Янис Марис
Черният ангел (18)

18

Зад снежнобелия силует на сестрата изникна ниското пълно тяло на криминалния инспектор Бекас. Тя му прошепна нещо и Бекас взе стол и седна до леглото ми.

— Как сме? — попита той.

Как бях ли… Усещах главата си като разбита на парчета.

— Жив! — отговорих.

— Много добре. Бяхме се разбрали само за едно обаждане по телефона. А вие направихте повече.

— Кой ме е ударил?

Бекас разтвори ръце:

— Един бог знае. Намерили са ви сутринта, следователно сте били ранен много по-рано.

— Около два часа след полунощ — рекох. — Значи толкова много време съм бил в безсъзнание. Излизах от дома на Констас, когато…

Пресъздадох случилото се, но говорех трудно.

— Защо са ме ударили?

— На пръв поглед, за да ви ограбят. Този, който ви е ударил, е свил и портмонето ви. Типичен случай на грабеж в безлюдно място.

— Това е първото обяснение. А другото?

— Необходимо е да уточня какво се е случило във вилата на вуйчо ви, за да говоря за другото. Във всеки случай този, който ви е ударил, не е искал да ви убие. Имал е всички възможности, след като ви е за мъкнал в храстите, но ви е оставил. Само е пребъркал джобовете ви.

— За да ми открадне портмонето ли?

— Или за да изглежда, че ви е ударил, за да ви открадне портмонето.

— Вие какво мислите?

— Че това е предупреждение. Тези господа са искали да ви покажат, че лесно могат да ви ликвидират, стига да решат.

— А защо не ме убиха? Нямаше да е за първи път. Какво ги е спряло?

Бекас свъси вежди:

— Бихме могли да формулираме по друг начин последния въпрос. Не „какво“, а „кой“ ги е спрял?

— Смятате, че… — прошепнах.

— Трябваше да ми кажете точно какво е станало снощи от момента, в който ви оставих, до момента, в който са ви ударили, за да чуете какво мисля. Обадили сте се, както ви разреших. Сетне?…

Разказах му всичко подробно. За първия отговор на малката камериерка, за обаждането й по тяхна поръка, за посещението ми в Психико, за срещата с Димодикос.

— Значи този уважаем господин се намираше там?

— И правеше всичко, за да ме предизвика.

— Много естествено. Той е поискал да узнае какви карти държите в ръцете си. После?

— Тръгнах си и ги оставих сами. — Той долови ревността в тона ми, но реагира с малка усмивка, която се появи и веднага угасна в дъното на очите му. — Излязох на улицата да взема таксито, което оставих, но то не ме чакаше.

— Таксито ли?

— Да, с него отидох в Психико и казах на шофьора да ме чака.

Очите на Бекас се съживиха.

— Сигурен ли сте, че сте казали на шофьора да ви чака?

— Абсолютно.

— А той си беше отишъл? Някой го е разкарал. Бяхте ли му платили?

— Не. Нали щеше да ме вземе обратно.

— Излиза, че този някой му е платил заради вас. Откъде взехте таксито?

— Пред хотела.

— Помните ли каква марка беше?

— Не.

— А по кое време?

— Около половин час, след като се разделихме с вас.

Сестрата влезе в стаята, като буташе количката с лекарствата пред себе си.

Бекас й се усмихна приятелски.

— Разделихме се след дванадесет часа, останали сте в хотела…

— Не повече от четвърт час.

— Сетне сте взели такси, тоест между дванадесет и дванадесет и тридесет минути. Не е трудно да намерим шофьора и да разберем какво е станало. Макар че и сега съм сигурен, че някой от хората на Димодикос го е сторил. Вероятно същият ви е ударил. Този прекрасен господин е подготвил всичко предварително. И посрещането ви, и нападението.

— А Магда? — не се сдържах да не попитам. — Тя знаела ли е?

— Несъмнено.

— И не е направила нищо, за да им попречи? — възкликнах огорчен.

— Каквото е могла, а може би и повече. Не забравяйте, че са се ограничили само с няколко наранявания, а им е било лесно да ви убият.

Влезе сестрата.

— Ще трябва да сменя превръзката. Уморихте го много. Лекарят нареди да не говори.

Ниският пълен инспектор й подари най-хубавата си усмивка.

— Тръгвам си веднага.

Той стана.

— Утре ще мина пак да ви видя. Надявам се дотогава да намеря шофьора на таксито.

После се обърна към сестрата:

— Довиждане.

Тъкмо да си тръгне и аз го спрях:

— Една минутка. Какво ще стане с него?

— С кого?

— С Димодикос.

— Нищо.

— Няма ли да го задържите?

Като се усмихваше на сестрата със сладка усмивка, за която знаех, че е част от театъра, който разиграва, той отговори:

— От прекрасния господин очакваме много повече, отколкото може да ни даде един разпит. Отпочинете си и гледайте да си върнете главата на място.

После се обърна към сестрата:

— Понеже нашият приятел има хубава глава, нали сте съгласна?

— Хубава и здрава — засмя се тя.

Бекас й направи свръхелегантен поклон и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и й подари още една усмивка. Сестрата ми смигна:

— Готин тип, приятелят ви, а?

Щеше да остане много изненадана, ако разбереше що за „готин тип“ беше този изключително буден криминален инспектор, който се стараеше да създава винаги мнение за себе си съвсем различно от това, което беше в действителност.

— Много — потвърдих аз.

 

 

Не мога да кажа, че бях вече съвсем добре. Главата ми, увита в бинтовете, тежеше, но излязох от болницата на следващия ден. Самият криминален инспектор Бекас дойде да ме съпроводи до хотела. В колата ми каза последните новини.

— Работите са станали точно както си ги представяхме.

— Намерихте ли шофьора?

— Не беше трудно. Той помнеше много добре всичко. Нашият приятел е бил много щедър. Дал му як бакшиш.

— Камериерката ли е сторила това?

— Не. Някакъв тип на около тридесет и пет четиридесет години. Казал му, че не ви бил необходим, и му платил. Както виждате, господин Димодикос е подготвил всичко предварително.

— Няма ли да го разпитате?

— За да спечелим какво? Ще декларира, че грабителят е отстранил таксито именно понеже е подготвил ограбването ви? Не… Уважаемият господин Димодикос и неговите приятели ще ни поднесат нещо много по-добро.

— Например?

— Доказателствата, от които имаме нужда. Ще слизате ли?

 

 

Наистина бяхме стигнали пред хотела. Бекас остана в колата.

— Гледайте да си отпочинете. Трябва да се възстановите бързо, защото съм сигурен, че скоро ще пътуваме пак.

— За Миконос ли?

— Естествено. Приятелчетата горят от нетърпение да пипнат златото.

Но нали той ми каза, че ще са необходими кораби, водолази, шумотевица за измъкването на съкровището. Как биха посмели да предприемат всичко това, след като знаеха, че не ги изпускаме от очи?

— Това е, което не мога да си обясня и аз. Ще видим.

Подаде ми ръка и колата потегли. Влязох в хотела. Служителят от рецепцията изгледа смаян бинтовете на главата ми.

— Какво сте пострадали?

Нямах настроение да давам обяснения.

— Малка злополука — рекох и взех ключа от стаята си.

— Господин Аргирис ви търси от сутринта няколко пъти.

— Ще си бъда в стаята.

Отивах към асансьора, но в момента, когато стигнах до него, вратата му се отвори и ослепителната красота на София Лорен освети фоайето. Прочутата звезда излизаше, носейки в ръце кученцето си, а тълпа любопитни — секретари, жени от прислугата й и фоторепортери се спуснаха и я обкръжиха. Странна беше бележката, която направих за себе си в състоянието, в което бях, но си казах, че в действителност тя бе по-хубава, отколкото на екрана. Влязох в асансьора, но не потеглихме. Момчето, което го обслужваше, го задържаше, за да погледа още малко красавицата, която се отдалечаваше сред море от обожатели. Тръгнахме, когато той я изгуби от погледа си.

— Нали е страхотна? — каза ми момчето.

Още бе зашеметен от близостта с актрисата.

— И още как.

— След два-три дни обаче ще ни напусне — допълни то с глас на човек, който е стигнал пред рая и изведнъж той е изчезнал.

— Хайде де!

— Да, заминава си, за да продължи снимките на някакъв остров. Каза ми личната й камериерка.

Не сварих да го поздравя за отличните му връзки, защото асансьорът спря и момчето ми отвори вратата.

Бях на етажа си.

 

 

Десет минути по-късно Алекс Аргирис влезе запъхтян в стаята ми.

— Долу ми казаха, че сте се върнали ранен. Какво сте пострадали?

Изглеждаше неспокоен. Това дълбоко нещастно момче хранеше към мен искрена симпатия.

— Дребна злополука.

— По какъв начин?

Импровизирах каквото ми дойде наум. Както съм слизал от тротоара на платното, един невнимателен шофьор и в този дух…

— Изгубих ви. Къде бяхте?

— Направих едно турче по работа до Миконос.

— На Миконос по това време? Тогава сигурно сте срещнали майка ми?

— Срещнах я.

— Тя не ми каза нищо.

— Не е отдала значение на тази среща. Сега тук ли е?

— Да. Побъркала се е с филма на Лорен. Някой от тях, не зная точно кой — асистент-режисьорът, операторът или самият продуцент е неин стар познат от Рим и от вчера майка ми се мотае непрекъснато в краката му. Казва, че отдавна била се запознала и с Лорен, още когато била бедно фотомоделче, което лансирало бански, и не може да й прости, че сега, като звезда на върха на славата си, се правела, че не я познава.

Той говореше бързо и долових, че брътвежът му имаше за цел да прикрие безпокойството му за нещо, което разкри след малко.

— Видяхте ли Магда?

— Да. И тя беше на Миконос.

— Какво става с нея?

— Моля?

— Не ви ли каза нищо?

— Не.

— Струва ми се, че нещо се мъти около нея. Три-четири пъти поисках да я видя, но тя отказа. Мене, дето винаги… Снощи ходих у дома й.

— Снощи ли?

— Да. Към единадесет и половина. Прозорците на стаята й светеха, но камериерката ми каза, че госпожата спяла и така не я видях.

— Може да ти е казала истината.

— Не. Не каза истината. Срамувам се, загдето ви го казвам, но се покатерих на едно дърво и видях, че Магда не спеше, а говореше с двама мъже.

Двама ли? За Димодикос знаех, бях го видял, но другият?

— И после?

— Постоях известно време скрит на дървото като дезертьор. Половин час, че и повече. Останах с впечатлението, че Магда молеше единия от мъжете. Не виждах лицето му, беше с гръб към мен, но наблюдавах движенията му. Разбрах, че той отказва това, за което го молеше. В стаята влезе за малко камериерката.

— Към колко часа?

— Дванадесет… дванадесет и половина. Защо?

— Просто така.

Мислех си дали Алекс Аргирис не говореше за времето, когато аз се обадих по телефона. Тогава Димодикос я е принудил да ме покани.

— И по-нататък?

— Отчаян си отидох.

Имало е и втори мъж и когато отидох, той се е скрил, освободил е таксито и накрая ме цапардоса.

— Тя беше единственият ми приятел — каза Алекс. — Единственият, когото съм имал през живота си, и сега…

Беше готов да избухне по истеричен начин, типичен за хората от неговия сорт. Съчувствувах му и се отвращавах от него в този момент.

— Единственият приятел. Ревнувах я от всеки, който я обичаше. Ревнувах я и го мразех. Мразех от цялата си душа Апергис, защото знаех, че й беше любовник. В началото ревнувах дори вас.

— Мене обаче не ме мразиш — казах през смях.

Главата ме болеше, имах си проблеми и исках да се отърва от него, да обмисля толкова много въпроси.

— Не, но в началото…

Той се спря, а после сякаш изведнъж набра кураж, викна:

— В началото, да. Мразех ви. Исках да ви изгоня оттук. Сега се срамувам, че ви го признавам, но… исках да ви уплаша. Аз ви се обаждах по телефона.

Слушах го почти с безразличие, но при последните му думи се ококорих. Той ми се обаждал по телефона. Значи той е бил извратеният ми събеседник по телефона, този мръснишки глас.

— Ти ли беше?

Той наведе глава:

— Аз.

Но не. Лъжеше. Не беше възможно. Бях направил проверка. Той си беше в стаята, когато ми се обадиха отвън и обратно. Казах му. Той сниши глава още повече.

— Аз бях. Подкупих телефонистката да ви излъже.

Сякаш паднах от облаците.

— И защо го правеше?

— За да ви държа далеч от нея, да ви сплаша, да ви накарам да я намразите. Ревнувах я от вас. По-късно, когато ви опознах по-добре…

Ето защо спряха обажданията по телефона.

— Сърдите ли ми се?

Вече не… Занимаваха ме толкова въпроси и изпитвах облекчение, че тайнствените телефонирания намериха толкова смешно обяснение.

— Не, но ти се държа глупаво.

— Признавам.

Изведнъж ми проблесна в ума: тайнственият ми събеседник по телефона беше говорил за „Черният ангел“. Ако това е бил Алекс Аргирис, откъде разполага с тези сведения?

И за първи път ми мина мисълта, че този „нещастен“ тип не беше искрен.

— Държа се глупашки! — повторих.

— Признавам.

Усмихнах се, но с усилие.

— Значи смяташе, че ще ме принудиш да си замина.

— Ревност — отговори той.

— Вярваше ли, че ще ме уплашиш? Затова ли намеси „Черният ангел“?

Той вдигна глава изненадан. „Черният ангел“ ли? Какво било пък това? Никога не бил ми говорил за „Черният ангел“.

— Нали ти ми се обаждаше анонимно?

— Да.

— И не си спомняш за „Черният ангел“?

— Не. Никога не съм споменавал подобно нещо. Как съм щял да ви изплаша с тези думи? Какъв е този „Черен ангел“?

И таз добра!

— Сигурен ли си, че не си го споменавал никога?

— Разбира се. Защо да го споменавам?

Лъжеше ли? Защо да лъже? Кой го беше накарал да признае, че той е бил анонимният събеседник по телефона? Ако е искал да остане неизвестен, защо си призна сам? Ако Алекс Аргирис обаче беше искрен, то…

Много объркани работи. Ако Алекс Аргирис беше казал истината, трябваше да съществува някой друг, който знаеше за анонимните му обаждания по телефона и ги продължаваше. Кой бе той?