Отдръпнахме се в ъгъла, докато актрисата и свитата й излизаха от хотела. Бекас ми показа един здравеняк на средна възраст, с пуловер и потъмняло от слънцето лице.

— Ето го!

— Кой?

— Приятелят на госпожа Аргирис. Джанкарло Малатеста, оператора.

Не си спомнях точно какво ми беше казал инспекторът за този оператор. Най-после бъркотията престана. Кинематографистите бяха влезли в колите и потеглиха за Пирея. Бекас каза:

— Ще отида и аз.

Изпратих го до вратата на хотела. Съгледах госпожа Аргирис да влиза в колата на италианеца. Върнах се в стаята си.

По някое време иззвъня телефонът. Търсеха ме от рецепцията.

— Един господин пита може ли да ви види?

— Каза ли си името?

— Да, господин Мелахринос, адвокат.

Нямах никакво желание да се срещам с него, но как да върна този стар приятел на Тимотеос Констас?

— Чакам го.

Наследството. Адвокатът идваше да ми говори за закони, недвижими имоти, влогове, суми.

След малко седеше срещу мен с черна чанта в ръце.

— Скъпо мое момче, разбирам какво изпитваш. Всички тези кончини в семейството…

Знаех, че мразеше Магда, самият той не бе направил нищо, за да скрие антипатията си към покойната, бе се изказвал винаги лошо за нея. Затова бях решил да не му разреша да продължи в този дух.

— Чух, че си бил с нея в момента на смъртта й.

— Да.

— Как стана?

— Някакъв злодей ни нападна, за да ме ограби, опитах се да се защитя, той гръмна и…

Това беше официалната версия за смъртта й, дадена от инспектор Бекас.

— Какво нещастие!

Той отвори чантата си.

— Както ти казах при първата ни среща, покойният ти вуйчо се беше погрижил в случай, че един от двама ви, ти или съпругата му, почине, собствеността му…

Прекъснах го.

— Господин Мелахринос, не бихте ли желали да оставим тези въпроси за друг път? Сега не съм в състояние…

Той затвори чантата си.

Очаквах да си тръгне, но Мелахринос продължаваше да седи.

— Какво смяташ да правиш? — изгледа ме адвокатът.

— Засега — нищо.

Той си поигра малко с ключалката на чантата, сякаш му беше трудно да намери продължението на разговора. Накрая попита:

— Тази смърт те съкруши, нали?

Как да му отговоря и доколко ще разбере?

— Ти не ме послуша от самото начало…

Прекъснах го уморено:

— Нека оставим…

— А сега?

Изтърсих, без да искам:

— Ще си отмъстя.

Той ме погледна с изненада и ми дойде наум, че адвокатът не знае нищо.

— На кого?

— Не се чувам какво говоря.

Адвокатът мълчеше. За малко мълчанието ни отдалечи един от друг. После Апостолос Мелахринос продължи:

— Не искам да бъда неделикатен. Но със смелостта, която може да има един стар приятел на семейството, бих искал…

И млъкна.

— Слушам ви.

— Хайде, имам впечатлението, че нещата не са станали, както се представят.

— С други думи?

— Имам предвид този „случаен злодей“, който ви е нападнал, за да ви ограби.

— Как да ви разбирам?

— Ти… Младата вдовица… Пустинният бряг…

Нервирах се.

— Говорете най-после, какво го усуквате?

Той избегна погледа ми и си поигра с чантата.

— Да не би в този трагичен случай любовта да е изиграла ролята си? Да не би някой…

— Друг любовник ли? — прекъснах го.

— Не искам да ставам недискретен, но…

— Но ставате.

Той не се ядоса.

— Ще разискваме друг път наследствените въпроси. Сега да вървя.

Подаде ми ръка и аз се засрамих от държането си. Изпратих го до вратата и се опитах да оправя работите:

— Моля ви да ме извините, но тази история ме съсипа.

Той се усмихна.

— И аз някога бях млад — отговори.

Потупа ме по рамото и се отдалечи, тежък, внушителен и достоен за уважение.