Янис Марис
Черният ангел (13)

13

Когато сутринта се бръснех и погледнах лицето си в огледалото, се уплаших. Очите ми бяха зачервени, подпухнали, бузите — хлътнали. Изобщо видът ми бе на човек, прекарал три-четири денонощия в оргии. Пиенето, напрежението и безсънието бяха свършили работата си.

Мислех си за Магда, за вчерашното й държание и обаждането й през нощта на Аргирис.

Прищя ми се да поговоря с нея. Позвъних й по телефона.

— Магда, вчера…

— Правите грешка. Госпожа Констас не е тук.

А беше тя.

— Магда, трябва…

— Казах ви, че госпожа Констас отсъствува!

И затвори телефона. Опитах още няколко пъти, но безуспешно. По някое време реших да отида в Психико. После се отказах. С човек, който те е изгонил, е по-лесно да говориш по телефон.

Довърших утринния си тоалет, хапнах надве-натри и излязох на улицата. Възнамерявах да се срещна с криминалния инспектор Бекас и следваше да се подготвя за разговора с него.

Площад „Синдагма“ беше в часа на хубостта си. Първите дечица при Паметника на незнайния воин хвърляха трохи на гълъбите. Машинално погледнах зад себе си. Човекът с раирания костюм не се виждаше никъде.

Слизах от тротоара, за да пресека булеварда, когато един автомобил връхлетя отгоре ми. Едва съумях да се дръпна назад, реакцията ми беше рефлекторна и колата профуча и се отдалечи, преди да се сетя в смущението си да й взема номера.

Значи бяха решили да се отърват от мен по същия начин, по който направиха това с артиста? С друга кола, друг шофьор, но по същия начин? Не бях уверен. Колата мина с голяма скорост досами мене точно когато стъпвах на уличното платно. Можеше да бъде и някой, който е бързал, а и аз, погълнат от мислите си, да не съм го видял?…

Исках сам да окуража себе си, но не се получаваше.

И тогава го видях. Стоеше до будката и четеше вестник. Постара се да скрие лицето си с вестника, но го познах. Щях да го позная дори да беше взел по-сигурни мерки. Добре сложеното му тяло, раираният костюм, начинът, по който стоеше, леко разкрачен, като че е забит в земята, се бяха запечатали завинаги в съзнанието ми. Познах го от пръв поглед.

За миг ме обзе паника. Но се овладях. Какво би могъл да ми направи тук в слънчевата утрин, при толкова хора, недалеч от сградата на Дирекцията на полицията? Просто ме следеше, за да информира другите за действията ми. Може би се намираше тук, за да удостовери дали „приятелят“ с автомобила си е свършил работата?

Предишният ми страх се превърна в страшен яд, който се засилваше от почти безразличната поза на мъжа в раирания костюм. Не се сдържах. Тръгнах към него. Бях сигурен, че ще се опита да изчезне, но той остана на мястото си, „четейки“ вестника.

— Дълго ли ще продължи това? — попитах го.

Стараех се да говоря спокойно, но не успях. Гласът ми трепереше. Другият свали спокойно вестника.

— На мен ли говорите, господине?

— Знаеш добре, че говоря на теб. Какво търсиш след мен?

Без да се усетя, бях креснал. Един мъж, който купуваше нещо на будката, се обърна и ни изгледа.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна онзи спокойно.

— Ако повикам един полицай, ще разбереш! — викнах побеснял.

Бях готов да осъществя заплахата си. Стори ми се, че нещо като усмивка застина на смуглото му лице.

Той се обърна бавно и започна да се отдалечава, без да бърза, а аз го гледах смаян. С държанието си ме обърка.

Помъчих се да се овладея, ала се оказа трудно. Изпитвах остра нужда да говоря още веднъж с Магда. Среднощното й обаждане на Аргирис засили безпокойството ми за нея. Спрях при една будка пред Дирекцията на полицията. Набрах номера, макар че не се съмнявах какво ще ми отговорят: „Госпожа Констас не е тук“. Исках обаче да чуя гласа й, а носех в себе си и малката надежда, че ще съумея да я накарам да промени решението си. Отговориха ми, както очаквах:

— Госпожа Констас не е тук.

Този път обаче не беше нейният глас.

— Крайно наложително е да я видя.

— Казах ви, че не е тук!

— Излязла ли е?

Питах не за да установя истината, след като знаех, че ме лъжат, а защото нямах кураж да затворя телефона.

— Замина.

— Какво?

— Кой е на телефона?

— Неин роднина.

— Госпожата замина.

— Тоест излязла е от къщи? — настоявах аз, като се страхувах от обяснението, до което водеха чутите думи.

— Не, отпътува за дълго.

Лъжеше, защото й бяха наредили да лъже.

Магда твърдо не желаеше да се среща с мен.

— Благодаря — казах.

Преди да затворя слушалката, вече бях решил какво ще правя.

Обмислих го отново в колата, която ме караше към Психико, и не се отказах. Магда ме беше изгонила, понеже се страхуваше и искаше да ме спаси. Обаждането й на Алекс Аргирис през нощта свидетелствуваше по-красноречиво от каквото и да било. „Не разбирам нищо. Стори ми се, че заплака.“ Аргирис не разбираше, но аз разбирах. Магда е заплакала от страх, че може да не съм се върнал жив в хотела.

— Пристигнахме в Психико. Сега накъде?

Показах му пътя и след малко спряхме пред вилата на Тимотеос Констас.

— Чакай ме.

Външната врата беше отворена. Преминах двора тичешком. Натиснах звънеца с все сила. Знаех какво ще ми каже камериерката.

— Госпожата не е тук — рече тя, щом отвори вратата.

— Добре. Каза ми и по телефона преди малко.

— Тогава защо сте дошли?

— Защото трябва да я видя.

Лицето й показваше изненада. Много голяма изненада, за да е фалшива.

— Да я видите ли? Но нали…

Не чаках продължението. Отстраних я и се втурнах вътре. Тя ме последва, но не обръщах внимание на протестите й.

— Магда! — извиках.

Прескачах стълбите по четири, докато стигна първия етаж. Пред отворената врата на спалнята спрях вледенен. Видях обърнати чекмеджета, други — върху кревата — всички признаци за прибързано заминаване.

Зад мен пухтеше камериерката. Беше тичала да ме догони.

— Заминала е… — прошепнах.

— Нали ви казах, господине. Тази сутрин.

— Къде е отишла?

— Не зная.

— Не знаеш или не искаш да кажеш?

Очите на момичето свидетелствуваха, че то е вън от играта.

— Защо да не ви кажа?

— В колко часа замина госпожата?

— В осем сутринта.

— Ти знаеше ли за това пътуване вчера?

— Не, и ще река, че и госпожата не знаеше. Малко преди осем часа й се обадиха по телефона. Тя събра набързо някои неща и в осем дойде една кола и я взе.

— Имаше ли някой в колата?

— Един господин, но не се качи тук. Чакаше я на външната врата.

— Ти виждала ли си друг път този господин?

— Не.

— Как изглеждаше?

Направи ми описание, което не ми напомняше никого.

Поразпитах я още малко, без да узная повече.

 

 

Не се обадих по телефона на Бекас. Отидох направо при него. Не ме интересуваха вече нито делото, нито личните ми страхове. Боях се за съдбата на Магда. Имах някакво мрачно предчувствие, че няма да я видя повече.

Той ме прие в кабинета си с вечно спокойния си вид, който в определени случаи даваше кураж, а в други — нервираше.

— Работите взеха да стават сериозни — рекох.

— А именно?

— Приятелите ни пристъпиха към действие. Започнаха да се занимават със скромната ми особа.

— Много естествено. По какъв начин?

— Тази сутрин…

И му разказах подробно за колата, която връхлетя връз мене. Той ме слушаше с безизразно лице. Като свърших, каза:

— Ще ми се да вярвам, че това е било случайно. Шофьорите в Атина не се отличават с консерватизъм.

— Щях да вярвам и аз, ако нямаше и нещо друго.

— Какво?

— Следят ме. Дори снощи в Психико сигурно щяха да ме убият, ако случайно не се бе появило едно такси, което им обърка плановете.

Бекас се усмихна.

— Значи снощи една кола ви спаси, а днес…

Маниерът му ме подразни.

— Не вярвате ли?

— Разбира се, че вярвам. Първо, понеже го казвате вие, и второ, понеже… случаят ми е известен.

— Известен ли ви е?…

Той прие сериозен вид.

— Мъжът, който ви е обезпокоил, е смугъл здравеняк в раиран костюм, тъй ли?

Смутих се.

— Да.

— Добре. Не се занимавайте вече с него.

Не разбирах.

— Аз не се занимавам с него, той се занимава с мен — отсякох засегнат.

— Защото това е задачата, която… му възложих.

Не ми беше минало и през ума. Човекът, който така ме уплаши, бил…

— … мой човек — поясни спокойно Бекас. — Видите ли, аз съм от школата, която застъпва тезата, че е по-добре да предотвратиш едно престъпление, вместо да откриеш кой го е извършил. И във вашия случай реших, че няма да е безполезно, ако вземем необходимите мерки.

Идеше ми да се засмея. „Моят убиец“ не бил нищо друго освен „ангел пазител“. Як мъжага с раиран костюм.

— Не е само това обаче. Госпожа Констас изчезна.

Думите ми му направиха впечатление.

— Изчезнала ли?

— Тази сутрин е заминала от дома си, без да остави адрес. Снощи…

Разказах му всичко. Нищо не скрих. За грубата ни раздяла, за посещението, което ми направи младият Аргирис, за обаждането й по телефона и за отчаянието й. Бекас бе съгласен с мен.

— Явно е, че се е уплашила за вас.

— Трябва да я намерим. Тя е в опасност.

Очаквах, че той ще бъде на друго мнение, че ще каже нещо, което да ме успокои. Но той мълчеше и мълчанието му ме изпълваше с паника.

— Трябва да открием къде са я закарали — настоявах аз.

— Или къде е отишла — поправи ме Бекас. — Ще се помъчим да я намерим. Ако е пътувала с кораб, самолет или с влак, ще я открием. Но може да не е напуснала Атина. Може да се крие някъде тук.

— Да се крие ли? Защо?

— За да избегне срещата си с вас, ако тя иска, или ако искат другите.

Тогава ми дойде наум казаното от Алекс Аргирис за майка му и за Ирма Кондалексис.

— Покойният Хазе е имал приятелки в Атина, за което не сме знаели. Снощи младият Аргирис…

Съобщих му, каквото бях чул. Не можех да си представя, че криминалният инспектор Бекас можеше да загуби самообладанието си до такава степен.

— Сигурен ли сте, че немецът се е срещал с тези дами в Швейцария?

— Това чух. Важно ли е?

— Най-важното от всичко, което бях събрал досега.

Бекас стана.

— Знаете ли къде се намират тези дами?

— Не, но не смятам, че е трудно да ги открием — отговорих.

 

 

Оказа се много по-трудно, отколкото предполагах. Върнах се в хотела и попитах Алекс Аргирис, понеже Бекас не искаше да се появява, за да не предизвика съмнения.

— Майка ми трябваше да участвува в обиколка по островите с яхтата на нейни приятели.

— С чия яхта?

— С „Албатрос“ на Родинос.

— Ще бъде ли и госпожа Кондалексис с нея?

— Не.

За миг си помислих дали да му кажа, че Магда е изчезнала. Съжалих го и премълчах. Той щеше да научи, но нека друг му съобщи неприятната вест.

 

 

Бекас чакаше с нетърпение новини от мен. Потърси ме по телефона още докато говорех с Алекс Аргирис. Обещах да звънна след минута-две.

— Узнахте ли?

Аз телефонирах от бара:

— Да.

Сниших гласа си. За щастие барманът се намираше на другия край на тезгяха.

— Пътува с яхтата на Родинос.

— На корабопритежателя ли?

— Да. С „Албатрос“.

— Лесно ще разберем къде са. Ще останете ли по-дълго в хотела?

— Докато получа новини от вас.

Получих ги час по-късно. Бекас бе уточнил с пристанищните власти маршрута на „Албатрос“. Той дойде в хотела.

— Яхтата с компанията се намира в Родос. Уведомихме полицията там и днес ще имаме отговор.

Отговорът обаче не беше този, който очаквахме. „Албатрос“ беше в Родос, но не и госпожа Аргирис.