Янис Марис
Черният ангел (16)

16

Тръгнахме едва вечерта с катер за преследване, който службата за борба с контрабандата, кой знае как, беше дала на криминалния инспектор Бекас. Командирът, двадесет и пет годишен младши лейтенант, беше прекрасно момче, което обичаше морето и се наслаждаваше на пътуването. В Миконос пристигнахме сутринта. Стоях на носа редом с Бекас и гледах острова, който приличаше на снимка от диплянка за туристическа пропаганда. За първи път идвах в Миконос и при други обстоятелства контрастът между синьото море и снежнобелия остров щеше да ме очарова. Сега обаче нямах настроение за емоционални отклонения.

— Дали е още тук?

— До тръгването ни от Пирея — да.

— Сигурни ли сме?

Бекас се засмя. Моето нетърпение ме караше да изглеждам като глупак.

— В Миконос има телефон. Там са — рече — в хотел „Лито“.

С нетърпение чаках корабчето ни да се добере до сушата. По някое време най-после скочихме на брега. Мургав мъж в спортно сако ни чакаше. Той отиде право при Бекас.

— Всичко наред ли е? — попита криминалният инспектор.

Другият се наведе и му каза нещо, което не чух. Досетих се, че това е „неговият човек“. Инспекторът се обърна към младши лейтенанта, който стоеше на кормилото на катера:

— Ще се срещнем по-късно — викна му той.

После ме хвана за лакътя.

— Да вървим.

— В „Лито“ ли?

— Не. Този приятел — и той ми посочи с глава своя човек — се е погрижил за нас.

 

 

Не зная какво е имал предвид инспекторът, но ни бяха наели стая не в хотел, а в просторна и чиста къща на възвишението на острова. Когато се настанихме, Бекас отвори прозореца.

— Не е ли чудна гледката? — попита ме той.

Красотата на местността беше единственото нещо, което не ме интересуваше.

— Забележителна е — отговорих. — Тук ли е?

Инспекторът се обърна усмихнат към мъжа, който ни посрещна. Бекас изглеждаше доволен от краткия поверителен доклад на сътрудника си.

— Ангелидис ще ни каже. Наистина не те запознах с нашия приятел. Младши инспектор Ангелидис, господин Никодимос. Моят приятел — и той ме посочи — пита, дали господата от Атина са тук?

— В този момент не — отговори Ангелидис.

— Заминаха ли? — попитах уплашен.

Младши инспекторът се усмихна. Естествено, той беше докладвал на началството си и сега възпроизвеждаше доклада като актьор, който повтаря ролята си.

— Отидоха на разходка до остров Дилос с яхтата, с която пристигнаха тук госпожа Кондалексис и госпожа Констас. Яхтата на Маврокостас.

Значи Магда бе дошла с яхта на острова!

— Маврокостас трябва да е господинът, който я съпровождаше в Кинета? — допълни въпросително Бекас. И продължи:

— Защо смяташ, че са отишли на Дилос?

— Когато се върнат, ще ви докладвам точно. По принцип всички, които идват тук със своя яхта, правят разходка до Дилос.

— За да разгледат археологическите забележителности ли? — продължи инспекторът весело. — Или за да могат да разискват спокойно, далеч от чужди очи и уши.

— Които в този момент са на Дилос — отбелязах аз, смятайки, че помощникът на Бекас нямаше да е тук, ако не е изпратил някого след тях.

— И то, без онези да загреят — ухили се Бекас.

Явно имаше предвид нещо приятно, което го развеселяваше.

Той отиде пак до прозореца и пое дълбоко утринния въздух. Приличаше на чиновник, който се е измъкнал от канцеларията си и се наслаждава на почивката.

— Какво узнахте? — попитах.

Той придоби твърде невинен вид, за да бъде искрен.

— По кой въпрос?

— За нашите приятели и посещението им в Дилос.

— Още нищо сигурно.

— Нищо сигурно ли?

Бекас се оживи.

— Много работи, които ще ми позволите да ви кажа малко по-късно.

— Кога?

— Малко по-късно.

Беше кефлия, сърдечен, приятелски разположен, но както винаги твърдоглав. Знаех, че няма да проговори, докато не е счел, че трябва да го стори.

— А сега какво ще правим?

— Каквото правят всички туристи. Разходка из острова.

 

 

Тръгнахме по постланите с камъни улички на пристанището и младши инспекторът изчезна, без да каже нито дума. Поразшетахме се доста насам-натам, ядохме захаросани бадеми, позяпахме пеликана „Петрос“, който се дуеше наперен и важен по крайбрежната улица, и отговорихме на поздрава на двама холандски художници, които разнасяха из Миконос русите си бради и кожените си тиролски панталони. Бекас като че беше забравил причината, довела ни на белия остров. Той се наслаждаваше на всичко с цялата си душа и стигна дотам да даде оценка на художествената стойност на паметника, който украсяваше малкото площадче в ъгъла на пристанището.

— Ами ако не се върнат? — попитах аз.

— Кои?

Нервираше ме с държанието си.

— Ако си заминат направо от Дилос? Яхтата е в ръцете им!

— Няма да си заминат.

Той изрече това с пълна увереност.

— Откъде знаете?

— Няма да си отидат, поне преди да са ни видели.

— А когато ни видят?

Пак се развесели.

— Ако сметките ми са верни, ще трябва да си тръгнат.

— В такъв случай би следвало да се скрием.

— Ще видим. Не смятам, че е необходимо. По-скоро се налага обратното.

Не разбирах и попитах.

— По-късно. Малко по-късно ще разберете.

Не можах да схвана играта и поради тази причина Бекас за дълго ми бе антипатичен.

 

 

Върнаха се малко преди обяд, когато ние се намирахме вече в стаята си. Изтегнат с дрехите на кревата, Бекас четеше онзиденшен вестник, а аз, изправен до прозореца, се вглеждах в морето и най-после съзрях яхтата. Елегантното корабче пристигаше на пристанището, сякаш се плъзгаше по водата.

— Идват! — викнах.

Той не побърза да стане, а когато стана, сгъна вестника на две, остави го на масичката и чак тогава дойде на прозореца.

— Нали ви казах, че ще се върнат? — погледна ме Бекас.

Помъчих се да различа физиономиите на палубата. Две жени, мъж с моряшки каскет, а по-назад друг мъж излизаше от кабините. Напразно търсех силуета на Магда и черната й рокля.

— Почива си долу в кабините — поясни Бекас. — Не е възможно да са я оставили сама на острова.

Видях я, когато яхтата хвърли котва и пътниците й излязоха на сушата. Тя се подпираше на рамото на мъжа с моряшката шапка и говореше с Ирма Кондалексис, която вървеше до тях. По-назад съзрях госпожа Аргирис и трима-четирима мъже, които не познавах.

Прекосиха кея и покривът на една къща под нашата ги закри. Малко по-късно влизаха в хотела. Бекас се върна в кревата си.

Изгарях от нетърпение. Не знаех какво трябва да правим, но беше непоносимо да стоя в бездействие в стаята.

— А сега? — попитах.

— Говорихме вече. Малко търпение.

— Но какво чакаме още?

— Моя човек, който беше в Дилос.

Бях забравил за него, както забравях и цялата операция. Единственото нещо, за което мислех, беше, че Магда се появи отново, че се намираше на сто-двеста метра от мен и че исках да я видя.

— А после?

— Това „после“ ще зависи от него. Все забравям да ви питам от колко години живеете в чужбина.

— От петнадесет.

— В кои страни?

Разбирах, че ме питаше, само и само за да преодолее нетърпението ми. По някое време Бекас стана и отиде до прозореца.

— След малко ще залезе слънцето — рече.

Той търсеше с поглед нещо в морето. И то се появи. Малка моторна лодка, която доближаваше сушата. Инспекторът облече сакото си.

— Аз излизам. Ще бъдете любезен да ме почакате тук.

Какво друго можех да сторя?

— Ще закъснеете ли?

— Малко.

Остави ме с изопнати нерви. Знаех, че отиваше да се срещне със своя човек, който в този момент влизаше в пристанището с малката моторна лодка.

 

 

Лазурният цвят на морето бе започнал да става черен, когато той се върна. В кафенето по крайбрежието запалиха светлините и отдалеч хотел „Лито“ заприлича на презокеански кораб с потъналите си в светлина веранди. Изтичах към вратата да посрещна инспектора.

— И тъй?

— Работите вървят добре. Имате ли желание да се видите с госпожа Констас?

Нима бих могъл да помисля за друго!

— Моля?

— Проста работа. Отивате в хотела и я намирате.

— А останалите? Няма ли да ме видят?

— Разбира се, че ще ви видят.

— Ами… Ако…

Той ме прекъсна с усмивка:

— Не, няма нужда да се криете. Нека ви видят.

Започнах да схващам.

— Те трябва да ме видят.

— Да.

— И това ли влиза в плановете ви?

— Да речем.

— Искате да ги сплашите?

— Малко.

— Кога трябва да отида?

— Когато искате.

Исках веднага и Бекас нямаше възражение. На вратата той ме спря.

— И още нещо, приятелю. Ако съумеете да си уредите тайна среща с госпожа Констас, за която другите да разберат, не се колебайте. И ако тази среща има характер малко… не се обиждайте… как да речем… емоционален, още по-добре.

Реагирах.

— Искате да я изложа пред онези ли?

— Не забравяйте, че една от целите ни е да й помогнем.

— Ами ако е в опасност?

Лицето на Бекас придоби суров израз:

— Тя вече е в опасност! — отвърна той.

 

 

Разстоянието от къщата, в която се настанихме, до хотел „Лито“ не беше голямо. Изминах го за по-малко от пет минути.

Бекас имаше право, като казваше, че хотелът е почти празен. Единственият човек, когото видях във фоайето, беше мъжът на рецепцията.

— Господине? — попита ме той.

Обясних му, че идвам да посетя приятели. Той ми посочи дървената стълба и престана да се интересува повече. В залата нямаше никой. Забелязах две компании на верандата. Разположих се на една маса в дъното и си поръчах пиене. Магда седеше в първата компания с гръб към ресторанта. Срещу нея беше Ирма Кондалексис, а до нея — мъжът, когото бях видял вече с моряшката шапка. „Вероятно господин Маврокостас, собственикът на яхтата“ — реших. Членовете на втората компания на верандата ми бяха непознати. Госпожа Аргирис я нямаше. „Дали не си е заминала“ — рекох си.

Съмнението ми беше разсеяно мигновено. Чух стъпки по стълбата и я видях да слиза от втория етаж. Като мина покрай мен, тя ме позна. Лицето й изрази изненада и недоволство. Поколеба се за момент и после тръгна към масата ми.

— Вие? Как се озовахте в Миконос?

Гласът й прозвуча силно в празната зала и двете компании се обърнаха към нас. Изобщо не си спомням какво й отговорих. Цялото ми внимание бе насочено към Магда, която също се обърна. Лицето й издаваше нещо по-силно от болка. Госпожа Аргирис извика:

— Магда, видя ли кой е тук?

Аргирис се помъчи да запази позата на светска дама, изненадана от внезапната среща с познат, но не можеше да ме излъже. Присъствието ми я разтревожи.

Не биваше да се преструвам повече. Трябваше да стана и да поздравя вдовицата на вуйчо си, както и направих.

— Каква изненада! — рече тя и ми подаде ръка.

Влагаше много усилия да изглежда естествена, но не успя. Ръката й беше леденостудена и почувствувах как трепереше в дланта ми.

— Как така насам?

Отговорих, че трябва да се срещна по работа с един приятел и така нататък. Усетих погледите на останалите върху себе си. Маврокостас каза:

— Няма ли да останете в компанията ни? Магда, не би ли обяснила на приятеля си…

Тя не пророни нито дума. Не можеше да скрие уплахата си. Аргирис веднага влезе в играта:

— Наистина познавате ли се?

Маврокостас ми стисна сърдечно ръка.

— Защо не седнете? — предложи той.

Отказах. Имах среща с приятеля си и не ми се щеше да го карам да се притеснява.

— Както обичате.

Върнах се на мястото си. От другата компания бяха престанали да се интересуват от мен. По някое време тръгнах към градината и срещнах мъж, който влизаше. Не се затрудних да разпозная суровото лице на Димодикос.

 

 

Нещата не станаха точно както ги искаше криминалният инспектор Бекас, но постигнах първото от тях. Всички видяха, че съм тук. Оставаше да продължа. Да се помъча да си уредя тайна среща с Магда. Толкова „тайна“, че да ни видят. А това беше най-трудното.

Разходих се по крайбрежната улица пред хотела и се върнах в залата. Повиках сервитьора.

— Казвам се Никодимос, някой да ме е търсил?

Играех ролята, която бях обявил.

— Не, господине.

— Благодаря. Ще почакам.

Поръчах си пиене. След малко компанията на Димодикос се разпръсна. Десет минути по-късно Маврокостас каза:

— Какво мислите за една разходка до Свети Стефан?

Жените приеха. Компанията мина край мен.

— Още ли го няма приятеля ви? — попита Аргирис.

— Още!

— Защо не го оставите и не дойдете с нас? Тази вечер луната е прекрасна.

— Искрено съжалявам.

Както слизаха по стълбите, чух гласа на Магда:

— О, хладно е. Ще изтичам да си взема някаква дреха.

— Чакаме те.

— Не, няма нужда. Вървете. Ще ви настигна.

Знаех защо го правеше. Чувах как другите слизат и разговарят шумно. Тя се втурна тичешком нагоре. Аргирис и приятелите й излязоха. След малко Магда се показа с жакет в ръка.

Огледа се уплашено и дойде при мен:

— Защо си дошъл?

Ако художник иска да нарисува портрет на страха, не му трябваше нищо друго, освен да изпише лицето й.

— А ти защо замина? — попитах в отговор.

— Защото трябваше. И се налага и ти да сториш това незабавно.

Хванах ръката й. Беше ледена.

— От кого се страхуваш, Магда?

Стисках я здраво. Тя направи опит да се откопчи. Задържах я.

— От кого се боиш?

— Остави ме.

— От Димодикос ли?

— За бога, пусни ме!

Тя хвърляше уплашени погледи зад себе си, мъчеше се да се отскубне от мен, беше готова да ревне. В този момент я обичах повече отвсякога и знаех, че никога нямаше да престана да я обичам.

— Магда, остави ги и ела с мен.

— Не мога.

— Но ти си в опасност, не разбираш ли, че си в опасност? Как искам да ти помогна!

— Единствената помощ, която можеш да ми окажеш, е да се махнеш. Да се махнеш час по-скоро.

От градината се чу глас: „Магда!“ Ако не правех грешка, беше Ирма Кондалексис. Бях готов да пусна ръката й, когато почувствувах, че тя се сгърчи в дланта ми. Обърнах се и на края на стълбата съзрях Димодикос. Мургавото му лице не издаваше нищо.

— Изпратиха ме да ви повикам — обърна се към нея Димодикос.

Пуснах ръката й и тя тръгна към него с покорна стъпка.

Излязох на верандата, видях компанията, която отиваше към Свети Стефан, и си тръгнах.

Изминах почти тичешком разстоянието до къщата. Бекас ме посрещна усмихнат.

— Е, как мина? Видяхте ли се с нея?

— Да.

— А насаме?

— И насаме.

— Видяха ли ви?

— Самият Димодикос.

Той се ухили.

— Прекрасно.

В този момент го мразех.

— Не е чак толкова прекрасно. Изглеждаше уплашена и след всичко, което стана, няма начин да не се усъмнят в нея.

— Ще се усъмнят и несъмнено ще решат, че с нея не могат да бъдат сигурни. Една влюбена жена е лош съучастник. Прекрасно!

Само дето не триеше ръце от радост. Почувствувах как гневът се надига у мен.

— Смятате, че ще поискат да се освободят от нея?

— Натам вървят работите. Освен ако им е необходима още.

Не се сдържах:

— „Натам вървят работите“ — казах, като подражавах на гласа му. — Виждам, че човешкият живот има голяма стойност за вас!

— За мене ли? За „Черният ангел“ искате да кажете. Констас, Хазе, германецът, Апергис, шофьорът. Където пет, там и шест.

Той стана сериозен.

— Да говорим по същество — продължи Бекас. — Този път вашата приятелка има охрана. Наше око бди за нея. А за по-нататък ще видим.

Той сложи ръката си на рамото ми:

— Та такива ми ти работи, приятелю. Професията ни може да ни прави сурови, но не сме и зверове. Най-сетне ние и двамата си сътрудничим отлично, и ми е ясно какво значение има тази дама за вас. Ще се грижим за нея.

Той отново спусна моста на сърдечността, която съществуваше помежду ни. Но аз останах студен:

— Не ви ли идва наум, че много време продължиха „тайните“ неща, че е време да науча какво точно става тук и каква роля играя аз?

— Смятах да ви изясня всичко малко по-късно, но щом се палите толкова… Тази среща в Миконос…

 

 

Той седна на един стол до прозореца и ме принуди и аз да сторя същото. От мястото си виждах част от пристанището, тъмното море и черната маса на остров „Бао“ отсреща, който приличаше на каменно животно, заспало на повърхността на морето.

— Можем да си представим какво означава тази среща в Миконос. Както си спомняте, нашите приятели посетиха днес остров Дилос.

— Да.

— Истината е, че не са посетили Дилос. Кракът им изобщо не е стъпвал на сушата. Просто са прекарали времето си, като са обикаляли около Дилос.

Не разбирах.

— И аз предполагах, че така ще направят, но моят човек ми докладва. Този, дето дойде с моторната лодка. Не са се опитали дори да слязат на Дилос и изобщо не показали интерес към останките на древността.

— Каква е причината?

— Нека се постараем да я потърсим заедно. Морето около Дилос никак не е за завиждане. То е винаги развълнувано, съвсем не е идеално за къпане, но и без това, както ми докладва моят човек, никой не е показал дори, че му се ще да се окъпе. Тогава защо тези хора изоставиха такава красота и удобства и отидоха да се щурат из води, които не представляват нищо?

— Интересно?

— Поставете себе си на тяхно място. Ако се въртите с часове на едно място, което само по себе си е съвсем безинтересно, за какво бихте се въртели?

— За да търся нещо.

— Именно! — натърти Бекас.

 

 

Доволен, той запали цигара. През краткото време на познанството ни бях разбрал, че той не е от онези, дето се напъват да се представят за всезнаещи. И ако следваше този сократовски начин в разговора ни, то беше не за да се покаже пред мен, а за да подрежда и да проверява собствените си мисли.

— Именно! Само ако търсиш нещо, само в такъв случай може да се въртиш на едно място, което не предлага условия за забавление, а напротив… Значи нашите приятели търсят нещо. Нека видим сега какво би могло да бъде това „нещо“. И тъй, те знаят, че то се намира там, щом го търсят само във водите на Дилос, но не им е известно къде точно. Ала са сигурни, че е във водата, понеже изобщо не са стъпвали на сушата. Не е ли така?

— Би трябвало да е така — измърморих, замаян от онова, което бях започнал да разбирам.

Бекас продължи:

— „Нещото“ трябва да се намира в морето близо до Дилос, но не знаем точно какво е. Тук трябва да оставим да поработи мозъкът и фантазията ни. Имаме причини да вярваме, че членовете на почитаемата компания, или поне някои от тях, имат връзка с „Черният ангел“. Вашата вуйна, старите приятелки на Хазе, госпожите Кондалексис и Аргирис, старият сътрудник на германците Димодикос. Значи това „нещо“, скрито във водите на Дилос, може да има връзка с „Черният ангел“. Съгласен ли сте?

— Нямам възражения.

— Ако някоя от версиите ми е погрешна или слаба, отхвърлете я. Принудени сме да вървим напред с предположения, а не с факти.

— Разсъжденията ви засега са здрави.

— Благодаря.

Странно. Намирахме се в най-спокойното кътче на света, а се мъчехме да намерим края на една история, пълна с ужас и убийства.

— Защо трябваше да се появя пред тях? — попитах.

— Вече ви отговорих. За да ги сплашим. Сега, след като научиха, че сте по следите им, ще преустановят търсенето. И ако съм на прав път, следва утре да си тръгнат за Атина.

— И после?

— Нашите ще започнат да търсят тук. Не е изключено да намерят златото, макар че не ми се вярва. Не е лесно да претърсиш целия район около Дилос.

— В такъв случай?

Бекас ме изгледа продължително.

— Бъдете сигурен, че нашите приятели ще се върнат, когато сметнат, че са сами. Така или иначе, спечелихме време.

И се усмихна.

— Ако, разбира се, предположенията ми са верни. Но може и да не са.

 

 

Късно вечерта Бекас дойде да ми каже, че компанията се е върнала от Свети Стефан и че всичко било в ред. Магда била здрава и читава.

— Можем да спим и ние.

Ще бъде излишно да казвам, че спах много лошо и че рано-рано сутринта се оказах на улицата. Обикалях из тесните улички на острова, за да поставя спирачка на нервността си. Беше ли вярно всичко, казано от Бекас? Щеше ли компанията на Магда да си тръгне от Миконос?

Инспекторът, изглежда, имаше право, понеже към десет часа сутринта бялата яхта на Маврокостас вдигна котва. Бекас я наблюдаваше от прозореца на стаята ни с бинокъл.

— Заминават — каза той.

— Ами ако е за разходка, както вчера?

— Ще видим.

След малко пристигна младши инспекторът и докладва, че са платили сметката си в хотела.

— Ето значи! Отиват си, и толкоз! Уплашихте ги.

— Смятате ли, че ще се върнат в Атина?

— Ще видим.

Идеше ми да пукна само при мисълта, че ще остана да бездействувам на Миконос и ще чакам съобщението, че корабчето на Маврокостас е пристигнало в Пирея.

— А ние? — попитах.

— Ще заминем и ние, разбира се, но след като направим малка разходчица.

Той прочете недоволството в очите ми и предвари възраженията ми:

— Не, не се безпокойте за вашата приятелка. Сега, когато знаят, че сте я видели сред тях, няма да я докоснат. Поне докато стигнат в Атина.

Това не ме успокояваше. Ако рекат да се отърват от нея, защо да им пречи моето присъствие на острова? Беше толкова лесно да инсценират „злополука“ на корабчето, която да потвърдят всички от групата.

Съобщих му съмненията си.

— Не допускам, макар че не бих могъл и да изключа подобен акт.

Още веднъж ми стана антипатичен. — „Не допускам, макар че не бих могъл да изключа подобен акт.“ Сякаш говорехме дали след обяд ще вали, или няма да вали.

— Освен това на яхтата е и Маврокостас.

— Смятате ли, че Маврокостас е вън от играта?

— Почти.

 

 

При всеки друг случай гледката на Миконос щеше да ме очарова. Тъмносиньото море, яркобелият остров, златото на слънцето. Сега обаче Миконос стана за мен непоносимо място. Всяка минута закъснение се превръщаше в мъчение.

— Защо не заминаваме?

— Защото трябва и ние да хвърлим едно око.

— Къде?

— На местата, които очароваха нашите приятели.

— Вие стигате дотам, да вярвате, че ние ще открием златото?

Бекас се усмихна. Каза, че не е чак такъв оптимист. Златото трябва да е скрито добре.

— Тогава?

— Една разходка няма да ни навреди, Понякога може да намериш точно това, което не си очаквал.

 

 

Не намерихме нищо. Бързоходният катер на службата за борба с контрабандата, с който пристигнахме в Миконос, ни докара до Дилос и направихме две-три обиколки около пустия остров. Човекът на Бекас, който беше следил яхтата, ни показа местата, където се е задържала най-много. Постояхме и ние, но също без резултат. Морето около Дилос беше развълнувано и нищо повече. Криминалният инспектор стоеше прав на носа на катера с поглед втренчен във водата.

— Открихте ли нещо? — попитах го заядливо.

— Да.

Подиграваше ли се с мен? Беше невъзможно да е видял нещо, което да не забележим и ние.

— Съкровището ли?

Младият капитан на катера беше предал кормилото на един от хората си и дойде при нас.

— Не, разбира се — отговори Бекас. — В тази част на морето е невъзможно човек да види каквото и да било.

— И?

— Тъкмо това открих.

Ако не го познавах, сигурно щях да река, че се подиграва с нас.

— Какво искате да кажете?

— Че вашите приятели може да са определили мястото, където е скрита плячката им, но е невъзможно да я измъкнат без специален кораб, хора, машини, тоест, без да вдигат шум. Какво казахте?

Не бях казал нищо. Мъчех се да вникна в смисъла на думите му.

Той продължи спокойно:

— Не смятате ли, че и това е откритие? Че разходката ни не отиде на вятъра.

Гледах го мълчаливо и той ми смигна приятелски:

— В известна степен открихме нещо.

— Тоест?

— Това, което казах. Приятелите ви са принудени да се върнат с бригада водолази, ако искат да извадят златото оттук. А цяла бригада не може да се скрие.

Той се обърна към капитана на катера.

— Ако искате, можем да се връщаме.

— Приключихте ли?

— Тази част от задачата си — да.

Мургавият младеж зае мястото си. Малкият съд направи още една обиколка на острова и пое курс към Миконос. Неспокоен, попитах Бекас:

— Пак в Миконос ли се връщаме?

— За половин час. Колкото време е необходимо за кратко съвещание с местните власти.

— А после?

— В базата си. Да не би да искате да останем още тук?

Единственото нещо, към което се стремях, беше час по-скоро да бъда в Атина.