Янис Марис
Черният ангел (15)

15

Знаех какво ще видя и въпреки това се стреснах, като съзрях неподвижното мъжко тяло. Шофьорът беше паднал ничком с разперени ръце, сякаш се стремеше да се хване за пода. Намираше се точно в средата на стаята. До него имаше стол. По-късно, когато Бекас се обърна към него, забелязах полицая, който стоеше в ъгъла.

— Нищо не е пипано, нали?

— Нищо, господин инспектор.

Ниският пълен мъж се наведе над убития. Изследваше трупа, без да го докосва. После се изправи:

— Няма следи от удар — каза като че само на себе си.

Тогава съобразих, че и аз не видях рана или следа от удар.

— Нито следи от борба — продължи със същия тон Бекас.

Той направи няколко крачки из стаята, сякаш я измерваше. Спря се пред счупения стол.

— С него ли? — попита подчиненият му.

— Едва ли. По-скоро това приятелче се е почувствувало зле, опитало се е да се опре на стола и го е съборило.

— Не смятате ли, че…

— Е умрял ненасилствено ли? — предвари го Бекас.

— Да. От естествена смърт, или по-скоро от смърт, за която са се погрижили да изглежда естествена. Аутопсията ще даде отговор. Тъй или иначе, обаче той няма да проговори никога, дяволите да ги вземат!

Той ритна стола, който отлетя до стената. Полицаят го гледаше изненадан. За първи път инспектор Бекас се оставяше във властта на нервите си.

— Изроди! — изскърца със зъби той.

Разбирах какво ставаше вътре в него. Чувствуваше се виновен за тази смърт и работите заприличваха на разчистване на лични сметки.

От улицата се чу шум на кола, после утихна. След малко стаята се изпълни с полицаи. Бекас се заговори с тях и ме забрави.

 

 

Час по-късно си тръгнахме заедно от малката къща на смъртта, след като се наложи да разблъскаме тълпа любопитни, събрали се на улицата.

Влязохме в колата, която бе дошла за нас. Бекас се сгуши навъсен в ъгъла. Нямах смелост да прекъсна мълчанието му. В този момент инспекторът мразеше противниците си, омразата му се простираше и зад тях.

— Изроди! — промърмори отново.

— Те ли са го убили? — попитах аз.

— Ще видим.

Накрая, като да разбра най-сетне, че не аз съм виновникът, той заговори по-меко:

— Може и да е умрял без чужда „помощ“. От сърце или нещо подобно, но в такъв случай онези трябва да са големи късметлии. По-логично е да се предполага, че и с шофьора е станало, каквото стана с другите.

Инспекторът въздъхна.

— Този шофьор беше здрава карта в ръцете ни.

— Според вас Димодикос ли го е очистил?

— Лично той не, разбира се. Нали не е в града, но невинаги е убиец онзи, който извършва акта на убийството. Димодикос е можел прекрасно да наеме човек за тази работа. Той или онзи, който се крие зад него. Къде искате да ви оставим?

Бих предпочел да остана още с него, толкова много неща исках да разисквам с инспектора, но съзнавах, че го чакат бързи действия.

— В хотела — отговорих.

Малко преди да стигнем площад „Синдагма“, попитах:

— Какво мислите, че правят в Миконос?

— Кои?

Беше така погълнат от смъртта на шофьора, че не ми обръщаше внимание, или разговорът с мене го нервираше.

— Димодикос, Аргирис и останалите.

— Ще видим.

Не продума, докато колата не спря пред хотела. Тогава, сякаш се разкайваше за държанието си, ми рече:

— Там имам оперативен работник, който следи всичките им действия.

 

 

Фоайето беше изпълнено с хора и шум за първи път, откакто бях тук. Младежи, почти деца, припрени стажант-журналисти, фоторепортери и просто любопитни. Келнерите, сноби както всички келнери в луксозните хотели, гледаха с благородно сдържано презрение цялата тази тълпа, която не беше „техният свят“.

От психологическа гледна точка попадах тук в най-неподходящия момент и потърсих спасение в бара, който беше на отсрещната страна, в дъното на фоайето. Барманът ми се усмихна многозначително.

— Не ви ли казах?

Бях забравил какво ми е казал.

— Надушиха.

— Кои?

— Журналистите и останалите. За Лорен.

Чак тогава се сетих за разговора ни преди два-три часа.

— А, да.

— Научили, че след малко ще слезе, и…

София Лорен, любопитните, Магда, която не даваше признаци на живот, и шофьорът, жив допреди няколко часа, който се опитваше да стисне с вкочанените си пръсти пода, ми заприличаха на сюрреалистичен текст, несвързан и страшен.

— Дай ми нещо за пиене.

Обикновено през деня не пиех, но сега почувствувах нужда от едно силно питие. Действуваха ми мислите за шофьора, Магда, събирането в Миконос, както и блъсканицата около далечната от тези неща, но популярна и нашумяла звезда на италианското кино.

— Какво ще пиете?

— Каквото и да е.

— Едно сухо мартини?

— Едно сухо мартини.

— Знаеш ли маршрутите за Миконос? — попитах бармана.

Той ме погледна изненадан.

— Смятате да отидете на Миконос? Още не е настъпил сезонът. По това време…

Лекцията му за туризма дойде като съпровод на обърканите ми мисли.

— Бих ви препоръчал юли… Истинският сезон, разбира се, е август. Тогава там се натъпкват толкова много хора, че става…

Прекъснах го:

— По време на окупацията имаше ли германци и на Миконос?

Пак го изненадах.

— Германци ли? Не зная… Мисля, че не… Може и да е имало, но не съм чул.

Внезапно избухна шум, блеснаха светкавиците на фоторепортерите, раздвижване като вълна люшна всички към централното стълбище.

— Слиза! — викна барманът.

По стълбите слизаше италианската актриса, висока, с професионална усмивка на лицето и двама-трима телохранители зад нея, на разстояние, което да не пречи на фоторепортерите. Носеше прилепнала по тялото рокля.

— Не е ли ангел? — възкликна с възторг барманът.

Роклята й беше черна.

— Черен ангел — казах.

— Моля?

Стиснах с ръце главата си. Щях да полудея в това очакване. Очакване на какво? На още една смърт. Смъртта на Магда.

 

 

Беше глупаво, но телефонирах пак в Психико и получих отговора, който знаех, че ще получа.

— Не. Госпожата не се е върнала.

Потърсих Алекс Аргирис, но не го намерих. Той беше единственият човек в Атина, с когото можех да говоря за Магда. Обикалях безцелно по улиците и чак към пет следобед си спомних, че цял ден не съм сложил залък в устата си. Влязох в първия ресторант, но оставих яденето почти непокътнато. Чувствувах, че ще се задуша, ако не поговоря с някого за Магда.

При адвоката Мелахринос отидох специално за това. Той мразеше Магда, но поне я познаваше. Изненада се доста, като ме видя.

— Мислех, че сте заминали.

И се усмихна горчиво.

— Не изпълних съвета ви.

Той ме изгледа внимателно.

— Болен ли сте?

— Не, просто нямам настроение.

— Видът ви…

През времето, докато разменяхме тези незначителни фрази, имах неопределеното чувство, че в тежко мебелирания му кабинет има нещо, свързано с мен, което не можех да уточня, но несъмнено заемаше място в подсъзнанието ми.

— Господин Мелахринос, какво знаете за „Черният ангел“?

Той се усмихна, както прави това сериозен човек, когато чуе дете да му казва, че е хванало луната.

— Вече ме питахте. Казах ви, нищо.

— Това е банда!

— Не вярвайте сериозно — изгледа ме той, когато свърших, — че е възможно след толкова години да съществуват такива вампири, и то под светлината на атинското небе.

— Същото мислех и аз, но убийствата ме накараха да променя становището си.

— Убийства ли?

— Най-напред смъртта на вашия приятел и мой вуйчо.

— За тази смърт ви говорих вече — натърти той и видът му стана строг. — Открих ви и кого считам за отговорен.

— Магда ли?

— Вече разисквахме.

— Господин Мелахринос, в името на бога, говорете ми искрено. Тимотеос Констас бил ли е сътрудник на германците?

— Вуйчо ви беше изключителен човек и съжалявам, че вие, любимият му племенник, можете да мислите така за него.

Пак това неопределено чувство, че в стаята има нещо, свързано с мен, без да мога да определя какво е.

— Известно ли ви е, че Магда изчезна?

— Не, но не ме изненадва. Повлякла се е по някой свой любовник — каза презрително.

— Не е последвала никакъв любовник.

— Сигурен ли сте…

Презрението му към жената, която обичах, беше явно.

— Не е последвала никакъв любовник и се намира в опасност.

Той вдигна рамене, сякаш казваше, че не вярва, но дори и да вярваше, беше му все едно.

— Защо мразите Магда? — попитах внезапно.

— Оставете силните изрази. Не мразя тази дама. Просто не е личност, достойна за уважение. После и мнението ми за ролята й в смъртта на вуйчо ви.

Слушах думите му само до края на първата фраза. После те се превърнаха за мен в обикновено шумолене. Умът ми се стремеше да заличи това подсъзнателно впечатление, че тук, в кабинета, има нещо. Приличаше на случаите, когато се мъчим да си спомним някое име, почти сме пред успеха, но все не си го спомняме и казваме: „Абе на езика ми е, ама на̀, не ми идва в момента“. И изведнъж пред мен като че ли блесна светлина! Открих го! Парфюмът на Магда. Или по-точно не него. Усещане за парфюма й, сянка от него. Бях сигурен. Хиляди пъти.

Мелахринос продължаваше да говори. Прекъснах го:

— Магда е била тук! — викнах.

Той се вцепени. Видях ясно как се вцепени, макар че полагаше усилия да скрие, че е разбрал какво извиках.

— Била е тук. Зная, че е била тук!

— Моля ви. Не се чувате какво говорите!

Скочих напред и хвърляйки се през бюрото, го сграбчих за ревера.

— Била е тук! Какво сте направили с нея?

С неочаквано движение той се освободи от ръцете ми. В очите му се четеше ярост.

— Махайте се веднага оттук! Господин Евангелидис!

Помощникът му и разсилният влязоха в кантората.

Мелахринос оправяше връзката си.

— Съпроводете гражданина до изхода. А на вас препоръчвам да отидете на лекар. Вие сте болен.

Болен ли? Наистина имаше опасност да се побъркам. Мелахринос беше първият човек, който ми говори против нея. Той беше уважаван човек, семеен приятел от години, безукорна личност. Какво е могла да търси Магда при него? Парфюмът й се носеше из кантората.

Върнах се в хотела съсипан.

Качих се направо в стаята си. Главата ме болеше и горях, като че имах температура. Да, много неща ми се изплъзваха, не ги проумявах. Какво стана със странния ми събеседник по телефона от първите дни? В треската на последните събития почти го бях забравил. Кой беше, къде изчезна? Дали вече не му се занимаваше с мене, наигра се и му омръзна?

Тъкмо в този момент телефонът иззвъня. Настръхнах. Погледнах мъничкия апарат, сякаш беше опасно животно, сигурен, че е непознатият. Но чух гласа на Бекас.

— Нещо ново? — попитах.

— Имаме заключението на експертизата.

— Смъртта…

Исках отговорът му да не съдържа нищо страшно. Нервите ми нямаше да издържат ново убийство.

— Бил е отровен.

Изобщо не обърнах внимание на продължението. В ума ми остана, че говори за собственичката на къщата, която намерили и разпитали за някакъв малчуган, който носел храна на шофьора, за последните му срещи, които хората на Бекас бяха засекли. Изводът на експертите бил, че смъртта е настъпила вследствие поглъщането на отрова, поставена в храната му. А може би инспекторът спомена и цианкалий, но не помня добре. Всичко се преплиташе в съзнанието ми. Съвзех се чак когато ме попита:

— Вашите приятелки минаха оттук.

— Моите…

— Магда Констас и Кондалексис. Последното, което знаем за тях, е, че са отишли в Пирея.

— И после?

— Надявам се, че след някой и друг час ще сме в течение. Ще ви телефонирам утре сутринта.

С каква лекота говореше! Щял да знае как вървят работите след няколко часа, а ще ми телефонира чак утре сутринта. Нима не разбираше, че в положението, в което се намирам, това време за мен ще бъде безкрайно.

— Не мога ли да ви се обадя по-късно?

— Не. Не зная къде ще се намирам.

Щеше ми се от цялата си душа да настоявам, но се засрамих.

— До утре.

— До утре.

 

 

Потърсих отново Алекс Аргирис и отново ми казаха, че не се е мяркал. Погледнах часовника си. Бе едва осем часът. Целият горях. Да, разбира се, че трябваше да горя. Краката ми бяха като отсечени, болеше ме тялото. Свалих сакото си, угасих лампата и се излегнах на кревата. Една реклама, която светваше и гаснеше на стената отсреща, изпълваше на пресекулки стаята със студена синя светлина. И тъй, Магда се беше появила в Атина и отишла с компанията си в Пирея. Да е минала и през кабинета на Мелахринос? Изправих се и залитайки, взех сакото си. Бях болен, но ако останех повече сам, щях да полудея.

 

 

Върнах се в хотела късно, без и аз самият да си спомням добре къде прекарах толкова време. Помъчих се да скрия самотата си сред шума и хората. Влизах в заведения и пиех с хора, които не познавах. Когато си легнах, бях вече труп, но спах добре.

Събудих се от някакъв шум. По-късно разбрах, че е от вратата на стаята ми, която някой отвори без всякаква предпазливост. Ниското пълно тяло на криминалния инспектор Бекас закриваше светлината от прозореца. Затворих очи. Не бях сигурен дали съм се събудил, или сънувам.

— Хайде, стига сте спали.

Не сънувах. Стиснах главата си с ръце и отворих очи. Инспекторът стоеше до кревата ми.

— Много спите.

Болеше ме главата. Изглежда, съм препил през нощта.

— Колко е часът?

— Десет.

Опитах се да стана и едва тогава видях, че съм спал облечен. И Бекас се вгледа в костюма ми.

— Снощи май къркането не е било малко, а? — каза с укор.

— Снощи бях в ужасно състояние. Не можех да заспя и…

— Пихте…

— Повече, отколкото нося. Усещам, че главата ми всеки миг ще се пръсне.

— Жалко. Аз пък си мислех да ви предложа една екскурзийка.

Лека-полека започвах да се съвземам.

— Екскурзийка ли?

— До Миконос.

Той взе един стол, завъртя го към себе си и седна, като опря ръце на облегалката му.

— Какво ще трябва…

— Хвърлете малко вода на лицето си и ще си побъбрим.

Отидох в банята, свалих си дрехите и пуснах душа. Студената вода ме свести.

— И тъй, цел на екскурзийката? — викнах.

— Среща с приятелите ви.

— С мадам Аргирис и Димодикос ли?

— Не само с тях.

Шумът от водата ми пречеше да чувам добре.

— Какво казахте?

— Не само с тях. И останалите от вчера са в Миконос.

Изскочих без хавлия от банята.

— А Магда?

— И Магда, и компанията й.

Върнах се, грабнах хавлията и като я навличах, влязох в стаята. Бекас си седеше в същата поза, опрял брада на дланите си.

— Значи Магда е на Миконос?

— Да. Пристигна вчера. Заедно с Ирма Кондалексис и други.

Не можех да повярвам.

— Сигурно ли е?

— Моят човек там не би ми докладвал, ако не е проверил. При това не е бил затруднен. Вашите приятели не се крият. Регистрирали са се в хотела. Искате ли да дойдете с мен?

— Кога има кораб за Миконос? — попитах.

— Вдругиден. Но ние няма да чакаме.