Янис Марис
Черният ангел (19)

19

Погрижих се да се отърва от отчаяния, дълбоко наскърбения от държанието на единствената му приятелка Алекс Аргирис. Отегчавах се от него, но не изпитвах антипатия. Съществуваше нещо общо между това извратено момче и мен. И двамата страдахме от Магда.

Не вярвах, че ще мога да спя, но заспах. Кръвта, която бях изгубил, докато ме намерят, беше изчерпала силите ми. Когато се събудих, беше нощ и рекламата на отсрещната стена светваше и гаснеше. Слязох в бара. В един ъгъл седеше Алекс Аргирис. Той ме поздрави с кимване на глава, но не дойде при мен. Срамуваше се след признанието си. Половин час по-късно на бара ме намери криминалният инспектор Бекас.

— Ще ми предложите ли нещо? — подкачи ме той. — Мога да пия, понеже не съм на работа.

— Не сте на работа ли?

— Да. Свърших в службата и дойдох да ви намеря малко за компания. Знаете ли докъде я докарахме? От работа не ни остава време да си намерим приятели и понякога с изненада откриваме, че сме съвсем самотни в града, в който прекарваме целия си живот.

Поръчах му пиене, но не повярвах на евтините му философии. Бекас беше от хората, които не правеха нищо само за да се забавляват. Щом е дошъл тук, значи има причина.

— Как е главата ви?

— Все едно, че нося желязна каска.

— Нормално, предвид факта, че който ви е ударил, е мъж с атлетическо телосложение. Някога дори е печелил победа в боксови състезания. Между аматьори.

— Открихте ли го?

— Не беше трудно. Шофьорът на таксито му направи описание. В Психико няма много движение и един непознат мъж, който се върти на едно и също място, прави впечатление. Винаги някой ще му обърне внимание. Накратко, научихме името и адреса на приятеля ви.

— Кой е?

— Искате да отидете да му благодарите ли? Както отбелязах, някога боксьор аматьор, а сега вероятно безработен. Казва се Баколас, по професия механик. Живее на улица „Ахарнон“.

— Арестувахте ли го?

— Не. Защо да лишим горкото момче от свобода за толкова дребна работа?!

— Но той ме ограби! — възкликнах.

— Престорил се е, че ви ограбва.

— Не е ли едно и също?

— Добре, че не сте полицай — засмя се Бекас. — Щяхте да ометете всички с желанието си да арестувате.

После стана сериозен:

— Не, не го арестувахме, нито ще го арестуваме. В тази история има много тъмнина, за да угасим малкото фенери, които светят. Този човек ни е необходим свободен.

 

 

Следващият ден премина без особености. Звъних в Психико, но без отговор и инспектор Бекас идва три пъти в хотела да ме види. Той прие с готовност уискито, което му предложих, каза ми, че животът в луксозните хотели започва да му харесва, че изпитвал в компанията ми особено удоволствие, но не съумя да ме излъже. Беше ми ясно, че не заради това е дошъл в хотела. Тук, вътре, ставаше нещо, което го интересуваше, но не се досещах какво.

Някой, който не го познаваше, щеше да повярва, че и той както милиони други хора бе се запалил да види световноизвестната кинозвезда. Той показваше неприкрито възторга си от красотата на Лорен и започна да се интересува от появяванията й. Вече го познавах доста добре, за да съм сигурен, че най-малко той би си губил времето за един автограф. Седяхме заедно в бара, когато прочутата звезда се появи.

— Много е хубава — възкликна Бекас.

София Лорен прекоси фоайето с великодушието на богиня, с разкошното кученце в ръце и свита след нея.

— Като принцеса! — възхити се криминалният инспектор. — Казват, че до неотдавна е била сиромашко момиче, което се борело за хляба си.

— Започнали сте, както виждам, да четете и филмови списания — подкачих го аз.

— Всичко е от полза.

Погледът му беше прикован върху актрисата, която минаваше пред нас.

— Тази хубавица краси хотела — рече. — Жалко, че както ми казаха, утре си заминавала. Вие чухте ли за това?

— Да, каза ми момчето от асансьора. Щяла да отиде да снима филм на някой остров.

— Така говорят.

— А разбрахте ли на кой остров?

— Не попитах.

— На Миконос — каза криминалният инспектор. — На Миконос и по-точно досами Дилос. Там ще снима филма си.

 

 

Вечерта обаче Бекас не дойде в хотела. И Алекс Аргирис беше изчезнал. Седях сам и тъжен. След третата чаша компанията на бармана ми се видя отегчителна. Прищя ми се да взема малко въздух и излязох да се пощурам из улиците без цел.

Тръгнах по булевард „Амалия“. Хладината пощипваше, но пиперът в градините вече връзваше. Една кола се движеше бавно досами тротоара от другата страна на булеварда. В сумрака съзрях ръка, която ми правеше знак да отида при нея. В колата имаше само един пътник и този пътник беше Магда. Не вярвах на очите си!

Изтичах.

— Магда!

Тя отвори вратата.

— Влизай.

Заобиколих автомобила и се отпуснах на предната седалка. Не разбирах и не се мъчех да разбера какво ставаше. Магда дойде при мен, тя бе до мен.

Това ми стигаше.

 

 

Тя подкара покрай парка Запион и при колоните на Зевс зави по булевард „Сингру“. Чак тогава проговори.

— Не можех да не те видя.

Бекас сигурно щеше да се запита дали това не е клопка, какво се крие зад това неочаквано действие от нейна страна. Той обаче беше хладнокръвен криминалист, а не влюбен мъж. Мен не ме интересуваше нищо друго.

Бях щастлив, а Магда — неспокойна. Гледаше непрекъснато в огледалото, сякаш се боеше, че я следят.

— Изплъзнах им се — зарадва се тя. — На всяка цена трябваше да те видя.

Обърна се и ми поднесе устните си въпреки опасността колата да излети на тротоара. Целунахме се бързо, несръчно, отчаяно. Не проговорихме, докато не излязохме на крайбрежния булевард. Едва тогава попитах:

— Къде отиваме?

— Някъде, където да сме сами. Далеч от тях и от всичко.

След Вула намерихме пустия бряг, който неудържимата ни страст търсеше. Магда закара колата почти до водата, угаси светлините и се хвърли отгоре ми. Имаше огън и отчаяние в прегръдката й.

Не мислех за нищо. Желаех я толкова силно, че страстта ми се превърна в болка. Ръцете ми търсеха копчетата на дрехите й.

— Не там — прошепна тя.

Тя ме издърпа вън от колата и се търкулнахме на влажния пясък. Вълните мокреха краката й, когато роклята й се превърна в нещо като пояс около корема й.

Трябваше да е студено, но не усещахме студ. Тя взе ръката ми и я целуна.

— Ако знаеш колко страдах през това време?

И пак целуна ръката ми.

— Магда, в такъв случай защо…

— Не ми говори пак за тия щуротии. Тази нощ е вън от онова, което стана и може да стане.

— Магда…

— Не питай за нищо.

И не попитах. Да, имаше право. Каквото беше станало и предстоеше да стане, принадлежеше на един друг свят, на друг живот. В този вълшебен час на сребърната нощ нямаше нито „Черния ангел“, нито убити, нито Димодикос.

Час по-късно бяхме отново в колата. Магда ме остави на мястото, откъдето ме беше взела.

— Ще се видим ли пак?

— Ще се помъча утре.

— Тук ли?

— Да, тук.

Тези наши, съвсем наши, часове щяха да бъдат вън от всичко останало. Сякаш не тя и не аз бяхме, които изживявахме онази кошмарна история.

 

 

За първи път спах така добре. Сега бях безразличен към всичко останало. Когато се събудих, видях криминалния инспектор Бекас да седи до леглото ми.

— Завиждам на съня ви — каза той. — Спите като бебе.

— Имаме ли новини? — попитах, като се мъчех да се събудя.

— Малко.

Спомних си вчерашния му интерес към киното и рекох да го подкача:

— Вероятно за киното?

Той отговори съвсем сериозно:

— Именно! За киното.

После запали цигара и се огледа:

— Стаята ви е хубава. Имате и изглед към Акропола. Не се безпокойте от присъствието ми. Можем да разговаряме, докато се обличате.

Станах от кревата и отидох в банята.

— Значи новините ви са от сферата на киното? — повторих.

— Да. Вашият приятел…

— Кой мой приятел?

— Този симпатяга, господин Баколас, който ви счупи главата така сръчно, е станал кинематографист.

— Но вие ми бяхте казали…

— Че е механик и безработен. Е, добре, ето че си е намерил работа. Киното не ще само артисти, режисьори и оператори. Има нужда и от инженери, електротехници, осветители.

— Виждам, че владеете тънкостите на киното — заядох се.

— Научих някои работи.

— И къде се е вредил?

— В техническия екип, който ще заснеме филма на София Лорен. Чуждите компании използуват тук почти винаги гръцки технически персонал.

Излязох от банята с кърпа в ръка. Предчувствувах, че приключението ни навлизаше в критичната си фаза. Бекас не би се занимавал с въпроси на киното без нужда.

— Значи така — рекох.

— Така. И знаете ли кое е най-смешното?

— Кое?

— Този симпатяга господин Баколас е бил препоръчан на италианската компания от една ваша позната. Госпожа Аргирис.

— Нима?

— Да. Имаме сведения, че е свързана с оператора на филма, някой си Джанкарло Малатеста.

Той се усмихна.

— Тъй е. За да намери човек работа днес, са необходими средства и връзки.

Взех стол и седнах срещу него.

— Нека говорим ясно. Какво смятате?

Той се усмихна пак.

— Че „Черният ангел“ започна да се интересува и от кино.

Бекас извади кутията с цигарите си, обърна я наопаки и взе да чертае малки геометрични схеми на бялата повърхност.

— Тук съществуват различни точки, на пръв поглед нямащи връзка помежду си: операторът, който е италианец, човекът, дето ви удари, филмът на София Лорен, международните познанства на госпожа Аргирис. Но всички те имат обща допирна точка.

— И коя е тя? — попитах, макар че знаех отговора.

— „Черният ангел“. Операторът италианец наема на работа Баколас, който ви удари за сметка на „Черният ангел“. Препоръча му го госпожа Аргирис, която, както знаем, е свързана с хората, стоящи зад Баколас. Тази дама има стари връзки с Джанкарло Малатеста, създадени преди години в страната. Може би от времето, когато е установила контакт и с покойния Хазе. И накрая тази очарователна София Лорен.

— Не ми казвайте, че и София Лорен е сътрудничка на „Черният ангел“.

— Не, разбира се. София Лорен обаче трябва да заснеме част от филма си край Дилос, точно там, където и „Черният ангел“ търси съкровището. Разбрахте ли?

Отдавна бях разбрал накъде бие Бекас. Той угаси цигарата си доволен.

— Виждате ли сега колко опасна може да бъде привързаността? Разбирате какво щяхме да изгубим, ако бяхме арестували вашия приятел Баколас?

Той стана. Беше в настроение.

— Този тип започна да ми става симпатичен — рече.

Настроението му се предаде и на мен.

— Понеже ми строши главата ли?

— Понеже ми изясни единствения въпрос, на който не можех да си отговоря. Оставям ви да се обръснете на спокойствие. Довиждане.

Вече знаех защо криминалният инспектор ме изостави и през вчерашното денонощие. За два дни бе свършил много работа.

 

 

Би следвало да съм възбуден от днешните си открития, но не бях. Всичко, и тайната организация, и плановете й, и убийците й, беше минало на втори план. Преизпълваше ме споменът за миналата нощ. Магда обеща да се постарае за среща на същото място и по същото време. Ще се постарае, но дали ще успее? Щяха ли да я оставят?

Беше сутрин, а щях да я видя вечерта. От срещата ме деляха цели десет часа, стотици безкрайни минути.

Обикалях по улиците на Атина, обядвах и се върнах в хотела. Хладният ъгъл на бара с познатата физиономия на бармана бяха за мен едно убежище.

Барманът се справи с няколко клиенти и дойде при мен:

— Как се чувствувате днес?

Говореше за раната ми. Не можех да си спомня с каква лъжа бях обяснил „злополуката“.

— Чудесно. Какво правят звездите?

— Заминават си и ще си възвърнем спокойствието. Тези италианци са симпатяги, но са големи гюрултаджии.

— Италиански ли е филмът?

— Американски, но се представя като италиански. С италианка в главната роля и нейни сънародници в техническия екип. По този начин, видите ли, американците измамват данъчната си служба.

Приятелят ми, както всички бармани по света, беше информиран.

— Една група от екипа замина вече. Утре тръгват Лорен, режисьорът и останалите участници.

Говорихме известно време за филма, после барманът навлезе в световната политика. Застъпи свое гледище по кипърския въпрос и показа невероятно умение лесно да сменя темите на разговора.

 

 

Струваше ми се, че нощта няма да настъпи никога, но тя настъпи. Отидох на определеното място половин час преди срещата. Чувствувах се като ученик, който очаква любимата си на първа любовна среща. След като вземах почти десет коли за тази, която чаках, най-после нейната кола се доближи до тротоара. Изтичах и седнах отпред. Магда даде газ, като погледна тревожно в огледалото.

Тя шофираше с една ръка. С другата стискаше моята ръка. Този контакт ми предаде вълнението й. Не говорехме тъкмо понеже имахме да си кажем много нещо. Колата фучеше напред с възможно най-голямата скорост, която позволяваха условията. Магда бързаше да се доберем до „нашия бряг“ и това ме изпълваше с радост.

Стигнахме. Тя пак закара колата почти до водата и ме дръпна на пясъка.

Бяхме се разбрали да не говорим за онова, което представляваше „другата страна на живота ни“, и аз мълчах. Приемах това, което ми даваше, а то беше много. Тя бе опряла главата си на гърдите ми и оставяхме погледите ни да се реят сред звездите. Вчера бяха станали ужасни неща, утре вероятно ще станат други и този час беше наш, само наш. Чужд на онова, което беше и щеше да последва. Тя бе поискала да не говорим, но тя проговори:

— Да беше сън всичко останало, а истина само този миг! Да можехме да повярваме, че сега сме се събудили и всичко е било кошмар…

— Нека повярваме.

— Изключено. Утре…

Тя се обърна и доближи лицето си до моето:

— Ако знаеше…

— Не искам да зная.

— Но трябва. За да се предпазиш. Преди няколко дни поисках от теб да се махнеш. Сега не бих понесла такова нещо.

— Тогава го забрави.

— А как ще ти помогна?

Усмихнах се:

— Нима се нуждая от помощ?

— Не се смей. Ако можеше да си представиш на какви жестоки неща са способни тези хора!

— Тези от „Черният ангел“ ли?

— Да — каза тя толкова тихо, че по-скоро отгатнах, отколкото чух отговора й. — Те убиха Тимотеос, Апергис и останалите.

— Зная.

— Не! Въобразяваш си! Ако знаеше, щеше да изпаднеш в ужас.

Тя се подпря на лакътя си.

— Не мога повече.

— Тогава говори. Кажи ми, за да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне. Но вече ми е все едно. Ще ти кажа всичко. Да знаеш…

Беше мигът, който бях очаквал толкова много, но сега се поколебах:

— Магда…

— Не. Доста търпях. Човекът, който си играе с нас, е жесток.

— Димодикос, нали?

Отговори тихо:

— Не е Димодикос!

— А кой?

Тя беше готова да каже, но в последния момент, изглежда, я уплаши тежестта на това откритие и замълча.

— Познавам ли го, Магда? Виждал ли съм го?

— Да.

— Ако смяташ, че не трябва да го издаваш, не го прави. Вярвам обаче, че ако науча кой е, ще мога да ти помогна по-добре.

— Никой не е в състояние да ми помогне, но ще ти го кажа, за да се предпазиш. Това е…

Очите й станаха кръгли, изпълнени с ужас. Гледаше зад рамото ми, сякаш бе видяла призрак. Изведнъж скочи и викна:

— Костас, внимавай!

Обърнах се колкото е възможно най-бързо и видях човека, който се прицелваше в мен. „Видях“ не е точната дума. С гръб към светлината стоеше тъмен смъртоносен силует. В протегнатата му ръка блестеше пистолет.

— Предупредихме те още в самото начало! — чух пресипнал глас. — Не трябва да бъдеш любопитен.

Застанах на колене. Беше лудост да вярвам, че ще съумея да се отърва от него. Преди да се изправя, куршумът щеше да излети от пистолета му.

— Не се опитвай — рекох, — наоколо са моите приятели.

Той почна да се смее.

— Никой не отива с приятели на любовна среща.

После се чу изстрелът.

Всичко стана много бързо. Видях Магда да пада и убиецът да бяга. Нито за миг не помислих да тичам след него. Наведох се над любимата жена и я взех в прегръдката си.

— Магда.

В очите й видях израз, който не подлежи на описание. Тя се опита да говори, но не можа.

— Магда — викнах, луд от напрежение, — Магда, недей…

Струйка кръв рукна от единия ъгъл на устните й. Почувствувах как тялото й натежа в ръцете ми.

— Магда!

Опита се отново да каже нещо, но главата й клюмна встрани.

Тогава чух шум от кола, която потегляше.

 

 

Останах като побъркан, клекнал на пясъка с жената, която обичах, в ръцете си. Не бях в състояние да схвана смисъла на случилото се.

Държах я в ръце, без да зная какво да правя, шепнейки несвързани думи. Убиха я, умря, нямаше да проговори никога, нямаше да се засмее, нямаше да я видя вече.

Станах и като я носех на ръце, се затичах като луд към колата. Може пък да има шансове да я спасят. Наместих я на предната седалка, на която бях, когато идвахме, и седнах зад волана. Подкарах колата в едно кошмарно пътуване. Тялото й се бе опряло на мене и усещах студената й буза върху своята.

 

 

— Разбирам какво ви е.

Криминалният инспектор Бекас седеше срещу мен в стаята ми и електрическата светлина правеше по-сурови грубите черти на лицето му.

— Не, не разбирате. Не можете да разберете. Тя умря, за да ме спаси, а аз съм онзи, който я уби. Аз с моето любопитство.

— Не сте виновен вие. Щяха да я премахнат на всяка цена, когато престанеше да им е нужна. Те знаеха за чувствата й към вас. Не можеха да й се доверят. Кажете ми, за какво точно говореше, когато се появи убиецът?

— Не помня.

Помнех добре, но вече ми беше все едно.

— Опитайте да си спомните.

— Не ме интересува.

— Така ли ще ги оставите? Тези, които искаха да ви убият и убиха жената, която обичахте?

— Вече нищо не ме интересува.

— И отмъщението ли?

— И то.

Не лъжех. Нищо не ме интересуваше. Магда беше мъртва. Какъв смисъл може да има всичко останало? Внезапно се почувствувах напълно, ама съвсем празен.

— Тези хора обаче…

Погледнах Бекас, сякаш го виждах за първи път. Защо говореше този човек? Защо ме убеждаваше? Не можеше ли да разбере, че след като нея я нямаше вече, всичко, както и самият „Черен ангел“, престана да ме интересува? Инспекторът стана.

— Ще дойда по-късно.

Не му отговорих. Той излезе от стаята и не бях сигурен дали щяхме да се видим отново. „Разбирам какво ви е.“ Не разбираше. Беше невъзможно да разбере.

Стаята се изпълни с лицето на Магда, каквото беше в последната минута на любовта ни.

Никога нямаше да я видя, да я докосна. Чувството за непоправимостта на положението се заби в съзнанието ми като нож. Мъка стягаше сърцето ми. Силна, непоносима.